Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Поредица „Световна класическа есеистика“

Бележки за „Камп“ от Сюзън Зонтаг

Едно обесване от Джордж Оруел

Наводнение от псевдо-събития от Даниел Бърстин

ОК ли е да бъдем Лудити? от Томас Пинчън

Против интерпретацията от Сюзън Зонтаг

Условия за свободата от Ърнест Гелнър

Информирайки се до смърт от Нийл Постман

Пътят към „1984“ от Томас Пинчън

Такива, такива бяха радостите от Джордж Оруел

Естетика на мълчанието от Сюзън Зонтаг

Фройд и литературата от Лайънъл Трилинг

Граматики на творчеството от Джордж Стайнър

Границите на контрола от Уилям Бъроуз

Култура и варварство от Тери Игълтън

Писателите и Левиатан от Джордж Оруел

За фотографията от Сюзън Зонтаг

Размишления върху Чоран от Сюзън Зонтаг

Политиката и английският език от Джордж Оруел

Размисли за гилотината от Албер Камю

Преходът към Нарцис от Норман Мейлър

От дома на мъртвите от Тони Джуд

За Достоевски от Йосиф Бродски

Идеалният съпруг от Сюзън Зонтаг

Лир, Толстой и Шутът от Джордж Оруел

Какво е нацията от Ернест Ренан

Миналото е друга страна от Тони Джуд

Дуенде – теория и същност от Федерико Гарсия Лорка

Предотвратяването на литературата от Джордж Оруел

Пленителният фашизъм от Сюзън Зонтаг

Авангард и кич от Клемънт Грийнбърг

Какво означава класическо? от Дж. М. Кутси

Един нов идеал беше роден, или по-скоро прероден, през последните десетилетия: Гражданското Общество. Преди това един човек, интересуващ се от идеята за Гражданското Общество, вероятно би бил приет като историк на идеите, занимаващ се навярно с Лок или Хегел. Но самата фраза не притежаваше жив резонанс или способност да поражда емоции. Тя изглеждаше доста покрита с прах. Сега обаче, най-неочаквано, тя беше извадена на бял свят и основателно почистена, превръщайки се в блестящ символ.

Има само малко неяснота относно въпроса защо се случи това. Условията, определяни от това понятие започнаха да се ценят изключително високо и бяха заредени с политическа привлекателност. На много места по света онова, което то обозначава, липсваше. С течение на времето тази липса започна да бъде усещана много силно и пробуди горчиво възмущение; евентуално тя се превърна в болезнена празнота. Липсата се чувстваше остро в обществата, които силно бяха централизирали всички аспекти на живота, където една-единствена политико-икономическа-идеологическа йерархия не толерираше никакви конкуренти и едно единствено разбиране определяше не само истината, но и личната нравственост. Това доведе останалата част от обществото до едно атомизирано състояние и несъгласието се превърна в знак на ерес или, по терминологията на модерната идеокрация, то определяше „врагът на народа“.

Обществата от този тип бяха се появили под влиянието на и чрез осъществяването на марксизма – и един начин да се обобщи неговото централно прозрение е да се каже: Гражданското Общество е измама. Идеята за плурализъм на институциите – както ония, които се противопоставят, така и ония, които служат като баланс на държавата, в замяна бидейки контролирани и защищавани от нея – е, от марксистка гледна точка, просто фасада за една скрита и вредна доминация. Тя помага да се укрепи една такава доминация чрез принудителни институции, маскиращи се като доброжелателни, неутрални или божествено предопределени. Марксизмът твърди, че демаскира и двамата партньори в тази измама – държавата, която защищава Гражданското Общество, и Гражданското Общество, предлагащо противотежест на държавата. И двамата са осъдени, ненужни и измамнически.

И така, твърдеше се, че от такава формула просто няма нужда: след като веднъж експлоатацията е била премахната, ще възникне един социален ред, който няма да се нуждае от насилствена подкрепа. Само едно патологическо вътрешно разделение на обществото създава нуждата от държава; преодоляването на това условие автоматически прави държавата ненужна. Когато няма да има нужда от държава, естествено няма да има нужда и от допълнителни институции, които да балансират това централно представителство на реда.

От тази гледна точка целият набор от идеи, свързани с фразата „Гражданско Общество“, означава нещо, което е едновременно неистинно и ненужно. Един хармоничен социален ред, свободен както от експлоатация, така и от потисничество, е възможен в края на краищата. Формулата за неговото създаване може да бъде намерена. Осъществяването му е част от историческия ход и неговата поява ще бъде осигурена както от вътрешната логика на събитията, така и от желязната воля на почти религиозния ред, посветен на реализацията му.

Реалният опит на обществата, опитващи се да превърнат тази визия в реалност, в края на краищата я подкопа по решаващ начин. Първият опит за освобождаване на комунистическите общества след смъртта на Сталин, в хода на хрушчовото размразяване, беше по същество все още определян от запазването на оригиналната вяра и от желанието тя да бъде освободена от предполагаемите й „деформации“. Централната идея си оставаше валидна, само нейното осъществяване се считаше за излязло от релси. Ако през този период в марксистките общества имаше един доминиращ лозунг, съпровождащ реформите, то той беше „отчуждение“. Същото понятие придаде нов фокус и на интелектуалните усилия на хората на запад, стремящи се да снабдят марксизма с нов живот и свеж, моралистки облик. Работите на младия Маркс, включително и части, от които самият той по-късно беше се срамувал и никога не беше публикувал, бяха съживени с идеята да се предложи една формулировка на марксизма, която да бъде по-скоро моралистка, отколкото изключително научна, и която можеше да предостави стандарт за преценяване и коригиране на погрешните реализации на марксизма (една опасност, която преди това никога не беше вземана на сериозно). Моралното вдъхновение и домогванията на марксизма бяха подчертани по-силно от неговите научни претенции. Все още съществуваше вярата, че, погледнато технически, комунизмът би могъл, и ще бъде, ефективен и че, от морална гледна точка, ако само би бил изчистен от деформации, той би могъл да стане достоен за възхищение.

По времето на втората либерализация при Горбачов, от тези две илюзии не остана нищо. Втората либерализация беше предизвикана и направена необходима от един неоспорим, и вече не оспорван, технически провал и непълноценност. Що се отнася до моралното превъзходство, то макар и на пръв поглед странно, нечистата, но поне сравнително мека мизерия на брежневите години беше се оказала много по-разяждаща за образа на вярата от тоталния, всепроникващ, случаен и масивно разрушителен терор на сталинизма. Този терор поне можеше да бъде разглеждан като ужасяващото, но подобаващо драматично оповестяване на един напълно нов обществен ред, появяването на един нов човек. Във всеки случай то често беше разглеждано по този начин. Изглеждаше някак подходящо появата на едно ново човечество да бъде осветена от толкова много кръв. Мизерията обаче не оповестяваше абсолютно нищо освен, може би, още повече мизерия. Възможно е да се живее в мизерия, особено ако режимът, който е виновен за нея, е сравнително толерантен към ония, които не се съпротивяват активно или заплашват системата, но това едва ли оповестява ново начало за човечеството.

Сега беше нужен нов идеал или противоположна визия, или поне някакъв различен лозунг – и той беше открит в Гражданското Общество, в идеята за институционалния и идеологически плурализъм, който осуетява установяването на монопол върху властта и истината и служи като противотежест на онези централни институции, които, макар и необходими, инак биха могли да придобият такъв монопол. Реалната практика на марксизма беше довела, където и да беше прилагана, до онова, което би могло да бъде наречено Цезаро-Папизъм-Мамонизъм, до почти тоталното сливане на политическите, идеологически и икономически йерархии. Държавата, партията-църква и икономическите мениджъри бяха всички част от една-единствена номенклатура. Една единствена и централизирана йерархия с недвусмислено определен връх монополизира всички важни решения. Автономията на формалните сегменти, консултацията и избирателното вземане на решения – всички те бяха чист театър и това бе всеизвестно. Тази тенденция беше може би особено силно подчертана в едно общество, което във всеки случай беше било, даже преди идването на марксизма, силно Цезаро-Папистко. Наслояването на марксизма върху византийската теология и традиции се оказа катастрофално. Модерните административни и комуникативни технологии бяха направили икономическата централизация както по-осъществима, така и по-катастрофална отколкото това беше възможно в дните, когато руските села бяха изолирани от непроходима кал през пролетта и есента и когато самата природа, ако не човешката воля, бяха ограничавали автокрацията. Модерната технология в служба на Цезаро-Папизма не блестеше с икономически постижения, но тя осигури на авторитаризма едно напълно ново, тоталитарно качество.

Около 1980, ако не и преди това, последиците от една такава система бяха станали очевидни за всички. Икономически тя беше катастрофа и беше довела Съветския Съюз дотам, че той беше победен както в консумеристката, така и в оръжейната надпревара. За една страна вече беше достатъчно зле да има чаяновско селячество и работническа класа – предпочитащи сигурността пред увеличеното производство, както беше показал руският икономист Чаянов[1] – но унификацията на всички йерархии също водеше до една чаяновска бюрокрация, която си играеше на политика и предпочиташе сигурността пред ефективността. Нейните членове по неизбежност бяха много по-силно заинтересувани от собствената си позиция в мрежата, отколкото от техническата ефективност, която не би им спечелила никакви отличия, всъщност би им спечелила само черни точки. Те се научиха как да фалшифицират плановете вместо да увеличават производството. Прекаленият стремеж към производителност би предизвикал търкания и почти сигурно би донесъл на личността, виновна за нея, етикета „саботьор“.

В същото време системата произвеждаше едно атомизирано, индивидуализирано общество, в което рядко беше възможно – или буквално напълно невъзможно – да се открие филателистки клуб, който да не бъде наблюдаван отгоре. Далеч от това да е създала един нов социален човек – свободен от егоистична алчност, стоков фетишизъм и жажда за конкуренция, каквато беше марксистката надежда – системата създаваше изолирани, аморални, цинични индивидуалисти, сръчни в извъртанията и системните прочиствания, но неспособни на ефективни начинания. При тези условия самото нещо, което марксизмът беше обявил за измама, изведнъж започна да бъде разглеждано като най-силно желано. Прашното понятие, извлечено от остарялата политическа теория, принадлежащо към една поредица от дълги, неясни и справедливо забравени дебати, се появи отново, внезапно снабдено с една нова и мощна способност да възбужда ентусиазъм и да вдъхновява за действие.

Що е Гражданско Общество?

Най-простото, непосредствено и интуитивно очевидно определение, което притежава и не малко достойнства, е че Гражданското Общество е онзи набор от неправителствени институции, които са достатъчно силни, за да служат като противотежест на държавата и, без да лишава държавата от способността да изпълнява ролята на миротворец и арбитър между основните интереси, въпреки това може да й попречи да доминира и атомизира останалата част от обществото.

Една такава дефиниция изразява идеята, съдържаща се във фразата, а също изяснява и причината за новопоявилата се привлекателност на лозунга. Въпреки това тази дефиниция има един сериозен недостатък. Тя е добра там докъдето стига, но не стига достатъчно далеч. Проблемът е прост: такова определение би включвало в представата за „Гражданско Общество“ множество форми на социален ред, които не удовлетворяват критериите.

Въпросът е следният: исторически, човечеството не винаги е страдало от централизиран деспотизъм. То е страдало от него често, може би дори прекалено често, но не навсякъде и във всички времена; много често те е било свободно от такова потисничество.

Налагането на деспотизъм не винаги е лесна работа. Пред-модерните държавни устройства много често не притежават оборудването, необходимо за пулверизиране, а след това доминация на обществата, които контролират. Те са заинтересувани от извличане на възможно най-голям излишък и осигуряване на подчинение, но често най-добрият начин за постигане на това е да се позволи на местните общности да се самоуправляват, като те просто се задължават да доставят продукция – или работна сила – под заплахата от наказание. При благоприятни условия, като например такива, които водят до мобилно овчарство или преобладават в трудни планински райони, местните общности могат дори да станат напълно независими и ефективно да се съпротивяват на изискванията за плащане на данъци или ангария. В повечето места из аграрния свят обаче властта е концентрирана в един доминиращ и, по нашите стандарти, потиснически център.

Логиката на последователното елиминиране на конкурентоспособните кандидати за властта докато остане само един, действително функционира в определени широко разпространени условия, като например речни долини. В места, където победените не могат да избягат (защото съществуването им зависи от неподвижни имоти, например), но могат да бъдат лишени от оръжия, това води до подчертана концентрация на власт и експлоатация. Но тези условия не преобладават навсякъде. Всичко това означава, че в традиционния аграрен свят, макар че неговите държавни устройства са най-често монархически, въпреки това често могат да бъдат открити вътрешно добре организирани, самоуправляващи се и отчасти или напълно независими под-общности.

(…)

Традиционният човек може понякога да избегне тиранията на кралете, но само с цената на изпадането под тиранията на роднинството и ритуала. Роднински определените, ритуално оркестрирани, строго взискателни и проникващи през целия живот системи на „античния град“, в смисъла на Фюстел де Куланж, може действително да успеят поне за известно време да избегнат тираничната централизация, но само с цената на една изключително строга култура, която съвременният човек би намерил непоносимо задушаваща. Грубо казано, общият социологически закон на аграрното общество повелява, че човек трябва да бъде подчинен или на крале, или на роднини, макар че много често, разбира се, той е подчинен и на двете. Кралете най-общо доминират обществата чрез посредничеството на местни институции и общности, така че един тиранин в центъра е поддържан от местни институции, и обратно.

Следователно, ако желаем да определим представата си за Гражданското Общество ефективно, ние първо трябва да го разграничим от нещо, което само по себе си може да бъде привлекателно или отблъскващо, или може би и двете, но което е радикално различно от него: сегментираната общност, която избягва централна тирания като решително превръща индивида в интегрална част от социалната под-общност. Романтиците изпитват носталгия по нея, а модерните индивидуалисти я ненавиждат. Онова, което ни интересува тук е, че каквито и да са чувствата ни към нея, тя е много, много различна от нашата представа за Гражданското Общество, макар и да отговаря на тази негова възможна начална дефиниция. Тя може действително да бъде плуралистка и съпротивяваща се на централизация, но не предоставя на членовете си вида свобода, който ние изискваме и очакваме от Гражданското Общество.

Фюстел де Куланж в неговата La Cité Antique направи повече от всички други, за да установи това различие. Целта му беше да изведе от заблуждение своите френски сънародници, които за известно време горяха от желание да се позоват на предполагаемите свободи на древните като предшественици на свободите, които те желаеха да придобият или укрепят в собственото си общество. Но според Фюстел това беше едно тотално недоразумение:

„Идеята да се оформим по подобие на Гърция и Рим често вълнува нашето поколение. Наблюдавайки институциите на античния град, хората си въобразяват, че могат да ги възстановят при нас. Те си правят илюзии относно свободата при древните и по тази причина свободата при модерните е поставена под заплаха“

Фюстел силно желаеше да излекува сънародниците си от илюзии и по този начин да ги защити срещу опасностите, свързани с тях. В това отношение той беше предшестван от Бенжамен Констан, който обаче само беше посочил липсата на индивидуални свободи сред древните (дори когато те притежаваха свобода в смисъл, че техният град беше свободен от тиранин или чуждо владичество). Той не беше видял, или във всеки случай не беше ясно посочил, ролята на социалните подгрупи и на ритуала в подчинението на индивида. Така че той не може да бъде посочван като предшественик на дюркхаймската социологическа и антропологическа традиция, а следователно и на разбирането за един тип общество, което, макар и плурално, не прилича на нашето Гражданско Общество.

Сегментираните общности представляват една важна социална форма, но тя се различава значително както от централизираните тирании, така и от нашето Гражданско Общество. Нито пък Констан наистина би могъл да бъде акламиран като човека, предсказал различието между „положителна“ и „отрицателна“ свобода. Възражението срещу античния град е не толкова, че той предпочита положителната свобода (реализацията) пред отрицателната свобода (липсата на външни ограничения), а по-скоро че неговите най-важни дефекти изключват възможността за формулиране на този контраст. Той натрапва на индивида една предписана идентичност, която след това може да бъде или да не бъде реализирана, докато модерното разбиране на свободата включва изискването идентичностите да бъдат избрани, а не предписани[2].

Тази специфична опасност от объркване на модерната и антична свобода може би не е сериозна в наше време: реториката на новопокръстените привърженици на идеята за Гражданското Общество не съдържа особено много, ако изобщо съдържа някакви, позовавания на античните свободи на гърците и римляните. Нито Перикъл, нито Плутарх бяха споменавани от стачкуващите работници в корабостроителниците в Гданск или миньорите в Донецк. Въпреки това, едно истинско разбиране на това какво всъщност означава идеалът на Гражданското Общество сега, трябва ясно да го разграничава от една имплицитна идентификация с всяко плурално общество, вътре в което добре установени институции служат като противотежест на държавата. Това просто е прекалено широко.

(…)


Източник
 



[1] Александр Васильевич Чаянов (1888–1937) – руски икономист, социолог и социален антрополог. Арестуван и разстрелян по време на сталинистките чистки в СССР.

[2] Именно в този смисъл, мисля, всеки съвременен българин/българка може и трябва да бъде свободен/свободна в избора си да чувства – или не – идентичността си като определяна от дадени трагични събития от нашата история, като например клането в Батак. Обвинението, че отказът от придържането към една задължителна идентичност е вид национално предателство (често отправяно към Мартина Балева) изглежда не е нищо друго освен опит за отхвърляне на модерното разбиране на свободата по посока на античното, такова каквото го описва Гелнер. (Бел. пр.)

Ърнест Гелнър
Ърнест Гелнър (1925–1995) е известен британски философ и социален антрополог, професор в London School of Economics в продължение на 22 години и често посочван като „един от най-активните световни интелектуалци“.
Посетители: 79

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... преди 2 седмици
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още

    “Днешната... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... преди 3 седмици
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... преди 3 седмици
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Стотици години... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... преди 4 седмици
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... преди 4 седмици
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... преди 4 седмици
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018
  • гост писа Още
     За неуспешната... Вторник, 21 Август 2018