Удържането на незаконните ограничения срещу свободата на словото вече не би трябвало да представлява трудност, особено сега, когато толкова много диктатури извършиха преход към демокрация. Задължителните стандарти са достатъчно ясни: реалните подстрекателства към реални престъпления трябва да бъдат разглеждани като престъпления, но иначе обидната реч би трябвало да бъде посрещана с насърчаване на по-нататъшен диалог – в пресата, чрез комитетите за етичност на медиите или в гражданските съдилища.
Но онова, които ние наблюдаваме вместо това, въпреки известния прогрес, който се забелязва в областта на международното декриминализиране на нарушенията срещу честта и достойнството, е една увеличаваща се наказателна тенденция, която въвежда нови забрани срещу словото в националните криминални съдилища.
Едно от тези идващи на мода словесни престъпления е оклеветяването на историята – извършвано в някои страни чрез поставяне под въпрос на националния исторически наратив, а в други – чрез защищаването му. Докато Турция преследва писатели за използването на думата геноцид при описването на кланетата срещу арменците от 1915 г., Швейцария пък преследва един турски политик за наричането на понятието геноцид „международна лъжа“. И все пак в световен мащаб охулването на религиите се оказва една даже още по-коварна и ограничаваща свободите схема.
На 26 март Комитетът за човешките права към ООН прокара резолюция, осъждаща „охулването на религиите“ като нарушение на човешките права, въпреки широко разпространения консенсус, че то може да бъде използвано за оправдаване на ограничения срещу свободата на словото. Комитетът прие един необвързващ текст, предложен от Пакистан от името на Ислямските страни, при следното разпределение на гласовете: 23 страни „за“, 11 – „против“ и 13 – „въздържали се“. Резолюцията „За борба против охулването на религиите“ беше прокарвана, преразглеждана и прокарвана отново и отново в Комитета за човешките права всяка година от 1999 насам, с изключения на 2006. Тя бива прокарвана под упоритото спонсорство на Организацията на Ислямската Конференция, с общопризнатата цел охулването да бъде кодирано като престъпление в колкото се може повече страни, или поне да бъде превърнато в един вид универсална анатема. Заедно с тази кампания налице е и едно международно подмолно течение, свързано с насилие и авто-цензура, обхващащо всички секуларни и артистични описания на ислямски теми от времето на фетвата срещу Рушди насам.
Но резолюцията от тази година, за разлика от предишните версии, вече не игнорира Параграф 19, правото на свобода на изразяването. Това решаващо човешко право сега беше споменато, макар и в един контекст, който погрешно приравнява охулването на религиите с насърчаване към омраза и насилие срещу религиозните хора, а на тази основа му отрича защитата, гарантирана на свободата на словото. То също се опитва да постави критиката на религията в една и съща група заедно с расизма.
От друга страна, размитите параметри на възможните случаи на охулване сега нараснаха дотам, че включват „целевото представяне“ на символи и почитани религиозни лидери в медиите и Интернет. Онова, на което ние сме свидетели, може би е опит за дипломация, но същевременно то е и обявяване на война срещу свободите на медиите в 21-ви век от страна на една коалиция от съвременни привърженици на авторитаризма.
В декларацията няма нищо назадничаво или историзиращо. Тя приема езика на човешките права, така че резолюцията изглежда съвместима с напредничавия мултикултурализъм на либералните демокрации. Всички подписчици приемат това: бившите и настоящи комунистически правителства, както и пост-колониалните или предимно мюсюлмански нации. Но въпреки това само няколко сред 23-те, сред тях Южна Африка и Индонезия, са демокрации, разполагащи с истински плуралистични медии. Постоянно високият брой на въздържали се, сред тях и нации с гаранции за свободата на словото, прави прокарването на резолюцията сигурно през всяка следваща година.
Поради тази настояща стратегия аз отхвърлям често изказваното твърдение, че поддръжниците на резолюцията представляват едно културно определено движение. Това твърдение може да служи единствено като извинение за покровителстването на цялото начинание, както и на едно снизходително подценяване на неговото въздействие. В действителност опитът за криминализиране на охулването на религиите е един изцяло постмодерен, Оруелски кръстоносен поход против човешкото достойнство, привидно в неговото собствено име.
Година след година, гласуването в Комитета за човешките права отдава една двойна победа за поддържащите го диктаторски правителства. То утвърждава техния контрол над свободата на словото чрез културни табута и закони срещу богохулството, като същевременно ги прославя и ги обявява международно за авангард на насърчаването на толерантността.
Разбира се, човек може да разбере защо множество демокрации снизходително се въздържат от борбата и позволяват на играта на Организацията на ислямската конференция да надделее. В края на краищата, от времето на Иранската революция и международния дебют на Алкайда насам, хората, готови да представят потисническата представа за охулването на религията чрез понятията на човешките права, по правило са умерени, ако бъдат сравнени с джихадистите, които открито се противопоставят на тези права. Маневрите на Комитета следователно помагат на умерените да се противопоставят на твърденията на местните радикали, според които техните правителства не са истински пазители на вярата.
Самият аз си спомням този вид игри от моето собствено време в затворената цивилизация на комунистическата еднопартийна държава, където плурализмът се състоеше от фракционни борби вътре в партийното Политбюро. Кремлинолозите също познават тази игра, но те сигурно са изпитвали по-голямо удоволствие от мен при наблюдаването й. Тази техника се наричаше „превземане от ляво“ и тя обозначаваше една повтаряща се сцена, при която някои иначе прагматични комунистически лидери започваха да използват твърдолинейни лозунги, очевидно за да удържат сталинистите. Всъщност това никога не означаваше само и единствено твърдолинейни приказки; то винаги идваше ръка за ръка с нови мерки срещу свободомислещите, като например домашни обиски и арести, „само“ за да се докаже верността на ръководството към каузата. Тази тактика е далечен роднина на политиката на „отнемане на попътния вятър“ на умерените западни партии, когато те приемат анти-имиграционни мерки, за да предотвратят нарастващата популярност на ксенофобските платформи, които предлагат … анти-имиграционни мерки.
Проблемът е в това, че „отнемането на попътния вятър“ може и да помага на определени формации да останат на борда, но то никога не успява да намали ограниченията. Позволете ми да ви кажа как то функционира всъщност, когато бъдат приложени клаузите на Комитета за човешките права.
В Азербайджан, една от страните, поддържащи резолюцията, двама журналисти получиха затворнически присъди през 2007 г. Рафик Таги, журналист от интелектуалното месечно списание Сенет, и Самир Садагатоглу, издателят на списанието, бяха осъдени съответно по на три и четири години, за предполагаемо „насърчаване към религиозна омраза“ в едно философско есе, публикувано през 2006. Всъщност есето сравняваше европейските и ислямски ценности в един донякъде самокритичен тон. (Езикът беше за „тях и нас“). Тезата му беше невинна, добронамерена и учтива. Това беше едно подобно послание по подобна тема, „разумът и вярата“, по повод известната реч на папа Бенедикт XVI от Регенсбург, през същата година. По моя преценка то беше дори по-меко, тъй като не съдържаше византийски цитати, приписващи насилствено месианство на Мохамед. Въпросът за насилието дори не се появяваше в текста.
Преди това, един от великите ирански аятоласи, Фазел Ланкарани, беше издал фетва, призоваваща към убийството на двамата журналисти. Местните религиозни активисти предприеха една кампания за сплашване на двамата журналисти. Според свидетелства на очевидци, било им е позволено дори да крещят смъртни заплахи в съдебната зала. Престъплението на журналистите беше охулване на вярата (тяхната собствена, очевидно) и насърчаване, според същия акт, към религиозна омраза (срещу самите тях, както изглежда). И все пак онези, които седяха на подсъдимата скамейка, бяха журналистите, а не хората, които ги заплашваха с насилие.
И, което е най-важно, иранският аятолах, който призова към тяхната смърт, никога не беше обвинен в насърчаване към насилие, нито в Азербайджан, нито в Иран – защитен от статуса си на бранител, а не охулител, на вярата.
Подобни злоупотреби могат да бъдат посочени и в няколко други не-мюсюлмански страни, като всички те са страни-участнички в Организацията за сътрудничество и кооперация в Европа, а някои от тях и членове на Съвета на Европа[1]. Задълженията на първата и стандартите на втория би трябвало да забраняват подобно преследване, основаващо се на „охулване на вярата“. Но под защитния чадър на резолюциите на Комитета за човешките права към ООН (и използвайки липсата на решителна съпротива срещу тях в Европа), кризата, създадена около датските карикатури, беше използвана, за да се предприемат по-твърди мерки срещу критично настроени организации и журналисти.
В Русия, вестникът от Вологда Наший регион публикува колаж на карикатурите на 15 февруари 2006, като част от статия за глобалната полемика по този въпрос. Собственикът реши да закрие вестника малко след това, за да облекчи съдебните последствия. Властите незабавно бяха открили съдебен случай срещу редакторката, Ана Смирнова, за „насърчаване на религиозна омраза“. През април 2006 тя беше глобена със 100 000 рубли (около 3 000 долара), при условна присъда от две години. За щастие, два месеца по-късно местният областен съд отхвърли присъдата, чрез обжалване. Беше обаче ясно, че един щастлив край не би бил възможен, ако вестникът би продължил да съществува. Точно същият сценарий се разигра и във Волгоград: издателят на Городские вести реши да затвори вестника след като срещу него бяха отправени обвинения в охулване и насърчаване към омраза от страна на регионалното поделение на управляващата в страната партия, Обединена Русия. Криминалното разследване беше преустановено. Повод за предприемане на съдебното преследване беше една мека, наистина проповядваща мир карикатура на Мойсей, Исус, Мохамед и Буда. В карикатурата, религиозните лидери гледат телевизия и са загрижени от това, че виждат демонстранти от различни религии, обиждащи се едни други. „Не на това ви учехме“, казва един от пророците.
В Беларус, Александър Здвижков, издател на опозиционния вестник Жода, беше осъден на три години затвор на 18 януари 2008 за насърчаване към религиозна омраза. Вестникът му беше закрит през март 2006, само за това, че е планирал да публикува карикатурите, и си остава закрит и до днес. Здвижков забягна в чужбина, по-късно беше арестуван след завръщането си, и в края на краищата освободен, след като Върховният съд намали присъдата му от три години на три месеца, като тя вече беше излежана.
Но това бяха само опортюнистически проблясъци. От времето на кризата с карикатурите насам се появи една нова наказателна мода, също насърчена от резолюциите на Комитета за човешките права. В Русия (която предложи идеята), Беларус, Казахстан, Киргизстан, Молдавия и Таджикистан, законодателите започнаха да обвързват клаузата за охулване на религиите с иначе напълно законни закони срещу подбуждане, прибавяйки към тях и забраната на „обидна критика“ (да, охулване) на правителствени тела или служители. Този законодателен коктейл бива представян като засилена форма на борба срещу един вид поведение, което никога не е било дефинирано прецизно – екстремизмът. Тук има един вид ехо от насърчаваните на Запад клаузи срещу тероризма, което е много полезно при обезвредяването на възможна критика. Но докато западните законодателства бяха критикувани на местно ниво като възможни предпоставки за незаконно преследване на политическата мисъл, източните анти-екстремистки пакети всъщност биват създавани точно за тази цел. И те биват използвани именно по този начин, особено като възмездие срещу нежелано представяне на ситуацията с човешките права в Северен Кавказ.
В момента Словакия се кани да въведе свой собствен пакет за „екстремизма“, уж за да се бори срещу радикализма. Ирландия – иначе декриминализираща оклеветяването в печата – е на път да въведе дефиниция за един нов вид престъпление, „богохулствено оклеветяване“, описвано като съответстващо на една конституционна доктрина от 1930-те години. Дали е прекалено да се каже, че и тук може да се проследи, може би несъзнателното, влиянието на кампанията на Комитета за човешките права?
Когато по-горе споменах съпътстващата заплаха от насилие, аз имах пред вид обезпокоителната, но неизказана, връзка между повтарящото се законодателно движение в Комитета за човешките права, и фетвите, убийствата и насилствените демонстрации срещу секуларни представяния на ислямски теми. Обидите, изказвани от авторите на фетви и дипломатите в комитета са на практика неразличими. Онова, което липсва тук, е разбирането, че борбата срещу охулването на религията е не просто нещо вредно: това просто е една погрешна борба, една погрешна криминализация.
Аз не виждам никаква морална разлика между едно поръчково убийство на разследващ репортер като Ана Политковская и издаването на фетви, които призовават към убийството на писатели и журналисти. И двете неща наказват писателите за това, че те си вършат работата. И, между другото, фетвите предлагат финансови награди, също както и руските заказчики.
В Пакистан, главната страна, спонсорираща тазгодишната резолюция на Комитета, Мохамед Юсаф Куреши, молитвен водач в историческата джамия Мохабат Хан в Пешавар, обяви през 2006 г., че джамията и неговото религиозно училище ще дадат 25 000 долара и лек автомобил за убийството на който и да било от датските карикатуристи, докато местната асоциация на бижутерите предложи допълнителни 1 милион долара за същата цел. В Индия, министърът по въпросите на малцинствата в Утар Прадеш, Хаджи Якуб Куреши, предложи награда от 510 милиона индийски рупии (11 милиона долара) за главата на който и да е от карикатуристите, плюс теглото на убиеца в злато. Тук аз изреждам само примери от демокрации, които са подписали резолюциите на комитета или са се въздържали от гласуване.
В настоящия момент резолюцията вече не е упражнение по отнемане на попътния вятър на радикалите. Тя се превръща в прикритие за убийствени подстрекатели към религиозни напрежения и реакционна авто-цензура.
Намирам за скандално, че авторите на декрети, призоваващи към убийството на писатели или журналисти, все още могат да бъдат уважавани и да не бъдат принуждавани да отговарят за последствията от своите изпълнени с омраза действия, докато множество журналисти трябва да живеят в анонимност и под полицейска защита. Досега нито едно от имената на издателите на тези фетви не се е появило в списъците на търсени лица, нито дори в страни, за които съм сигурен, че биха екстрадирали организаторите на убийството на Политковская, ако те биха били разкрити. Това е най-дългата сянка от резолюцията на Комитета.
Предпазливостта е донякъде разбираема в една толкова малка страна, каквато е Дания, заплашвана от призиви за бойкот, както и във всяка друга отделна нация. Но какво да кажем за Европейския Съюз? Не е ли той предназначен да бъде едно цяло, по-силно от отделните си компоненти? Какво да кажем за Интерпол и другите международни правоохранителни агенции? Откога те са престанали да вписват в списъците на престъпленията призоваването към убийство? Не е ли време да се наложи поне забрана за пътуване срещу добре известните заказчики на престъпления от религиозна омраза?
На Комитета за човешките права трябва да се каже ясно: ако вие наистина сте загрижени от насърчаването към религиозна омраза, то незабавно направете призив за наказване на ония, които издават фетви, насърчаващи към насилие. Не може да има по-силна защита от тази – на исляма или на която и да било друга религия. Насърчавайте търпимостта, като намалявате страха, с който трябва да живеят издателите по цял свят.
[1] Независима организация за насърчаване на сътрудничество и защита на човешките права в Европа, създадена през 1949 г. и обхващаща 40 европейски страни. Да не се бърка с Европейския Съвет, който е законодателно тяло на ЕС. (Бел. пр.)
