Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (4 гласувания)

 

2018 01 Gulag

 

Текстът, който следва, е продължение на публикация от предишния брой. Статията проследява начина, по който масовото унищожаване на политически противник е извадено от обсега на конвенцията за геноцида между декември 1946 (когато конвенцията е замислена) и декември 1948 (когато е приет окончателния ѝ текст, валиден до днес). По-нататък статията се спира върху многобройната съдебна практика в прилагането на конвенцията от международните трибунали в Африка, Азия и Европа след края на 90-те години. Тази съдебна практика има силата на международен закон. Той развива, тълкува и допълва конвенцията за геноцида.

Тази статия е писана заради натрупването на изказвания в българските дясноориентирани елити, според които комунизмът е геноцид и следва да бъде публично определян като такъв. Текстът, който следва, споделя тежките оценки за комунистическите режими, но твърди, че те не отговарят на дефиницията за геноцид и не бива насила да бъдат напъхвани в нея.

В предишния брой беше разказано за това как през 1948 г. СССР успява да наложи своя редакция на конвенцията, като извади от нея възможността тя да защитава ПОЛИТИЧЕСКИ обособени групи хора. Оттогава тя се разпростира само върху онези групи хора, които могат да се обособят като „национални, етнически, расови или религиозни“.

Къде са демократите? Този въпрос звучи с цялото си възмущение всеки път, когато някоя империя на злото извърши ново зло. Или когато започне да въвлича традиционните демокрации в твърде очевиден процес на подмяна на ценности и идеи. Преправянето на конвенцията за геноцида е въпрос, отнесен към втория вид. Защо демократичните страни се съгласяват с това преправяне?

Усилието, с което „съветският блок“ премахва политическите групи от кръга на възможните пострадали при геноцид, тогава е очевидно със своята насоченост. Съветската делегация иска гаранции за това, че новото образувание ООН няма да има основание да търси сметка за скалъпените процеси и разстрела на стотици хиляди хора, взети на прицел тъкмо заради това, че са привидени като политическа група, враждебна на Сталин. И след като е очевидно, че СССР иска превантивно да избегне възможните, макар и само по документ, пречки пред нова вълна на терора, въпросът е защо демокрациите се съгласяват с това.

Причината със сигурност не е една, те са няколко дори и само при повърхностен поглед. Разгледани в тяхната съвкупност, те показват, че заличаването на тази толкова съществена дума в Конвенцията за геноцида е буквално най-малкият компромис пред СССР, който тогава са могли да направят традиционните демокрации. Москва е имала далеч по-големи – и неудовлетворени – амбиции.

В правозащитния смисъл на думата тази конвенция изглежда „разменена“ срещу Всеобщата декларация за правата на човека: Западът е отстъпил пред СССР по въпроса за политическия геноцид, но за сметка на това е опазил от съмнителна намеса Всеобщата декларация за правата на човека. Сравнението между двата основополагащи документа може да звучи грубо, но е по-скоро точно. Те са гласувани в два последователни дни – на 9 декември 1948 е приета Конвенцията за геноцида, а на 10 декември 1948 – Всеобщата декларация. Подготовката на тези два документа протича паралелно, като най-голямото усилие за редактирането на крайните текстове е концентрирано през лятото и есента на 1948 година. От съветска страна в редактирането участва един невероятен герой – Андрей Вишински, доскоро главен прокурор на Сталин и своеобразен символ на беззаконието и терора, облечени в правни доктрини.

Впрочем, това лято не е съвсем обикновено за историята на света и затова изисква малка екскурзия в контекста на времето. В края на юни съветските войски налагат сухопътна блокада на трите западни зони на град Берлин в опит да изтласкат от района Франция, Великобритания и САЩ и да установят контрол върху целия град. Жителите изпадат в зависимост от СССР за доставки на храна и стоки от първа необходимост. Резултатът е добре известен – след цяла година на непрекъснати полети с храна и лекарства, организирани от западните съюзници, възниква Западен Берлин, а Германия е разделена на две на основата на четирите бивши окупационни зони. Но това, което има значение за историята на Конвенцията за геноцида, не е финалът на тази история, а нейното начало. „Берлинският въпрос“ е постоянна тема в ООН, но тя удря на камък в Съвета за сигурност, където СССР е постоянен член с право на вето. Впрочем, самото явление „право на вето“ е норма, въведена по настояване на СССР още на конференцията в Ялта (Москва помни, че през 1939 е изключена от Обществото на народите заради нападението над Финландия; в съветските очи ООН трябва да бъде организация, която гарантирано да не може да се обърне срещу СССР. Този поглед е приет от съюзниците, но с други думи – бъдещата ООН не бива да се обръща срещу никой от постоянните членове). В спомена на участниците в онези събития 1948 година се асоциира с особено изостреното обсъждане на въпроса за ревизия на „правото на вето“. А също и с друго – с това, че пред лицето на берлинската криза западните съюзници препотвърждават с по-голяма убеденост намерението си да създадат нова организация – този път за военна отбрана пред съветската заплаха. Това е бъдещият НАТО, създаден през април 1949 година.

Ето така изглежда лятото, в което делегацията на СССР предлага поправки в два от фундаменталните документи на ООН – Всеобщата декларация и Конвенцията за геноцида. Съветските юристи предлагат да отпадне политически обусловеният геноцид от Конвенцията и отделно предприемат цялостна офанзива срещу Всеобщата декларация. „Цялостна офанзива“ означава, че правата на човека са обявени за лицемерие на англо-американския империализъм, което трябва да бъде съдържателно поправено от СССР, за да заприлича на истинска декларация за истински човешки права. Съветските юристи предлагат толкова много поправки към текста, че на това количествено основание внасят предложение Декларацията да се доработи и да се гласува чак на следващата сесия, през 1949 година. Както призовава Вишински на заседание на Общото събрание: „би било сериозна и недопустима грешка /…/ да се приеме декларацията на тази сесия, в този вид, и да бъде превърната в знаме на нашата Организация“.

Това предложение не е прието – нито са разглеждани предложенията за поправки, нито е отложено гласуването. Както казва Молотов във вече цитираното циркулярно писмо, именно това двойно отхвърляне е накарало „делегациите на СССР и на другите славянски държави да се въздържат при гласуването на проекта на Декларацията.“

Сред многобройните – и неприети – съветски предложения за подобряване на Всеобщата декларация има едно, което изправя нащрек и буди повишен интерес. То е следното: наред с всичките права на човека да бъде вписано и „правото да се води борба с фашизма в областта на идеологията, политиката, държавния и обществения живот“. Това е единственото истински изпъкващо предложение на съветската делегация. Другото, което би могло да претендира за ролята на „изпъкващо“ е предложението да се запише, че Декларацията ще е валидна и за колонизираните държави, но повдигането на темата за колониите и без друго е твърде често повтарящо се искане на СССР в онези години, така че в него няма извънредност. Има и предложение да се запише, че всички хора имат право да участват в управлението на държавата. Това е намек за американската сегрегация на чернокожите, но и той не блести с някаква оригиналност на фона на тогавашната съветска лексика и политика.

Всъщност колкото и да гледаме под лупа, нищо не може да надмине по екзотичност предложението за това да имаме човешкото право да се борим с фашизма в идеологията и в обществения живот. В превод от съветски език това означава следното: да се позволи на държавата да преследва всеки човек, заподозрян във „фашистка“ дейност. Към декември 1948 година на описанието „извършител на фашистка дейност“ отговаря вероятно всеки втори от милионите арестувани съветски граждани, само че тези арести и смъртните присъди след тях са напълно произволен, макар и планомерно извършван терор. Сега обаче, на гърба на ООН, Сталин очевидно е предприел и някаква инициатива за международно узаконяване на този терор. Така е изглеждала неговата програма максимум и тя се е провалила. Но програмата минимум е успяла – чрез промените в Конвенцията за геноцида Кремъл си е гарантирал ако не чак това да получи лиценз за масови убийства, то поне гаранция, че няма да го преследват за тях. СССР и лагерът на Източна Европа тогава гласуват „за“ текста на Конвенцията за геноцида, заедно с нейните изменения.

В преразказа на външния министър Молотов всичко през тази Трета сесия на Общото събрание е било въпрос на политическа търговия. Ако го чуем как се изразява, събитията са се развили така: „англо-американският блок“ се е провалил в обсъждането на т. нар. „берлински въпрос“, а СССР не е успял да прокара своя резолюция за забрана на атомното оръжие, нито предложението си за разпускане на Балканската комисия и за разпускане на Временната комисия по Корея; настъплението на „англо-американския блок“ срещу „правото на вето“ в Съвета за сигурност ще продължава тепърва, но също така ще продължават и разобличенията на СССР на „експлоататорския характер“ на Плана „Маршал“. В този футболен подход СССР е загубил срещу империализма горе-долу с 4 на 2.

В очите на Запада обаче единственото му истинско отстъпление пред СССР през тази сесия е свързано не с друго, а с кризата в Берлин, съчетана с неотмененото право на вето в Съвета за сигурност. В политическия смисъл на думата промените в Конвенцията за геноцида тогава изглеждат по-скоро несъществени: чрез нея СССР може и да си е осигурил чадър за преследване на политически геноцид, но само ден по-късно същият СССР е попаднал под ударите на гласуваната Всеобща декларация, така щастливо непоправена от сталинските юристи.

Що се отнася до експертите, работили върху изработването на Конвенцията, повечето от тях разглеждат отстъпката пред СССР като компромис, от който обаче духът на конвенцията не страда значително. Причината е в това, че големите хуманисти от средата на века, Лемкин включително, не слагат никакъв особен акцент върху определянето на групите хора, които един геноциден режим би могъл да иска да унищожи. Ако погледнем публикациите в периода 1945-1948, ще видим, че цялото усилие на юристите и философите тече в съвършено друга посока – как да се дефинира самата цел на един режим да унищожи цели групи народ. И как да се преодолее Нюрнберг, който приема, че Холокостът е престъпление, но не разглежда като престъпление дългогодишната (предвоенна)подготовка за него (самото поставяне на цел). В оформянето на цел, в плана, в намерението да унищожиш, във всеобхватността на доктрината, че дадена група хора трябва да изчезне от лицето на земята като такава, се крие голямото юридическо търсене на онези години. И докато никой от СССР не посяга – или поне не посяга успешно – към тази част от Конвенцията, основното в нея се смята за предпазено.

Кой ли от експертите би повярвал тогава в това, че всичко, над което истински са треперили да не бъде изопачено и пренаписано през 1948 (да не се пипат текстове, формулиращи геноцидната цел на извършителя на геноцида, нито пък текстове, в които се изисква извършителят да е целял да унищожи дадена група като такава), тоест всичко, с което са се гордели като формулировка и което са измисляли, за да служи на днешния ден, ще влезе в употреба цели 50 години по-късно и то с мъка, която показва, че да приложиш практически тази конвенция е подвиг, не по-малък от този да формулираш за пръв път това престъпление.

Първоначална публикация в бюлетина „Правата на човека във фокус“
(Издание на БХК, Брой 24, 2011 г.)

Татяна Ваксберг
Татяна Ваксберг е известна българска журналистика, която пише предимно на правозащитни теми. Освен на огромно количество текстове, публикувани в пресата, тя е авторка и на документалния филм „Технология на злото“, посветен на „Възродителния процес“, както и на книгата „Милошевич и Трибуналът. Личен поглед към един незавършил процес“.
Други статии от този автор
Посетители: 113

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Ивелина Ръцева писа Още
    Потъвам в Морето на... преди 6 часа
  • Петров писа Още
    Мисля, че Златко прави... преди 2 дни
  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... преди 3 дни
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 3 дни
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... преди 3 дни
  • Милчо Данчев писа Още
    Очевидно ни се... преди 4 дни
  • Стефан Дечев писа Още
    Има една статия на... преди 4 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    Благодаря искрено!... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Напълно възможно е да... преди 5 дни
  • Ivanovsky писа Още
    Златко, пишете за нещо... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Ако зад "Жоро Ончев"... преди 2 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Поздравления!... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И благодаря за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    РаймонД ДетреЗ, който... преди 2 седмици
  • Николай Попколев писа Още
    За съжаление... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Поздравления за... преди 2 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Интересно,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Раймон детрез имаше... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' – По-добре мъртъв…... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Изключително добро. преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Според тази хипотеза... преди 2 седмици
  • Десислава Валентинов... писа Още
    Въпреки забавлението... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    С голям интерес ще... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    У нас сравняваха... преди 2 седмици