1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

2009 12 Berlin wallОбичайно е, 20 години след падането на Берлинската стена, човек да слуша как събитията от онова време биват описвани като чудотворни, като сбъдната мечта, като нещо, което никой не би могъл да предвиди дори няколко месеца преди това. Свободни избори в Полша с Лех Валеса като президент: кой би повярвал, че това е възможно? Но едно дори още по-голямо чудо се случи само няколко години по-късно: свободните демократични избори върнаха бившите комунисти на власт, Валеса беше маргинализиран и стана много по-малко популярен от самия генерал Ярузелски.


Това преобръщане обикновено бива обяснено чрез „незрелите“ очаквания на хората, които просто не притежаваха реалистични представи за капитализма: те искаха и сит вълк, и цяло агне, искаха капиталистическо-демократическа свобода и материално изобилие без да трябва да се приспособяват към живота в едно „рисково общество“ – т. е. без да губят сигурността и стабилността (повече или по-малко), гарантирани от комунистическите режими. Когато възвишената мъгла на „кадифената революция“ беше разпръсната от новата демократично-капиталистическа реалност, хората реагираха по един от три начина: с носталгия по „доброто старо време“ на комунизма, с прегръщане на десния националистически популизъм или със закъсняла антикомунистическа параноя. Първите две реакции са лесни за разбиране и те често се припокриват (както в днешна Русия). Същите десни, които преди десетилетия крещяха „по-добре мъртви, отколкото червени!“ днес често мърморят „По-добре червени, отколкото да ядем хамбургери.“ Носталгията по комунизма не трябва да се взема прекалено сериозно: далеч от израз на някакво реално желание за завръщане към великата Социалистическа реалност, тя е форма на траур, на кротко сбогуване с миналото. А националистическият популизъм, присъщ далеч не само на източна Европа, е обща черта на всички страни, уловени във водовъртежа на глобализацията.

Много по-интересно е неотдавнашното съживяване на антикомунизма, навсякъде от Унгария до Словения. През октомври 2006 големи протести срещу управляващата Социалистическа Партия парализираха Унгария в продължение на седмици. Протестиращите отдаваха вината за икономическата криза, в която страната беше изпаднала, на нейните водачи, наследниците на комунистите. Те отричаха легитимността на правителството, макар че то беше дошло на власт след демократични избори – и когато беше използвана полиция, за да се възстанови някакъв минимален граждански ред, бяха направени сравнения с разгрома на въстанието от 1956 от Съветската армия. Накратко, твърдеше се, че кадифената революция от 1989 трябва да бъде повторена, тъй като под фалшивата външност на демокрацията всъщност не се е променило нищо, същите мрачни сили опъват конците на властта. През декември 2006 Полша усили закона за лустрацията, според който е незаконно за сътрудници на комунистическата секретна полиция и други, свързани със стария режим, да заемат обществени длъжности.

Друг аспект на същия процес е предефинирането в балтийските страни и Словакия на нацистките сътрудници като „антикомунистически борци“; тяхното сътрудничество, дори участието им в антисемитски погроми, бива оправдавано като тежка, но необходима част от патриотическата борба срещу комунизма, като по-малко зло. В украинската кадифена революция, която доведе на власт Виктор Юшченко, се пееха същите песни, които са били пети от украинските националисти, сътрудничили с немските окупатори. Едва ли е чудно тогава, че по настояване на някои посткомунистически страни, Европейският Парламент прокара резолюция, приравняваща комунизма с нацизма. Не е чудно и това, че в Словения популистката десница обвинява левицата в това, че тя била „сила на приемствеността“ – със стария комунистически режим. Новите проблеми и предизвикателства биват интерпретирани от гледна точка на старите борби и призивът за гей-права бива заплашително представян като част от някакъв комунистически заговор за деморализиране на нацията.

Как и защо тези духове биват призовани в страни, където множество млади хора дори не си спомнят комунизма? Антикомунизмът задава един прост въпрос – „Ако капитализмът наистина е толкова по-добър от социализма, то защо тогава нашият живот е все още толкова мизерен?“ – и му предлага един също толкова директен отговор: защото ние все още нямаме капитализъм, все още нямаме реална демокрация. Бившите комунисти все още са на власт, маскирани като собственици и мениджъри. Ние се нуждаем от нова чистка, революцията трябва да бъде повторена. Човек не може да не забележи приликите с начина, по който старият комунистически режим успяваше отново и отново да отдава вината за собствените си неуспехи на продължаващото влияние на „силите от миналото“.

Тази нова генерация на антикомунизъм живее с една представа за обществото, която е удивително подобна на традиционната левичарска представа за капитализма: общество, в което една формална демокрация е всъщност маска, прикриваща властта на едно богато малцинство. С други думи, антикомунистите не разбират, че онова, което те отхвърлят като извратен псевдо-капитализъм всъщност Е капитализъм. Може да се твърди напълно сериозно, че когато комунистическите режими се срутиха, лишените от илюзии бивши комунисти се оказаха по-пригодни да управляват новата капиталистическа икономика от популистките дисиденти. Докато героите на антикомунистическите протести продължаваха да се отдават на мечтите си за ново общество, основаващо се на справедливост, честност и солидарност, бившите комунисти бяха в състояние без никакви трудности да се приспособят към новите капиталистически правила. Парадоксално, в новите посткомунистически условия, антикомунистите бяха на страната на утопичната мечта за истинска демокрация, докато бившите комунисти бяха на страната на жестокия нов свят на пазарната ефективност, с цялата му корупция и мръсни трикове.

Но наистина ли капиталистическият реализъм е единственият отговор на социалистическия утопизъм? Беше ли онова, което последва падането на Стената, действително една ера на капиталистическа зрелост, на оставяне на утопиите зад гърба? Ами ако тази ера се е основавала на една собствена утопия? Ноември 1989 маркира началото на „щастливите 1990“, утопичният „край на историята“ на Франсис Фукуяма. Либералната демокрация, обяви той, по същество е спечелила; появата на един глобален, либерален свят, се криеше зад ъгъла и оставащите трудности до този щастлив край бяха просто случайни (области на съпротива по места, в които местните лидери още не бяха осъзнали, че дните им са отминали). В противоположност на това, 11 септември маркира края на „щастливите 1990“: той оповести началото на настоящата ера, в която нови стени се издигат навсякъде – между Израел и Западния бряг, около Европейския Съюз, на границата между САЩ и Мексико – но също и вътре в отделните страни.

Изглежда, че утопията на Фукуяма от 1990 трябваше да умре на два пъти: колапсът на либерално-демократическата политическа утопия от 11 септември не засегна икономическата утопия на глобалния пазарен капитализъм, но финансовият колапс от 2008 със сигурност го направи. Опитът на последните няколко десетилетия показа ясно, че пазарът не е някакъв благ механизъм, който работи най-добре, когато бъде оставен сам на себе си. Напротив, необходимо е насилие, за да се създадат условията, нужни за неговото функциониране. Начинът, по който пазарните фундаменталисти реагират на бъркотията, която възниква, когато идеите им биват приложени на практика, е типичен за утопичните „тоталитаристи“: те отдават вината на компромиса – все още има прекалено много държавна намеса – и изискват едно още по-радикално прилагане на пазарната доктрина.

Днес ние наблюдаваме експлозията на капитализма в Китай и питаме кога той ще стане демокрация. Но какво ще се случи, ако той никога не стане? Ами ако неговият авторитарен капитализъм не е просто повторение на процеса на капиталистическо натрупване, което в Европа продължи от 16 до 18 век, а предвестник на онова, което ни очаква? Какво ще стане, ако „порочната комбинация от азиатския камшик и европейската стокова борса“ (характеристиката, която Троцки дава на царистка Русия) се окаже икономически по-ефективна от либералния капитализъм? И какво ще стане, ако това показва, че демокрацията, така както я разбираме, вече не е условие и мотор на икономическото развитие, а пречка по пътя му?

И ако всичко това е така, може би посткомунистическото разочарование не би трябвало да бъде отхвърляно като признак за „незрели“ очаквания. Когато хората протестираха против комунистическите режими в източна Европа, повечето от тях не искаха капитализъм. Те искаха солидарност и някакъв груб вид справедливост; те искаха свободата да живеят животите си отвъд държавния контрол, да се събират и разговарят за каквото поискат; те искаха да бъдат освободени от примитивната идеологическа индоктринация и лицемерие. Всъщност те искаха нещо, което най-добре може да бъде описано като „социализъм с човешко лице“. Може би това чувство все пак заслужава един втори шанс.
 

 

Pin It
Славой Жижек
Славой Жижек (род. 1949) е словенски философ и културен критик, работещ в традициите на хегелианството, марксизма и лаканския психоанализ.
Други статии от този автор

Посетители

80

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • ВидялИпатил писа Още
    Наистина малко... преди 21 минути
  • Благо писа Още
    Позволихме да ни... преди 8 часа
  • Павлов Д. писа Още
    Хайде още един... преди 20 часа
  • Златко писа Още
    Не разбирам всички... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 1 ден
  • Галина писа Още
    Не мога да харесам,... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, Роби! ... преди 2 дни
  • Роберт Леви писа Още
    След като прочетох... преди 2 дни
  • Доника писа Още
    Другите страни са на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Колкото и странно да... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Благодаря на г-н Енев... преди 3 дни
  • Биляна писа Още
    Благодаря и аз.... преди 3 дни
  • Съгласен писа Още
    "Нека" е като "дано".... преди 4 дни
  • асен писа Още
    Умен човек. Дали знае... преди 4 дни
  • безкоронен писа Още
    има само Един който... преди 4 дни
  • Росена писа Още
    Много смислен, по моя... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Шансовете за... преди 1 седмица
  • Christo Dimitrov, Ph... писа Още
    Каквито и да са били... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Как да не се сети... преди 1 седмица
  • Павел Павлов писа Още
    Най-важният въпрос е... преди 1 седмица
  • Павел Павлов писа Още
    Не виждам прилика на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Във Фейсбук вече съм... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Добре де, нека... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Забележете, не... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ок, благодаря ти. Ако... преди 2 седмици