Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Размисли към един осъществен проект: www.qfiles.net

След годините на непреходния Преход, след като голямата неправителствена екскурзия приключи, днес на мнозина им се струва, че 90-те години не са се случили. На други същото им се струва за 60-те. Аз съм от поколението, което има цинично виждане за 60-те. Аз съм политически хибрид, който ако заговори за 60-те – за свободата, равенството и секса, ще зазвучи тутакси като десен рейгънист. Защото връзката между 60-те и 90-те не само тук, но и там е прекалено интимна. Леви спаха с десни, десни диктуват на левичари поезия и трактати.

На мен ми е ляво: със или без 90-те. По този повод ще се опитам да подхвана някои важни проблеми, свързани с хуманитарната литература не просто на, а и след Прехода, и нейната омаломощена политизация. Защото не си давам лявата ръка. Тя за мен е непреходна, вечна – и все още неотрязана.

Съществуването на специфични/тематични литератури („малки литератури“, ако използваме терминологията на Делъоз и Гатари[1]) както преди, така и след самия преход остава нерегистрирано. Регистрационен апарат почти липсва; неговата липса не бива да се бърка с липсата на читателски интерес просто защото той не може да се интерпретира като чиста променлива на предлагането, сякаш е антиелитистки. В най-силна степен това важи за целия копрус от публикации на неправителствения сектор с всичките му изследвания, финансирани най-вече от западни донори (и в много редки случаи от държавата през 90-те). Това се отнася с особена сила и за Източна Европа (някога по-известна на Запада като „Втори свят“), но не само. Същото се случва до голяма степен и в т. нар. Трети свят, където комарите винаги са по-големият проблем от СПИН-а, но американската администрация никога няма да разреши проблема с комарите.

Със сигурност има култури, които не могат да се идентифицират с нито един от тези два свята – и в никакъв случай не и със Запада; свят, за който никой не говори като за „Първи свят“, защото това се подразбира от само себе си[2]. Това подразбиране следва да се денатурализира със създаването на регистрационни апарати за малки литератури и други автопоетични машини. Q-Files – проектът, който предложих в интернет-пространството миналата година, е именно регистрационен апарат за една малка литература: гей-лесбийската. Проектът е само пример, свързан с проблемите, които ме вълнуваха преди и тези след него.

Да разгледаме набързо проблема, който в различни степени и задвижва, и възпрепятства (а) развитието на литературите като малки литератури и (б) тяхното регистриране. От една страна,

1) подобна е ситуацията с регистрирането и в много други езикови култури (те не са винаги и само свързани с национална принадлежност или държава, в рамките на която се упражняват един или повече езици) – например т. нар. Трети свят;

2) в англоезичния свят, колкото и неопределим да е той днес териториално, отсъствие на каквото и да било в каквато и да била област не стои. Там изобилието създава обедняване, но това е друг въпрос за друг дебат. Просто на Запад съпътстващото комерсиализацията интелектуално обедняване не може да служи за деполитизация на литературния смисъл. Там литературата е пазарен субект, следователно и политически играч.

Струва ми се, че съществува извратена връзка относно четенето на хуманитаристика, която заслужава коментар. Ще се опитам да отворя пространство, въздух, мотивация, мислене за доброволни регистриращи – и четящи – апарати.

Ще се върна на предложените от мен два случая (Първи/Втори свят и легитимацията и политизацията на литературата) по отношение на гей-лесбийските малки литератури като пример: пример за литератури, при които е ясно, че техните езици се сполтяват не от национални езици и култури, а от наднационални въпроси и задачи.

В първия случай: в повечето академични режими от бившия Източен блок (но не само) да се твърди (често без да се привеждат аргументи), че не съществува (достатъчно) литература, която да бъде използвана за изследване/разрешаване на определени проблеми (или пък просто заради акта на самото четене), е абсолютно легитимна хомофобна стратегия. Тя облагородява своята кауза с маската на политико-академическата универсалност. Универсалност, със сигурност като че ли предпочитана пред „контра“-дискурсивното бреме на специфично – и понякога наистина бунтовническо – знание. Парадоксално е, че с приемането на това литературно отсъствие се създават условия дискредитиращо да се „пише“ и/или публикува една отсъстваща литература, която на практика (би могла да) съществува с кредит на доверие в една зараждаща се общност.

Във втория случай: в англоезичния свят и англосаксонската Академия – едновременно lingua franca и академичен капиталист – да се твърди, че не съществуват такива малки/тематични литератури, би било просто скудоумно. Също толкова парадоксално е, че в този случай именно съществуването на изключително много гей-лесбо литература и нейното налагане: (а) води до твърдението при горния случай, и (б) налага теоретични/повествователни/мегаломанско-дискурсивни модели върху чужди езикови култури и въобще култури, като така (в) става причина за:

 интензивната подмяна на езика (академичен и/или всекидневен), причинена не само от липсата на езиков пуризъм. На практика тази подмяна, „овластявайки“ и „въоръжавайки“ една друга езикова култура с терминологични апарати или въобще лексика, по-скоро „разоръжава“ и не води до производство на знание или пък до конструиране на вече споменатите „регистрационни апарати“, колкото и банално-активистки да могат да бъдат, а води до

 екстензивната подмяна на важната за една култура и нейния езиков ресурс проблематика и изследователски/консуматорски/диверсифицирани интереси. Така, съвсем парадоксално, може да се твърди че тази операция

 произвежда един експанзивен недостиг, една липса на знания и литератури при все, че последната всъщност съществува (т.е.: финансирана и отпечатана) в определени култури. На практика подобна представа произвежда не самия недостиг, а представата за него. Именно чрез представа този недостиг се утвърждава, защото й се разрешава да е функция и аргумент едновременно. Резултатът е недостиг, който въобще не стимулира „изобилие“ и развитие, а само утвърждава себе си.

Това някак безвъпросно „налагане“ на модели може да шества и в субсидирания свят на Академията, и в света на изкуствата, днес еднакво зависими от Болонския процес и финансовия фалит на артистичния интелект. Един процес, поместен някъде между силите на Сцилата на всенародната академична веселба от владеенето на английския език като фосилизиран властови капитал, и Харибдата на международната политическа и все така асиметрична радост, отдавана на така ценената от нормативния pidgin-универсализъм маргиналност на целия останал не-англоезичен свят.

Резултатите от дотук описаната операция са много прости:

1) Към частния пример: гейовете и лесбийките в България и в много други не-английски езикови култури са допълнително обезвластени да мислят и изследват своите (и, за щастие, не само своите) проблеми и интереси. Този процес на обезвластяване сам би могъл да се дължи на малките сексуални общности в която и да е култура: автоасимилация, отричане на проблеми, и подобни занимания. Проблемът е, че именно (и най-често) самата локална култура на практика обезвластява маргинализираните групи, представяйки това като универсален факт. Този факт се затвърждава с любезното съдействие на хомофобни критици, академици и, над всичко, паразитиращи върху живота на обратните медии. Медийното паразитиране се усвоява съвсем умело от всички останали нива, които медиите би следвало да отразяват. Кривото огледало на такава медийна публичност всъщност показва, че политическата и академическата сфери в най-висша степен се чувстват задължени да повярват на медиите и да се съобразят с негласни допускания относно гейовете и лесбийките, от една страна, и тоталната липса на отразяване – а не само на налагане на „факта“ на отсъствието, когато въобще се говори за това – на гей-лесбийски и други малки литератури. Точно по този начин всички възможни обществени слоеве, просмукани с хомофобия и излишно количество слюнка, от една страна, и толерантност и безразличие (които съвпадат), от друга, успяват да лишат от разбиране за собствения им живот дори и малцината четящи хора. По силата на това, че успешно паразитират върху този живот, лишавайки ги от най-важните негови аспекти, като тук литературата не може да се мисли даже и като репрезентация. Говоря като цяло за хуманитарната литература и дори тази на естествените науки, които, поне през 2008 г., не са по необходимост хомофобски. Което не ги прави и живи.

2) Този процес на обезвластяване, разбира се, овластява именно всеки един хомофобски слой на обществото с аргументи, на практика необорими дори и в езика. (Нещо повече: самите хомофоби често не знаят, че са такива.) Ако този език съществува, доколкото съществува една малка (в моя пример: гей-лесбо) литература, и ако самата тази литература често автодискредитира политико-репрезентативно онези, които би следвало да кредитира с лингвистичен, онтологичен и концептуален ресурс, невъзможен за репрезентация и езикова артикулация извън собствената си област, противопоставена на медиите, то изчезването или – по-просто казано – нерегистрирането на тази литература дори и в академичния живот е показателно за начина, по който самите потенциални малки литератури са принудени да произвеждат собствената си невъзможност и неспособност да се наложат в самата Академия, към която съвсем предсказуемо и оправдано се стремят. Поради простия факт, че ако това, което следва да те кредитира реално, те автодискредитира не просто символно, а чрез знака на символното насилие (какво иначе беше и е изчезването на жената като субект от литературата?), то тогава никой не би пожелал, не би си и помислил да се идентифицира с тази гей-лесбо литература и възможни академични или въобще изследвания.

3) От своя страна този натурализиран процес, случващ се където англоезичната дискурсивност успешно се инфилтрира в езика и проблематиката, на практика прехвърля отговорността за несъществуването или безперспективността на подобни литератури с простия аргумент, че или връченият на Изтока инструментариум не е бил употребен подобаващо, или пък една локална Източна неправителствена клика не го е усвоила, както се полага. – Напротив: може да се твърди (не във всички случаи и не на всяка цена), че това обвинение, което след Прехода често идва от Запада към Изтока, се осланя на предпоставката, че Западната хуманитаристика е универсално приложима и разбираема за една неанглоезична култура, доколкото изразява идеите на разума и историята на западния свят като историческия/историзирания разум на самите идеи и техния свят като генеалогия per se.

Тази предпоставка на практика се прие и от Запада, и от Изтока през неправителствения сектор. Ето затова се превръща в норма, която има властта да налага „факта“, че дадена малка литература отсъства: или пък, още по-просто казано, го налага, след като е изличила възможностите за нея след отпечатването й. Цял един несъзнателен процес на хомофобно изличаване тече паралелно на обобщаваната от мен техника за деполитизация на хуманитаристиката в Източна Европа и нейния хуминатарен живот. (Тук не смятам дори и да захващам темата колко от тукашната хуманитаристика е преведена към ден-днешен на Запад.). Именно тази предпоставка е един процес на не-о-съзнавана и от Изтока, и от Запада езиково-културна колонизация, от една страна, и процес на автоколонизация и на практика или себеунищожение в самия им зародиш, или потискане възможността да се появят малки литератури. Съответно, западният свят се чувства длъжен да доукраси пейзажа с кавалетния си аргумент, че именно този процес на авто-колонизиране на малки култури и литератури е причина за неразбирането на същия този някак си наивно-добронамерен Запад. При този аргумент най-лошото е, че именно теориите за автоколонизацията и/или авторепресията (да си го кажем: форми на културно-политически мазохизъм, нихилизъм, и ако може, инфантилизъм) идват не от същия онзи Запад, който доразвива същата тази теория за автоколонизацията, а от същия онзи – и все тъй поразително Друг – Изток, който прие и продължава да приема теорията на колонизацията за чиста монета. Приемайки това, Изтокът само допълнително, чисто декоративно доукрасява и овластява Западната Академия и нейните неправителствени хрътки (които през 90-те идваха тук и там на т. нар. expert missions).

В Източна Европа, и в България в частност до днес безвъпросно се работи (по съвсем разбираеми, проектни, причини) със западни теории, но само за да се потвърди благоверно, че те са верни, доколкото вървят с банкова сметка зад тях. Така хуманитарният Изток, обезлюден от държавно фискално обедняване, допълва самото налагане на англоезичната култура във всякакви възможни или даже невъзможни (ако не за друго, то за понасяне) форми. Така Източна Европа трябваше да мине по пътя на авторепресията и автоколонизацията, за да може да разбере, че е била репресирана през цялото време. Така българската хуманитаристика трябваше да бъде финансирана, за да не може вече да бъде четена от повече от правещите я.

Така със сигурност ще достигнем до монументалното и садистически изисквано от Запада заключение, че единственият начин да избегнем този процес е да отричаме тъй или инак вече нещастно низвергнатата, отречена и априори фалическа майка – англосаксонската Академия и нейните теоретични и повествователни модели. Нека не попадаме в този капан. Ако направим това, именно това отричане – и Западът знае това много добре, по-добре от самия себе си – ще легитимира допълнително претенцията си, че Изтокът е авторепресивен, мазохистичен и автоколонизиращ се. Много ясно, че ще се автоколонизираме под една или друга форма, ако отричаме „нещо“, което в същността си, макар и грубо, има силата да обезвластява и деполитизира идентичности много преди те да бъдат политизирани и дори много преди създаването на условията за една ако не утвърждаваща, то поне латентна политизация. Това „нещо“ е именно английската езикова среда, неразривно свързана с банкови сметки, експертни мисии, и деполитизиращия наглед на неправителствения западен свят.

От политизация на идентичности и техните литератури все още има смисъл, а и те не бяха политизирани успешно от интелектуалния елит на Прехода през 90-те, а и след това. Налага ли ни се днес да работим с делегитимациите на политическата класа върху интелектуалните елити, и, пак към частния пример, гей-лесбийската общност? Да, налага се. Налага се да се борим с деполитизации и чели-недочели (или нечели) хора в ситуация, предшествана от липса на политизация, от една страна, и наличие на някаква литература, от друга. Вакуумът, който описваната от мен постановка, в която исках да ситуирам библиографския проект Q-Files, създава, ще изригне в хомофобия съвсем скоро. Защото става дума за реполитизация на деполитизирани отсъствия.

Тогава, литературата на 90-те (и, дори по-важното поне за мен: на 80-те) ще се превърне в регистъра, който не можа да бъде в онова време на „неприсособимост“: 90-те. Ето, казвам го открито: книгите на 90-те и след това са нужни за политизацията на настоящето на литературата и нейните външни светове, на техните логики. Проектът Q-files, може би, ще бъде малка оперативна брънка от политизацията и преодоляването на политико-литературното отчаяние.

Рискът на генерализациите, които направих в този текст към точно този проект, е поне двоен. Предложението за разтваряне на тази езиково-дискурсивна мегаломанска главоблъсканица би било просто снизходително да приемем възможността за политизиране на най-близкото на нас минало. Междувременно, единственият полезен ход на настоящето на малките литератури е да се открие един интервал: за инструментално коалиране, четене, и регистриране.



[1] Ре-цитирани от Марин Бодаков през Александър Кьосев: „малка е литературата на едно малцинство, което ползва един голям език”, вж. Марин Бодаков, „Литературата след печатния капитализъм”, в. Култура, бр. 21, 3 юни 2005.

[2] В това отношение предложението на Дельоз от „Логика на смисъла”, че правилото за изключеното трето е една заблуждаваща диалектика мецду едното и другото, при което третото е изключено така или инак, звучи много подходящо.

Станимир Панайотов
Станимир Панайотов (1982) е завършил Философия в Софийски Университет. В момента е преводач на свободна практика.
Други статии от този автор

Посетители

30
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 13 часа
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 1 ден
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 5 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 1 седмица
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 2 седмици
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 2 седмици
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици