Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2018 07 Trevor Noah

 

[Световното първенство по футбол, освен всичко друго, ни донесе и една] важна интелектуална дискусия с участието на френския посланик в Съединените щати и Тревор Ноа – известен комик и домакин на едно от популярните късно-нощни телевизионни шоута в САЩ [Daily Show].

Миналия понеделник, по времена един от монолозите си в шоуто, домакинът му Тревър Ноа се пошегува с победата на Франция в Световното първенство. Имайки предвид факта, че 80 процента от играчите на френския отбор са от африкански произход, той се избъзика [quipped]: „Африка спечели Световното първенство“.

„Разбирам, разбирам. Те трябва да кажат, че това е френският отбор“, каза Ноа, който сам е чернокож и от южноафрикански произход. „Но погледнете само тези момчета. Човек не може да получи подобен тен чрез разходки из южна Франция, приятели“.

Френският посланик Жерар Аро се почувства оскърбен от този коментар и няколко дни по-късно изпрати до Ноа писмо, в което очерта възраженията си. „Наричайки ги африкански отбор, вие изглежда отричате тяхната френскост“, писа Аро. „А това, дори и на шега, легитимира идеологията, според която белотата е единствената дефиниция на това да бъдеш французин.“

Същата вечер Ноа отговори в мрежата, защитавайки оригиналната си шега и твърдейки, че в действителност Аро изличава идентичността на играчите на нацията си. Това е мощен монолог и той заслужава да бъде проследен изцяло (въпреки че Ноа се опитва да имитира френски акцент, [с което омаловажава аргументите на опонента си]):

 

 

Но в крайна сметка това е спор, който изобщо не се върти единствено около една шега. Това е дебат за две конкурентни виждания относно това как либералните общества трябва да се справят с проблемите, идещи от [етническото] разнообразие и расизма [в съвременните общества].

Аро изхожда от традиционната френска гледна точка и аргументите му не могат да бъде разбрани, без да се познава агресивната визия за асимилационизъм, която доминира там от десетилетия (а може би и векове) насам. Ноа разбира това добре и в отговора си предлага критика на традиционните френски подходи към разнообразието, изхождайки от една прогресивна, мултикултурна гледна точка.

Основният въпрос е дълбок и философски: той се състои в дълбокото разделение, [произлизащо от две различни разбирания] относно ролята на разнообразието при демокрацията. [Между другото], наред с други неща, това разделение обяснява и голяма част от дебата за „политиката на идентичността“, който понастоящем бушува в Съединените щати.

Ето защо, макар че този инцидент е започнал с шегата на един комик, си заслужава да го вземем доста сериозно. Той ни казва много неща за съвременната политика.

Френската визия за мултикултурализма или защо всъщност Франция е вбесена от Тревор Ноа

Основната теза в отговора на Аро срещу първоначалната шега на Ноа е твърдението, че комикът всъщност не разбира какво означава да бъдеш французин/французойка.

„Франция наистина е космополитна страна, но всеки гражданин е част от френската идентичност и всички те заедно принадлежат към нацията на Франция“, пише Аро. „За разлика от Съединените американски щати, Франция не се позовава на своите граждани въз основа на тяхната раса, религия или произход. За нас няма двойна идентичност, корените са нещо индивидуално.“

Този подход към расата, който може да звучи странно за американските уши, отразява [реалността на две] силно различни истории: Джордж М. Фредриксън, известен историк от Станфорд, който се занимава с въпросите на расата във Франция и Америка, проследява произхода на френско-американското несъгласие относно расата по протежение на целия път [на борбата] за независимост. Поради сложен набор от причини – започвайки с различията в разбиранията относно ролята на държавата и стигайки до различния опит на двете революции с религията – Америка е разработила национална култура, съсредоточена върху либералната търпимост, докато революционна Франция се е фокусирала повече върху изграждането на споделено чувство за национална идентичност и единна култура.

Двете страни се разминават още повече в хода на последващото си развитие. Тъй като Франция не е имала големи групи от роби (предпочитайки вместо това да поробва африканците в колониите си), расата никога не е добивала ролята на основно разцепление в политиката. И, макар че и в двете страни е имало масова имиграция, то имиграцията в Съединените щати е включвала много повече неевропейски мигранти (приблизително до края на колониализма, някъде в средата на 20-и век). Освен това за имигрантите в САЩ е било много по-лесно да станат граждани, без да научават местния език и култура.

Резултатът от всичко това е, че френската национална култура започва да разглежда въпросите на етническото разнообразие и имиграцията като проблеми, които касаят по-малко сферата на толерантността, отколкото онази на асимилацията. Както казва Фредриксън:

Като признават ролята, която расата играе в създаването на групови неравенства, Съединените щати са приели расово-специфични политики като действия за постигане на равни възможности [affirmative action] и избирателни реформи, предназначени да насърчат по-голямото представителство на малцинствата. След един кратък експеримент с мултикултурализма през 1980-те години, изглежда, че Франция категорично е отхвърлила „американския модел“ и решително се е върнала към асимилационния подход към разнообразието, създадено от новата вълна на имиграция.

Тази [различна] история означава, че традиционните френски либерали – тоест лагерът, към който Аро принадлежи – имат много специален подход към расата и расизма.

Те смятат, че най-добрият начин да се убедят френските граждани да приемат разнообразието е да се убедят белокожите французи, че мюсюлманите и хората от африкански произход са също толкова френски, колкото са и самите те. Подчертаването на етнорелигиозните им различия, вярват те, само ги отдалечава от тяхната принципна френскост. И, което е още по-лошо, твърдят те, едно такова подчертаване само подхранва тезата на френската крайна десница, че хората, които не са европейци по кръв, никога няма да станат „френски“.

Ето защо шегата на Ноа за това, че „Африка“ е спечелила Световното първенство, предизвика толкова остра реакция. Бенджамин Хадад, френски учен от института „Хъдсън“, който работи за президента Емануел Макрон, ми каза, че всичко това му звучи като реториката, която чува от крайнодясната партийна лидерка Марин Льо Пен.

„Първоначалното му остроумие, че човек не може да получи подобен тен чрез разходки из южна Франция е нещо, което идва директно от кухнята на Льо Пен“, обяснява Хадад. „Много французи настръхват от това разискване, защото то им звучи като някоя от тезите на крайната десница, от 20 години насам“.

Отговорът на Ноа: една наистина забавна критика на френската имиграционна политика

Тревор Ноа, разбира се, изхожда от друга гледна точка. Като чернокож южноафриканец, който работи в Съединените щати, той е потопен в културата на две страни, цялото съществуване на които е било определяно от въпросите на расата и расовото потисничество. И двете страни, макар и по много различни начини, са развили официални култури на мултикултурализъм – тоест откритото представяне и приемане на расовите различия, а не изличаването им – като средство за помиряване на расовите напрежения.

Видеоклипът с отговора на Ноа е по същество разширена защита на този модел и директна критика на традиционния френски асимилационизъм. На първо място, твърди Ноа, френският модел изличава положителната гордост, която африканците, както на континента, така и в различните африкански диаспори по света, изпитват от споделеното си наследство.

„Идвайки от Южна Африка и гледайки Световната купа в САЩ […] чернокожите хора по целия свят празнуваха африканскостта на френските футболисти“, каза той. „Не по негативен, а по-скоро по положителен начин, като казваха [нещо от рода на] ‚Вижте тези африканци, които могат да станат французи‘. Разбирате ли какво искам да кажа? Това беше едно празнуване на техните постижения.“

Според Ноа, настояването, че човек не може да има двойна идентичност – че не можеш да бъдеш френско-алжирец, а трябва да бъдеш или французин или алжирец – лишава хората от възможността да изпитват едно ценно чувство на гордост и съпричастност. Това е визия, която отнема на хората [част от онова], което са и което има значение за тях, в името на „асимилацията“. Следният цитат от една реч на граф Станислас-Мари-Аделаид де Клермон, произнесена по време на дебатите във френското Народно събрание през 1789 г. относно правния статут на евреите след революцията, сигурно ще ни помогне да обобщим нещата, които Ноа намира за спорни във френския модел:

На евреите като народ трябва да се откаже всичко; но на евреите като личности трябва да се даде всичко … не може да има нация в нацията.

Идеята, че не можете да имате еврейска общност във Франция, а само отделни евреи, които са се отказали от своята еврейска идентичност, звучи дълбоко обидно (или поне за този евреин [тоест автора на текста, Зак Бошан, бел. пр.]). Ноа твърди, че Аро и френската национална култура не са отишли по-нататък от тази гледна точка от 18-ти век. За него настояването, че една двойна идентичност е невъзможна, отнема на общностите някакъв аспект от тяхната основна, съществена идентичност.

Твърдението, че по същество това са аргументите на крайната десница, твърди Ноа, пропуска един жизненоважен аспект, а именно контекста, в който те се произнасят. Една и съща фраза – „това са африкански играчи“ – означава нещо много различно, когато се произнася от черен комик или от расистки френски политик. И публиката е достатъчно умна, за да разбира защо:

Вярвам, че контекстът е всичко. Има някои неща, които можете да кажете – например, когато аз казвам на приятелите си: „Какво става, негърче мое?“ Но ако дойде бял човек и каже същото, о да, то има голяма разлика. Когато казвам, че те са африканци, аз не се опитвам да ги изключа от тяхната френскост, а да ги включа в моята африканскост.

Така че въпросът тук, противно на твърдението на Аро, не е в това, че Ноа не разбирал френския модел. Въпросът е в това, че той го намира за погрешен.

Защо този спор има значение

Жерар Аро, чрез Туитър:

Край на спора с @Trevornoah. Той не спомена никаква двойна идентичност. Каза само „те са африканци. Не могат да получат такъв тен в южна Франция“ С други думи, те не могат да бъдат французи, защото са чернокожи. [А това са] твърдения на бял супремасист..

Собственото ми разбиране – картите на масата – е, че победител в дебата е Ноа. Аро продължава да повтаря основната си позиция, дори в цитираното по-горе съобщение, изпратено след като бе пуснат отговора на Ноа, без да схваща тънкостта на аргументите на Ноа относно контекста и идентичността.

Но аз се интересувам далеч по-малко от броене на точки, поне в този случай, отколкото от уточняването на основните тези в този спор.

Макар че специфичните аргументи на Аро имат базата си във френската идентичност и история, основната му отправна точка – че най-добрият начин да се подхожда към расовата проблематика е един вид далтонистки [безразличен към цветовете] акцент върху онова, което ни обединява като граждани – е същият аргумент, който стои в основата на либералните критики срещу „политиката на идентичността“ в Съединените щати.

След изборите от 2016 професорът от Колумбийския университет Марк Лила написа за „Ню Йорк Таймс“ дълго есе със заглавие „Краят на либерализма на идентичността“, в което изтъкна аргументи, подобни на онези на Аро (от своя страна това есе също следва дълга традиция на либерално възмущение срещу [политиките на] идентичността в САЩ). В есето си Лила дори посочва времето, което е прекарал във Франция по време на академична пауза, като решаващо, що се отнася до формирането на мненията му по този въпрос.

Акцентът на американския либерализъм върху идентичността и различията, твърди Лила, унищожава основите на демокрацията в страната – той помага на крайната десница точно по начините, посочени от Аро:

Стандартното либерално [гледище] в продължение на почти едно поколение днес е, че трябва да осъзнаваме и да „празнуваме“ различията си. Което е великолепен принцип на моралната педагогика – но катастрофално като основа за демократична политика в нашата идеологическа епоха. През последните години американският либерализъм изпадна в някаква морална паника относно расовата, полова и сексуална идентичност, която изопачи посланието на либерализма и му попречи да се превърне в обединяваща сила, способна да управлява.

Лила предлага да се замени „политиката на идентичността“ с „пост-идентичностен либерализъм“, който говори „на американците като американци … нация от граждани, които са заедно в това [дело] и трябва да си помагат един на друг“. Посланието му, с други думи, е да се пофренчи американския либерализъм.

Критиците на позицията на Лила отговориха, че това би било изборно неефективно – демократите се нуждаят от малцинствата и трябва да се позовават на специфичните им идентичности, за да ги спечелят – но далеч по-важно е, че това би било и погрешно.

„Това, което откриваме в реакцията на либералите срещу прогресивните, не е нищо друго освен предателство на истинските и пълни ценности на либерализма“, твърди професорът от Станфорд Дейвид Палумбо-Лиу в есе, написано за Vox. „Либералите като Лила биха искали да върнат часовника назад, за да се състезаваме за водачеството на нещо, което може да се нарече „не-бяла Америка“, в която въпросите на расата, пола и други малцинствени позиции, са оттласнати на заден план“.

По същество това е позицията на Ноа, само че по-заострена политически. Комикът твърди, че отнемането на африканскостта на френските играчи означава те да бъдат откъснати от важна част от себе си; професорът пък твърди, че премахването на политиката на идентичността от либерализма би било равносилно на отстраняване на конкретните опасения на маргинализираните групи от политическия спектър. И двамата вярват, че един далтонистки либерализъм би бил такъв, който е ослепил самия себе си за важни части от онова, което има значение за хората от малцинствените групи.

Нещото, около което всъщност се върти дискусията тук, е не просто дребно разногласие между публични фигури – или дори културен сблъсък между двама мъже с различен произход. Нищо подобно – това е дълбок дебат, който разделя либералите в нашите все по-разнообразни демокрации – както в Европа, така и в Съединените щати.

 

Източник

 

Зак Бошан

Зак Бошан е старши репортер за американския новинарски сайт Vox, където се занимава с въпроси на глобалните политики и идеологии, както и домакин на Worldly – подкастът на Vox за външна политика и международни отношения. Основните акценти на работата му са възходът на популистката десница из целия Запад, външната политика на администрацията на Тръмп, както и начините, по които екстремистките идеологии оформят основните политически насоки на съвременността.

Посетители: 82

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Всичко казано по-горе... преди 2 дни
  • Иван. Д, писа Още
    Нормално е еврейката... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 4 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018