1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

В политиката, както и в медицината, едно лечение, основаващо се на погрешна диагноза, е почти винаги безполезно, често дори влошаващо болестта, която е трябвало да лекува. Днес САЩ страдат от достатъчно много обществени злини. Повечето от тях са свързани с милитаризма и империализма, които почти доведоха до колапс на нашата конституционна система. За нещастие никоя от мерките, предложени до този момент от американските политици и анализатори не стига до корените на проблема

 

Според едно проучване на NBC News/Wallstreet Journal, публикувано на 26 април 2007, около 78% от американците смятат, че страната им се движи в погрешна посока. Само 22% мислят, че политиките на администрацията на Буш имат смисъл – най-ниският процент по този въпрос от 1992 насам, когато Джордж Буш старши се кандидатира за втори мандат – и изгуби. Онова, по което хората не са единодушни, са причините за техните съмнения и преди всичко, какви трябва да бъдат решенията на проблемите.

Разликите в мненията по този въпрос са огромни. Макар че мнозинството от запитваните намекват, че причините трябва да се търсят в недостатъците на самата политическа система, повечето от тях очевидно очакват системата да проведе курс на промяна по един повече или по-малко автоматичен начин. Според един репортаж от New  York Times , американските граждани вече са дарили 113,6 милиона долара за президентските кампании на Хилари Родам Клинтън, Барак Обама, Джон Едуардс, Мит Ромни, Рудолф Джулиани и Джон Маккейн.

Ако тези хора наистина вярват, че един президентски избор, след година и половина, ще промени съществено начина, по който се ръководи тази страна, то те просто са пропилели парите си. Както казва Ендрю Басевич, авторът на Новият американски милитаризъм, „Никой от кандидатите-демократи, съревноваващи се да заменят президента Буш, не обещава да промени системата на проверки и баланси (checks and balances) … Целта на опозиционната партия е не да намали (властта на) президентството, а да го завземе, не да ограничи прерогативите на изпълнителната власт, а просто да ги получи за себе си“.

Джордж У. Буш, разбира се, наруши по очебиен начин клетвата на своя пост, която го задължава „да защищава конституцията“, а опозиционната партия беше извънредно неохотна що се отнася до това да му потърси сметка пот този въпрос. Сред различните „престъпления и простъпки“, които при по-различни политически обстоятелства със сигурност биха довели до процедура за отстраняване на президента, се намират, между другото: президентът и неговите главни съветници упражниха натиск върху ЦРУ да направи една Национална Разузнавателна Оценка за атомните оръжия на Ирак, за която както администрацията, така и разузнавателното управление знаеха, че е напълно невярна. По-късно те използваха тази оценка, за да оправдаят войната. След като започна агресията в Ирак, администрацията едностранно преразгледа местния и международен закон, за да позволи измъчването на пленници в Абу Граиб и Гуантанамо Бей, както и други тайни затвори по целия свят.

Нищо в текста на конституцията, а най-малко от всичко клаузата за върховния командващ, не позволява на президента да извършва престъпления. Въпреки това, само дни след атаките от 11. септември, президентът Буш е подписал тайна заповед, разрешаваща един нов политически похват, наречен „извънредно предаване“, според който на ЦРУ е разрешено да отвлича навсякъде по света хора, заподозрени в тероризъм и да ги предава на затвори в страни като Египет, Сирия или Узбекистан, в които мъченията са нормална практика, както и в тайни затвори на ЦРУ извън САЩ, където самите агенти на управлението ги подлагат на мъчения.

На домашната сцена, въпреки отдаването от страна на Конгреса към администрацията на нови пълномощия за наблюдение над гражданите, нейните представители предпочетоха да ги игнорират и по собствена инициатива предприеха широко шпиониране на американски граждани без дори да се погрижат да си осигурят необходимите по закон разрешения за това и без да докладват на Конгреса за тази програма. Тези действия са първостепенни нарушения на акта за събирането на разузнавателни данни от 1978 г., както и на четвъртата поправка към конституцията.

Разпространяване на лъжи и деградиране на демокрацията

Без съмнение катастрофалната война в Ирак е събитието, което убеди мнозинството американци в това, че страната върви по погрешен път. Но самата война не е нищо друго освен израз на едно имперско президентство и унизителната неспособност на Конгреса да изпълнява конституционните си задължения за ограничаване на президентската власт. Ако правителството беше функционирало по начина, предвиден от отците-основатели, войната не би могла да се случи. Дори и сега демократичното мнозинство не е склонно да използва властта си за ограничаване на разходите, за да спре финансирането на войната и по този начин да ограничи все по-нарастващото влияние на военнопромишления комплекс.

Един основен проблем на американската социална и политическа система е неспособността на медиите и особено на телевизионните новини, да информират обществеността за истинския обхват на неконституционните действия на изпълнителната власт. Както казват Фредерик О. Шварц и Азиз З. Хук, авторите на Непроверявана и небалансирана: Президентската власт във времената на терора: „За да могат гражданите да упражнят конституционното си право на контрол чрез избирателната урна, те първо трябва да знаят какво върши правителството от тяхно име“.

Вместо да разкрият лъжите и манипулациите на администрацията, медиите активно ги подкрепиха. А първата поправка на конституцията защищава пресата точно за да може тя да проникне през булото от потайност, което е най-силното оръжие на всяка бюрокрация. Като резултат от неспособността на медиите, демократичният контрол върху правителството от страна на гражданите не може – а и не можеше по принцип, да бъде упражнен. Гражданите на САЩ се превърнаха в неми зрители, докато множество идеологически екстремисти, групи със заложени интереси, Ахмед Чалаби и неговите иракски емигранти, Израелското лоби, петролната и автомобилна индустрия, привържениците на войната, съюзени с военнопромишления комплекс, както и представителите на интересите на военната клика, по същество използваха правителството за собствените си цели.

Някои уважавани професионални журналисти виждат тези провали не толкова като резултат на нечия лична низост, а по-скоро като дълбоки структурни и културни проблеми в съществуващата днес американска система. В едно интервю с Мат Тайби, Сеймур Хърш, един от водещите разследващи репортери на Америка в продължение на четирийсет години, представя нещата така:

„Всички институции, от които ние обикновено бихме очаквали да ни защищават – най-вече пресата, но също и военните, администрацията, Конгреса, всички те се провалиха. … Според мен най-големият провал е този на пресата, тъй като той е най-очебиен. Какво може да се направи, за да се коригира тази ситуация? (дълга пауза) По принцип би трябвало да бъдат уволнени деветдесет процента от редакторите и директорите“.

Една Made-in-America човешка катастрофа

Измежду провалите, споменати от Хърш, особено поразителен е този на военните, напомнящ провала от Виетнам, отпреди повече от трийсет години. Би трябвало да се предполага, че военното командване е било донякъде поучено от поражението от 1975. Вместо това, военните отново отидоха на война, напомпани от собствената си пропаганда – особено свързаните едно с друго убеждения, че САЩ били „незаменимата нация“, „единствената свръхсила“ и „победителя“ от Студената война, че те били „Новият Рим“, подобен на който никога не е имало в света, притежаващ „пълно господство“ във всяко отделно кътче на планетата. Представата, че САЩ са неоспорим военен колос напук на целия свят, на който никаква човешка сила не би могла да се противопостави, беше високомерна глупост, която с неизбежност трябваше да въвлече страната в сериозни неприятности, както и стана в края на краищата.

Вместо да се държи по професионален начин, нашата армия нахлу в Ирак с прекалено малко сили; не успя да отговори по адекватен начин когато големи части от иракската армия (и партията Баат) преминаха в нелегалност; допусна оргия от грабежи и беззакония в цялата страна; не се подчини на заповеди и игнорира утвърдени международни задължения (включително задължението на една окупационна сила да защищава съоръженията и богатствата на окупираната страна – особено, в този случай, Багдадския национален музей и други археологически места с неоценима историческа ценност); накрая, по един напълно некомпетентен начин, тя само разпали пламъците на едно всенародно въстание срещу окупаторите, като извърши безброй много насилия срещу невъоръжени иракски цивилни граждани.

Според Ендрю Басевич, „нищо не може да се направи, за да се спаси ситуацията в Ирак. Вече не е по силите на САЩ да определи изхода от събитията там“. Бившият американски посланик в Саудитска Арабия, Час Фриймън, заяви по повод скорошната стратегия за „напор“ в провинцията ал-Анбар „подсилването на един провал едва ли може да послужи като заместител на една негова корекция“.

Символично, един много ясен знак за надигащата се в Ирак катастрофа дойде от стрна на онази смела но анонимна сунитска жена, която от август 2003 насам публикува незаменимия блог „горящият Багдад“. Нейното семейство, съобщи тя, най-после се е предало и е решило да напусне страната, присъединявайки се към ония два милиона нейни сънародници, които вече са напуснали. В последното си съобщение тя писа:

„Има моменти, в които усещането за несправедливостта, поради която трябва да напуснеш страната си само защото някакъв идиот е решил да я нападне, е просто нетърпимо. Несправедливо е когато трябва да напуснеш, за да можеш да оцелееш и живееш нормално, когато трябва да се разделиш с онова, което остава от семейството и роднините ти … И за какво, всичко това?“

Генералът в оставка Бари Маккафри, командир на 24-та пехотна дивизия през първата иракска война, който доскоро беше един от постоянните привърженици на военната стратегия на Буш, сега изведнъж радикално промени тона си: „Никой иракски правителствен служител, коалиционен войник, дипломат, репортер, служител на неправителствена организация или бизнесмен, не може да се движи по улиците на Багдад или Мосул, Киркук, Басра, Тикрит, Наджаф, Рамади, без тежко въоръжена охрана“. В едно друго изказване той заяви: „Американската армия бързо се разпада“

Една от темите, премълчавани от правителството, военните и медиите, е тази за расисткия, дори престъпен манталитет на обикновените американски войници по време на операции в чужбина. Отчасти като резултат от привичния расизъм, който е неизбежна част от мисленето на множество американци, както и от пропагандната подготовка, на която те биват подлагани по време на обучението си, те не виждат в едно нападение над невъоръжени „боклуци“ и „хаджии“ като убийство. Мълчанието по тази тема започна да се разсейва едва когато през май 2007 един доклад на Екипа за психическо здраве към армията беше издаден на вестника San Diego Union-Tribune. Основаващ се на анонимни наблюдения и интервюта, включващи 1320 войници и 470 морски пехотинци, изследването разкрива, че само 56% от войниците биха докладвали за нападение или убийство от страна на колега над невъоръжен гражданин, докато при морските пехотинци процентът е още по-нисък – 40%. И ако, както биха утвърждавали някои, такова насилие срещу беззащитни хора винаги е неизбежна част от работата на професионалния войник, то единственият отговор може да бъде, че в бъдеще САЩ трябва много по-стриктно да избягват участие в такива империалистически, несправедливи войни.

Източник


В политиката, както и в медицината, едно лечение, основаващо се на погрешна диагноза, е почти винаги безполезно, често дори влошаващо болестта, която е трябвало да лекува. Днес САЩ страдат от достатъчно много обществени злини. Повечето от тях са свързани с милитаризма и империализма, които почти доведоха до колапс на нашата конституционна система. За нещастие никоя от мерките, предложени до този момент от американските политици и анализатори не стига до корените на проблема

 

Според едно проучване на NBC News/Wallstreet Journal, публикувано на 26 април 2007, около 78% от американците смятат, че страната им се движи в погрешна посока. Само 22% мислят, че политиките на администрацията на Буш имат смисъл – най-ниският процент по този въпрос от 1992 насам, когато Джордж Буш старши се кандидатира за втори мандат – и изгуби. Онова, по което хората не са единодушни, са причините за техните съмнения и преди всичко, какви трябва да бъдат решенията на проблемите.

Разликите в мненията по този въпрос са огромни. Макар че мнозинството от запитваните намекват, че причините трябва да се търсят в недостатъците на самата политическа система, повечето от тях очевидно очакват системата да проведе курс на промяна по един повече или по-малко автоматичен начин. Според един репортаж от New  York Times , американските граждани вече са дарили 113,6 милиона долара за президентските кампании на Хилари Родам Клинтън, Барак Обама, Джон Едуардс, Мит Ромни, Рудолф Джулиани и Джон Маккейн.

Ако тези хора наистина вярват, че един президентски избор, след година и половина, ще промени съществено начина, по който се ръководи тази страна, то те просто са пропилели парите си. Както казва Ендрю Басевич, авторът на Новият американски милитаризъм, „Никой от кандидатите-демократи, съревноваващи се да заменят президента Буш, не обещава да промени системата на проверки и баланси (checks and balances) … Целта на опозиционната партия е не да намали (властта на) президентството, а да го завземе, не да ограничи прерогативите на изпълнителната власт, а просто да ги получи за себе си“.

Джордж У. Буш, разбира се, наруши по очебиен начин клетвата на своя пост, която го задължава „да защищава конституцията“, а опозиционната партия беше извънредно неохотна що се отнася до това да му потърси сметка пот този въпрос. Сред различните „престъпления и простъпки“, които при по-различни политически обстоятелства със сигурност биха довели до процедура за отстраняване на президента, се намират, между другото: президентът и неговите главни съветници упражниха натиск върху ЦРУ да направи една Национална Разузнавателна Оценка за атомните оръжия на Ирак, за която както администрацията, така и разузнавателното управление знаеха, че е напълно невярна. По-късно те използваха тази оценка, за да оправдаят войната. След като започна агресията в Ирак, администрацията едностранно преразгледа местния и международен закон, за да позволи измъчването на пленници в Абу Граиб и Гуантанамо Бей, както и други тайни затвори по целия свят.

Нищо в текста на конституцията, а най-малко от всичко клаузата за върховния командващ, не позволява на президента да извършва престъпления. Въпреки това, само дни след атаките от 11. септември, президентът Буш е подписал тайна заповед, разрешаваща един нов политически похват, наречен „извънредно предаване“, според който на ЦРУ е разрешено да отвлича навсякъде по света хора, заподозрени в тероризъм и да ги предава на затвори в страни като Египет, Сирия или Узбекистан, в които мъченията са нормална практика, както и в тайни затвори на ЦРУ извън САЩ, където самите агенти на управлението ги подлагат на мъчения.

На домашната сцена, въпреки отдаването от страна на Конгреса към администрацията на нови пълномощия за наблюдение над гражданите, нейните представители предпочетоха да ги игнорират и по собствена инициатива предприеха широко шпиониране на американски граждани без дори да се погрижат да си осигурят необходимите по закон разрешения за това и без да докладват на Конгреса за тази програма. Тези действия са първостепенни нарушения на акта за събирането на разузнавателни данни от 1978 г., както и на четвъртата поправка към конституцията.

Разпространяване на лъжи и деградиране на демокрацията

Без съмнение катастрофалната война в Ирак е събитието, което убеди мнозинството американци в това, че страната върви по погрешен път. Но самата война не е нищо друго освен израз на едно имперско президентство и унизителната неспособност на Конгреса да изпълнява конституционните си задължения за ограничаване на президентската власт. Ако правителството беше функционирало по начина, предвиден от отците-основатели, войната не би могла да се случи. Дори и сега демократичното мнозинство не е склонно да използва властта си за ограничаване на разходите, за да спре финансирането на войната и по този начин да ограничи все по-нарастващото влияние на военнопромишления комплекс.

Един основен проблем на американската социална и политическа система е неспособността на медиите и особено на телевизионните новини, да информират обществеността за истинския обхват на неконституционните действия на изпълнителната власт. Както казват Фредерик О. Шварц и Азиз З. Хук, авторите на Непроверявана и небалансирана: Президентската власт във времената на терора: „За да могат гражданите да упражнят конституционното си право на контрол чрез избирателната урна, те първо трябва да знаят какво върши правителството от тяхно име“.

Вместо да разкрият лъжите и манипулациите на администрацията, медиите активно ги подкрепиха. А първата поправка на конституцията защищава пресата точно за да може тя да проникне през булото от потайност, което е най-силното оръжие на всяка бюрокрация. Като резултат от неспособността на медиите, демократичният контрол върху правителството от страна на гражданите не може – а и не можеше по принцип, да бъде упражнен. Гражданите на САЩ се превърнаха в неми зрители, докато множество идеологически екстремисти, групи със заложени интереси, Ахмед Чалаби и неговите иракски емигранти, Израелското лоби, петролната и автомобилна индустрия, привържениците на войната, съюзени с военнопромишления комплекс, както и представителите на интересите на военната клика, по същество използваха правителството за собствените си цели.

Някои уважавани професионални журналисти виждат тези провали не толкова като резултат на нечия лична низост, а по-скоро като дълбоки структурни и културни проблеми в съществуващата днес американска система. В едно интервю с Мат Тайби, Сеймур Хърш, един от водещите разследващи репортери на Америка в продължение на четирийсет години, представя нещата така:

„Всички институции, от които ние обикновено бихме очаквали да ни защищават – най-вече пресата, но също и военните, администрацията, Конгреса, всички те се провалиха. … Според мен най-големият провал е този на пресата, тъй като той е най-очебиен. Какво може да се направи, за да се коригира тази ситуация? (дълга пауза) По принцип би трябвало да бъдат уволнени деветдесет процента от редакторите и директорите“.

Една Made-in-America човешка катастрофа

Измежду провалите, споменати от Хърш, особено поразителен е този на военните, напомнящ провала от Виетнам, отпреди повече от трийсет години. Би трябвало да се предполага, че военното командване е било донякъде поучено от поражението от 1975. Вместо това, военните отново отидоха на война, напомпани от собствената си пропаганда – особено свързаните едно с друго убеждения, че САЩ били „незаменимата нация“, „единствената свръхсила“ и „победителя“ от Студената война, че те били „Новият Рим“, подобен на който никога не е имало в света, притежаващ „пълно господство“ във всяко отделно кътче на планетата. Представата, че САЩ са неоспорим военен колос напук на целия свят, на който никаква човешка сила не би могла да се противопостави, беше високомерна глупост, която с неизбежност трябваше да въвлече страната в сериозни неприятности, както и стана в края на краищата.

Вместо да се държи по професионален начин, нашата армия нахлу в Ирак с прекалено малко сили; не успя да отговори по адекватен начин когато големи части от иракската армия (и партията Баат) преминаха в нелегалност; допусна оргия от грабежи и беззакония в цялата страна; не се подчини на заповеди и игнорира утвърдени международни задължения (включително задължението на една окупационна сила да защищава съоръженията и богатствата на окупираната страна – особено, в този случай, Багдадския национален музей и други археологически места с неоценима историческа ценност); накрая, по един напълно некомпетентен начин, тя само разпали пламъците на едно всенародно въстание срещу окупаторите, като извърши безброй много насилия срещу невъоръжени иракски цивилни граждани.

Според Ендрю Басевич, „нищо не може да се направи, за да се спаси ситуацията в Ирак. Вече не е по силите на САЩ да определи изхода от събитията там“. Бившият американски посланик в Саудитска Арабия, Час Фриймън, заяви по повод скорошната стратегия за „напор“ в провинцията ал-Анбар „подсилването на един провал едва ли може да послужи като заместител на една негова корекция“.

Символично, един много ясен знак за надигащата се в Ирак катастрофа дойде от стрна на онази смела но анонимна сунитска жена, която от август 2003 насам публикува незаменимия блог „горящият Багдад“. Нейното семейство, съобщи тя, най-после се е предало и е решило да напусне страната, присъединявайки се към ония два милиона нейни сънародници, които вече са напуснали. В последното си съобщение тя писа:

„Има моменти, в които усещането за несправедливостта, поради която трябва да напуснеш страната си само защото някакъв идиот е решил да я нападне, е просто нетърпимо. Несправедливо е когато трябва да напуснеш, за да можеш да оцелееш и живееш нормално, когато трябва да се разделиш с онова, което остава от семейството и роднините ти … И за какво, всичко това?“

Генералът в оставка Бари Маккафри, командир на 24-та пехотна дивизия през първата иракска война, който доскоро беше един от постоянните привърженици на военната стратегия на Буш, сега изведнъж радикално промени тона си: „Никой иракски правителствен служител, коалиционен войник, дипломат, репортер, служител на неправителствена организация или бизнесмен, не може да се движи по улиците на Багдад или Мосул, Киркук, Басра, Тикрит, Наджаф, Рамади, без тежко въоръжена охрана“. В едно друго изказване той заяви: „Американската армия бързо се разпада“

Една от темите, премълчавани от правителството, военните и медиите, е тази за расисткия, дори престъпен манталитет на обикновените американски войници по време на операции в чужбина. Отчасти като резултат от привичния расизъм, който е неизбежна част от мисленето на множество американци, както и от пропагандната подготовка, на която те биват подлагани по време на обучението си, те не виждат в едно нападение над невъоръжени „боклуци“ и „хаджии“ като убийство. Мълчанието по тази тема започна да се разсейва едва когато през май 2007 един доклад на Екипа за психическо здраве към армията беше издаден на вестника San Diego Union-Tribune. Основаващ се на анонимни наблюдения и интервюта, включващи 1320 войници и 470 морски пехотинци, изследването разкрива, че само 56% от войниците биха докладвали за нападение или убийство от страна на колега над невъоръжен гражданин, докато при морските пехотинци процентът е още по-нисък – 40%. И ако, както биха утвърждавали някои, такова насилие срещу беззащитни хора винаги е неизбежна част от работата на професионалния войник, то единственият отговор може да бъде, че в бъдеще САЩ трябва много по-стриктно да избягват участие в такива империалистически, несправедливи войни.

Източник

Pin It
Чалмърс Джонсън
Чалмърс Джонсън е емеритиран професор по политология в Калифорнийския университет, Сан Диего. Той е бивш съветник на ЦРУ и експерт по въпросите на Азия. Считан е за един от най-добрите познавачи на американската външна политика и е президент на Института за японски изследвания в Енцинитас, Калифорния.
Други статии от този автор

Посетители

41

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Павлов Д. писа Още
    Хайде още един... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Не разбирам всички... преди 9 часа
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 12 часа
  • Галина писа Още
    Не мога да харесам,... преди 20 часа
  • Златко писа Още
    Благодаря, Роби! ... преди 2 дни
  • Роберт Леви писа Още
    След като прочетох... преди 2 дни
  • Доника писа Още
    Другите страни са на... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Колкото и странно да... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Благодаря на г-н Енев... преди 3 дни
  • Биляна писа Още
    Благодаря и аз.... преди 3 дни
  • Съгласен писа Още
    "Нека" е като "дано".... преди 3 дни
  • асен писа Още
    Умен човек. Дали знае... преди 4 дни
  • безкоронен писа Още
    има само Един който... преди 4 дни
  • Росена писа Още
    Много смислен, по моя... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Шансовете за... преди 1 седмица
  • Christo Dimitrov, Ph... писа Още
    Каквито и да са били... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Как да не се сети... преди 1 седмица
  • Павел Павлов писа Още
    Най-важният въпрос е... преди 1 седмица
  • Павел Павлов писа Още
    Не виждам прилика на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Във Фейсбук вече съм... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Добре де, нека... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Забележете, не... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ок, благодаря ти. Ако... преди 2 седмици
  • Биляна писа Още
    Масовата психоза е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    В хода на последните... преди 2 седмици