1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2022 06 Clash of Civ

 

Следващият модел на конфликт

Световната политика навлиза в нова фаза и интелектуалците не се колебаят да разпространяват визии за това каква ще бъде тя – краят на историята, завръщането на традиционните съперничества между националните държави и упадъкът на националната държава поради противоречивите напрежения на трибализма [племенничеството] и глобализма, както и много други Всяко от тези виждания улавя определени аспекти на възникващата реалност. И все пак всички те пропускат един ключов, дори централен аспект на това, което глобалната политика вероятно ще представлява през следващите години.

Моята хипотеза е, че основният източник на конфликти в този нов свят няма да бъде предимно идеологически или предимно икономически. Голямото разделение и доминиращите източници на конфликти ще бъдат културни. Националните държави ще си останат най-мощните участници в световните дела, но основните конфликти в глобалната политика ще се случват между нации и групи от различни цивилизации. Сблъсъкът на цивилизациите ще доминира в световната политика. Линиите на разрив между цивилизациите ще бъдат новите фронтови линии на бъдещето.

Конфликтът между цивилизациите ще бъде най-новата фаза в еволюцията на конфликтите в съвременния свят. В продължение на век и половина след появата на модерната международна система с Вестфалския мир конфликтите в западния свят все още са предимно между принцове-императори, абсолютни монарси и конституционни монарси, които се опитват да разширят собствената си власт, силата на армиите си, меркантилната си икономическа мощ и най-вече територията, която управляват. В този процес те създават национални държави, а от Френската революция насам основните конфликти вече са между нации, а не между князе. През 1793 г., по думите на Р. Р. Палмър, „войните на кралете свършиха; започнаха войните на народите“. Този модел от XIX в. продължава до края на Първата световна война. След това, в резултат на Руската революция и реакцията срещу нея, конфликтът на нациите отстъпва пред конфликта на идеологиите, първо между комунизма, фашизма-нацизма и либералната демокрация, а след това между комунизма и либералната демокрация. По време на Студената война последният конфликт се въплъти в борбата между двете свръхсили, нито една от които не беше национална държава в класическия европейски смисъл и всяка от които определяше своята идентичност чрез идеологията си.

Тези конфликти между князе, национални държави и идеологии бяха преди всичко конфликти в рамките на западната цивилизация, „западни граждански войни“, както ги нарече Уилям Линд. Това важи както за Студената война, така и за световните войни и по-ранните войни от XVII, XVIII и XIX век. С края на Студената война международната политика започва да излиза от западната си фаза и неин център става взаимодействието между Запада и незападните цивилизации, както и между самите незападни цивилизации. В политиката на цивилизациите народите и правителствата на незападните цивилизации вече не остават обекти на историята като мишени на западния колониализъм, а се присъединяват към Запада като движещи и формиращи историята.

Същност на цивилизациите

По време на Студената война светът беше разделен на Първи, Втори и Трети свят. Това деление вече не е актуално. Сега е много по-смислено да се групират държавите не по отношение на техните политически или икономически системи или по нивото им на икономическо развитие, а по-скоро по отношение на тяхната култура и цивилизация.

Какво имаме предвид, когато говорим за цивилизация? Цивилизацията е културна единица. Села, региони, етнически групи, националности, религиозни групи – всички те имат различни култури на различни нива на културна хетерогенност. Културата на едно село в Южна Италия може да е различна от тази на село в Северна Италия, но и двете ще имат обща италианска култура, която ги отличава от германските села. Европейските общности на свой ред ще споделят културни особености, които ги отличават от арабските или китайските общности. Арабите, китайците и западняците обаче не са част от някаква по-широка културна единица. Те представляват цивилизации. С други думи, цивилизацията е най-висшата културна група от хора и най-широкото ниво на културна идентичност, което хората имат, освен това, което отличава хората от другите видове. Тя се определя както от общи обективни елементи, като език, история, религия, обичаи, институции, така и от субективната самоидентификация на хората. Хората имат нива на идентичност: един жител на Рим може да се определи с различна степен на интензивност като римлянин, италианец, католик, християнин, европеец, западняк. Цивилизацията, към която той принадлежи, е най-широкото ниво на идентификация, с което той интензивно се идентифицира. Хората са напълно в състояние да преосмислят своята идентичност и в резултат на това съставът и границите на цивилизациите се променят.

Цивилизациите могат да включват голям брой хора, както е в Китай („цивилизация, която се преструва на държава“, както се изразява Лусиан Пайе), или много малък брой хора, като англоезичните Кариби. Една цивилизация може да включва няколко национални държави, какъвто е случаят със западната, латиноамериканската и арабската цивилизация, или само една, какъвто е случаят с японската. Цивилизациите очевидно се смесват и припокриват, те могат да включват субцивилизации. Западната цивилизация има две основни разновидности – европейска и северноамериканска, а ислямът има своите арабски, тюркски и малайски подразделения. Въпреки това цивилизациите са значими единици и макар че границите между тях рядко са резки, те са реални. Цивилизациите са динамични; те се издигат и падат; разделят се и се сливат. И, както знае всеки изследовател на историята, понякога цивилизациите изчезват и биват погребани в пясъците на времето.

Западняците са склонни да мислят за националните държави като за основни действащи лица в световните дела. Те обаче са били такива само в продължение на няколко века. По-широкият обхват на човешката история е история на цивилизациите. В „Изследване на историята“ Арнолд Тойнби определя 21 големи цивилизации; само шест от тях съществуват в съвременния свят.

Защо цивилизациите ще се сблъскват

Цивилизационната идентичност ще има все по-голямо значение в бъдеще, а светът ще се оформя в голяма степен от взаимодействието между седем или осем основни цивилизации. Те включват западната, конфуцианската, японската, ислямската, индуистката, славянско-православната, латиноамериканската и евентуално африканската цивилизация. Най-важните конфликти на бъдещето ще се случват по линиите на културните разломи, разделящи тези цивилизации една от друга.

Защо ще се случи това?

Първо, различията между цивилизациите са не само реални, но и базисни. Цивилизациите се различават една от друга по история, език, култура, традиция и, най-важното, по религия. Хората от различните цивилизации имат различни възгледи за отношенията между Бога и човека, индивида и групата, гражданина и държавата, родителите и децата, мъжа и жената, както и различни възгледи за относителната важност на правата и отговорностите, свободата и властта, равенството и йерархията. Тези различия са плод на векове. Те няма да изчезнат скоро. Те са много по-фундаментални от различията между политическите идеологии и режими. Различията не означават непременно конфликт, а конфликтът не означава непременно насилие. През вековете обаче различията между цивилизациите са породили най-продължителните и най-насилствените конфликти.

Второ, светът става все по-малък. Взаимодействията между народите от различни цивилизации се увеличават; тези нарастващи взаимодействия засилват цивилизационното съзнание и осъзнаването на различията между цивилизациите и общите черти в техните рамки. Северноафриканската имиграция във Франция поражда враждебност сред французите и в същото време увеличава възприемчивостта към имиграцията на „добрите“ европейски католици – поляците. Американците реагират много по-негативно срещу японските инвестиции, отколкото срещу далеч по-големите инвестиции от Канада и европейските страни. По подобен начин, както посочва Доналд Хоровиц, „един Ибо може да бъде … Ибо от Овери или Ибо от Онитша в някогашния източен регион на Нигерия. В Лагос той е просто Ибо. В Лондон той е нигериец. В Ню Йорк той е африканец.“ Взаимодействията между народите от различни цивилизации засилват цивилизационното съзнание на хората, което на свой ред съживява различията и враждите, простиращи се дълбоко в историята (или за които се смята, че се простират дълбоко).

Трето, процесите на икономическа модернизация и социална промяна в целия свят отделят хората от дългогодишните местни идентичности. Те отслабват и националната държава като източник на идентичност. В голяма част от света религията се намесва, за да запълни тази празнина, често под формата на движения, които се наричат „фундаменталистки“. Такива движения се срещат в западното християнство, юдаизма, будизма и индуизма, както и в исляма. В повечето страни и в повечето религии хората, които са активни във фундаменталистките движения, са млади, с висше образование, техници, професионалисти и бизнесмени от средната класа. „Десекуларизацията на света“, отбелязва Джордж Вайгел, „е един от доминиращите социални факти от живота в края на ХХ век“. Възраждането на религията, „la revanche de Dieu“, както го нарече Жил Кепел, осигурява основа за идентичност и ангажираност, която надхвърля националните граници и обединява цивилизациите.

Четвърто, развитието на цивилизационното съзнание се засилва от двойната роля на Запада. От една страна, Западът е на върха на своята мощ. В същото време обаче, а може би и в резултат на това, сред незападните цивилизации се наблюдава феноменът на завръщане към корените. Все по-често се споменават тенденциите за обръщане навътре към себе си и „азиатизация“ в Япония, краят на наследството на Неру и „индуизацията“ на Индия, провалът на западните идеи за социализъм и национализъм и следователно „реислямизацията“ на Близкия изток, а сега и дебатът за борбата между про-западничество и русификация в страната на Борис Елцин. Западът, намиращ се на върха на своята мощ, се сблъсква с незападни държави, които все повече имат желанието, волята и ресурсите да оформят света по незападен начин.

В миналото елитите на незападните общества обикновено са се състояли от хора, които са били най-обвързани със Запада, получили са образование по места като Оксфорд, Сорбоната или Сандхърст и са усвоили западните нагласи и ценности. В същото време населението в незападните страни често е оставало дълбоко проникнато от местната култура. Сега обаче тези отношения се обръщат. В много незападни страни се наблюдава дезападнизация и индигенизация [местничество] на елитите в същото време, когато западните, обикновено американски, култури, стилове и навици стават все по-популярни сред масата от хора.

Пето, културните характеристики и различия са по-малко променливи и следователно по-лесно се компрометират и разрешават, отколкото политическите и икономическите. В бившия Съветски съюз комунистите могат да станат демократи, богатите могат да станат бедни, а бедните – богати, но руснаците не могат да станат естонци, а азерите – арменци. При класовите и идеологическите конфликти основният въпрос беше „На чия страна си?“ и хората можеха да правят избор на страна, както и да го променят. В конфликтите между цивилизациите въпросът вече е „Какъв си ти?“. Това е даденост, която не може да бъде променена. И както знаем, от Босна до Кавказ и Судан, грешният отговор на този въпрос може да означава куршум в главата. Дори още повече от етническата принадлежност, религията дискриминира рязко и изключително хората. Човек може да бъде наполовина французин, наполовина арабин и едновременно с това дори гражданин на две държави. По-трудно е обаче да бъдеш наполовина католик и наполовина мюсюлманин.

И накрая, икономическият регионализъм се засилва. Делът на вътрешнорегионалната търговия в общия обем на търговията нараства между 1980 и 1989 г. от 51% на 59% в Европа, от 33% на 37% в Източна Азия и от 32% на 36% в Северна Америка. Значението на регионалните икономически блокове вероятно ще продължи да нараства и в бъдеще. От една страна, успешният икономически регионализъм ще засили цивилизационното съзнание. От друга страна, икономическият регионализъм може да успее само когато се корени в обща цивилизация. Европейската общност се основава на общата основа на европейската култура и западното християнство. Успехът на Северноамериканската зона за свободна търговия зависи от протичащото в момента сближаване на мексиканската, канадската и американската култура. За разлика от тях Япония среща трудности при създаването на съпоставима икономическа единица в Източна Азия, тъй като тя е уникално за себе си общество и цивилизация. Колкото и силни да са търговските и инвестиционните връзки, които Япония може да развие с други страни от Източна Азия, културните ѝ различия с тези страни възпрепятстват, а може би и изключват насърчаването на регионална икономическа интеграция като онази в Европа и Северна Америка.

Общата култура, напротив, очевидно улеснява бързото разширяване на икономическите отношения между Китайската народна република и Хонконг, Тайван, Сингапур и китайските общности в чужбина. След края на Студената война културните общи черти все повече преодоляват идеологическите различия, а континентален Китай и Тайван се сближават. Ако културното сходство е предпоставка за икономическа интеграция, основният източноазиатски икономически блок на бъдещето вероятно ще бъде съсредоточен в Китай. Всъщност този блок вече е в процес на формиране. Както отбелязва Мъри Вайденбаум,

Въпреки настоящата японска доминация в региона, китайската икономика в Азия бързо се превръща в нов епицентър на промишлеността, търговията и финансите. Този стратегически район разполага със значителен технологичен и производствен потенциал (Тайван), изключителен предприемачески, маркетингов и обслужващ нюх (Хонконг), отлична комуникационна мрежа (Сингапур), огромен финансов капитал (и трите района) и много големи запаси от земя, ресурси и работна ръка (континентален Китай)… От Гуанджоу до Сингапур, от Куала Лумпур до Манила, тази влиятелна мрежа – често базирана на разширения на традиционните кланове – е описвана като гръбнака на източноазиатската икономика[1].

Културата и религията са в основата и на Организацията за икономическо сътрудничество, която обединява десет неарабски мюсюлмански държави: Иран, Пакистан, Турция, Азербайджан, Казахстан, Киргизстан, Туркменистан, Таджикистан, Узбекистан и Афганистан. Един от стимулите за възраждането и разширяването на тази организация, основана първоначално през 1960-те години от Турция, Пакистан и Иран, е осъзнаването от страна на лидерите на няколко от тези държави, че нямат никакъв шанс да бъдат приети в Европейската общност. По подобен начин Кариком (Централноамериканският общ пазар) и Меркосур почиват на общи културни основи. Усилията за изграждане на по-широка карибско-централноамериканска икономическа структура, която да преодолее англо-латиноамериканското разделение, изглеждат до момента неуспешни.

Тъй като хората определят своята идентичност по етнически и религиозен признак, те вероятно визират отношение на „ние“ срещу „тях“, съществуващо между тях и хората с различен етнически произход или религия. Краят на идеологически дефинираните държави в Източна Европа и бившия Съветски съюз позволява на преден план да излязат традиционните етнически идентичности и вражди. Различията в културата и религията създават различия по политически въпроси, вариращи от правата на човека през имиграцията и търговията до околната среда. Географската принадлежност поражда противоречиви териториални претенции от Босна до Минданао. Най-важното е, че усилията на Запада да популяризира ценностите си на демокрация и либерализъм като универсални, да поддържа военното си господство и да развива икономическите си интереси пораждат ответни реакции от страна на други цивилизации. Все по-малко способни да мобилизират подкрепа и да формират коалиции въз основа на идеология, правителствата и групите все повече ще се опитват да мобилизират подкрепа, като се позовават на обща религиозна и цивилизационна идентичност.

Така сблъсъкът на цивилизациите се осъществява на две нива. На микроравнище съседните групи по протежение на разломните линии между цивилизациите се борят, често с насилие, за контрол над териториите си и една над друга. На макроравнище държавите от различните цивилизации се конкурират за относителна военна и икономическа мощ, борят се за контрол над международните институции и трети страни, и конкурентно насърчават своите специфични политически и религиозни ценности.

Линиите на разлом между цивилизациите

Линиите на разлома между цивилизациите заместват политическите и идеологическите граници от времето на Студената война като огнища на кризи и кръвопролития. Студената война започна, когато Желязната завеса раздели Европа политически и идеологически. Тя приключи с края на Желязната завеса. След като идеологическото разделение на Европа изчезна, отново се появи културното разделение между западното християнство, от една страна, и православното християнство и исляма, от друга. Най-важната разделителна линия в Европа, както предполага Уилям Уолъс, може би е източната граница на западното християнство през 1500 г. Тази линия минава по сегашните граници между Финландия и Русия и между балтийските държави и Русия, пресича Беларус и Украйна, разделяйки по-католическата Западна Украйна от православната Източна Украйна, завива на запад, отделяйки Трансилвания от останалата част на Румъния, и след това минава през Югославия почти точно по линията, която сега разделя Хърватия и Словения от останалата част на Югославия. На Балканите тази линия, разбира се, съвпада с историческата граница между Хабсбургската и Османската империя. Народите на север и на запад от тази линия са протестантски или католически; те споделят общия опит на европейската история – феодализма, Ренесанса, Реформацията, Просвещението, Френската революция, Индустриалната революция; като цяло те са в по-добро икономическо положение от народите на изток. Днес те могат да очакват все по-голямо участие в общата европейска икономика и укрепване на демократичните политически системи. Народите на изток и на юг от тази линия са православни или мюсюлмански; исторически те са принадлежали към Османската или Царската империя и са били слабо засегнати от оформящите се събития в останалата част на Европа; като цяло те са по-слабо икономически развити. Изглежда, че вероятността да развият стабилни демократични политически системи е много по-малка. Културната кадифена завеса замени идеологическата желязна завеса като най-значимата разделителна линия в Европа. Както показват събитията в Югославия, тя е не само линия на различията, но понякога е и линия на кървав конфликт.

Конфликтът по линията на разлома между западната и ислямската цивилизация продължава вече 1300 години. След основаването на исляма арабският и мавританският напор на запад и на север приключва едва с [битката при] Тур през 732 г. От единадесети до тринадесети век кръстоносците се опитват с временен успех да въведат християнството и християнското управление в Светите земи. От XIV до XVII в. османските турци обръщат баланса, разширяват властта си в Близкия изток и на Балканите, превземат Константинопол и на два пъти обсаждат Виена. През XIX и началото на XX в., когато османската власт запада, Великобритания, Франция и Италия установяват западен контрол над по-голямата част от Северна Африка и Близкия изток.

След Втората световна война Западът на свой ред започва да отстъпва; колониалните империи изчезват; проявява се първо арабският национализъм, а след това и ислямският фундаментализъм. Западът става силно зависим от енергийните източници на страните от Персийския залив. Богатите на петрол мюсюлмански страни стават богати на пари, а когато пожелаят – и на оръжия. Между арабите и Израел (създаден от Запада) избухват няколко войни. През по-голямата част от 50-те години Франция водеше кървава и безмилостна война в Алжир; през 1956 г. британски и френски войски нахлуха в Египет; през 1958 г. американски войски навлязоха в Ливан; впоследствие американски войски се върнаха в Ливан, нападнаха Либия и участваха в различни военни сблъсъци с Иран. Арабски и ислямски терористи, подкрепяни от поне три близкоизточни правителства, използваха оръжието на слабия и бомбардираха западни самолети и инсталации, и взеха западни заложници. Кулминацията на тази война между арабите и Запада настъпи през 1990 г., когато Съединените щати изпратиха огромна армия в Персийския залив, за да защити някои арабски страни от агресията на друга. След нея планирането на НАТО все повече се насочва към потенциалните заплахи и нестабилността по нейния „южен фланг“.

Това многовековно военно взаимодействие между Запада и исляма едва ли ще намалее. То може да стане още по-злокобно. Войната в Персийския залив остави у някои араби чувството на гордост, че Саддам Хюсеин е нападнал Израел и се е изправил срещу Запада. Освен това тя накара много от тях да се чувстват унизени и възмутени от военното присъствие на Запада в Персийския залив, от огромното му военно господство и от очевидната им неспособност да определят собствената си съдба. Много арабски страни, освен износителките на петрол, вече достигат нива на икономическо и социално развитие, при които автократичните форми на управление стават неподходящи, а усилията за въвеждане на демокрация – все по-силни. Някои промени в арабските политически системи вече са настъпили. Основните бенефициенти на тези промени са ислямистките движения. Накратко, в арабския свят западната демокрация засилва антизападните политически сили. Това може да е преходно явление, но със сигурност то усложнява отношенията между ислямските страни и Запада.

Тези отношения се усложняват и от демографията. Грандиозното нарастване на населението в арабските страни, особено в Северна Африка, доведе до засилена миграция към Западна Европа. Движението в Западна Европа към минимизиране на вътрешните граници изостри политическата чувствителност по отношение на това развитие. В Италия, Франция и Германия расизмът става все по-открит, а политическите реакции и насилието срещу арабските и турските мигранти стават все по-интензивни и широко разпространени след 1990 г.

И от двете страни взаимодействието между исляма и Запада се разглежда като сблъсък на цивилизации. „Следващата конфронтация със Запада – отбелязва М. Д. Акбар, индийски мюсюлмански автор – определено ще дойде от мюсюлманския свят. Именно в обсега на ислямските народи от Магреба до Пакистан ще започне борбата за нов световен ред“. Бърнард Люис стига до подобно заключение:

Изправени сме пред настроение и движение, които далеч надхвърлят нивото на въпросите и политиките и правителствата, които ги провеждат. Това е не по-малко от сблъсък на цивилизации – може би ирационалната, но със сигурност историческа реакция на един древен съперник срещу нашето юдео-християнско наследство, нашето светско настояще и световната експанзия на двете[2].

В исторически план другото голямо антагонистично взаимодействие на арабската ислямска цивилизация е с езическите, анимистични, а сега все повече християнски чернокожи народи на юг. В миналото този антагонизъм е бил олицетворяван в образа на арабските търговци на роби и чернокожите роби. Той е намерил отражение в продължаващата гражданска война в Судан между араби и чернокожи, в боевете в Чад между подкрепяните от Либия бунтовници и правителството, в напрежението между православни християни и мюсюлмани в Африканския рог, както и в политическите конфликти, повтарящите се бунтове и общностното насилие между мюсюлмани и християни в Нигерия. Модернизацията на Африка и разпространението на християнството изглежда ще увеличат вероятността от насилие по тази линия на разлома. Симптоматична за засилването на този конфликт е речта на папа Йоан Павел II в Хартум през февруари 1993 г., в която той атакува действията на ислямисткото правителство на Судан срещу християнското малцинство там.

На северната граница на исляма все по-често избухват конфликти между православни и мюсюлмански народи, включително кръвопролитията в Босна и Сараево, тлеещото насилие между сърби и албанци, несигурните отношения между българите и тяхното турско малцинство, насилието между осетинци и ингуши, нестихващото взаимно избиване на арменци и азербайджанци, напрегнатите отношения между руснаци и мюсюлмани в Централна Азия и разполагането на руски войски за защита на руските интереси в Кавказ и Централна Азия. Религията засилва възраждането на етническите идентичности и стимулира отново руските страхове относно сигурността по южните им граници. Тази загриженост е добре отразена от Арчи Рузвелт:

Голяма част от руската история е свързана с борбата между славяните и тюркските народи по границите им, която датира от основаването на руската държава преди повече от хиляда години. В хилядолетната конфронтация на славяните с източните им съседи се крие ключът към разбирането не само на руската история, но и на руския характер. За да се разберат днешните руски реалности, трябва да се има представа за големия тюркски етнос, който е занимавал руснаците през вековете[3].

Конфликтът на цивилизациите има дълбоки корени и в други части на Азия. Историческият сблъсък между мюсюлмани и хиндуисти на субконтинента днес се проявява не само в съперничеството между Пакистан и Индия, но и в засилващите се религиозни борби вътре в самата Индия между все по-войнствените хиндуистки групи и значителното мюсюлманско малцинство в страната. Разрушаването на джамията в Айодхя през декември 1992 г. изведе на преден план въпроса дали Индия ще остане светска демократична държава или ще се превърне в индуистка. В Източна Азия Китай има неуредени териториални спорове с повечето си съседи. Той провежда безмилостна политика спрямо будисткия народ на Тибет и все по-безмилостна политика спрямо тюркско-мюсюлманското си малцинство. След края на Студената война основните различия между Китай и Съединените щати отново се проявиха в области като правата на човека, търговията и разпространението на оръжия. Малко вероятно е тези различия да се смекчат. Между Китай и Америка е в ход „нова студена война“, както твърди Дън Сяопин през 1991 г.

Същата фраза беше приложена към все по-трудните отношения между Япония и Съединените щати. Тук културните различия изострят икономическия конфликт. Хората от всяка страна обвиняват другата в расизъм, но поне от американска страна антипатиите не са расови, а културни. Основните ценности, нагласи и поведенчески модели на двете общества едва ли биха могли да бъдат по-различни. Икономическите проблеми между Съединените щати и Европа са не по-малко сериозни от тези между Съединените щати и Япония, но те нямат същата политическа значимост и емоционална интензивност, защото разликите между американската и европейската култура са много по-малки от тези между американската и японската цивилизация.

Взаимодействията между цивилизациите се различават значително по степента, в която е вероятно да се характеризират с насилие. Икономическата конкуренция ясно преобладава между американската и европейската субцивилизация на Запада, както и между двете и Япония. На евразийския континент обаче разрастването на етническите конфликти, олицетворявани в краен случай от „етническото прочистване“, не е напълно случайно. Този конфликт е най-чест и най-жесток между групи, принадлежащи към различни цивилизации. В Евразия големите исторически разломи между цивилизациите отново се разпалват. Това важи особено за границите на ислямския блок от държави с форма на полумесец, простиращ се от Африка до Централна Азия. Насилие има и между мюсюлманите, от една страна, и православните сърби на Балканите, евреите в Израел, индусите в Индия, будистите в Бирма и католиците във Филипините. Ислямът има кървави граници.

Цивилизационно обединение: синдромът на роднинската страна

Групи или държави, принадлежащи към една цивилизация, които участват във война с хора от друга цивилизация, естествено се опитват да мобилизират подкрепа от други членове на собствената си цивилизация. С развитието на света след края на Студената война цивилизационната общност, която Х. Д. С. Грийнуей нарича синдром на „родствената страна“, замества политическата идеология и традиционните съображения за баланс на силите като принципна основа за сътрудничество и коалиции. Той може да се види в процес на постепенно възникване в конфликтите след Студената война в Персийския залив, Кавказ и Босна. Нито един от тези конфликти не беше пълномащабна война между цивилизациите, но всеки от тях включваше някои елементи на цивилизационно обединение, които като че ли ставаха все по-важни с продължаването на конфликта и които може би ни дават предусещане за бъдещето.

Първо, по време на войната в Персийския залив една арабска държава нахлу в друга, а след това се сражаваше срещу коалиция от арабски, западни и други държави. Макар че само няколко мюсюлмански правителства открито подкрепиха Саддам Хюсеин, много арабски елити го приветстваха в частен план, а той беше много популярен сред големи части от арабската общественост. Ислямските фундаменталистки движения повсеместно подкрепяха Ирак, а не поддържаните от Запада правителства на Кувейт и Саудитска Арабия. Забравяйки арабския национализъм, Саддам Хюсеин изрично се позова на ислямски призив. Той и поддръжниците му се опитаха да определят войната като война между цивилизации. „Това не е светът срещу Ирак“, както се изрази Сафар ал-Хавали, декан на факултета по ислямски науки в университета „Ум ал-Кура“ в Мека, в широко разпространен запис. „Това е Западът срещу исляма.“ Пренебрегвайки съперничеството между Иран и Ирак, главният ирански религиозен водач, аятолах Али Хаменей, призова за свещена война срещу Запада: „Борбата срещу американската агресия, алчност, планове и политики ще се счита за джихад и всеки, който бъде убит по този път, е мъченик.“ „Това е война – твърди йорданският крал Хюсеин – срещу всички араби и всички мюсюлмани, а не само срещу Ирак“.

Сплотяването на значителна част от арабските елити и общественост зад Саддам Хюсеин накара арабските правителства от антииракската коалиция да смекчат действията и публичните си изявления. Арабските правителства се противопоставиха или се дистанцираха от последвалите усилия на Запада да окаже натиск върху Ирак, включително налагането на забранена за полети зона през лятото на 1992 г. и бомбардировките на Ирак през януари 1993 г. Първоначалната западно-съветско-турско-арабска антииракска коалиция от 1990 г. до 1993 г. се превърна в коалиция срещу Ирак, включваща почти само Запада и Кувейт.

Мюсюлманите противопоставят действията на Запада срещу Ирак срещу неуспеха на Запада да защити босненците срещу сърбите и да наложи санкции на Израел за нарушаване на резолюциите на ООН. Те твърдят, че Западът използва двоен стандарт. Светът на сблъсъка на цивилизациите обаче неизбежно е свят на двойните стандарти: хората прилагат един стандарт към своите роднини и различен стандарт към другите.

Второ, синдромът на родствената страна се прояви и в конфликтите в бившия Съветски съюз. Арменските военни успехи през 1992 г. и 1993 г. стимулираха Турция да оказва все по-голяма подкрепа на своите религиозни, етнически и езикови братя в Азербайджан. „Имаме турска нация, която изпитва същите чувства като азербайджанците“, казва един турски служител през 1992 г. „Ние сме подложени на натиск. Вестниците ни са пълни със снимки на зверства и ни питат дали все още сме сериозни в провеждането на неутралната си политика. Може би трябва да покажем на Армения, че в региона има една голяма Турция“. Президентът Тургут Йозал се съгласява, отбелязвайки, че Турция трябва поне „малко да сплаши арменците“. През 1993 г. Йозал отново заплаши, че Турция ще „покаже зъбите си“. Самолети на турските военновъздушни сили извършват разузнавателни полети по арменската граница; Турция спря доставките на храни и въздушните полети за Армения; Турция и Иран обявиха, че няма да приемат разчленяването на Азербайджан. През последните години от съществуването си съветското правителство подкрепяше Азербайджан, тъй като в правителството му преобладават бивши комунисти. С края на Съветския съюз обаче политическите съображения отстъпиха място на религиозните. Руските войски се сражават на страната на арменците, а Азербайджан обвинява „руското правителство, че се е обърнало на 180 градуса“ към подкрепа на християнска Армения.

На трето място, по отношение на бойните действия в бивша Югославия западните обществености проявиха съчувствие и подкрепа към босненските мюсюлмани и ужасите, които те преживяха от ръцете на сърбите. Сравнително малка загриженост обаче бе изразена по отношение на хърватските нападения над мюсюлмани и участието им в разпокъсването на Босна и Херцеговина. В ранните етапи на разпадането на Югославия Германия, проявявайки необичайна дипломатическа инициатива и сила, накара останалите 11 членки на Европейската общност да последват примера ѝ в признаването на Словения и Хърватия. В резултат на решимостта на папата да окаже силна подкрепа на двете католически държави Ватиканът разшири признаването още преди да го направи Общността. Съединените щати последваха примера на Европа. По този начин водещите фактори в западната цивилизация се обединиха зад своите съверници. Впоследствие бе съобщено, че Хърватия получава значителни количества оръжие от централноевропейските и други западни държави. Правителството на Борис Елцин, от друга страна, се опита да следва среден курс, който да бъде благосклонен към православните сърби, но да не отдалечава Русия от Запада. Но руските консервативни и националистически групи, включително и много законодатели, нападнаха правителството за това, че не е било по-открито в подкрепата си за сърбите. В началото на 1993 г. няколкостотин руснаци очевидно служат в сръбските сили и се разпространяват съобщения за доставка на руско оръжие за Сърбия.

Ислямските правителства и групи, от друга страна, упрекват Запада, че не е дошъл в защита на босненците. Ирански лидери призоваха мюсюлманите от всички страни да окажат помощ на Босна; в нарушение на оръжейното ембарго на ООН Иран достави оръжия и хора за босненците; подкрепяни от Иран ливански групи изпратиха партизани, които да обучават и организират босненските сили. През 1993 г. се съобщава, че в Босна се сражават до 4000 мюсюлмани от над две дузини ислямски държави. Правителствата на Саудитска Арабия и други страни се чувстват под все по-голям натиск от страна на фундаменталистки групи в собствените си общества да окажат по-енергична подкрепа на босненците. Към края на 1992 г. Саудитска Арабия предостави значителни средства за оръжия и консумативи на босненците, което значително увеличи военния им капацитет спрямо сърбите.

През 1930-те години Гражданската война в Испания е провокирала намесата на държави, които в политическо отношение са били фашистки, комунистически и демократични. През 1990-те години югославският конфликт провокира намесата на държави, които са мюсюлмански, православни и западнохристиянски. Този паралел не остана незабелязан. „Войната в Босна и Херцеговина се превърна в емоционален еквивалент на борбата срещу фашизма в Испанската гражданска война“, отбелязва един саудитски редактор. „Загиналите там се смятат за мъченици, които са се опитали да спасят своите събратя мюсюлмани“.

Конфликти и насилие ще има и между държавите и групите в рамките на една и съща цивилизация. Такива конфликти обаче вероятно ще бъдат по-слабо интензивни и с по-малка вероятност да се разширят, отколкото конфликтите между цивилизациите. Общата принадлежност към една цивилизация намалява вероятността от насилие в ситуации, в които иначе то би могло да възникне. През 1991 г. и 1992 г. много хора бяха разтревожени от възможността за насилствен конфликт между Русия и Украйна за територия, по-специално Крим, Черноморския флот, ядрени оръжия и икономически въпроси. Ако обаче цивилизацията е това, което има значение, вероятността от насилие между украинци и руснаци би трябвало да е малка. Това са два славянски, предимно православни народа, които от векове поддържат близки отношения помежду си. Към началото на 1993 г., въпреки всички причини за конфликт, лидерите на двете страни водят ефективни преговори и смекчават проблемите между двете страни. Въпреки че в други части на бившия Съветски съюз е имало сериозни сблъсъци между мюсюлмани и християни, както и голямо напрежение и някои сблъсъци между западни и православни християни в балтийските държави, на практика не е имало насилие между руснаци и украинци.

Цивилизационното обединение до момента е ограничено, но се разраства и очевидно има потенциал да се разпространи много повече. С продължаването на конфликтите в Персийския залив, Кавказ и Босна позициите на народите и разцепленията между тях все повече се очертават по цивилизационни линии. Популистки настроените политици, религиозни лидери и медии откриха, че това е мощно средство за предизвикване на масова подкрепа и за оказване на натиск върху колебаещите се правителства. През следващите години локалните конфликти, които най-вероятно ще прераснат в големи войни, ще бъдат тези, които, както в Босна и Кавказ, се намират по разломните линии между цивилизациите. Следващата световна война, ако има такава, ще бъде война между цивилизациите.

Западът срещу останалите

В момента Западът се намира на изключителен връх на мощта си по отношение на другите цивилизации. Съперникът, който беше суперсила, изчезна от картата. Военен конфликт между западните държави е немислим, а западната военна мощ е ненадмината. С изключение на Япония Западът не е изправен пред икономическо предизвикателство. Той доминира в международните институции за политика и сигурност, а заедно с Япония – и в международните икономически институции. Световните политически въпроси и въпросите на сигурността се решават по същество от група, съставена от Съединените щати, Великобритания и Франция, а световните икономически въпроси – от групата на Съединените щати, Германия и Япония, които поддържат изключително тесни отношения помежду си, изключвайки по-малките и в голяма степен незападни държави. Решенията, взети в Съвета за сигурност на ООН или в Международния валутен фонд, които отразяват интересите на Запада, се представят пред света като отразяващи желанията на световната общност. Самата фраза „световна общност“ се е превърнала в евфемистично колективно съществително (заместващо „свободния свят“), за да се придаде глобална легитимност на действията, отразяващи интересите на Съединените щати и други западни сили[4]. Чрез МВФ и други международни икономически институции Западът прокарва своите икономически интереси и налага на другите държави икономическите политики, които смята за подходящи. При всяко допитване до незападните народи МВФ несъмнено би спечелил подкрепата на финансовите министри и някои други, но би получил преобладаващо неблагоприятна оценка от почти всички останали, които биха се съгласили с характеристиката на Георги Арбатов на служителите на МВФ като „нео-болшевики, които обичат да експроприират чужди пари, да налагат недемократични и чужди правила за икономическо и политическо поведение и да задушават икономическата свобода“.

Доминацията на Запада в Съвета за сигурност на ООН и неговите решения, ограничавани само от спорадичното въздържане на Китай, доведоха до легитимиране от страна на ООН на използването на сила от Запада за прогонването на Ирак от Кувейт и за ликвидирането на тежките оръжия на Ирак и на капацитета му да произвежда такива оръжия. Това доведе и до безпрецедентните действия на Съединените щати, Великобритания и Франция, които накараха Съвета за сигурност да поиска от Либия да предаде заподозрените за атентата срещу „Пан Ам 103“ и след това да наложи санкции, когато Либия отказа. След като разгроми най-голямата арабска армия, Западът не се поколеба да се наложи в арабския свят. На практика Западът използва международните институции, военната мощ и икономическите ресурси, за да управлява света по начин, който да поддържа западното господство, да защитава западните интереси и да насърчава западните политически и икономически ценности.

Поне така виждат новия свят незападните хора и в това мнение има значителна доза истина. Така различията във властта и борбата за военна, икономическа и институционална власт са един от източниците на конфликти между Запада и другите цивилизации. Различията в културата, т.е. основните ценности и вярвания, са втори източник на конфликти. [Нобеловият лауреат за литература] В. С. Найпол твърди, че западната цивилизация е „универсалната цивилизация“, която „пасва на всички хора“. На повърхностно ниво голяма част от западната култура наистина е проникнала в останалата част на света. На по-основно ниво обаче западните концепции се различават коренно от онези, разпространени в другите цивилизации. Западните идеи за индивидуализъм, либерализъм, конституционализъм, права на човека, равенство, свобода, върховенство на закона, демокрация, свободни пазари, отделяне на църквата от държавата, често нямат особен отзвук в ислямската, конфуцианската, японската, хиндуистката, будистката или православната култура. Усилията на Запада да пропагандира такива идеи предизвикват вместо това реакция срещу „империализма на правата на човека“ и утвърждаване на местните ценности, както може да се види в подкрепата на религиозния фундаментализъм от страна на младото поколение в незападните култури. Самата идея, че може да съществува „универсална цивилизация“, е западна идея, която е в пряко противоречие с партикуларизма на повечето азиатски общества и техния акцент върху това, което отличава един народ от друг. Всъщност авторът на един преглед на 100 сравнителни изследвания на ценностите в различни общества стига до заключението, че „ценностите, които са най-важни на Запад, са най-малко важни по света“[5]. В политическата сфера, разбира се, тези различия се проявяват най-ясно в усилията на Съединените щати и други западни сили да накарат други народи да приемат западните идеи за демокрация и права на човека. Съвременното демократично управление възниква на Запад. Когато то се е развило в незападни общества, обикновено е било продукт на западен колониализъм или налагане.

Централната ос на световната политика в бъдеще вероятно ще бъде, по израза на Кишор Махбубани, конфликтът между „Запада и останалите“ и реакциите на незападните цивилизации срещу западната власт и ценности[6]. Тези реакции обикновено приемат една или друга комбинация от три форми. В едната крайност незападните държави могат, подобно на Бирма и Северна Корея, да се опитат да следват курс на изолация, да изолират обществата си от проникването или „покварата“ на Запада и на практика да се откажат от участие в доминираната от Запада световна общност. Цената на този курс обаче е висока и малко държави са го прилагали изключително. Втората алтернатива, еквивалентна на „присъединяване“ [band-wagoning] в теорията на международните отношения, е да се опитат да се присъединят към Запада и да приемат неговите ценности и институции. Третата алтернатива е да се опитат да „балансират“ Запада, като развият икономическа и военна мощ и си сътрудничат с други незападни общества срещу Запада, като същевременно запазят местните ценности и институции; накратко, да се модернизират, но да не се озападняват.

Разкъсаните страни

В бъдеще, тъй като хората се диференцират по цивилизационен признак, страните с голям брой народи от различни цивилизации, като Съветския съюз и Югославия, са кандидати за разкъсване. Някои други страни имат доста висока степен на културна хомогенност, но са разделени по въпроса дали обществото им принадлежи към една или друга цивилизация. Това са разкъсаните държави. Техните лидери обикновено желаят да следват стратегията на присъединяването и да направят страните си членове на Запада, но историята, културата и традициите им не са западни. Най-очевидната и прототипна разкъсана страна е Турция. В края на ХХ век лидерите на Турция следват традицията на Ататюрк и определят Турция като модерна, светска, западна национална държава. Те съюзиха Турция със Запада в НАТО и във войната в Залива, като същевременно подадоха молба за членство в Европейската общност. В същото време обаче някои елементи в турското общество подкрепят ислямското възраждане и твърдят, че Турция е по същество мюсюлманско общество от Близкия изток. Освен това, докато елитът на Турция определя страната като западно общество, елитът на Запада отказва да я приеме като такава. Турция няма да стане член на Европейската общност и истинската причина, както каза президентът Йозал, „е, че ние сме мюсюлмани, а те са християни и не казват това“. След като отхвърли Мека, а след това бе отхвърлена и от Брюксел, накъде гледа Турция? Отговорът може да е „Ташкент“. Краят на Съветския съюз дава възможност на Турция да стане лидер на една възродена тюркска цивилизация, включваща седем държави от границите на Гърция до тези на Китай. Окуражавана от Запада, Турция полага големи усилия да изгради за себе си тази нова идентичност.

През последното десетилетие Мексико зае позиция, донякъде подобна на тази на Турция. Точно както Турция изостави историческото си противопоставяне срещу Европа и се опита да се присъедини към нея, Мексико престана да се самоопределя чрез противопоставянето си срещу Съединените щати и вместо това се опитва да ги имитира и да се присъедини към тях в Северноамериканската зона за свободна търговия. Мексиканските лидери са ангажирани с голямата задача да предефинират мексиканската идентичност и въвеждат фундаментални икономически реформи, които в крайна сметка ще доведат до сериозна политическа промяна. През 1991 г. един от главните съветници на президента Карлос Салинас де Гортари ми описа подробно всички промени, които правителството на Салинас извършва. Когато той приключи, аз отбелязах: „Това е много впечатляващо. Струва ми се, че по същество искате да промените Мексико от латиноамериканска страна в северноамериканска.“ Той ме погледна с изненада и възкликна: „Точно така! Точно това се опитваме да направим, но, разбира се, никога не бихме могли да го кажем публично.“ Както се вижда от забележката му, както в Мексико, така и в Турция, значителни елементи от обществото се противопоставят на предефинирането на идентичността на страната им. В Турция европейски-ориентираните лидери трябва да правят жестове към исляма (поклонението на Йозал в Мека); в Мексико пък северноамерикански-ориентираните лидери трябва да правят жестове към онези, които смятат Мексико за латиноамериканска страна (иберо-американската среща на върховно ниво в Гуадалахара на президента Салинас).

В исторически план Турция е най-силно разкъсаната страна. За Съединените щати Мексико е най-близката разкъсана страна. В световен мащаб най-важната разкъсана страна е Русия. Въпросът дали Русия е част от Запада, или е лидер на отделна славянско-православна цивилизация, е постоянно повтарящ се в руската история. Този въпрос беше засенчен от победата на комунистите, които внесоха в Русия западна идеология, адаптираха я към руските условия и след това предизвикаха Запада в името на тази идеология. Доминацията на комунизма затвори историческия дебат за озападняването срещу русификацията. След дискредитирането на комунизма руснаците отново са изправени пред този въпрос.

Президентът Елцин възприема западните принципи и цели и се стреми да превърне Русия в „нормална“ страна и част от Запада. Въпреки това както руският елит, така и руската общественост са разделени по този въпрос. Сред по-умерените инакомислещи Сергей Станкевич твърди, че Русия трябва да отхвърли „атлантическия“ курс, който би я накарал „да се европеизира, бързо и организирано да стане част от световната икономика, да стане осмият член на Седемте и да постави особен акцент върху Германия и Съединените щати като двата доминиращи члена на Атлантическия съюз“. Макар да отхвърля и една изключително евразийска политика, Станкевич все пак твърди, че Русия трябва да отдаде приоритет на защитата на руснаците в други страни, да наблегне върху своите тюркски и мюсюлмански връзки и да насърчи „значително преразпределение на нашите ресурси, възможности, връзки и интереси в полза на Азия, на източната посока“. Хората от тази група критикуват Елцин за това, че е подчинил интересите на Русия на тези на Запада, че е намалил руската военна мощ, че не е подкрепил традиционни приятели като Сърбия и че е прокарал икономически и политически реформи по начин, който е вреден за руския народ. Показателна за тази тенденция е новата популярност на идеите на Пьотр Савицки, който през 1920-те години твърди, че Русия е уникална евразийска цивилизация[7]. По-крайните дисиденти изразяват много по-откровено националистически, антизападни и антисемитски възгледи и призовават Русия да развие отново военната си сила и да установи по-тесни връзки с Китай и мюсюлманските страни. Народът на Русия е също толкова разделен, колкото и елитът. Проучване на общественото мнение в Европейска Русия през пролетта на 1992 г. показа, че 40% от населението има положително отношение към Запада, а 36% – отрицателно. Както през по-голямата част от историята си, така и в началото на 1990-те години, Русия е една наистина разкъсана страна.

За да предефинира своята цивилизационна идентичност, една разкъсана страна трябва да отговаря на три изисквания. Първо, нейният политически и икономически елит трябва като цяло да подкрепя и да е ентусиазиран от тази стъпка. Второ, обществото трябва да е готово да се съгласи с това предефиниране. Трето, доминиращите групи в приемащата цивилизация трябва да са готови да приемат преобразуването. И трите изисквания до голяма степен съществуват по отношение на Мексико. Първите две до голяма степен съществуват по отношение на Турция. Но не е никак ясно дали някое от тях съществува по отношение на присъединяването на Русия към Запада. Конфликтът между либералната демокрация и марксизма-ленинизма е между идеологии, които въпреки големите си различия привидно имат общи крайни цели – свобода, равенство и просперитет. Една традиционна, авторитарна, националистическа Русия би могла да има съвсем различни цели. Всеки западен демократ би могъл да води интелектуален дебат със съветски марксист. Това обаче би било почти невъзможно с руски традиционалист. Ако руснаците престанат да се държат като марксисти, отхвърлят либералната демокрация и започнат да се държат като руснаци, но не и като западняци, отношенията между Русия и Запада могат отново да станат далечни и конфликтни[8].

Конфуцианско-ислямската връзка

Пречките пред присъединяването на незападни държави към Запада са много различни. Най-малко са те за страните от Латинска Америка и Източна Европа. По-големи са за православните страни от бившия Съветски съюз. Още по-големи са за мюсюлманските, конфуцианските, индуистките и будистките общества. Япония е установила уникална позиция за себе си като асоцииран член на Запада: в някои отношения тя е на Запад, но в някои важни измерения очевидно не е от Запада. Страните, които по причини, свързани с културата и властта, не желаят или не могат да се присъединят към Запада, се конкурират с него, като развиват собствена икономическа, военна и политическа мощ. Те правят това, като насърчават вътрешното си развитие и като си сътрудничат с други незападни държави. Най-изявената форма на това сътрудничество е конфуцианско-ислямската връзка, която възникна, за да оспори западните интереси, ценности и власт.

Почти без изключение западните държави намаляват военната си мощ; под ръководството на Елцин това прави и Русия. Китай, Северна Корея и няколко държави от Близкия изток обаче значително разширяват военния си потенциал. Те правят това чрез внос на оръжия от западни и незападни източници и чрез развитие на местна оръжейна промишленост. Един от резултатите е появата на това, което Чарлз Краутхамър нарече „държави на оръжието“, а държавите на оръжието не са западни държави. Друг резултат е предефинирането на контрола върху въоръженията, който е западна концепция и западна цел. По време на Студената война основната цел на контрола върху въоръженията беше да се установи стабилен военен баланс между Съединените щати и техните съюзници и Съветския съюз и неговите съюзници. В света след края на Студената война основната цел на контрола върху въоръженията е да се предотврати развитието от незападни общества на военни способности, които биха могли да застрашат западните интереси. Западът се опитва да постигне това чрез международни споразумения, икономически натиск и контрол върху трансфера на оръжия и оръжейни технологии.

Конфликтът между Запада и конфуцианско-ислямските държави се фокусира до голяма степен, макар и не само, върху ядрените, химическите и биологичните оръжия, балистичните ракети и други сложни средства за тяхното доставяне, както и върху насочването, разузнаването и други електронни възможности за постигане на тази цел. Западът насърчава неразпространението на ядрено оръжие като универсална норма, а договорите за неразпространение и инспекциите – като средства за осъществяване на тази норма. Освен това той заплашва с различни санкции онези, които насърчават разпространението на сложни оръжия, и предлага някои предимства за онези, които не го правят. Вниманието на Запада естествено е насочено към държавите, които действително или потенциално са враждебни.

Незападните държави, от друга страна, отстояват правото си да придобиват и разполагат с оръжия, каквито смятат за необходими за сигурността си. Освен това те са възприели в пълна степен истинността на отговора на индийския министър на отбраната на въпроса какъв урок е научил от войната в Залива: „Не се бийте със Съединените щати, освен ако имате ядрени оръжия.“ На ядрените, химическите и ракетните оръжия се гледа, вероятно погрешно, като на потенциален коректив на превъзхождащата конвенционална сила на Запада. Китай, разбира се, вече разполага с ядрени оръжия; Пакистан и Индия имат възможност да ги разположат. Северна Корея, Иран, Ирак, Либия и Алжир изглежда се опитват да се сдобият с тях. Високопоставен ирански служител е заявил, че всички мюсюлмански държави трябва да се сдобият с ядрени оръжия, а през 1988 г. президентът на Иран, както се съобщава, е издал директива, призоваваща за разработване на „нападателни и отбранителни химически, биологични и радиологични оръжия“.

Централно значение за развитието на военни способности за противодействие срещу Запада има устойчивото нарастване на военната мощ на Китай. Подкрепян от впечатляващото икономическо развитие, Китай бързо увеличава военните си разходи и енергично напредва с модернизацията на въоръжените си сили. Той закупува оръжия от бившите съветски републики; разработва ракети с голям обсег на действие; през 1992 г. изпробва ядрено устройство с мощност един мегатон. Развива способности за упражняване на военна сила в чужбина, придобива технология за зареждане с гориво във въздуха и се опитва да закупи самолетоносач. Военното му разрастване и утвърждаването на суверенитета му над Южнокитайско море провокират многостранна регионална надпревара във въоръжаването в Източна Азия. Китай е и основен износител на оръжия и оръжейни технологии. Той е изнасял материали за Либия и Ирак, които биха могли да се използват за производство на ядрени оръжия и нервнопаралитичен газ. Помогнал е на Алжир да изгради реактор, подходящ за изследване и производство на ядрени оръжия. Китай е продал на Иран ядрена технология, която според американски служители може да бъде използвана само за създаване на оръжия, и очевидно е доставил на Пакистан компоненти за ракети с обсег 300 мили. От известно време насам Северна Корея има програма за ядрени оръжия и е продала усъвършенствани ракети и ракетни технологии на Сирия и Иран. Потокът от оръжия и оръжейни технологии обикновено е от Източна Азия към Близкия изток. Съществува обаче и движение в обратна посока; Китай е получил ракети „Стингър“ от Пакистан.

По този начин се създава конфуцианско-ислямска военна връзка, предназначена да насърчава придобиването от нейните членове на оръжия и оръжейни технологии, необходими за противодействие срещу военната мощ на Запада. Тя може да продължи, но може и да не продължи. Понастоящем обаче, както казва Дейв МакКърди, тя е „пакт за взаимопомощ на ренегатите, управляван от разпространителите и техните поддръжници“. По този начин между ислямско-конфуцианските държави и Запада възниква нова форма на конкуренция във въоръжаването. При старомодната надпревара във въоръжаването всяка страна разработваше свои собствени оръжия, за да балансира или да постигне превъзходство срещу другата. В тази нова форма на конкуренция във въоръжаването едната страна развива своите оръжия, а другата се опитва не да балансира, а да ограничи и предотврати това натрупване на оръжия, като същевременно намалява собствените си военни способности.

Последици за запада

В тази статия не се твърди, че цивилизационните идентичности ще заменят всички други, че националните държави ще изчезнат, че всяка цивилизация ще се превърне в единен кохерентен политически субект, че групите в рамките на една цивилизация няма да влизат в конфликти и дори няма да воюват помежду си. В статията се излагат хипотезите, че различията между цивилизациите са реални и важни; цивилизационното съзнание нараства; конфликтите между цивилизациите ще изместят идеологическите и други форми на конфликти като доминираща глобална форма на конфликт. Международните отношения, които исторически са игра, разигравана в рамките на западната цивилизация, все повече ще се „де-западняват“ и ще се превръщат в игра, в която незападните цивилизации са участници, а не просто обекти. За успешните международни институции в областта на политиката, сигурността и икономиката е по-вероятно да се развият в рамките на цивилизациите, отколкото между тях. Конфликтите между групи от различни цивилизации ще бъдат по-чести, по-продължителни и по-насилствени, отколкото конфликтите между групи в една и съща цивилизация. Насилствените конфликти между групи от различни цивилизации са най-вероятният и най-опасният източник на ескалация, която може да доведе до глобални войни. Първостепенна ос на световната политика ще бъдат отношенията между „Запада и останалите“. Елитите в някои разкъсани незападни държави ще се опитат да направят своите страни част от Запада, но в повечето случаи ще се сблъскат с големи пречки за постигането на тази цел. Централно място в конфликта в близко бъдеще ще заемат отношенията между Запада и няколко ислямско-конфуциански държави.

Това не означава, че конфликтите между цивилизациите са желателни. Целта тук е да се изложат описателни хипотези за това какво може да се случи в бъдеще. Ако обаче тези хипотези са правдоподобни, е необходимо да се разгледат последиците от тях за западната политика. Тези последици следва да се разделят на краткосрочни предимства и дългосрочно приспособяване. В краткосрочен план очевидно е в интерес на Запада да насърчава по-голямо сътрудничество и единство в рамките на собствената си цивилизация, особено между нейните европейски и северноамерикански компоненти; да приобщава към Запада обществата в Източна Европа и Латинска Америка, чиито култури са близки до тези на Запада; да насърчава и поддържа отношения на сътрудничество с Русия и Япония; да предотвратява прерастването на местните междуцивилизационни конфликти в големи междуцивилизационни войни; ограничаване на разширяването на военната мощ на конфуцианските и ислямските държави; умерено намаляване на западния военен потенциал и запазване на военното превъзходство в Източна и Югозападна Азия; използване на различията и конфликтите между конфуцианските и ислямските държави; подкрепа в други цивилизации на групи, симпатизиращи на западните ценности и интереси; укрепване на международните институции, които отразяват и легитимират западните интереси и ценности, и насърчаване на участието на незападни държави в тези институции.

В по-дългосрочен план ще бъдат необходими и други мерки. Западната цивилизация е едновременно западна и модерна. Незападните цивилизации са се опитвали да станат модерни, без да станат западни. Досега само Япония е успяла напълно в този стремеж. Незападните цивилизации ще продължат да се опитват да придобият богатството, технологиите, уменията, машините и оръжията, които са част от модерността. Освен това те ще се опитват да съчетаят тази модерност с традиционната си култура и ценности. Тяхната икономическа и военна сила в сравнение със Запада ще нараства. Следователно Западът все повече ще трябва да се съобразява с тези незападни модерни цивилизации, чиято сила нараства, но чиито ценности и интереси значително се различават от неговите. Това ще изисква от Запада да поддържа икономическата и военната си мощ, необходима за защита на интересите му спрямо тези цивилизации. Заедно с това то ще изисква по-задълбочено разбиране на основните религиозни и философски предпоставки, залегнали в основата на други цивилизации, както и на начините, по които хората в тези цивилизации виждат своите интереси. То ще изисква усилия за идентифициране на общите елементи между западните и другите цивилизации. В хода на обозримото бъдеще няма да има някаква универсална цивилизация. Вместо това ще има свят на различни цивилизации, всяка от които ще трябва да се научи да съжителства с останалите.

 

[1] Murray Weidenbaum, Greater China: The Next Economic Superpower?, St. Louis: Washington University Center for the Study of American Business, Contemporary Issues, Series 57, February 1993, pp. 2-3.

[2] Bernard Lewis, „The Roots of Muslim Rage,“ The Atlantic Monthly, vol. 266, September 1990, p. 60; Time, June 15, 1992, pp. 24-28.

[3] Archie Roosevelt, For Lust of Knowing, Boston: Little, Brown, 1988, pp. 332-333.

[4] Почти неизменно западните лидери твърдят, че действат от името на „световната общност“. Един малък пропуск се случи по време на подготовката за войната в Залива. В интервю за предаването „Добро утро, Америка“ на 21 декември 1990 г. британският министър-председател Джон Мейджър спомена действията, които „Западът“ предприема срещу Саддам Хюсеин. Той бързо се поправи и впоследствие спомена „световната общност“. Той обаче беше прав, когато сгреши.

[5] Harry C. Triandis, The New York Times, Dec. 25, 1990, p. 41, and „Cross-Cultural Studies of Individualism and Collectivism,“ Nebraska Symposium on Motivation, vol. 37, 1989, pp. 41-133.

[6] Kishore Mahbubani, „The West and the Rest,“ The National Interest, Summer 1992, pp. 3-13.

[7] Sergei Stankevich, „Russia in Search of Itself,“ The National Interest, Summer 1992, pp. 47-51; Daniel Schneider, „A Russian Movement Rejects Western Tilt,“ Christian Science Monitor, Feb. 5, 1993, pp. 5-7.

[8] Оуен Харис посочва, че Австралия се опитва (според него неразумно) да се превърне в разкъсана страна в обратен ред. Въпреки че е била пълноправен член не само на Запада, но и на военното и разузнавателното ядро на Запада АБКА, сегашните ѝ лидери на практика предлагат тя да дезертира от Запада, да се преосмисли като азиатска страна и да култивира тесни връзки със съседите си. Бъдещето на Австралия, твърдят те, е с динамичните икономики на Източна Азия. Но, както вече споменах, тясното икономическо сътрудничество обикновено изисква обща културна основа. Освен това нито едно от трите условия, необходими за присъединяването на една разкъсана страна към друга цивилизация, вероятно не е налице в случая с Австралия.

 

Източник