Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 09 Jefferson Davis mem removal
Работници се подготвят да премахнат статуята на Джеферсън Дейвис от Капитолия на щата Кентъки в щатската столица Франкфурт – събота, 13 юни 2020 г.

 

Миналата пролет, 155 години след падането на Ричмънд, столицата на Конфедерацията отново капитулира. През април 1865 г. капитулацията е била бърза и почти необичайно театрална: след като научава, че армията на Робърт Е. Лий се е изтеглила от близкия Петербург, президентът на Конфедерацията Джеферсън Дейвис и неговата военна гвардия бягат на юг под прикритието на тъмнината, като при бягството си подпалват половината град. Рано на следващата сутрин пристигат първите войски на Съюза. Докато чернокожите жители на Ричмънд празнуват по улиците – към тях се присъединяват и немалко бедни бели – чернокожите войници начело на колоната на Съюза работят, за да потушат пламъците. Въглените на един режим, посветен на запазването на африканското робство, са потушени от стотици бивши роби. След това окупационните сили се отправят към имението, в което се е помещавал щабът на Дейвис и го превръщат в свой щаб.

Второто падане на Ричмънд едва ли беше по-благосклонно към президента на Конфедерацията. През юни миналата година осемметровото бронзово копие на Дейвис, което повече от столетие е стояло на Монумент авеню в града, беше откъснато от постамента и изхвърлено на улицата – лицето му заличено с черна боя, палтото му изпъстрено с розови и жълти точки, а протегнатата му ръка вдигната нагоре, сякаш отправила безпомощен призив към небето. През следващите седмици [статуите на] Стоунуол Джаксън, Джей Ей Би Стюарт и Матю Мори, бронзовата компания на Дейвис от Монумент авеню – така наречената „Шанз-Елизе“ на Юга – също бяха махнати, но те поне се радваха на честта да бъдат официално премахнати чрез решение на щатските власти. Дейвис, техният шеф, не получи подобна любезност: протестиращите завързаха въжета около краката му и го повлякоха по земята с нещо, което в новинарските репортажи бе описано като „малък седан“.

Завладяването на Монумент авеню представляваше ключов момент в подновената борба за расова справедливост: искането за драматично преосмисляне на историята на САЩ и нейното място в обществения живот. Поразително е, че най-мощната енергия за тази борба идва не само от учени, но и от активисти, журналисти и други мислители, които превърнаха историята в нов вид политически приоритет. Въпреки че американската историческа амнезия е възможно най-мързеливата тропа [в политическия живот на страната] – „Ние не научаваме нищо“, казва Гор Видал, „защото не помним нищо“ – днес либералите са по-ангажирани от всякога със страстното припомняне на миналото. През последните години се очертава ясен модел. Ужасяващите актове – убийствата на Трейвън Мартин и Майкъл Браун; клането в църквата в Чарлстън; смъртоносният митинг „Обединете десните“ в Шарлотсвил, Вирджиния; убийството на Джордж Флойд; щурмът на Капитолия в САЩ – се посрещат не само с призиви за справедливост, но и с искания за по-внимателно разглеждане на историята. Разпространяват се списъци за четене и учебни програми; на институционални комисии се възлагат обширни исторически проучвания; професионални историци се появяват редовно с мнения във водещите издания, по телевизията и в социалните мрежи.

Всяко съвременно политическо движение има някакъв контакт с историята. Дори в Съединените щати, където паметта е много слаба, прогресивните реформатори винаги са се позовавали на по-ранни борби. Юджийн Дебс се хвалеше, че социалистите от 1908 г. „днес са там, където бяха аболиционистите през 1858 г.“; Мартин Лутър Кинг-младши никога не се уморяваше да говори за Декларацията за независимост – маяк на демократичното равенство, чиято светлина разкрива колко малко от него са постигнали Съединените щати досега. И все пак ролята на историята днес, особено в рамките на либералния дискурс, се е променила. Вместо да извличат от миналото полезни идеи – било то като аналог, вдъхновение или предупреждение – мислителите сега се движат в обратна посока, от настоящата несправедливост към историческите престъпления. Настоящите американски неравенства, настояват много либерали, трябва да бъдат преодолени чрез среща с миналото. Програмите за реформи или преразпределение, независимо колко амбициозни са, могат да се надяват на успех само след като страната извърши дълбока „равносметка“ – ако използваме ключовата дума на деня – с вековното расово потисничество.


Small Ad GF 1

В обществения дебат този ред на действие доведе до някои неочаквани идеологически подреждания. Списание Атлантик, стабилна цитадела на центристкото мислене по всички съвременни теми – от популизма до Палестина, е редакционният дом както на Та-Нехиси Коутс, най-влиятелният днешен писател по въпросите на расата и историята на САЩ, така и на Ибрам Х. Кенди, историкът, който се превърна в най-плодотворния критик на американския расизъм в настоящия момент. Ню Йорк Таймс, чиято редакционна колегия не можа да събере повече от един от тридесет гласа за Бърни Сандърс, през последните две години публикува Проекта 1619, който беше обявен за „най-амбициозното изследване на наследството на робството, правено някога“ в американски вестник; в това есе се излагат както аргументи в полза на идеята за изплащане на репарации, така и откъс, адаптиран от „Каста“ на Изабел Уилкерсън, в който се сравнява „трайната расова йерархия“ в Америка с онези от древна Индия и нацистка Германия.

В епохата на Сандърс и Тръмп демократическият истаблишмънт, загрижен преди всичко да удържи различните варвари пред портата, зае отбранителна позиция. И все пак при разглеждането на миналото същият този истаблишмънт някак си е станал голям и смел, внезапно нетърпелив за галопираща ревизия на цялата американска история. За някои леви скептици този очевиден парадокс не се нуждае от особено изследване: той пренасочва реалния гняв към неясни и символични оплаквания. Не, демократите, които управляват Вирджиния, няма да отменят антипрофсъюзния закон за правото на труд в щата, но да, те непременно ще обявят Джунейт [8 юни] за официален празник. Ако това движение е само сигнал за преминаване от материални искания към метафизични „разчети“ – от политика на движението към културна война на елита – тогава то не е напредък, а отстъпление.

Тази критика, колкото и да е убедителна като прочит на много либерални политици, не отдава дължимото на интелектуалците и журналистите, които са движили националния дебат по тези въпроси. Тя не отразява напълно значението на техните намеси или амбицията на тяхното предизвикателство към традиционните либерални идеи. Тя не отразява и особеностите на днешната политика на историята. Американските консерватори, които традиционно са привлечени от историята като упражнение по родова преданост, по времето на Тръмп изоставиха много от старите си пиетети, като вместо това се колебаят между непоследователност и откровен нихилизъм. Междувременно либералите изглежда очакват повече от миналото, в сравнение с когато и да било преди. Оставяйки зад гърба си Края на Историята, ние стигнахме до нещо подобно на Историята като Край.

Второто падане на Ричмънд бележи не само победа за движението „Животът на чернокожите има значение“, но и реално и значително оттегляне от митологията за Конфедерацията, дори в идеологическите участъци, където тази митология е властвала повече от век. Миналата година републиканците в законодателния орган на щата Мисисипи гласуваха с огромно мнозинство за премахване от щатското знаме на бойната емблема на Конфедерацията; [Националната асоциация за състезания със серийно произведени автомобили] НАСКАР наруши дългогодишната си традиция и забрани знамето на бунтовниците на своите събития; а страниците на десни списания като National Review и The Federalist, често твърди защитници на паметниците на Конфедерацията, сега са препълнени с консервативни автори, които или поставят под въпрос, или отхвърлят тези символи. Почти половината от републиканската фракция в Камарата на представителите, включително лидерът на малцинството Кевин Маккарти и южняци като втория водач на малцинството Стив Скализ и изгряващата звезда Дан Креншоу, гласуваха в полза на законопроекта на демократите за премахване на всички статуи на Конфедерацията от Капитолия на САЩ.

Не винаги е било така. Само преди две десетилетия, по време на дебат на републиканците в Южна Каролина, Джордж У. Буш защити правото на щата да развява бойното знаме на Конфедерацията, като спечели одобрителни възгласи от публиката. Първият главен прокурор на Буш, Джон Ашкрофт, предизвика полемика, като възхваляваше „южняшки патриоти“ като Джеферсън Дейвис, Робърт Е. Лий и Стоунуол Джаксън, а първият му министър на вътрешните работи, Гейл Нортън, изрази съжаление, че привържениците на „държавния суверенитет“ са „загубили твърде много“, когато Конфедерацията е била победена. За разлика от тях лидерите на днешната американска десница – от републиканците в Конгреса до Тъкър Карлсън – използваха дебата за паметниците не за да защитят традиционните добродетели на изгубената кауза на Конфедерацията, а за да осъдят свързаните с нея нападки срещу национални фигури като Джордж Вашингтон, Улис С. Грант и Теди Рузвелт. Това е знак за отстъпление, независимо дали либералните коментатори го разпознават или не.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

От време на време Доналд Тръмп се запъваше, за да възхвалява Конфедерацията и нейните икони. Но непостоянните пристъпи на носталгия на бившия президент имаха слаб ефект върху политиката: когато собственото му Министерство на отбраната пристъпи към забрана на знамената на Конфедерацията във военните имоти, Тръмп не я отмени. Миналото лято той шумно се противопостави на разпоредба в Закона за оторизиране на националната отбрана, задължаваща премахването на всички имена на Конфедерацията от военните собствености, но ветото му беше преодоляно с внушителна двупартийна подкрепа в двете камари на Конгреса. По-съществените опити на Белия дом да развие някаква политика на историята – ако те заслужават такова название – следват същия модел. Както отбелязаха много критици, така наречената Комисия 1776, свикана в последните дни на управлението на Тръмп, беше безсмислена работа. Тя беше организирана като последен опит за опровергаване на „прогресивните“ разкази за историята, а набързо изготвеният ѝ доклад не беше се консултирал с професионални историци, не цитираше исторически изследвания и рециклираше огромни количества текст от предишни публикации на авторите.

Забележително е, че макар Докладът 1776 да включва редица псевдопатриотични изопачавания на робството и епохата на основаването, той не се опитва да реабилитира разказа за изгубената кауза. В него дори няма оплаквания, че американските историци несправедливо са пренебрегнали Робърт Лий, както го направи бившата председателка на Националната фондация за хуманитарни науки Лин Чейни в атаката си от 1994 г. срещу Националните стандарти по история на САЩ на администрацията на Клинтън – основен залп в по-ранния цикъл на войните за историята. Вместо това авторите на доклада възхваляват Фредерик Дъглас[1] и Соджърнър Трут[2], възхваляват Реконструкцията и осъждат изпадането на Юга след края на Гражданската война в система на Джим Кроу, „система, която едва ли е била по-добра от робството“. Откровеното признание в доклада, че робството е причина за Гражданската война, а еманципацията – неин резултат, като се избягват изтърканите тропи за „междубратската война“, може да представлява напредък в сравнение със сантименталната политика на известната документална поредица на Кен Бърнс от 1990 г. Това не бива да остава незабелязано.

По същия начин, когато Белият дом на Тръмп обяви плановете си да изгради Национален парк на американските герои като отговор срещу премахването на паметници, първоначалният списък на статуите включваше Дъглас, Хариет Тъбман и офицера от армията на Съюза Джошуа Чембърлейн, но нито един бунтовник в сиво [тост от южняшката армия, бел. пр.]. Окончателният списък, публикуван като един от последните президентски актове на Тръмп, наброяваше 244 „американски герои“ – на практика всеки, който някога е споменаван в някой учебник по история на САЩ, от Криспус Атъкс до Мохамед Али. В списъка нямаше нито един конфедерат.

Несъмнено по твърдите ръбове на американската десница под някаква форма са останали утайки от проконфедеративни чувства. По време на бунта в Капитолия на САЩ от 6 януари в тълпата се виждаха шепа бунтовнически знамена; един мъж от Делауеър, който междувременно беше арестуван от ФБР, носеше знамето на Конфедерацията в залите на Конгреса. И все пак случайната поява на подобни атрибути, колкото и да е обезпокоителна, не е нито нова, нито изненадваща: в края на краищата в продължение на повече от век това знаме е служило като най-яркия символ на превъзходството на бялата раса в Америка. Присъствието му на митингите на Тръмп подчертава издръжливостта на расизма в крайната десница, но не е задължително да предвещава възраждане на „изгубената кауза“, както предполагат някои. По всякаква трезва сметка носталгията по Конфедерацията днес е по-слаба в Съединените щати, отколкото преди две десетилетия.

Най-мощната енергия на десницата в епохата на Тръмп се мобилизира не около традиционните песнопения за Бог, генералите и основателите, а около една хаотична марка на чисто тролски хумор. В такова русло върви например вирусното искане на Ан Култър за #CancelYale (защото университетът е кръстен на търговеца и робовладелец Елиху Йейл) или резолюцията на тексаския представител Луи Гомерт за забрана на влизането в Конгреса на „всяка политическа организация“, която някога е „подкрепяла робството“ (т.е. Демократическата партия). Дори Докладът 1776 е издържан отчасти в този дух, например като осъжда расизма на Джон К. Калхун, а след това безцеремонно го определя като „водещ предшественик на политиката на идентичността“. Целта тук е не да се разработи алтернативна дясна визия за историята на САЩ, а просто да бъдат подиграни „либърите“, чрез използване на собствения им език: консерватизмът, за да актуализираме Лайънъл Трилинг, се проявява в тези случаи като раздразнителни умствени жестове, които се стремят да приличат на шеги.

Така водещият „историк“ на епохата на Тръмп е пундитът Динеш Д’Соуза, който, за разлика от предишните поколения консерватори, не полага усилия да защити или дори да контекстуализира робството, Конфедерацията или Джим Кроу. Правата на щатите играят само малка роля в неговия исторически разказ. Напротив, основният аргумент на най-продаваните книги и филми на Д’Соуза е, че всички тези расистки злини са били затвърдени от „радикални“ демократи – хора като Калхун, Дейвис и сегрегациониста от Мисисипи Джеймс Ийстланд. Единствено „консервативните“ републиканци, от Линкълн до Тръмп, са защитавали вярно американската свобода и гражданските права.

Левите историци, включително и аз, понякога се изкушават да разискват този аргумент, чиито конкретни твърдения лесно се довеждат до отломки. Но това е глупав ход, тъй като Д’Соуза е неподатлив на факти и логика, и откровено безразличен към идеологическата последователност. Може дори да се каже, че тезата на Д’Соуза, широко тиражирана в десните медии, приема прогресивната история буквално, но не и сериозно. („Знаете ли, че Демократическата партия е защитавала робството, започнала е Гражданската война, основала е ККК и се е борила срещу всеки важен акт за граждански права в историята на САЩ?“ – пита едно видео в YouTube, продуцирано от консервативната медийна компания PragerU). Този вид тролски ходове не предлагат идеологически контрапункт на прогресивния разказ, който поставя робството и расовото потисничество в центъра на американския опит. Всъщност той по същество ратифицира една собствена версия на този разказ, като претендира да носи мантията на неговите герои, например Фредерик Дъглас, и обявява, че злодеите му са предшествениците на Нанси Пелоси и Джо Байдън.

В крайна сметка тази подсмихваща се визия за историята не може да вдъхне някакво смислено убеждение. Нейната поява е отражение на една възходяща порода дясна политика, която, при цялото си блъфиране, изобщо не се интересува много от миналото на Америка. В крайна сметка Тръмп едва ли си спомня кога са били живи предполагаемите му герои, като отбелязва, че Андрю Джаксън, който е починал през 1845 г., „е бил наистина ядосан“ от „това, което се е случвало във връзка с Гражданската война“. Мачисткият национализъм от света на MAGA, който презира елитните пиетети и се отнася с подозрение към суетните призиви за обръщане към традицията, всъщност не се нуждае от нищо от Джаксън, Гражданската война или американската история като цяло.

Разбира се, тази история съдържа здравословен запас от символи, които могат да бъдат използвани по желание, за да послужат на целите на днешните политически борби. Така например същите републиканци от Камарата на представителите, които гласуваха за оспорване на резултата от президентските избори само часове след бунта в Капитолия, биха могли многократно да се позовават на Линкълн и „по-добрите ангели на нашата природа“, защитавайки Тръмп от импийчмънт. Но подобни повърхностни прояви само драматизират затъмнението на един по-стар стил на консерватизма с неговата синовна преданост към бащите-основатели и с неговите заслепени, но искрени оди за всеобщата свобода. Ако задъханата школа на историческата ортодоксалност запазва някакви позиции в американската политика днес, то това не е в рамките на най-силното течение на дясната политика, а при Лиз Чейни, Бен Сасе и отявлената кохорта от анти-Тръмп републиканци в Конгреса.

В тази светлина най-красноречивият паметник на Гражданската война може би е самият паметник на бившия президент. В Националния голф клуб „Тръмп“ във Вирджиния една плоча, изписана с името на Тръмп, напомня за ужасна битка: „Много велики американски войници, както от Севера, така и от Юга, загинаха на това място“, гласи надписът. „Жертвите са били толкова много, че водата е станала червена и затова е била наречена „Реката на кръвта“. Но всъщност тази битка не се е състояла никога. През 2015 г. репортер на „Ню Йорк Таймс“ информира Тръмп, че историците смятат паметната му плоча за измислица. „Откъде знаят това?“, отвърна президентът. „Били ли са там?“

Днес не консерваторите, а либералите са тези, които са най-искрено ангажирани с американската история. И все пак те също са еволюирали, може би дори по-драматично от своите идеологически предшественици. Големите либерални историци – от Томас Бабингтън Маколей до Джеймс М. Макферсън – са известни с един вид базисен оптимизъм, изразен в сложни разкази за оспорвани и условни събития, които в крайна сметка водят до напредък. В по-слаби ръце либералният разказ би могъл да се плъзне към самодоволство – или още по-лошо, към изграждане на един вид американска история, в която всеки акт на жестокост (колонизация, робство, Джим Кроу) по някакъв начин само подготвя сцената за предстоящия триумфален напредък (националност, еманципация, граждански права). Това е реторичният терен на демократичните президенти от Джон Кенеди насам – за едно щастливо царство, в което признатите исторически престъпления безболезнено се превръщат в патриотични триумфи. „Няма нищо лошо в Америка“, заяви Бил Клинтън по време на първата си встъпителна реч, „което да не може да бъде излекувано от това, което е правилно в Америка“. По време на администрацията на Обама властващите брътвежи повтаряха репликата на Мартин Лутър Кинг-младши за „моралната арка на вселената“ [3], в която, както и във филмовата вселена на Марвел, справедливостта отнема немалко време, но в крайна сметка винаги надделява.

Днешните историцистки критици действат в рамките на друг вид космология. В своето есе, представящо Проекта 1619, журналистката Никол Хана-Джоунс отбелязва, че чернокожите американци са се борили и са постигнали „поразителен напредък“ не само за себе си, но и за всички американци. Въпреки това проектът не изследва тази завладяваща история: всъщност той до голяма степен прескача движението срещу робството, Гражданската война и ерата на гражданските права. Поразително е, че Фредерик Дъглас се появява по-често в Доклада 1776, отколкото в Проекта 1619, където първоначално е споменат само два пъти, и двата пъти в есето на Уесли Морис за черната музика. Мартин Лутър Кинг-младши от своя страна се появява само веднъж в Проект 1619 – точно толкова, колкото и Мартин Шкрели. В продължение на повече от сто страници четем за само няколко от големите защитници на премахването на насилието или на трудовите и гражданските права: Хариет Тъбман, Соджърнър Трут, Хенри Хайленд Гарнет, А. Филип Рандолф, Ела Бейкър, Роза Паркс и Байърд Ръстин са само някои от тези, които не са споменати.

Две основни теми са залегнали в основата на подхода на Проект 1619 към американската история: произход и приемственост. Съдържанието представлява канонада от факти, които са се появили, в непрекъсната линия, в резултат от векове на преследване. Независимо дали темата е атлантическия робски трафик, консумацията на захар, масовото лишаване от свобода, разликата в богатството, слабата защита на труда или властта на Уолстрийт, тежестта на аргументацията си остава една и съща: да се проследи дълбоката приемственост между робството, Джим Кроу и расовата несправедливост днес. „Защо Съединените щати нямат универсално здравеопазване? Отговорът започва с политиките, въведени след Гражданската война“, се казва в едно от есетата. „Американската демокрация никога не се е отървала от едно недемократично допускане, присъстващо още при основаването ѝ: че някои хора по природа имат право на повече власт от други“, отбелязва друго. Колелото на историята продължава да се върти, но това не може непременно да се нарече движение.

Преди всичко друго, историческото въображение на Проекта 1619 се съсредоточава върху един-единствен момент: предполагаемата дата, която бележи пристигането на африканските роби в Британска Северна Америка. „Понякога това се нарича първороден грях на страната – пише Джейк Силвърстайн, редактор на „Ню Йорк Таймс“, – но то е нещо повече от това: Това е самият произход на страната.“ От този момент, продължава той, „израства почти всичко, което наистина е направило Америка изключителна“ – ядрото на четиристотин години икономически, политически и културен живот. Историята в тази концепция не е накъсана хроника на събития, борби и трансформации; тя е разцветът на засадените тогава семена, разцъфтяването на една основополагаща предпоставка.

Преобладаващите образи тук са библейски и биологични: робството като „първороден грях“ на Америка; расизмът като част от „ДНК-то на Америка“. (Проектът 1619 съдържа не по-малко от седем такива препратки.) Тези белези са неизличими и произлизат от раждането. Съществуването на робството и расизма означава, че Америка е била Дамгосана от самото начало, както Кенди озаглавява първата си книга, иронично заимствайки фраза от Джеферсън Дейвис. „Точно както ДНК е кодът с инструкции за развитието на клетката – пише Уилкерсън, – кастата е операционната система за икономическо, политическо и социално взаимодействие в Съединените щати от момента на тяхното зачеване.“ От „щастливи церове“ и „морални арки“ до „обременени натури“ и „вградени генетични кодове“ – метафоричното разстояние между старата либерална история и новото проповедничество е огромно.

След публикуването си Проектът 1619 привлече критики от почти всички идеологически кръгове. Отдясно той се превърна в лесна мишена за политиците, които търсят културна война: шепа републикански законодатели дори предложиха законопроекти, забраняващи проекта в класните стаи – явно нарушение на свободата на словото. Отляво, троцкисткият Световен социалистически уебсайт го осъди като „реакционна фалшификация на американската и световната история, основана на раса“. (Комунистическата партия на САЩ, от своя страна, защитава проекта.) Но в някои отношения най-ожесточено с него се борят дългогодишните защитници на либералната история. Макферсън, Шон Уиленц и още трима изследователи на американската история оспориха някои от твърденията на проекта – по-специално начина, по който Хана-Джоунс представя връзката между робството и американската революция. Според нейния разказ към 1776 г. „Великобритания е изпаднала в дълбок конфликт“ по отношение на робството и търговията с роби; като прекъсват връзките си с империята, основателите на Америка целят „да гарантират, че робството ще продължи“. „Една от основните причини, поради които колонистите решават да обявят независимостта си от Великобритания“, пише тя, „е, че те искат да защитят институцията на робството.“

Уиленц и други критици твърдят, че това фундаментално изопачава политиката на Революцията. Както историците от Ерик Уилямс до Кристофър Браун са обяснили подробно, антиробските настроения във Великобритания си остават маргинални през 1770-те. Със сигурност в Лондон те са много по-слаби, отколкото в бунтовните колонии, където поне седем колониални събрания вече са се опитали да прекратят вноса на поробени африканци и където Континенталният конгрес ще забрани търговията с роби през 1774 г. Както откровено се изразява историчката Лесли Харис в „Политико“: „Защитата на робството не е една от основните причини 13-те колонии да започнат война“. Харис, която е била потърсена от проверител на фактите в „Таймс“, за да помогне за потвърждаването на материалите в Проект 1619, пише, че „енергично е оспорила“ „невярното твърдение“ на Хана-Джоунс и е била огорчена да види, че то е попаднало в окончателната версия.

В крайна сметка „Таймс“ публикува тънко „разяснение“, като се съгласи да промени фразата „колонистите са решили“ на „някои от колонистите са решили“, но запази останалата част от спорния текст непроменена. По-късно редакторите свалиха някои от най-силните формулировки, представящи проекта, като премахнаха една фраза за 1619 г. като „нашето истинско основаване“ и друго изречение, което описваше 1619 като „момента“, в който започва Америка. За някои критици тези редакции представляват сериозно признание за грешка и срам за „Таймс“, но Силвърстайн настоява, че не са направени никакви реални отстъпки. Той отбеляза открито, че идеята за 1619 като „истинско основаване на Америка“ винаги е била „метафора“ – метафора на националното раждане – и че промените не са намалили нейното въздействие.

В известен смисъл Силвърстайн е прав, като предполага, че истинският залог на спора е по-дълбок от всеки специализиран дебат около 1770-те години. Макар че Виленц озаглави критиката си на проекта „Въпрос на факти“, оформяйки анализа си като коректив, дебатът не може да бъде разрешен само с позоваване на научната строгост. Въпросът, както пише Адам Сервер от The Atlantic, се отнася не само до фактите, но и до политиката на метафората: „фундаментално несъгласие относно траекторията на американското общество“. В една страна, която сега е по-богата от всяко друго общество в човешката история, но която все още стене под най-гротескното неравенство в развития свят – в областите на здравеопазването, жилищното настаняване, наказателното правораздаване и всяко друго измерение на социалния живот – оптимистичният либерален разказ, представен от Кенеди и Клинтън, престана да вдъхновява. Някои коментатори побързаха да обявят Джо Байдън за президент на трансформацията въз основа на големия му законопроект за стимулиране на икономиката, но орязаният либерализъм на Байдън си остава забележителен не толкова с това, което предлага, колкото с онова, което премахва от хоризонта: универсални гаранции за здравеопазване, работни места, колежанско образование и заплащане на живота. Въпреки че Байдън все още може да се позовава от време на време на „моралната арка на вселената“ на Обама, метафорите, които го доведоха до властта и които все още определят политическия му проект, не са свързани със славата на прогреса, а с необходимостта от корекции: „Трябва да възстановим душата на Америка.“ В една страна, която е толкова дълбоко раздирана от несправедливост – с насилие и потисничество, закодирани в самата ѝ ДНК – какво повече може да се очаква?

В този смисъл, при цялата си повествователна смелост, новата кохорта историцисти се вписва не само институционално, но и идеологически в политиката на днешния либерален истаблишмънт. Вулгарното материалистическо измерение на този въпрос е сравнително ясно: за разлика от по-старото поколение нови леви радикали, фигури като Коутс, Хана-Джоунс и Уилкерсън се намират не в периферията, а близо до ядрото на американския културен елит, пишат за най-влиятелните списания на страната, печелят най-престижните ѝ награди и получават признание от най-влиятелните политици – от лидера на мнозинството в Сената до вицепрезидента. През последните пет години Хана-Джоунс се превърна в откровен критик на Сандърс и неговата лява класова политика, основно в Twitter.

Идеологическите съюзи са още по-дълбоки. Както отбелязват критиците Панкадж Мишра и Хейзъл Карби, новият стил на историцизъм се фокусира тясно, ако не и изключително, върху Съединените щати, като оставя настрана много по-широката история на робството и расизма в атлантическия свят, и заедно с това пренебрегва глобалното въздействие на американската империя. Резултатът е нещо като изкривено огледало на американската изключителност, в което много от познатите герои – от Джеферсън до Линкълн – се превръщат в злодеи, но обстановката по същество е същата. По подобен начин, както твърди политологът Адолф Рийд младши, новият историцизъм или пренебрегва въпроса за икономическата класа, или го подчинява на политиката на расизма – създавайки редуктивна и странно неподвижна версия на миналото, която историкът Джеймс Оукс нарича „история на расовия консенсус“. И както посочва професор Харви Нептун, почти всички тези автори предлагат разказ за расата, който по-скоро натурализира, отколкото историзира появата ѝ като идеологическа категория, като игнорира по-критичните работи върху производството на расизъм на фундаментални учени като Барбара Фийлдс и Нел Пейнтър.

Освен тези пропуски и обърквания съществува и основният въпрос за самия разказ. Ако една от ключовите функции на старата либерална история е била да укрепва вярата в хода на постепенния прогрес, то каква е политическата работа на новото разпределение с неговите метафори за раждането, генетиката и същностната природа? Как една история, основана на приемствеността, може да се свърже с политика, която изисква трансформационна промяна? В много отношения тя сякаш води в противоположна посока. Има определена причина, поради която Байдън, който, както е известно, обеща на спонсорите на демократите, че „нищо няма да се промени из основи“, ако бъде избран, нямаше особени затруднения да възприеме новата рамка на робството като „първороден грях“ на Америка.

Проблемите с тази метафора са многобройни, както отбелязва историкът Джеймс Гудман: историческият анахронизъм, смесването на свещеното и профанното и тенденцията да се замъглява, а не се да изяснява, тежестта на отговорността за престъпленията на робството. И все пак може би най-сериозният проблем не е богословският въпрос за „греха“ – една справедлива дума за расовото потисничество в Америка от 1619 насам, която е направила героична услуга на каузата на справедливостта от епохата на премахването на робството – а измамността на „оригинала“.

През 1971 г. Мишел Фуко публикува пространна критика на всяко начинание, което цели да постигне историческата истина, като разкрие елементарното ѝ начало. „Историята – пише той, цитирайки Ницше,

учи как да се присмиваме на тържествеността на произхода. Възвишеното начало не е нищо повече от „метафизично разширение, което произтича от убеждението, че нещата са най-ценни и съществени в момента на раждането“.

Това е една извратена фантазия, смята Фуко. Действителните исторически произходи не са нито красиви, нито в крайна сметка много значими. Истинският изследовател на миналото, твърди той, трябва да се бори преди всичко със „събитията в историята, с нейните сътресения, изненади, несигурни победи и неприятни поражения – основата на всички начала, атавизми и наследствености“. Против идеята за славна или детерминистична отправна точка Фуко настоява за подход към миналото, който набляга на турбулентността, а не на континуитета:

Историята е конкретното тяло на едно развитие, с неговите моменти на интензивност, с неговите пропадания, с неговите продължителни периоди на трескава възбуда, с неговите припадъци; и само един метафизик би търсил душата ѝ в далечната идеалност на началото.

Какъвто и рожден ден да избере да отбележи, обсебената от произхода история е изправена пред изтощителен интелектуален проблем: тя не може да обясни историческата промяна. Триумфалното честване на 1776 г. като основа на американската свобода се препъва още в самото начало – то не може да опише как тази прекрасна нова република бързо се превръща в най-голямото робовладелско общество в Западното полукълбо. В същото време историята, която прокарва права линия напред от 1619 г., не може да обясни как същото това американско робовладелско общество е било разрушено на върха на своето богатство и мощ – процес на еманципация, чиято бързина, насилие и радикализъм са съперничили единствено на Хаитянската революция. Този подход към миналото, както пише ученият Стивън Хан, рискува да се превърне в „история без история“, глуха за промените във властта, както шумни, така и тихи. По този начин той не предлага начин да се разбере нито падането на Ричмънд през 1865 г., нито символичното му ехо през 2020 г., когато възниква антирасистка коалиция, чиято културна и институционална сила отразява неоспорими промени в американското общество. Проектът 1619 може да помогне да се обяснят „силите, довели до избирането на Доналд Тръмп“, както изпълнителният редактор на „Таймс“ Дийн Бакет описва мисията му, но не може да проумее силите, довели до поражението на Тръмп, да не говорим за собствената му награда „Пулицър“.

Политическите ограничения на историята, ориентирана към произхода, са също толкова поразителни. Теоретичката Уенди Браун веднъж отбеляза, че в края на ХХ век и либералите, и марксистите са започнали да губят вяра в бъдещето. Колективно, пише тя, левите интелектуалци са започнали да отхвърлят „историографията, обвързана с понятието за прогрес“, но „не са измислили политически заместител на прогресивното разбиране за това откъде сме дошли и накъде отиваме“. Според Браун това затруднение може да бъде разбрано единствено като вид травма, „непоправима загуба“. В либералната левица тя се изразява в нов „морализаторски дискурс“, който се отказва от обещанието за всеобща еманципация, като същевременно заменя борбата за бъдещето с интензивно съсредоточаване върху миналото. Определящата черта на тази линия на мислене, пише тя, е усилието да се държи „историята отговорна, дори морално виновна, в същото време, когато се проявява неверие в историята като телеологична сила“.

Днешният историцизъм е продължение на този дискурс, който от периферията на академичните среди се е пренесъл в сърцето на либералния истаблишмънт. Прогресът е мъртъв; в бъдещето не може да се вярва; останало ни е само миналото, което следователно трябва да бъде държано отговорно за жестокостите на настоящето. „За да се разбере бруталността на американския капитализъм“, се казва в едно от есетата в Проекта 1619, „трябва да се започне от плантацията“. Не от Голдман Сакс или Шел Ойл, гигантите на съвременния ред, а от робовладелците през XVII век. Подобна критика на капитализма бързо се превръща в пленник на собствената си наследственост. Една по-креативна историческа политика би се движила в обратна посока, признавайки, че силата на американския капитализъм не се крие в някакъв генетичен код, написан преди четиристотин години. Какво бихте казали, когато разглеждаме историята на САЩ, да следваме Уилям Джеймс и да търсим плодовете, а не корените [на историческия процес]?

Една по-стара традиция на лявата американска политика имаше много по-малко проблеми с този вид историческо мислене. Фредерик Дъглас играе само малка роля в Проекта 1619, но той е знаел по-добре от всички, че историческите разкази са от значение в политическите борби: те оформят усещането за терена под краката ни и хоризонта пред нас; те оформят визията ни за това какво е възможно. Прочутата реч на Дъглас за 4 юли е произнесена в момент на затишие на аболиционисткото движение, малко след като Компромисът от 1850 г., включващ Закона за бегълците роби, сякаш премахва завинаги въпроса за робството от националната политика. Това прави още по-важно за него да изгради аргумент въз основа на историята, като използва опита на Революцията, за да настоява, че Съединените щати принадлежат не на „плахите и благоразумните“, а на бунтовниците, които „предпочитат революцията пред мирното подчинение на робството“. Борбата на Дъглас срещу плахостта на предците му се основава на смелостта и целеустремеността на едно разбиране за историята, в което радикалната промяна е възможна.

Нещо повече, Дъглас поставя под въпрос мъдростта на всяка историческа политика, която подкопава перспективите за днешна промяна. Това не означава чисто инструментално презрение към миналото по подобие на десницата на Тръмп, а по-скоро отразява ясновидска решимост да се третира историята не като писание или ДНК, а като място на борба. „Трябва да се занимаваме с миналото само доколкото можем да го направим полезно за настоящето и за бъдещето“, заявява Дъглас. „Всички вдъхновяващи мотиви и благородни дела, които могат да бъдат извлечени от миналото, са добре дошли. Но сега е моментът, важният момент.“ За някои учени това може би ще изглежда като презентационизъм[4] – но за разлика от нео-оригиналистичната рамка на Проекта 1619, в нея редът на действията е правилен.

Миналото може и да живее в настоящето, но то не управлява нашето развитие. Колкото и да е гнусен или възвишен, нашият произход не е наша съдба; ежедневното ни пътуване към бъдещето не е фиксирано от морални арки или генетични инструкции. Трябва да започнем да възприемаме историята, както казва Браун, не като „това, в което живеем, което ни движи или което ни определя“, а по-скоро като „това, за което спорим, за което се борим и което се стремим да почитаме в нашите практики на справедливост“. Историята не е краят; тя е само още едно бойно поле, на което трябва да отговорим на огромните изисквания на вечно живото настояще.

 

Източник

 

[1] Фредерик Дъглас е афроамерикански социален реформатор, писател и оратор, един от лидерите на аболиционизма и един от най-важните американски писатели на своята епоха и в историята на САЩ. Написва три автобиографии, в които описва живота си като роб и борбата си да бъде свободен. Първата и най-известната от тези автобиографии“, „Разказ за живота на Фредерик Дъглас, един американски роб“, е публикувана през 1845 г. и спечелва подкрепа на аболиционизма. Дъглас е и отявлен поддръжник на правата на жените. (по Уикипедия)

[2] Соджърнър Трут, (родена като Изабела „Бел“ Баумфри; ок. 1797 г. – 26 ноември 1883 г.) е американска аболиционистка и активистка за правата на жените. Трут е родена в робство в Суартекил, Ню Йорк, но през 1826 г. избягва с невръстната си дъщеря на свобода. След като се обръща към съда, за да си върне сина през 1828 г., тя става първата чернокожа жена, спечелила такова дело срещу бял мъж. (по Уикипедия)

[3] Известната фраза на Мартин-Лутър Кинг гласи така: „Арката на моралната вселена е дълга, но тя се извива по посока на справедливостта.“ Бел. пр.

[4] Безкритично придържане към съвременните нагласи, особено към тенденцията да се тълкуват минали събития с помощта на съвременни ценности и концепции. (Бел. Пр.)

 

Матю Карп е историк на епохата на Гражданската война в САЩ и връзката ѝ със света на XIX век. Получава докторска степен по история от Университета на Пенсилвания през 2011 г. и се присъединява към факултета на Принстън през 2013 г. В момента работи върху книга за появата на масовата политика срещу робството в Съединените щати и по-специално за радикалната нова визия на Републиканската партия през 1850-те години.

Pin It

Прочетете още...

Що е популизъм?

Ян Вернер Мюлер 05 Ян, 2017 Hits: 15170
Няма предизборна кампания от близкото минало…