От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2017 02 Citizen Cane
„Ако аз не се застъпя за непривилегированите, ще го направи някой друг“:
„Гражданинът Кейн“ на Орсън Уелс формулира логиката,
която определя действията и на Доналд Тръмп
(Снимка: Rue des Archives / Keystone )

 

Неподходящо е да се нарича Доналд Тръмп фашист. Но първите му действия като президент показват, че тезата на Валтер Бенямин (че всеки възход на фашизма говори за някаква пропаднала революция) не само е все още валидна, но може би и по-валидна от всякога. Изборното поражение беше цената, която Хилари Клинтън трябваше да плати за изключването на Барни Сандърс от кампанията. Тя изгуби изборите не защото се е придвижила прекалено много наляво, а защото действаше прекалено центристки и не успя да улови енергията на бунта срещу елитите, от който Тръмп се възползва също толкова добре, колкото и Сандърс.

Един демонстрант в Портланд обяви [наскоро], че за пръв път през живота си се страхува от собствения си президент. Това показва, че не е схванал истинската опасност. Защото онова, от което всъщност би трябвало да се страхува, е консенсуса на ляво-либералния мейнстрийм, в който и чрез който можа да се появи един Тръмп. В твърдението, че Хилари Клинтън дължи поражението си на политическата коректност има известна истина – не защото ПК се намира в противоречие с поведението на множество хора, а защото при нея има нещо погрешно.

Макар че консервативните хора ругаят привържениците на политическата коректност като марксисти, тя не е кауза на истинските леви. Тя представлява израз на опита да се изгладят социалните противоречия чрез регулиране на начините, по които говорим за тях. Ето защо реакцията на левите срещу избора на Тръмп не трябва да се ограничава до самодоволно морално възмущение, а да се изразява в по-твърда самокритика: победата на Тръмп дава на левите уникален шанс за себе-обновление.

Логиката на противоречието

До преди няколко месеца хомосексуалните, лесбийките и трансджендър-хората бяха тема за първите страници на медиите – сякаш най-големият проблем на обществото се състои в това как да преодолеем разделението на половете в тоалетните или да създадем ново местоимение за всички, които не обозначават себе си нито с „той“, нито с „тя“. Е, сега сме изправени пред ответния удар на потиснатите – и пред изборната победа на един човек, който съзнателно скъса с всички правила на политическата коректност, директно и вулгарно.


Small Ad GF 1

Тръмп е очебиен пример за „капиталист на два ума“ [two-spirit capitalist], какъвто го познаваме от филма Гражданинът Кейн на Орсън Уелс. Кейн е нападан от представители на големия капитал, защото финансира вестник, който се застъпва за правата на непривилегированите. Но той отстранява противоречието и обяснява логиката на действията си.

Той е опасен негодник, казва Кейн за самия себе си. Но като издател на Enquirer негово задължение е почтените хора в този град да не бъдат обирани от група алчни пирати. А самият той е точно правилният за целта човек, защото сам има пари и собственост: „Ако аз не се застъпя за интересите на обезправените, няма да го направи никой друг. Или може би ще го направи някой без пари и собственост – а това би било наистина зле“.

Това изречение формулира отчетливо нещото, което е фалшиво във факта, че милиардерът Доналд Тръмп се представя като говорител на обезправените. А именно – неговата стратегия гласи така: да се попречи на обезправените да се съпротивяват и борят сами за собствените си права. Ето защо Тръмп се намира далеч от това да е просто противоречив. Онова, което изглежда като противоречие е всъщност ядрото на неговия проект.

Едиповата политика

Философът Ричард Рорти посочва този пункт много рано. В книгата си Изграждането на нашата страна [Achieving Our Country] той още преди две десетилетия вижда конфликта между политиката на идентичността и борбата на обезправените. А освен това вижда и че този конфликт би могъл да подпомогне възхода към властта на някой решителен популист, проповядващ анти-идентичностна политика.

Когато бедните бели избиратели забележат, че ляво-либералният истеблишмънт не дава пет пари за тяхното тежко положение, ако и постоянно да говори за социална справедливост, то тогава, пише Рорти:

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

По-бедните избиратели ще стигнат до извода, че системата не функционира и че трябва да се избере силен мъж, който да им обещае, че при него изтънчените бюрократи, рафинираните юристи, надплатените финансови съветници и постмодерните професори вече няма да имат последната дума.

[…] Едно нещо би трябвало да се случи с голяма вероятност: напредъкът, постигнат през последните четиридесет години от черните и кафяви американци, както и от хомосексуалните, ще бъде захвърлен на боклука. […] Всички ненависти, които американците с ниско образование изпитват срещу това, че хората от академичните среди искат да им предписват добри маниери, ще намерят изпускателния си вентил.

Рорти не е единственият, който е предчувствал това. Но както често се случва в политиката, съзнанието, че нещата се развиват в някаква опасна посока, изобщо не пречи на това развитие, понякога то дори го насърчава още повече. Политиката започва да наподобява съдбата на Едип. Левите либерали укоряваха Сандърс в това, че подкопавал политиката на идентичността.

В действителност той вършеше точно обратното: той настояваше, че има връзка между класата, етноса и пола. Трябва да се съгласим, когато той подчертава, че сама по себе си идентичността не е причина за избора на дадена личност: „Не е достатъчно когато някой казва: ‚Аз съм жена, изберете ме.‘ Онова, от което имаме нужда е жена, която притежава смелостта да се изправи срещу Уол Стрийт, срещу застрахователните компании, срещу фармацевтичните мултинационали и петролната индустрия“.

Сандърс казваше винаги, че е крачка напред, когато някой афроамериканец стане шеф на голяма фирма. При което добавяше: „Но когато той премахва работни места или експлоатира служителите си, няма ни най-малко значение дали е черен, бял или латино“. С това той се докосваше до болното място на специфичния расизъм, често практикуван вътре в LGBT-общността.

„Как е възможно да бъда религиозен фанатик, когато сам принадлежа към потиснато малцинство?“ Тази умонагласа е широко разпространена сред белите LGBT-хора. Още по-опасно е, че светът на LGBT до голяма степен се върти около бели хомосексуални мъже и изключва други. Знамето с дъгата е много по-бяло, отколкото много хора предполагат.

Не е за учудване, че крайнодесните движения се опитват да възприемат в политическия си дневен ред кампанията за права на хомосексуални, лесбийки и трансджендър-хора – естествено, само когато става дума за това да се води борба срещу мюсюлмани и имигранти. По уебсайтовете на американските националисти междувременно се откриват флаговете на LGBT-Pride редом с онези на южняшката Конфедерация. Но празните призиви към всеобща солидарност и политически съюзи не са достатъчни. Освен това трябва да се осъзнаят и границите на политиката на идентичността, като се отнеме привилегирования ѝ статус.

Трябва да се размисли – времето не чака

Има две реакции срещу изборната победа на Тръмп, които не предлагат решения, защото са себеразрушителни. Едната се състои в това да говорим колкото удивено, толкова и арогантно-самоуверено за глупостта на избирателите, които не забелязват, че са гласували против собствените си интереси и са попаднали в капана на тръмповата демагогия. Другата се състои в призиви към насрещна офанзива, която е просто ехо на антиинтелектуалното поведение на Тръмп. Джудит Бътлър казва ясно, че Тръмп дава на хората възможността да не размислят, изобщо да не трябва да мислят. (Тя разбира се знае много добре, че призивите на Хилари Клинтън към комплексност имат доста кух подтон: тя изказваше подобни призиви най-вече, за да отблъсне исканията на лявото крило на партията си).

Критичността на ситуацията не е извинение. Точно когато времето напира, трябва да се размисля най-много. Не трябва да се страхуваме да си припомняме Маркс: досега искахме да променяме света си прекалено бързо. Е, сега вече дойде време да го интерпретираме по-самокритично и да поставяме под въпрос утвърдените леви постулати. Има един виц за Ленин, който винаги казвал на младите хора: „Учете, учете, учете!“ И така, Маркс, Енгелс и Ленин са запитани дали биха имали по-скоро съпруга или любовница. Маркс казва „Съпруга“, Енгелс иска любовница. А Ленин казва: „И двете. Така ще мога да казвам на жена си, че отивам при любовницата си, а на любовницата, че трябва да се прибирам при жена си – след което да се оттегля на някое тихичко място и да си уча, уча, уча!“

Не е ли това точно нещото, което Ленин е направил след катастрофата от 1914? Той заминава за Швейцария, чете Логиката на Хегел и учи. Същото би трябвало да правим и ние – сега, когато се намираме в плен на изборната победа на Тръмп. В края на краищата той е само една от многото силно неприятни изненади, които преживяхме в последно време. Трябва да се съпротивяваме срещу пораженството също толкова, колкото и срещу слепия активизъм, а също да „учим, учим, учим“: да научим как се е стигнало до това фиаско на либерално-демократичната политика.

В Бележки към една дефиниция на културата Т. С. Елиът пише, че има ситуации, в които човек има избор единствено между ерес и неверие. А тогава единствената възможност да се запази жива някоя религия се състои в сектантско отцепление от умрялото ѝ тяло. Именно това трябва да направим днес ние левите: американските избори от 2016 бяха последния удар върху мечтата на Франсис Фукуяма – онази за окончателната победа на либералната демокрация. Единственият начин да бъде победен Тръмп и да се спаси онова, което си струва да се спасява в либералната демокрация, се състои в отцепление от мъртвото ѝ тяло. Ние трябва да разменим местата на Клинтън и Сандърс. В 2020 един срещу друг трябва да стоят Тръмп и Сандърс.

Източник

Славой Жижек (род. 1949) е словенски философ и културен критик, работещ в традициите на хегелианството, марксизма и лаканския психоанализ.

Pin It

Прочетете още...