От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2017 12 Ruth VanagaiteРута Ванагаите е била една от най-успешните литовски писателки. А след това се противопоставила на историята, която страната ѝ разказва за себе си.

 

Корицата на най-известната книга на Рута Ванагаите представя две снимки на млади мъже. „Този тук е евреин“, казва тя, посочвайки снимката вляво. „Бил е шампион по колоездене. Достатъчно добър, за да представя Литва в международни състезания, но недостатъчно добър, за да живее“. Бил е екзекутиран по времето на Холокоста. Мъжът от снимката вдясно е литовски палач [изпълнител на смъртни присъди]. „И двамата са част от нас“, обяснява Вaнагаите. „Но литовците не мислят за тях като за ‚нас‘, тъй като единият е евреин, а другият убиец“. Книгата ѝ е наречена „Нашите“. (Превеждана е също като „Нашият народ“.)

Срещнах Ванагаите в едно нюйоркско кафене, в сряда. След няколко седмици в Съединените щати тя трябваше да се връща в Литва в петък. Докато се разхождахме тя звучеше ту нехайна, ту изплашена от перспективата да се връща у дома. „Искам да опитам всичко“, каза тя в един момент. „Следващата седмица ме очакват в бюрото на прокурора за разпитване. Никога преди не съм била разпитвана. Животът трябва да е интересен“. В един по-малко оптимистичен обмен намисли, когато я попитах за следващия ѝ проект, Ванагаите каза, „Опитвам се да избегна затвора“. Не беше ясно за какво точно би могла да отиде в затвора – не е получила никакво формално обвинение – но изглежда е свързано с оскверняване паметта на един от националните герои на Литва.

В ретроспектива е ясно, че тя се е устремявала към тази точка в продължение на вече няколко години. През 2016, тогава на шестдесет и една, тя е била известна като театрална критичка, консултантка в областта на рекламата, организатор на събития и автор на популярна документалистика, особено с една книга от 2013, предназначена за жени, минали средната възраст. Книгата, в която се защитава идеята да се живее живота във възможно най-пълна степен, става феноменален бестселър. Ванагаите ми каза, че издателят я е помолил да напише също такава книга за мъже. „Казах му, че ще го направя, но първо имам да свърза нещо друго“, казва тя.

И този проект е бил „Нашите“. Ванагаите е била обсебена от нещо, което научила от един историк: че Холокостът в Литва е бил провеждан до голяма степен не от германските окупатори, а от самите литовци. „Това е включвало огромен брой хора, а не само шепа идиоти, както винаги съм смятала“, каза ми тя. Заела се да научи какво са вършили по време на войната собствените ѝ роднини. Дядо ѝ, държавен служител, е взел участие в изготвянето на списък от единадесет нежелани лица, всички евреи, всички – екзекутирани. Може да се приеме, че той евентуално не е знаел за какво ще служи списъкът. Случаят с лелята на съпруга ѝ е по-малко неясен: по време на нацистката окупация тя е служила като началничка на полицията.


Small Ad GF 1

Ванагаите провела шест месеца в изследване на архивите, а след това отишла да види местата на масовите екзекуции. Направила обява, че търси помощник, който да я съпровожда по пътя и в края на краищата получила неочакван събеседник: Ефраим Зуроф, шеф на ерусалимския отдел на Центъра „Симон Вийзентал“ – а също и последен жив ловец на нацисти. „Нашите“ има подзаглавие: „Пътувания с врага“. Значението на „враг“ е също толкова нестабилно, колкото и онова на „нас“: колабораторите и палачите са врагът тук, такива са и нацистките окупатори. Но Зуроф, който произхожда от семейство на литовски евреи, и Ванагаите, също са били исторически врагове. Заедно те са посетили четиридесет места на екзекуции в Литва – около една пета от общия брой – и други седем в онова, което днес е Беларус.

Както понякога се случва, преди пет години вече бях интервюирала Зуроф в Ерусалим, по повод на една друга история. Той ми разказа, че след колапса на Съветския съюз, през 1991, е имал големи надежди за откриване на нацистки престъпници в новоосвободените балтийски страни. Публикувал обяви в местни вестници, в които се предлагали щедри награди за информация, която би довела до арести на колаборатори. Получил нула обаждания и, когато разговаряхме, все още не беше сигурен какво точно е възпряло хората. Дали е било отвращение пред доносничеството или страх от възмездие? Може би са били всички тия неща. Ванагаите ми каза, че в книгата си не е изказала благодарност към историците, които са ѝ помогнали да се ориентира в архивите, тъй като те се страхували от вниманието, което една подобна популярна книга може да привлече.

Но самата тя не направила почти нищо, за да предпази себе си. „Целта ми беше да шокирам“, каза ми тя. Търсела примери, които ще карат читателите да изтръпват – като например историята на група ученици от търговско училище, които не искали да се прибират у дома през лятото на 1941. Вместо това те получили работа в екзекуционните отряди. Когато ля  тото свършило, те се върнали обратно в училище.

„Нашите“, публикувана миналата година, става бестселър. Ванагаите си създава нови врагове, разбира се, но запазва приятелите и семейството си, а и спечелва хиляди нови читатели. Тя е написала книгата за мъже, която обещала на издателя си, а след това написала мемоар, който озаглавила „Пиле с глава на херинга“. Това е епитет, който бил използван от един от онлайн-критиците ѝ – а самата тя смятала, че фразата съдържа точно подходящото за случая авто-иронично отношение към себе-възвеличаващото поле на автобиографията. Ванагаите постигнала едно изключително рядко ниво на литературен успех: тя живеела от хонорарите на книгите си.

В деня преди излизането на автобиографията ѝ, през миналия октомври, Ванагаите давала интервюта. Един от журналистите я попитал какво мисли за плановете на правителството да обяви 2018 за година на Адолфас Раманаускас – легендарен литовски борец против Съветите. Раманаускас е водил партизански отряд от 1945 до 1952, а след това е живял под чуждо име в продължение на още пет години, преди да бъде арестуван и екзекутиран. Ванагаите е изследвала КГБ-досието на Раманаускас и казала на журналистите, че в един момент той се е съгласил да стане информатор на КГБ. И добавила, че може би той не е точно героят, за когото го счита Литва.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

На 26 октомври мемоарът ѝ бил пуснат в обръщение с пищно парти. Имало пилешко, херинга и шампанско. На следващата сутрин Ванагаите получила обаждане от журналист, който я попитал за реакцията ѝ по повод решението на издателя да оттегли книгите ѝ от всички книжарници. Хиляди екземпляри се приготвяли за претопяване. Източникът на препитанието ѝ изчезнал.

Изчезнала освен това и възможността да излиза вън от къщи. Опитала се – след първоначалния потоп от телефонни обаждания излязла навън, съпровождана от един племенник – и незабавно била атакувана от минувачите. „Наричаха ме про-путинска еврейска курва“, казва тя. Но какво общо с всичко това има Владимир Путин? Пост-съветският литовски наратив е концентриран върху изнасяне навън на [отговорността за] всички ужаси на двадесетия век: в тази история литовците са добри, чисти, обичащи свободата хора, които са страдали под съветска окупация от 1940 до 1941, под германска окупация от 1941 до 1944 – и отново под съветска такава, от 1945 до 1991. В най-общите си черти тази история без съмнение е вярна, но, като всеки исторически мит, тя е вид пределно опростяване: хиляди литовци са сътрудничили на окупаторите по време на окупациите. Някои литовци са готови да приемат факта, че техни сънародници са сътрудничили на германците, но съветската окупация – която е продължила почти половин век, и все още не е призната като такава от Русия – е история, която не понася никакви предизвикателства.

Като в повечето европейски страни, в Литва има закони за историческата памет. В една нова книга на име „Закони за паметта, войни на паметта: политиките на миналото в Европа и Русия“, Николай Копосов, руски емигрант, който преподава в университета Емори в Атланта – и който симпатизира на идеята за поставяне на определени законови граници върху историческия дискурс – нарича литовския закон „краен пример за тенденцията да се използват закони за паметта като средство за утвърждаване на национални наративи и прехвърляне на вината за престъпленията срещу човечеството върху други“. Законът, прокаран през 2010, беше използван на следващата година за преследване на Алгирдас Палекис, литовски дипломат, който намекна, че московските власти, които през януари 1991 прибягнаха към насилие в Латвия, са били подпомагани от литовски колаборатори. Плаекис плати глоба и политическата му кариера беше по същество приключена. Ако след това е имало и други случаи, то никой от тях не е имал подобна видимост като онзи на Палекис – или на Ванагаите, ако срещу нея бъдат отправени обвинения.

Ванагаите престанала да излиза от къщи; оттогава насам хранителните продукти ѝ се доставят. След около две седмици напуснала страната, предполагайки, че нещата ще се уталожат скоро. Това не станало. Направила публично извинение – и когато разговаряше с мен изглеждаше ако не разкаяна, то поне разбираща. „Разбирам, че съм преминала дадена граница“, каза тя. „Когато пишех книгата си, бях обмислила всичко. Но в онова интервю бях много арогантна. Онова, което би трябвало да оформя като въпрос, аз предложих като твърдение. Трябваш да попитам дали Раманаускас е героят, който мислим, че е. Вместо това казах „Той не е герой“. Различието е много граматическо. Архивите на КГБ са добре известни като ненадеждни – Раманаускас може да е бил агент, но и лицето, което твърди, че го е вербувало, може и да лъже. Източниците на Ванагаите сред историците смятат, че Раманаускас е излязъл в гората, където е станал партизанин, непосредствено след като се е съгласил да бъде информатор.

„Разруших всичко“, казва Ванагаите. „Разруших кариерата си като писателка, защото никой издател вече няма да ме публикува и никоя книжарница няма се съгласи да продава книгите ми“. Тя казва, че никой от приятелите ѝ няма да се съгласи да я поддържа публично в момента; семейството я подкрепя, но тя се страхува, че това само може да им навреди. „Всяка страна се нуждае от положителни митове. Нашият беше, че сме имали най-дълготрайното съпротивително движение в света“, казва тя. Раманаускас, за когото се говори, че е прекарал в горите седем години на борба, олицетворява този мит. „Сега разруших и това“.

Но след това тя добави: „На смъртното си легло ще пиша за това съпротивително движение“.

Източник

Маша Гесен е руска и американска журналистка, авторка, преводачка и активистка. Тя е открита и директна критичка на руския президент Владимир Путин, както и на американския президент Доналд Тръмп.


Pin It

Прочетете още...

It’s the Kultur, Stupid

Тимъти Гартън Аш 29 Ное, 2017 Hits: 8641
Ксенофобски крайнодесен популизъм – и то в…