Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

2015 01 Je suis Charlie

И така, ето го новото издание на Charlie Hebdo – и заглавната му карикатура, от карикатуриста Луц, е шедьовър. На зелен фон, един облечен в бяла роба и тюрбан пророк Мохамед, с очи, разширени от ужас, с огромна сълза, търкаляща се по бузата, държи плакат, на който се чете „Аз съм Шарли“, което пък е същия лозунг, който доминираше най-големия масов протест в историята на страната, която е изобретила феномена на масовите протести. А над главата на този Мохамед се четат думите „Tout est pardonné“, или „Всичко е простено“.

Карикатурата е вдъхновяваща, трогваща, леко мистериозна и съвършено красива. Тя е вдъхновяваща защото, пред лицето на най-мощния терористичен натиск, редакторите и карикатуристите са избрали да продължат и да поставят карикатурата на заглавната страница. Корицата на тазседмичния Charlie Hebdo е най-предизвикателната заглавна страница в историята на журналистиката – по-смела дори от корицата на онзи парижки вестник от 1898, в който е публикувана статията на Зола JAccuse (която, съвсем не случайно, също се занимава с въпроса за онова, което Зола нарича „идиотски антисемитизъм“). Зола е знаел, че, публикувайки обвиненията си срещу враговете на капитан Драйфус, рискува да бъде преследван, арестуван и хвърлен в затвора, но вероятно не и убит. Редакторите, екипът, карикатуристите, печатарите, шофьорите и продавачите на вестници, работещи за Charlie Hebdo, се намират в опасност да бъдат убити. Но това не ги впечатлява особено много.

Корицата е леко мистериозна, поне в собствените ми очи, защото, докато я гледам, аз съм леко озадачен от думите „Всичко е простено“. Кой е говорителят, произнасящ тези думи? И на кого се прощава? Всичко това не е напълно очевидно. Дали това са думи на пророка Мохамед? И ако да, дали той прощава на Charlie Hebdo, че са го обиждали чрез карикатури в течение на много години? А може би Мохамед прощава на цялата вселена, включително и на терористите, поради някаква принципна и всеобхватна благонамереност? Или напротив, дали думите на опрощение изразяват гледището на самия вестник Charlie Hebdo, който прощава на плачещия и невинен Мохамед нещастието да бъде оправдание за нихилистично настроените безумци, които избиха екипа на Charlie Hebdo? Корицата: дали тя е израз на взаимно опрощение, при което пророкът Мохамед плаче от скръб и обявява солидарността си с вестника, а вестникът отговаря, прощавайки на всички?

Луц, артистът, подсказва, че тази последна интерпретация е лично неговата, и това не би трябвало да ни учудва. Тази интерпретация е в пълен унисон с традициите на вестника. Една от най-известните и противоречиви карикатури на Мохамед от миналото на Charlie Hebdo показва пророка отново в сълзи, в този случай облечен в черно, и казващ, „C’est dur d’être aimé par des cons…“ или „Трудно е, когато те обичат тъпанари…“ Друга от известните карикатури показва как Мохамед бива обезглавен от фанатик с черна маска, под надпис, „Ако Мохамед би се върнал обратно…“ Нито пък посланието за всеобщо опрощение е чуждо на миналото на вестника. Една друга от известните корици, публикувана преди няколко години, когато екстремисти подпалиха офиса на изданието, представя един от карикатуристите на Charlie с молив под мишница, в скандално-хомосексуална прегръдка с брадат мъж в бяла мюсюлманска дреха, под надписа „Любовта е по-силна от омразата“. (Този лозунг също беше мощно представен по време на „републиканския марш“ тази неделя). И все пак е добре, че на днешната корица думите на опрощение не са изрично приписани на някоя конкретна страна. Неяснотата придава величие.

***

Обвиненията, отправени към Charlie Hebdo са клевета. Имам пред вид обвиненията, че Charlie Hebdo бил расистки вестник, че бил преминал към реакционната десница и разпространявал омраза срещу мюсюлманите и имигрантите. Не, карикатуристите на Charlie Hebdo постоянно представяха пророка Мохамед в симпатична светлина, и те го правеха, за да подчертаят контраста между него и ислямските фанатици – като, по този начин, карикатуристите инстинктивно бяха направили правилното разграничение. Днешната корица е просто последната и най-трогващата от цяла една серия – най-благородната, най-заострената, да не говорим, че е и най-героичната. Мохамед, проронващ гигантска сълза – плачещ, защото е човек с голямо сърце, покрусен от скръб поради действията на глупавите и лицемерни убийци. Мохамед, обявяващ „Je suis Charlie– обявяващ солидарността си, тъй като е човек на обикновената симпатия, който се идентифицира с жертвите на терора. Елегантността на карикатурата – бяло и зелено, писмото отдолу и отгоре, детската наивност на рисунката, в остър контраст с повода, по който е направена – всичко това внушава усещане за благородство.

Не се опитвам да внушавам, че Charlie Hebdo  е изразявал някакъв пиетет към Мохамед. Преди известно време вестникът публикува груба карикатура, представяща Мохамед, който участва в порно-филм – с идеята, в този случай, да се осмеят ислямистките бунтове и насилия във връзка с един филм. Но да се осмиват ислямистките бунтове все пак беше нещо добро. А освен това то беше и нещо необходимо. Някои неща са, в края на краищата, смехотворни, а онова, което е смехотворно, трябва да бъде наричано с истинското си име. Единственият начин да се назове смехотворното е то да бъде подложено на присмех.

Charlie Hebdo е чист продукт на „Ерата 1968“ и радикалната левица – анти-авторитарен, непокорен, безочлив, възмутен, подигравателен и себеироничен. Неговите основатели – Франсоа Кавана (който почина преди няколко години), и артистът Волински (който беше убит сега), както и други – бяха част от постоянното присъствие на алтернативната преса от Ерата 1968 в Париж. Те бяха другари на Сартр в собствените му журналистически начинания. Оцелелите членове на екипа бяха в състояние да публикуват днешното издание благодарение на солидарността на парижкия вестник Libération, който им предложи офисно пространство и помощ още преди няколко години, когато офисите на Charlie Hebdo бяха нападнати – и го направи отново тази седмица. А Libération прави това, защото, той също е един от институционните продукти на бунтовете от 1968 – макар че, в случая с Libération, в хода на десетилетията тук са се сменили множество собственици, тоест вестникът вече не е съвсем онова, което е бил някога. И все пак историческите спомени са живи, а заедно с тях и нещичко от някогашната левичарска опърничавост и другарство. Между другото, това е и онзи ъгъл на френската левица, който най-тясно се преплита с американската левица и контракултура – с някогашния Village Voice, който е бил непосредственото вдъхновение за Libération, а също и с американските комикси, сред които Charlie Brown е послужил като вдъхновение при избора на име за Charlie Hebdo.

Но как тогава е възможно един левичарски вестник като Charlie Hebdo да бъде сега окачествяван като расистки и реакционен? Постоянно ни се повтаря, че да се представят каквито и да било изображения на пророка Мохамед било нещо ужасно, угнетително за човешките маси и изпълнено с презрение към тях, а следователно расистки акт – дори и когато, както е в настоящия случай, въпросното изображение е всъщност акт в защита на пророка Мохамед. (Отбелязвам мимоходом крайно скверното естество на това обвинение, при настоящите обстоятелства – едно расистко клане на евреи, просто защото те са били евреи).

Но дали, в края на краищата, действително е нещо толкова ужасно да се обрисува пророка? Наистина ли то е нещо расистко? Вярно е, че благочестивите мюсюлмани, които се придържат към старомодната сунитска мисловна школа, никога не биха представили изображения на пророка. Но пък някои други, също благочестиви мюсюлмани, които се придържат към други мисловни течения, приемат изобразяването на пророка. По този въпрос не съществува ислямски консенсус. А освен това, историята на западното изкуство не се придържа към благочестивите сунитски традиции, докато историята на нецензурна сатира, произхождаща от Рабле, не се придържа към каквито и да било благочестиви традиции.

Но защо тогава този въпрос е станал толкова спорен? Обяснението би трябвало да бъде очевидно. Изображенията на пророка Мохамед са станали толкова противоречиви защото, започвайки с призива на аятолах Хомейни в Иран през 1989, да бъдат убити Салман Рушди и неговите издатели, ислямисткото движение си е поставило за цел да наложи своите категории за анализ и съждение върху останалата част от света. И в тези си усилия ислямистите имаха огромен успех. Основанията за налагане на тези категории могат да бъдат разделени на две групи: положителни (така да се каже) и отрицателни. Положителните основания са част от хилядолетната мечта за налагане на ислямски халифат върху целия свят, което е една напълно лудешка идея; а първата крачка по пътя към осъществяването на тази лудешка идея е да се забрани на останалия свят да си мисли такива мисли, които биха били забранени при халифата.

Отрицателните основания са част от една параноична теория, която служи за обясняване на далеч повече неща от самия халифат. Параноичната теория е увереността, че мрачни сили откъм Запада и сред евреите са в заговор, чиято цел е да се смажат мюсюлманите и да се унищожи исляма. Тази теория е по-лоша от лудешка: в своите последствия тя е чисто криминална. И все пак тя е силно популярна.

Вярата в някаква гигантска анти-ислямска конспирация обяснява защо толкова много мюсюлмани, след като са чули, че там някъде, в някакво далечно място, някой си бил нарисувал образ на пророка, реагират така яростно. Съществуването на карикатурата се приема като свидетелство за диаболическата конспирация. И същата параноична теория обяснява желанието да се избиват евреите. Обвинението срещу евреите отива далеч отвъд това да се каже, че ционистите са откраднали палестинска земя или са бомбардирали Газа, или по някакви други начини са причинили несправедливост на палестинците.

Еврейското престъпление, разбирано по параноичен начин, е не някакво местно, нито пък скорошно, престъпление. Вярата се състои в това, че, започвайки от седми век, евреите са заговорничели да унищожат исляма. Престъплението е космическо. А следователно евреите трябва да бъдат унищожени. Ето защо, за терористите няма значение дали техните еврейски жертви са деца, както при убийствата от Тулуза, посетители на музеи, както в Брюксел, или купувачи на хранителни стоки, както в Париж.

Параноичните теории обясняват и реалната популярност на терористите в някои от френските арабски предградия. Има хора, които никога не биха мечтали да станат терористи или джихадисти. Но които въпреки това чувстват по някакъв неясен начин, че срещу исляма заговорничат мрачни сили, и които по тази причина са предразположени да гледат на джихадистите като на симпатични бунтовници. А има и хора, които по неизбежност ще се чувстват заплашени от климата на насилствени джихадистки мнения, от който са обкръжени.

Тероризмът, насочен срещу „другия“, винаги е натиск, упражняван и върху собственото население. А популярността на тези мисли естествено се разпространява и навън, към други райони, населени от доброжелателни хора, мюсюлмани и немюсюлмани, които се впечатляват и плашат от възхода на ислямизма и търсят начини да се приспособят, в резултат на което повтарят за себе си едно или друго от ислямистките настоявания – особено настояването, че мюсюлманите са жертви на някакво ужасяващо и заповедническо лицемерие. Действайки в съгласие с тези импулси, добронамерените хора започват да си казват, че анти-мракобесническите протести, които някога са били прогресивни, днес са реакционни; че левичарството е десничарство, а десничарството е левичарство. Добронамерените хора клатят глави от скръб поради убийствата на различни хора, но дори и така успяват да убедят самите себе си, че да се публикува карикатура, защищаваща пророка Мохамед, сигурно е някакъв ужасен акт на анти-мюсюлмански расизъм. И добронамерените хора си напомнят, че, макар и еврейските купувачи в един парижки супермаркет да не са директно виновни, то има други евреи, на хиляди километри разстояние, които със сигурност са виновни за ужасяващи престъпления, а следователно расизмът, за който би трябвало да се безпокоим, е расизмът, насочен срещу извършителите на расисткото клане.

Това е мястото, на което се намираме днес. Ситуацията е вбесяваща. Тя е ужасяваща. Освен това тя е и фантасмагория от идеи и доктрини, които са по същество смехотворни. А онова, което е смехотворно, трябва да бъде осмивано. Аз съм Шарли.

Източник