1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Американската демокрация преминава през един от периодичните си пристъпи на себе-ненавист. Обществеността не одобрява представянето на всички правителствени клонове, дори и на Върховния съд. Нивото на одобрение за Конгреса е толкова ниско, че човек се изкушава да изрази съмнение в здравомислието на малкия брой хора, които все още изказват одобрение. Скорошното прекратяване на правителствените функции доведе до яростен рунд от критически коментари от академици и пундити[1] из целия политически спектър. Налице е почти пълно единодушие: това не е начина да се провежда управление.

Тези скорошни трудности доставиха изобилен материал и за коментаторите, които откриват във всяка неудача доказателство за по-широк упадък. Историкът Найъл Фъргюсън предсказва упадъка на американската мощ и влияние в продължение на повече от десетилетие. През последните няколко години предупрежденията му набират скорост: всеки път, когато американските политици се сгромолясат в следваща дупка, Фъргюсън казва „ами аз нали ви казах?“ Дори и някогашни оптимисти като Томас Фрийдман от Ню Йорк Таймс изглежда изживяват криза на вярата.

Но в този изблик на отвращение от начините, по които функционира демокрацията, няма нищо ново. Нито пък той е само американски. Европейците (с възможното изключение на германците) са също толкова разочаровани от избраните си политици. Да се оплакват недостатъците на демокрацията е една от постоянните черти на демократичния живот, която се проявява както през периоди на правителствени кризи, така и през периоди на успехи.

Няма десетилетие от последния век, в което да не могат да се открият широки дебати сред коментатори и интелектуалци от демократичния Запад, касаещи недостатъците на демократичната политика. Това не се отнася единствено до ония десетилетия, през които западната демокрация действително се е намирала на ръба, като през 1930-те, когато е била заплашена от фашизма или през 1970-те, в годините на петролния шок и заплахата от масова инфлация. Инак от критика не са пощадени никои от успешните и сравнително стабилни десетилетия. През 1920-те Уолтър Липман повежда обвиненията с твърдението, че демократичната общественост е прекалено зле информирана и невнимаваща, за да може да управлява сама собствените си дела. През 1950-те академичните среди се тревожат от баналността и изтощението на демократичния живот. Даниел Бел заема положителна позиция с твърденията си за края на идеологията, но през по-голямата част от времето на демокрацията се гледа като на тромава, небрежна система на управление, намираща се под постоянна опасност да бъде надхитрена от Съветите.

Дори и 1980-те, на които днес вече гледаме като на време, в което отново се заражда демократичният триумфализъм, са доминирани от предсказания за гибел. Нека хвърлим поглед върху двете най-успешни академични книги от края на онова десетилетие. В едната от тях, Затварянето на американския ум на Алан Блум (1987), се твърди, че вродената тривиалност на масовата демокрация ще разруши умовете на младите, правейки ги неспособни да разграничават доброто от злото. (Блум обвинява за това, сред множество други хора, Мик Джагър). Втората, Възход и падение на Великите сили  на Пол Кенеди (1988), предсказва американския упадък, тъй като предизвикателствата, свързани с поддържането на глобалната империя ще надхвърлят способността на американския народ да се справя с тях.

Историята на модерната демокрация е приказка за устойчив успех, съпровождана от постоянно предвещаване на очаквания провал. Интелектуалният коментатор, който за пръв път разпознава тази отличителна черта на демократичния живот (и който допринася най-много за обясняването й) е Алексис дьо Токвил. Когато пътува из Америка през 1831 Токвил е впечатлен в огромна степен от кресливостта и безсмислието на демократичната политика. Гражданите непрестанно се оплакват, а политиците им непрестанно се замерят с кал. Мърморковското недоволство често е прекъсвано от изблици на откровена паника, когато негодуванието започне да прелива.

Но Токвил забелязва и нещо друго в американската демокрация: че под хаотичната си повърхност тя е изключително стабилна. Недоволството на гражданите съжителства с една лежаща под повърхността увереност, че в края на краищата демократичната политика ще им служи правилно.

Политическа система като тази създава голямо пространство за писатели и интелектуалци, които биха желали да дюдюкат и разперват ръце от ужас. Защо? На първо и най-очевидно място демократичната политика включва свобода на словото, която трябва да включва и свободата да се казва, че демокрацията не функционира. Второ, демокрацията, както Токвил го формулира, е една „ненавременна“ форма на управление. Нейните предимства се разкриват едва в дългосрочен план, едва след като непрестанната й енергия създаде онази приспособимост, която е в състояние да коригира собствените й грешки. Във всеки даден момент демокрацията обикновено изглежда като бъркотия: повърхностна, дребнава и склонна към хулителство. Демокрациите обикновено не са на висотата на момента. Онова, в което те са добри е промяната на посоката, така че никое предизвикателство не е прекалено голямо за тях. И накрая, рационално настроените модерни интелектуалци са по принцип изключително скептични към сляпата политическа вяра. Дразнещо е да си имаш работа с политическа система, която функционира само защото обикновените хора вярват в това, че тя функционира. Гражданите често се разочароват от начините, по които работи демокрацията, но рядко, ако изобщо, се отказват от нея. Хората, които най-често губят вяра, са интелектуалци, които не могат да се примирят с несъответствието между бляскавите обещания на демократичния живот и неговата мърлява реалност.

В същото време обаче тази дълбоко вкоренена склонност към съвети на отчаянието насърчава и противоположни интелектуални аргументи – че нещата далеч не са чак толкова мрачни, колкото изглеждат. През 1830-те години преобладаващото в Европа мнение е, че американската демокрация не може да издържи, защото е толкова очевидно неподходяща за сериозния бизнес на политиката (особено при воденето на война и обществено финансиране). Американците са склонни към паники и провали, а освен това често стават плячка на политически шарлатани, предлагащи фантастични обещания за възраждане и обновление. В сравнение с европейските монархии демокрацията изглежда като капризна и детинска система на управление. Токвил добива моментална и продължителна слава чрез настояването, че американската демокрация не само ще устои, но всъщност е вълнàта на бъдещето. Нейната енергия и приспособимост и дават окончателно предимство пред която и да било друга система на управление.

В по-скорошни времена други интелектуалци са поемали ролята на Токвил като противопоставящи се на общоразпространеното мнение пророци на неизбежния триумф на демокрацията. Потокът от мрачни академични бестселъри от края на 1980-те беше прекъснат през 1989, когато Франсис Фукуяма публикува Краят на историята, който постигна незабавния си ефект именно защото беше толкова неочаквано да се чуе и за положителната страна на историята, по такъв мощен начин. Фукуяма никога не е твърдял, че обяснява събитията от 1989 в процеса на тяхното разгръщане. Това беше просто един дългосрочен поглед върху предимствата на демокрацията. (Подобно на Хегел, той датираше триумфа на силите на прогреса назад до битката от Йена, през 1806). И въпреки това таймингът му беше безупречен. Аргументът, че либералната демокрация е надживяла всички алтернативни форми на модерна политика поради достойнството, което отдава на гражданите си  и приспособимостта, която предоставя на правителствата си, изглеждаше дълбоко пророчески.

Иронията е в това, че Фукуяма изобщо не беше по-бодро настроен от типичния интелектуален коментатор на демократичната политика. Всъщност той беше забележително мрачен. Облягайки се на няколко по-ранни автори, сред които Токвил и Ницше, той стига до увереността, че триумфът на демокрацията е наситен с рискове и заплахи. Всяка система на управление, която разполага с дългосрочни предимства, тежнее към застой и повърхностност в ежедневните си операции. Демократичните граждани ще губят мотивацията си да вземат големи решения или да поемат контрола над съдбата си. Те няма да имат почти никакви поводи да вземат политиката на сериозно. „Краят на историята“, пише Фукуяма, „ще бъде много тъжно време“. Способността на демокрацията да надживее съперниците си ще я остави изложена на собствената си вродена баналност.

Икономистът Ягдиш Бхагвати описва появата на Краят на историята като „първичен крясък на радост от страна на воин, положил крак върху падналата си плячка“ – карикатура, която успя да се утвърди. Но съдбата на Фукуяма (академичният загрижен човек, който по погрешка стана известен като триумфиращ воин на Студената война) беше споделена от само малък брой други интелектуалци от същия период. Когато победата на демокрацията неочаквано пристигна, беше предприето незабавно търсене на онези, които са я предсказали. Бяха само малцина. Кенеди беше осмиван по привичка. Блум беше скоро забравен. Вместо тях като истински пророци бяха приветствани членовете на едно по-ранно поколение. Един от тях беше Джордж Кенан, интелектуалният архитект на „дългосрочното, търпеливо но твърдо и бдително сдържане“, който още през 1947 беше твърдял, че Западът може да победи Съветския съюз единствено като го надживее. И когато това действително се случи, в края на 1980-те, Кенан беше възхваляван като най-мъдрия сред мъдрите. Такъв беше и австрийският икономист Фридрих Хайек, който постоянно беше поддържал тезата за дългосрочните предимства на пазарните икономики пред плановите системи на управление. Когато Хайек беше награден с Президентския медал за свобода, през 1991, директорът за политическо планиране към Белия дом обяви: „Повече от почти всеки друг през 20 век, този човек беше оправдан от развоя на събитията в източна Европа“. По това време Хайек, вече в 90-те си години, беше твърде стар и немощен, за да се появява на публични места.

Но макар че без съмнение Хайек беше радостен да се окаже прав, изглежда малко вероятно да е споделял всеобщото чувство на еуфория. Той изпитваше дълбоко недоверие към демокрацията, за която се безпокоеше, че притежава тенденцията да прахосва дългосрочните си предимства чрез късогледо угодничене пред краткосрочните интереси на гласоподавателите. Той вярваше, че едно сигурно демократично бъдеще изисква стриктни конституционни гаранции за ограничаване на демократичните предпочитания към евтини пари, публичен дълг и неограничени привилегии. Безпокойството му беше, че победата в Студената война би могла да насърчи демокрациите, които бяха поддържали големи бюджетни дефицити и финансирали пространни социални държави, да смятат, че могат да се измъкнат безнаказано от всичко това.

В ранните 1990 години Хайек беше приветстван от триумфалистите като един от архитектите на успеха на демокрацията. Днес той е непрестанно цитиран от „пророците на края“ като мислителя, който по-добре от всеки друг беше предвидил мощния провал, който идва с неизбежност, когато прахосническата демокрация не се грижи за сметките си. За това трябва да бъде обвиняван донякъде самия Хайек, тъй като писанията му съдържат последователни изблици от слънчева увереност и най-мрачни предчувствия, що се отнася до изгледите, очакващи демокрацията. (Обикновено той се оказваше най-слънчев когато останалите тежнееха към мрачност и най-мрачен, когато останалите бяха слънчево настроени).

Кенан, който също наближаваше деветдесетте през късните 1980 години и си оставаше с ясен разум, изказа през 1989 дълбоки опасения по повод най-вероятните последствия от победата, която беше предвидил. „Не виждам нищо окуражаващо във всичко това“, писа той през лятото, малко след като беше награден с Президентския медал за свобода. Когато Берлинската стена падна, той не промени мнението си. Подобно на Хайек, той винаги беше подхранвал най-сериозни съмнения по отношение на демокрацията. Смяташе, че импулсивността на демократичното обществено мнение, особено по въпросите на външната политика, лесно би могла напълно да разстрои дългосрочните му предимства пред по-скованите, идеологически системи. Демокрациите са склонни до безкрайност да извършат нещо глупаво. Победата на демокрацията (която беше приписана на един президент, Роналд Рейгън, когото Кенан открай време беше считал за олицетворение на демократичната глупост) просто предоставяше възможност за още повече и още по-големи грешки.

Хайек, Кенан и Фукуяма са много различни мислители. Онова, което те споделят, е общото им усещане, че демокрациите извличат погрешни поуки от дългосрочния си възход. Вместо да станат по-твърди и по-умни, те стават по-небрежни и по-надменни. Другото, което тримата интелектуалци споделят е това, че комплексните им безпокойства и страхове обикновено са изместени назад от едно по-просто и по-окуражително послание: в края на краищата демокрацията печели.

През 1989 Кенан си желаеше американците, които му се присмиват, да биха послушали предупрежденията му за опасностите от победата. Той смяташе, че предпазливостта трябва да бъде лозунгът във времена на драматични промени. Никой не бива да се поддава на еуфория. Никой не трябва да вярва в това, че правотата му е била доказана. Кенан не беше пророк, неоценен в собствената си страна. Подобно на Фукуяма, той беше ценèн като пророк, докато онова, което си желаеше сам, беше да бъде ценèн като нещо друго.

И отново, Токвил е онзи, който ни предоставя шаблона за този вид недоразумение, както и най-доброто обяснение за това защо то се случва отново и отново. Собствените му опасения относно демокрацията често са били пропускани от читатели, твърде склонни да чуват единствено добрите новини за динамизма на демокрацията. Първо, той вярва, че нервната нетърпеливост на демокрацията ще я направи нетолерантна и импулсивна. Второ, той смята, че указанията за дългосрочните предимства на демокрацията ще накарат демократичните общества да станат по-безгрижни по отношение на рисковете, с които те са свързани. Лежащата в основата на всичко вяра в демокрацията, предусловието за нейното функциониране, поражда необоснован оптимизъм.

Настоящите трудности на американската демокрация отразяват онези двустранни страхове. От една страна, налице е солидна доза от нетърпение и нетолерантност, разкриваща се в добре известните претенции и на двете партии да говорят от името на мълчаливото мнозинство. В същото време е налице и една хлъзгава, неизказана увереност, че демокрацията в Америка е сигурна и нищо не може да я замени. Няма почти никакъв порив към някаква алтернативна система, със сигурност не и онази на главния й съперник, китайският държавен капитализъм, чиито поддръжници в Съединените щати са незабележимо малко. Дълбоката вяра в устойчивостта на системата е нещото, което позволява дори и на най-гневните американски политици да вилнеят на воля.

В резултат на това е трудно да се открие каквото и да било пространство между неоправдания оптимизъм и неоправдания песимизъм. За всеки пророк на края, какъвто е Найъл Фъргюсън, е налице някой друг, който казва, че пророците на края ще бъдат опровергани и този път, както са били винаги в миналото. Проблясъците на икономическо възстановяване се разглеждат като свидетелства за идещо възраждане. Чарлз Р. Морис, автор на бестселъра Катастрофата за два билиона долара (The Two Trillion Dollar Meltdown) наскоро написа продължение: Завръщането: новият американски бум (Comeback: America's New Economic Boom). В очите на оптимистите, временните трудности на американската демокрация скоро ще бъдат отстранени с помощта на нови технологии и нововъведенията на Силиконовата долина. От тази гледна точка американската демокрация е заплашена единствено от безпрецедентни изблици на политическа глупост.

Демокрациите се клатушкат от самодоволство към ярост и обратно. Онова, което те не предоставят, е място за интелектуалци, които биха желали да представят продължителната и отворена връзка между тези две крайности. Апетит има преди всичко за приказки за триумфи или предстоящи катастрофи. Истината за демокрацията е, че тя не е предварително осъдена нито на успех, нито на провал. Ако има нещо вероятно, то е, че успехите й отварят вратите за провали, дължащи се на прекомерна самоувереност и самодоволство.

Източник



[1] Пундит: учен индус, брамин. В съвременния език се използва като шеговито обозначение на „учените глави“. Бел. пр.

Pin It
Дейвид Рънсиман
Дейвид Рънсиман е професор по политология в университета в Кеймбридж и член на научното общество TrinityHall. Той е автор на множество книги, последната от които е The Confidence Trap: A History of Democracy in Crisis From World War I to the Present (Princeton University Press, 2013).

Посетители

53

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 2 седмици
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 3 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020