1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

(Текстът е извадка от едноименната книга на германския журналист и историк Гьотц Али, анализираща социалните и политически аспекти на студентските бунтове от 1968 година)

 

Тогавашните младежи живееха в една страна, в която гърдите на Хилдегард Кнеф бяха също толкова забранени, колкото и комунистическата партия, и в която ГДР не можеше да бъде наричана ГДР. Вицеканцлерът Ерих Мендле, който беше заемал този пост до 1966, се разхождаше гордо с рицарския кръст, с който го беше удостоил Адолф Хитлер. Притежатели на хотели и хижи бяха автоматично подлагани на съмнение за сводничество, ако дадяха стаи на неженени двойки; извънбрачните деца и техните майки се считаха до 30 юни 1970 за лица с намалени права, а хомосексуалистите – за престъпници. В предизборната кампания за бундесканцлер противниците на Вили Бранд го набеждаваха като извънбрачно дете и емигрант, тоест предател на родината – защото беше прекарал годините на фашизма в чужбина. Християн-социалистическият съюз лепеше предизборни плакати с думите „по плодовете им ще ги познаете“. На тях се виждаше закръгленият професор Лудвиг Ерхард, а до него паспортната снимка на човек в униформа с надпис: „Вили Бранд като норвежки майор – Берлин 1946“. Под тях бяха изписани имената на книгите, които двамата бяха публикували: за Ерхард „Благоденствие за всички“ и „Немското общо дело“, а за Бранд: „Престъпници и други германци“ и „Партизанската война“.

Вътрешният министър не пропускаше възможност да предупреди телевизията да се придържа към „обективно“, т. е. близко до държавното, представяне на събитията. Йоахим Фест, по-късният съ-издател на Frankfurter Allgemeine Zeitung, беше до такава степен смъмрян заради либералното водене на телевизионното предаване „Панорама“, че през 1967 напусна поста си. В края на 1966 берлинският сенат обяви, по повод на една безобидна демонстрация по главната улица на западен Берлин, че градът не се нуждае от „напускащи работа провокатори“. Ректорът на Свободния Университет беше ужасен: на реверите си младите „провокатори“ носеха значки с лицето на китайския партиен шеф Мао. Не беше никак трудно да се провокират тогава властите на орязаната държава.

Бунтуващите се упорито обозначаваха държавата като пост- или префашистка или по-неясно като тенденциозно фашистоидна. По-важно обаче беше умственото състояние на бундесрепубликанската общественост. Тя, а не толкова държавата, все още носеше нацистката остатъчна отрова в себе си. Хората се отнасяха с дълбоко недоверие към идеята за свободата. Всичко това провокираше протестното движение. Като скандал обозначи един от кореспондентите на Шпрингер факта, че студентите от Свободния Университет бяха посрещнали с песни на Брехт Гизела Май от източен Берлин – „една предана на линията, фанатична комунистка, която беше посрещнала изграждането на стената с възторг“. Към греховете на „обърканите глави“ се причисляваше също и поканата на „екзалтирания ляв литератор Ерих Куби“, която „негово височество ректорът професор Люерс“, в едно „съобразено със статута упражняване на университетското право“ – да благодарим на Бога! – беше забранил.

Всичко това съвпадаше, по много особен начин, със собствения жизнен опит на студентите. Който например беше израсъл през петдесетте години в швабския Леонберг, той знаеше, че бегълците от немските Судети живееха в квартали с имена като „малка Варшава“ или „малка Москва“. Че това всъщност са били имената на бивши лагери за полски и руски принудителни работници, се разбра едва много по-късно. След като прогонените от родината Шламковци и Биношековци се бяха настанили в дървените къщички и поселения, те бяха последвани от италианските гастарбайтери, по простонародному: чужди работници. След това зелените дървени бараки вече бяха си отслужили. През войната в малкото градче бяха разквартирувани повече от 7000 принудителни работници, сега бегълците съставляваха повече от половината население. За тях беше построена католическа църква, без кула, разбира се.

След обяд хората често се срещаха в Блосенберг. Уговорката звучеше така: Gah' ma aufs Kazettle (Ай да отидем в лагерчето). Там се издигаше един боядисан в жълто бетонен кръст, по-старите си припомняха, че в началото на петдесетте години там били изровени над 400 трупа, един от тях изобщо не бил изгнил. Изразът „лагерчето“, който ние децата не можехме да разберем и който просто се използваше като име на местността, обозначаваше концентрационния лагер Натцвайлер-Щрутхоф.

В едно друго малко швабско градче учениците често правеха излети до Поленлинде: наричана така, защото през 1942, заради забранени любовни връзки с „арийки“, двама поляци бяха обесени там публично. Освен за военни престъпления срещу немците, в Леонберг не се знаеше за нищо друго. В Дрезден при английски бомбени нападения бяха изгорели „повече от 300 000 души“; тази десетократно преувеличена цифра беше добре известна. Две лели бяха вдовици от войната, единият ми чичо беше разстрелян от италиански партизани („противно на международното право“), другият беше паднал при Хайлигенбайл. Този или онзи баща на съседски деца ходеше без крак или ръка. Впрочем, властваше изречението: войната е винаги ужасна.

Насилието и садизма сред децата бяха нещо обичайно. Днес вестниците веднага биха креснали: „Как може обществото да е гледало настрана толкова дълго време?“ Тогава никой не се интересуваше от това; какво толкова чудно за едно общество, от което 18 милиона мъже бяха поели из Европа стреляйки, грабейки и убивайки. Като „еврейски пръднички“ се обозначаваха както малките новогодишни бомбички, така и сушените пръчки от дива лоза, които можеха да се пушат. Ако класът, състоящ се от 56 деца, станеше прекомерно шумен, то това беше „като в еврейско училище“; ако стаята не беше подредена, то това беше „като при хотентотите“. Любимият велосипед за момчетата, боядисан в прусашко синьо, се произвеждаше от фирмата „Родина“.

* * *

През 1967/68 година в Бундесрепубликата се получи един двоен разрив между поколенията: от една страна между (наци-)родителите и техните деца, от друга страна между поколението Кол и израсналите при съвсем други материални условия, родени между 1942 и 1952 млади студенти, така наречените шейсет и осми. Поради абсолютно различния опит за старите те изглеждаха като разглезени деца на благоденствието, буквално като луди. Колкото и да се опитваха, родителите не можеха да поемат ролята, която би им била отредена при нормални условия – да посредничат между стари и млади. Именно непоносимото смайване, пълната неспособност за разговор между тези две възрастови групи, породи катастрофата от 1968.

Освен масивното изживяване на военната катастрофа, за поколението Кол важи още една друга много важна разлика в сравнение с децата, родени след войната. Родителите на родените между 1923 и 1933 година хора бяха получили личностното си оформление в кайзерската империя, бащите бяха отчасти участвали в Първата световна война, доколкото бяха оцелели. Професионалното си израстване те бяха получили в годините на Ваймарската република. Дори и ако тези семейства се бяха увлекли по националсоциализма, по-късно те бяха в състояние сравнително безболезнено да се завърнат към ценностите, които им бяха познати от времето преди 1933 година.

За разлика от тях родителите на шейсет и осмите бяха родени между 1910 и 1922. Не малко от тях бяха изгубили бащите си в Първата световна война или оцелели след 1918 като пречупени, вкоравени мъже. Те приключиха училищното си образование през Ваймарската република и започнаха професионалните си кариери в Третия райх. Като цяло те бяха значително по-неспособни от родителите на поколението Кол да се завърнат към ценности, свързани с по-старото време.

В края на май 1968 Рудолф Вилденман публикува пред специалната комисия, създадена във връзка със студентските вълнения, резултатите от демографското си изследване относно бунтуващите се студенти. Той установи, че между тях няма съществени различия нито по пол, нито по място на следването и интерпретира резултатите като „дълбок сблъсък с поколението на бащите“. Особено остра беше критиката на синове и дъщери, идещи от добре поставени семейства. Той обобщи феномена с формулировката: „Много пари – малко топлина в гнездото“.

Аз предлагам една друга, вече загатната интерпретация. Материално утвърдените родители от това поколение бяха преживели националсоциализма като млади мъже и жени и в началото на професионалния си път бяха се идентифицирали до голяма степен с режима, който беше им предлагал възможности за израстване и личностно оформяне. Те принадлежаха към носещата, тогава особено ухажвана прослойка. Точно затова след 1945 именно те – за разлика от по-старите или живеещи при по-прости, по-близки до земята условия немци – изгубиха почвата под краката си. Основата на техните ценности беше слаба. Родителите на шейсет и осмите образуваха онази възрастова и социална група, за която беше особено трудно действително да приеме мащабите за право и морал, които отново бяха поставени в сила. Идейното изкореняване през 1945 година доведе до едно специфично вцепенение и липса на ориентация. Оттам възникна наблюдаваната от Вилденман липса на топлина за по-късните шейсет и осми. Те могат да бъдат наречени поколение на емоционално мръзнещите деца.

В следвоенните години те изпаднаха в психологическа ситуация, подобна на онази, в която бяха изпаднали техните родени между 1910 и 1922 година родители след поражението през 1918. С други думи: семейно-историческите щети, причинени от две ужасяващи войни, бяха се потенцирали сред студентите от 1968.

Източник

Pin It
Гьотц Али
Гьотц Хайдар Али (род. 1947) е известен немски историк и журналист, специализиращ в теми като евтаназия, холокост и икономическа политика на националсоциалистическата диктатура. Али произхожда от семейството на кралско-пруския турчин Фридрих Али, който идва в Берлин през 1686 г. и приема там християнството.

Посетители

98

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 3 часа
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... преди 15 часа
  • Златко писа Още
    Началото на... преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Книгата е... преди 22 часа
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Големият номер в... преди 1 ден
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... преди 2 дни
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... преди 2 дни
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... преди 2 дни
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Не съм сигурен, че... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Да се публикуват... преди 3 дни
  • Вла Дунев писа Още
    Хаха, готин отговор,... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Хей, Влади, радвам се... преди 3 дни
  • Вла Дунев писа Още
    Златко, свалям ти... преди 3 дни
  • Златко писа Още
  • Гост писа Още
    Кой е илюстраторът? преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Сладур! преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Образцовите... преди 5 дни