Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Избирането на Барак Обама на 4 ноември 2008 представлява огромен шанс за едно ново определение на Съединените Щати – както по отношение на икономическите и социални модели, така и във връзка с останалия свят. Величието на Америка се крие именно в тази й способност за периодично обновление. Главната задача на новоизбрания президент сега е не просто да използва промяната в политическата власт, но и да формулира отново нещата, които Америка поддържа в сферата на идеите, както го направи Франклин Рузвелт след 1932 или Роналд Рейгън след 1980.

Тази задача е още по-неотложна поради очевидния провал на много от идеите на периода, който току-що отмина – тоест, на ерата Рейгън. Когато се появи за пръв път, рейгъновата революция беше едно широко и като цяло благотворно развитие. Към 1980 налице беше едно постоянно увеличение на властта и сферата на компетенции на модерните държави, започнало още по времето на Голямата Депресия, най-крайната форма на което бяха комунистическите страни, които съществуваха тогава. Но също и в развитите демократически страни прекомерната държавна регулация и раздутите държавни сектори задържаха развитието, създавайки предпоставки за криза и стагфлация[1]. След дълбоката рецесия от ранните 1980, Съединените Щати и глобалната икономика преживяха забележителни три десетилетия на буквално непрекъснато икономическо развитие – до сега.

Има три централни рейгънови идеи, които трябва да бъдат преформулирани или отхвърлени напълно, ако Съединените Щати биха искали да преодолеят настоящата криза и да възстановят своята надеждност в новата ера. Първата се отнася до дерегулацията и ролята на правителството в икономиката, в по-широк план.

Колапсът на Уолстрийт и голямата рецесия, в която навлизаме, се случиха по причини, които са принципно свързани с рейгъновия модел: правителството на САЩ позволи да се появи един огромен, напълно нерегулиран сенчест финансов сектор под влияние на вярата, че той ще може да се самокоригира. Либерализацията на финансовия пазар вече беше показала, че е нещо изключително опасно – в множество предходни случаи и най-вече по време на азиатската икономическа криза от 1997-98 и шведския банков колапс от ранните 1990 години – но тези предупредителни сигнали бяха игнорирани; никой не можеше да си представи, че такава криза ще засегне и Съединените Щати. В това отношение демократите бяха напълно съпричастни, не само в поддръжката им за разширяването на заемите от Фани Мей и Фреди Мак[2], но и в лицето на финансовите министри от времето на ерата Клинтън, които наложиха либерализацията на финансовите пазари и в развиващия се свят. За настоящата криза има и много други причини, разбира се – като например онези повече от 5 билиона долара, които се вляха в страната от Китай и други азиатски страни след 2002 – но в края на краищата идеята, че историята е на страната на все по-разрастващата се дерегулация беше важна причина за колапса. Вицът от ерата на Рейгън: „Здрасти, аз съм от правителството и съм тук, за да ти помогна“ вече не звучи толкова иронично в светлината на героичните опити на централната банка и хазната да предотвратят пълното рухване на икономиката.

Трикът при новото дефиниране на модела е да не се прекали отново с регулацията. Финансовият сектор е много по-различен от други части на икономиката, защото провалът тук налага огромни допълнителни загуби на всички останали. Ето защо в края на краищата Конгресът все пак трябваше да гласува за 700-те милиарда долара за спасяване на банковата система през септември. Дерегулацията на трудовия пазар, напротив, имаше много благотворно влияние чрез намаляването на безработицата и като позволи едно много по-бързо приспособяване към променящите се обстоятелства. Разпределението на приходите в Америка действително стана изключително изгодно за богатите, но ние не желаем да решаваме този проблем чрез завръщане към един трудов пазар, доминиран от професионални съюзи.

Втората рейгънова идея, която се нуждае от преосмисляне, засяга данъците и разходите – а именно, финансовата политика. Рейгън въведе идеята, че намаляването на данъците ще се самофинансира, тъй като всички данъци задушават растежа. Той беше отговорен и за насърчаването на идеята, че буквално всички държавни разходи извън сферата на отбраната по необходимост са прахоснически. И, докато наистина има едно ниво на данъчно облагане, за което това е вярно, реалните данъчни облекчения, проведени както през 1980, така и през ранния 21 век, само задълбочиха финансовите дефицити и изкривиха още повече разпределението на доходите по посока на богатите. Въздействието на тези дефицити обаче беше прикрито в продължение на много години, поради факта, че чуждите държави бяха склонни да държат своите все по-увеличаващи се резервни фондове в долари – един феномен, който отдалечи окончателната равносметка, но направи така, че финансовата криза стана още по-сериозна, когато в края на краищата тя все пак се появи.

Това отношение към данъците и разходите направи американската политическа система неспособна да се справи, първо, с надвисващата криза на правото на осигуряване при здравеопазването и социалните осигуровки и, второ, с парализата на нашата енергийна политика. Най-доброто нещо, което бихме могли да направим за себе си по време на последното поколение беше да наложим един твърд данък върху въглеродните емисии през периодите, в които цените на енергията бяха сравнително ниски; това обаче се оказа нещо, за което никой политик не успя да намери кураж. Никой няма да предложи увеличения на данъците докато не излезем от настоящата рецесия, но в дългосрочен план американците ще трябва да се научат да плащат за своя начин на живот.

Рейгънизмът усили чувството за американска изключителност в много отношения. Съединените Щати са единствената развита демокрация, в която предложението за леко увеличаване на прогресивността на едно вече прогресивно данъчно облагане на доходите, така както беше направено от Обама, може да бъде отхвърлено като „социализъм“, или където едно предложение да се създаде обществен фонд за здравно осигуряване, както вече направихме при осигуряването на автомобилите, може да бъде атакувано като „социализирана медицина“.

Третата рейгънова идея, която се нуждае от преосмисляне, се отнася до външната политика и използването на американската сила. Външната политика на Рейгън се основаваше на голяма концентрация на конвенционални военни сили и изострена „морална яснота“ в идеологическата борба между демокрациите и диктатурите. Това беше правилната политика за онова време и Рейгън имаше изключителен късмет, че Съветската империя се разпадна неочаквано и мирно малко след края на неговия мандат.

И до ден-днешен много консерватори настояват, че Съветският Съюз се е разпаднал поради позицията на Рейгън – едно приписване на причинност, което в най-добрия случай е само частично вярно. Особено неоконсерваторите се надяваха, че тази верига от събития – несъкрушима американска доминация, последвана от тотален колапс на враговете – може да бъде повторена в други части на света. Голямата трагедия на Джордж У. Буш се състоеше в неговото убеждение, че след 11 септември той би могъл да бъде един нов Чърчил, противопоставящ се на Хитлер, или Рейгън пред Берлинската стена, чрез използването на американската военна мощ в Близкия Изток. Той грубо надцени опасността, пред която бяха изправени Съединените Щати и впоследствие предприе действия, които само влошиха действителните заплахи от по-нататъшно разпространяване на атомните оръжия и тероризма.Същевременно той подкопа моралния авторитет на Америка, който в дългосрочен план е един от най-постоянните източници на нашата сила.

На всичко отгоре модерният американски консерватизъм е изграден върху една обидчива защита на собствения суверенитет и недоверие към международните институции. Само една страна, която вярва, че се намира в позицията на хегемон, може да се надява да се измъкне безнаказано от нещо такова. Но хегемонията винаги е била само илюзия – свидетелство за което е нашата неспособност да умиротворим Афганистан без помощта на съюзниците си – а извън сферата на сигурността тя беше абсурдна още от самото начало. Ние винаги сме играли главна роля при изграждането на един глобализиран свят, който създава огромно търсене за глобални обществени блага като макроикономическа координация, сигурност, справяне с пропаднали държави, стандарти в областта на здравеопазването и осигуровките, контрол над болестите, намаляване на въглеродните емисии и т. н. Но, бидейки далеч от това да инвестира в институции, занимаващи се с мениджмънта на тези проблеми, Съединените Щати бяха заети с подкопаването на международните структури в полза на собствените си краткосрочни външнополитически цели, от прекратяването на договора за антибалистични ракети (ABM), до атомната сделка с Индия и бавенето по въпросите на глобалното затопляне.

Един от големите въпроси, които все още очакват отговор след изборите от 4 ноември е дали те представляват едно ново преустройство сред американските избиратели – такова, което ще доведе до продължителна идеологическа промяна, траеща при едно или две поколения, както това беше при изборите от 1932 и 1980. Консервативните коментатори като Карл Роув твърдят, че Съединените Щати си остават една „централно-дясна“ страна и посочват, че в края на краищата 46 процента от избирателите гласуваха за Джон Маккейн. САЩ обаче може и да не останат една „централно-дясна“ страна. Колкото повече болка причини тази рецесия и колкото по-дълго продължи тя, толкова по-вероятно ще бъде, че отношението на американския народ към ролята на правителството ще се промени по посока на един по-силен интервенционизъм. Особено що се отнася до избирателите от работническата класа, техните икономически интереси сигурно ще надделеят над културните безпокойства, както вече се случи веднъж, когато те бяха част от коалицията на New Deal.

Дали преустройството действително ще се случи зависи от поне три неща. Първо, от дълбочината на идещата рецесия. Ако, както изглежда, тя се окаже поне толкова дълбока като онази, която започна през 1981, американците ще си останат фокусирани върху икономически въпроси и техните решения в продължение на много дълго време.

Второ, президентът Обама трябва да бъде възприет като ефективен администратор в справянето с проблемите на икономическата криза и външната политика през ранните месеци, избягвайки един продължителен преход и осъществявайки смели политики, които да възстановят доверието у дома и в чужбина. Изключителното умение, с което той организира кампанията си дава основания да се очаква един също толкова ефективен старт за администрацията му (и дава основания да се мисли, че практиката на комунален организатор може би все пак е добра квалификация за президентството, в края на краищата). Но ние ще трябва да изчакаме и видим.

Третият фактор ще бъде дали Обама ще може да артикулира ясно широките идеи, които ще определят новата ера – идеи, които ще се превърнат в ориентировъчни точки за постигане на съгласие през идещите години. Администрацията на Клинтън никога не направи нещо такова, като вместо това възприе повечето от най-важните идеи на рейгънизма и просто измести политиките малко по-наляво. След петдесет години никой вече няма да говори за „ерата Клинтън“, но може би хората ще говорят за „ерата Обама“ като онази, която е последвала „ерата Рейгън“ – ако новият президент съумее да представи една ясна дефиниция на онова, което Съединените Щати поддържат у дома и във външната политика. В областта на идеите днес нещата са толкова отворени, колкото не са били в продължение на десетилетия. Именно това прави настоящия момент колкото плашещ, толкова и изпълнен с нови надежди и очаквания.


Източник
 



[1]  Стагфлация: период на инфлация по време на застой в производството. Бел. пр.

[2] Големи държавно поддържани корпорации в САЩ, чиято задача е да съдействат за развитието на пазара на недвижими имоти в страната. Бел. пр.

Франсис Фукуяма
Франсис Фукуяма е един от най-известните и общопризнати съвременни философи и социолози. Понастоящем той е професор по международна политическа икономия в университета Джон Хопкинс в Балтимор, Мериленд. Фукуяма е най-добре познат като автор на Краят на историята и последният човек, в която защищава тезата, че историческото развитие на човечеството като борба на идеологии до голяма степен е приключило с края на Студената война и победата на либералните демокрации над комунизма. Той предсказва евентуалната победа на политическия и икономически либерализъм в целия свят.
Други статии от този автор

Посетители

21
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 8 часа
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 1 ден
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 5 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 1 седмица
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 2 седмици
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 2 седмици
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици