Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

В началото на 1991 г. като млад изследовател от България, все още обзет от революционните страсти на 1989 г., седях в библиотеката на Оксфордския колеж „Сейнт Антъни”, където четях класическото изследване на Мартин Липсет Политическият човек. В това незабравимо време четенето на вестници беше много по-вълнуващо от четенето на политически изследвания и може би затова тогава анализът на Липсет ми се стори безспорно задълбочен, но и малко тривиален. Днес вече знам, че такава е съдбата на всяка класическа книга в социалните науки. Чувстваш, че си ги „прочел” още преди да си отгърнал първата страница, а колкото по-революционни са били нейните заключения в момента на публикуването, толкова по-банални и очевидни изглеждат те десетилетия по-късно. Затова при първата ми среща с книгата на Липсет не бях особено впечатлен нито от книгата, нито от нейния автор.

Четейки Липсет сега, откривам не само оригиналността на неговата мисъл, а и невероятната сила на неговата личност, което е още по-удивително. Липсет въплъщава един характерен тип интелектуално присъствие, чиято липса днес се усеща много силно. Той привлича както с присъствието си, така и със задълбочеността си. В работата си като изследовател той работи и публикува почти по всеки въпрос, който представлява интерес за него. Той прекосява границите между научните дисциплини с лекотата на балкански контрабандист. Последователен, без да бъде догматичен, политически, без да бъде партизански, той оказва влияние както върху академичните среди, така и сред широката публика. Накратко, той е един от най-видните представители на забележителното поколение американски интелектуалци, отдали се на това „ да спорят със света”[1].

В автобиографичното си есе Редовна работа Липсет пише:

Като троцкист или социалист по време на учението ми в гимназията и университета ме вълнуваха три въпроса. Най-важният от тях беше: защо болшевишката революция в Русия е довела до появата на потисническо и експлоататорско общество?… Втория въпрос беше: „Защо движението на  демократичния социализъм… не успя да проведе последователно политики, които да насърчат социализма?… И третият голям политически въпрос, който ме вълнуваше, беше: защо в Съединените щати никога не се появява влиятелна социалистическа партия?… Търсенето на отговори на тези три въпроса повлия върху цялата ми академична кариера”[2]

Това е добър пример за изследователите от нашето поколение, дори когато изпитваме съмнение в отговорите, до които достигаме. Затова ще се опитам да отговоря на три въпроса, които отскоро ме вълнуват: 1) Защо авторитарните режими оцеляват в епохата на демократизация? 2) Защо политическата наука не успя да предвиди тяхната устойчивост? и 3) Защо е толкова трудно да се противодейства на съвременния авторитаризъм?

Повечето от наблюденията ми се основават върху опита на посткомунистическа Русия. Фокусирането върху Русия в анализ, посветен на предизвикателствата на новия авторитаризъм, може за някои да се стори изненада, тъй като трябва да признаем, че историческият миг на Русия вече е отминал. Политическият изследовател Стивън Холмс твърди, че „идеологическото противопоставяне между демокрация и авторитаризъм, наследено от Студената война, повече замъглява, отколкото помага при изследването на руската политическа действителност”[3]. Това означава, че дихотомията между демокрация и авторитаризъм не е от голяма полза за разбирането на природата на настоящия режим в Москва – това е слаба държава със слабо общество. Русия трудно може да бъде дадена за пример, чрез който да се обясни привлекателността на новия авторитаризъм, тъй като не тя залага тенденциите, когато става дума за връщането на авторитаризма на мода. Днешният руски авторитаризъм изглежда неясен и безвкусен, сравнен с китайския капитализъм с комунистическо лице. Докато китайците експериментират и опитват, руснаците тъпчат на едно място. Русия е изгубила не само статута си на велика сила, тя е изгубила и ореола си на тайнственост.

Лесен за употреба авторитаризъм

И все пак защо след като Русия нито задава тенденциите, нито е интелектуална загадка, трябва да се фокусираме върху нея, ако искаме да разберем парадоксите на модерния авторитаризъм? Могат да бъдат посочени три причини за това.

На първо място, както отбелязва Робърт Кейган, Русия е държава, в която историята едновременно свърши, но и се завърна.[4] От тази гледна точка, политическият опит на Русия през последните две десетилетия има ключово значение за нашето разбиране както на демокрацията, така и на автокрацията. Руското развитие от 90-те години на ХХ век формира очакването ни за глобален напредък на демокрацията, а провалът на демократизацията през първото десетилетие на ХХІ век накара мнозина за преосмислят възгледите си за бъдещето на глобалната демократична революция. Затова и осмислянето на объркващата природа на Путиновия авторитаризъм може да ни каже повече за посоката, в която върви света, отколкото осмислянето на причините за популярността и успеха на китайския авторитаризъм.

На второ място, Русия е важна, защото очертава контурите на новия конкурентен авторитаризъм. Руският режим е само умерено репресивен. Путиновият авторитаризъм е „вегетариански”. Макар политическата репресия да съществува, а организациите за защита на правата на човека старателно да документират преследванията над журналисти и над други противници на режима, все пак трябва да признаем, че мнозинството руснаци днес живеят по-свободно от всяка друга епоха в тяхната история. Те могат да пътуват, свободно могат да сърфират из мрежата -  за разлика от Китай или Иран, правителството в Русия не се опитва да контролира Интернет, а руснаците имат свободата да правят бизнес, стига да си платят данъка „корупция”. За разлика от Съветския съюз, който беше едно самоизолирано общество със затворени граници, днешна Русия е отворена икономика с открити граници. Всяка година в чужбина пътуват почти десет милиона руснаци.

Наред с това Путиновият режим не е идеологически. Показателна е съдбата на концепцията за „суверенна демокрация”, която беше най-амбициозният опит, извършван досега от Кремъл за формулирането на определена идеология. Путиновият Кремъл направи всичко възможно, за да конструира колективни идентичности и да експлоатира националистическите чувства на носталгия към Съветския съюз, но честото повтаряне, че Русия не може и не трябва да бъде наставлявана от Съединените щати, не е идеология. Лекотата, с която руският елит наскоро замени лозунга за „суверенна демокрация” с този за „модернизация” е пример за постидеологическия характер на настоящия режим. Той се опитва да се представи като вариация, а не като алтернатива на западната демокрация, приспособявайки някои ключови демократични институции, най-вече изборите, към собствените си цели.

На трето място, за разлика от китайския режим, който е устойчив, защото и елитите, и народът го възприемат като успешен, Путиновия режим оцелява, независимо че и елитите, и обикновените хора го намират за еднакво нефункционален и непривлекателен. Проведено от руския център „Левада” изследване показва, че мнозинството руснаци възприемат сегашната ситуация като стагнация. Парадоксът на днешния руски авторитаризъм се състои в това, че както неговите привърженици, така и неговите противници го възприемат като провал. Защо  тогава хората приемат с готовност този „зомби авторитаризъм”, вместо да поискат демократична промяна? Това е същинският въпрос, който Путинова Русия поставя пред света.

Противоречивата природа на руския авторитаризъм, който е едновременно стабилен и нефункционален, отворен за света и лишен от идеология, може в най-голяма степен да ни помогне да разберем защо авторитаризмът успява да оцелее в епохата на демократизация и защо е толкова трудно да се противодейства на съвременните авторитарни режими.

Неочаквана издръжливост

Първо, нека се обърнем към въпроса защо теоретиците на демокрацията останаха слепи за променливата и устойчива природа на авторитаризма.

Сред многобройните книги и статии на Сиймор Мартин Липсет има една, която остава сравнително непозната. Става дума за малка книга, написана през 1994 г. в съавторство с унгарския философ и бивш дисидент Дьорд Бенс[5]. Това есе си поставя за цел да направи принос не към теорията, а към самооценката на теоретиците. Въпросът, който това есе си задава, е защо политическата наука не успя да предвиди рухването на комунизма.

Липсет посочва две основни причини за това. Първо, по време на Студената война на Запад се формира идеологическият консенсус, според който съветската политическа система е стабилна. Политическата десница смята, че тази стабилност на съветската система се дължи на ефективната репресия, като тя е склонна да описва съветските институции – като КГБ или армията – като безмилостни, умни и ефективни. Това е заблудата на десницата. Политическата левица, възприемайки идеята, че Съветският съюз е егалитарно общество, което осигурява безплатно образование и здравеопазване, от своя страна е склонна да преувеличава легитимността на съветската система. Това е заблудата на левицата. Затова макар десницата и левицата в годините на Студената война да спорят почти за всичко, свързано с оценката на комунизма, и двете течения приемат за даденост, че Съветския съюз ще продължи да съществува.

Втората причина, посочена от Липсет и Бенс, са институционалните предразсъдъци на изследователите на съветския свят. Политическите изследователи са станали експерти върху начина на функциониране на съветската система, което ги е направило слепи за възможността тази система да рухне. Политическата наука от епохата на Студената война просто приема съществуването на Съветския съюз за даденост. А идващата криза се предусеща от хората извън академията – журналисти, дисиденти, политически активисти.

Както историята показа, Съветският съюз не беше чак толкова стабилен, колкото допускаха съветолозите. Той изглеждаше предопределен за вечен живот, докато внезапно той не започна да се разпада. Изненадващото развитие от 1989 г. показа на учените, че привидната „твърдост” като камък на СССР всъщност винаги е било нещо много крехко и измамно. Това, което всички мислиха, че е създадено от стомана, се оказа изградено от хартия.

Също както някога съветолозите споделяха убеждението за вътрешната стабилност на комунистическите режими, така много от теоретиците на демокрацията след края на Студената война са склонни да гледат на днешните авторитарни режими като крехки и нетрайни. Всеки опит за осмисляне на природата на новите авторитаризми като тези в Русия или Китай, трябва да започне с критичен подход към твърдението, че авторитарните режими са предопределени да бъдат изхвърлени на бунището на световната история.

Доминиращото убеждение за преходния характер на тези режими беше изказано най-добре от Самюъл П. Хънтингтън, който през 1991 г. написа, че „либералният авторитаризъм не е стабилна система, това е наклонена сграда, която не може дълго да остане в равновесие”.[6] Ако авторитарните режими „не се представят добре, те ще загубят своята легитимност, тъй като това е единственото им оправдание да задържат властта. Но… ако те се представят добре в социалната и икономическата област, те насочват обществените очаквания към по-голямо политическо представителство, които не могат да бъдат удовлетворени без това да доведе до смъртта на тези режими.”[7]

Какво ни прави толкова убедени, че днешните авторитарни режими са толкова нестабилни? Първият аргумент е част от сърцевината на теорията за модернизацията, и може да бъде наречена „хипотезата на Липсет”. Теоретиците на модернизацията са склонни да гледат на демокрацията като на задължителен елемент от процеса на модернизацията, както урбанизацията, индустриализацията и секуларизацията. В своето основно изследване Липсет защитава мнението, че високите доходи и икономическото развитие увеличават възможността за устойчивост на демокрацията. Той също така споделя убеждението за взаимната връзка между демокрацията и капитализма. Следователно глобалното разпространение на капитализма и безпрецедентното повишаване на доходите в развиващите се държи подсилва очакванията за преходния характер на авторитарните режими. Скорошни изследвания също подкрепят мнението, че колкото по-богати стават едни общества, толкова по благосклонно те започват да гледат на демокрацията.

Вторият аргумент за западането на авторитарните режими може да бъде описан като „ефектът на отварянето”. Иън Бремер формулира това доминиращо мнение, като в своята добила голяма популярност книга Кривата J защитава възгледа, че единствено демокрацията може да бъде устойчива в условията на свободна търговия, свободно пътуване и свободен достъп до информация.[8] Ако автократичните режими искат да бъдат стабилни, те трябва или да затворят своите „граници” (не само географските си граници, но и многобройните начини, чрез които те се отварят за външния свят) или трябва да отворят политическите си системи.

Третият аргумент, който подкрепя тезата за преходността на авторитаризма, е „аргументът за имитацията”. Както вече казахме по отношение на Русия, нейните авторитарни ръководители през последните две десетилетия се опитваха да имитират наличие на демократични институции и да използват демократичен език. Провеждането на избори, според тези управляващи, прави самите тях по-приемливи и отслабва международния натиск за реална промяна. Защитниците на аргумента за имитацията смятат, че самото възприемане демократични институции, независимо от формата и степента на тяхното проникване, неизбежно излага авторитарните режими на риск. Както Чехов съветва колегите си драматурзи: „Ако в първо действие на сцената виси пушка, то тя непременно трябва да гръмне до края на представлението”. Според политическите изследователи, ако авторитарните режими започват да провеждат избори или да възприемат други демократични институции – колкото и ограничено и по манипулативен начин да го правят, накрая тези институции „ще гръмнат”. Наличието на демократични институции, колкото и измамни да са те, накрая ще засегне авторитарните режими точно там, където ги боли най-много.

Промяната в международната ситуация, т. е. ефектът на „геополитическото затопляне”, дава още един аргумент в подкрепя на очакването, че авторитарните режими няма да оцелеят в епохата на демократизацията, както и динозаврите не са успели да преживеят Ледниковия период. Разпадът на Съветския съюз и края на Студената война лиши автократите от техните външни покровители.

Всички тези аргументи накараха мнозинството политически изследователи от края на двадесети век да споделят убеждението, че автократичните режими са осъдени на провал. И макар края на авторитаризма да бе предсказан отдавна, той все още не се е случил. Защо авторитарните режими успяват да оцеляват и дори да процъфтяват в епохата на демократизация, е въпрос, на който тепърва ще трябва да дадем отговор.

През последните години изследователи като Джейсън Браунли, Стивън Левитски и Лукан Уей значително допринесоха за идентифицирането на факторите, които спомагат за оцеляването на авторитаризмите през ХХI век. Браунли доказа, че „провеждането на многопартийни избори от авторитарните режими не представлява задължително стъпка към пълна демократизация, както и манипулираните избори не осигуряват автоматично защита за управляващите чрез отслабване на международния натиск или успокояването на опозицията.”[9] Накратко, измамната демокрация може както да укрепи, така и да отслаби авторитарните режими.

След като изследват множество случаи на конкурентни авторитарни режими, Левитски и Уей стигат до заключението, че авторитарните режими има по-голяма вероятност да продължат да съществуват в страни, в които влиянието на Запада е по-слабо и където отношенията със Запада са сравнително слаби. Други критични фактори, които увеличават възможностите за оцеляване на авторитарните режими, са наличието на функционираща държава с ефективен репресивен апарат и наличието на ефективна управляваща партия. Такива режими по-трудно могат да бъдат свалени в големи, разполагащи с ядрено оръжие държави, които никога не са били западни колонии, и начело на които стои консолидирана управляваща партия, склонни да открият стрелба по студенти, протестиращи на централния площад. Авторитарните управници е по-малко вероятно да се задържат на власт в държави, които са малки и слаби, които се намират близо до Европейския съюз или Съединените щати, които се нуждаят от заем от МВФ, които културно и икономически са свързани със Запада, които не разполагат със силна управляваща партия, които не могат да си позволят или нямат готовност да открият стрелба по протестиращите.

Задълбочавайки разбирането за възможните фактори, които подпомагат оцеляването на авторитарните режими от ХХI в., Левитски и Уей обаче не отговорят на въпроса защо противодействието на тези режими е толкова трудно. Защо в повечето случаи дори непопулярни недемократични режими не се сблъскват с масови протести? Оставайки в рамките на дихотомията между демокрация и авторитаризъм, теоретиците на демократизацията има опасност да попаднат в капана на двете хипотези, които тази опозиция предполага имплицитно – първо, че рухването на една авторитарна система по естествен път води до появата на демокрацията, и второ, че ако демокрацията не успее да се наложи, виновни за това ще бъдат силите на авторитаризма.

Парадоксът е, че ако искаме да проумеем способността за оцеляване на съвременните авторитаризми, трябва да подходим много внимателни към дихотомията между авторитаризма и демокрацията. Защото днес авторитаризмите оцеляват най-добре в ничията земя между демокрацията и авторитаризма.

Това, което бих искал да аргументирам е, че слабата съпротива срещу съвременните авторитарни режими се дължи в по-малка степен на тяхната ефективна репресия, тоест на фактора страх, а много повече на отвореността на самите тези режими. Противно на твърденията на повечето теоретици на демократизацията, отварянето на границите има по-скоро стабилизиращо, а не дестабилизиращо въздействие върху новите авторитарни режими. Наред с това ще се опитам да покажа, че неидеологическата природа на новите авторитаризми също по-скоро ги укрепва, вместо да ги отслабва.

Превратното разбиране на идеологията

В известната си статия от ноември 1979 г., публикувана вCommentary и озаглавена „Диктатура и двойни стандарти”, Джийн Къркпатрик защитава тезата, че тоталитарните режими, основани върху революционна идеология, не само са по-репресивни от традиционните авторитарни режими, но и са много по-трудно податливи на либерализация или демократизация. Според нея идеологията служи като източник на трансцедентна легитимност за тези режими, което в някои отношения ги доближава до теокрацията.

Идеологията също има функцията да бъде сплотяващ фактор за управляващия елит. Концепцията за „правилната партийна линия”, както твърди Кен Йовит, изпълнява в ленинистките режими функцията, която на Запад имат демократичните процедури. Наличието на управляваща партия, основана на идеология, има ключово значение за разрешаването на проблема за наследяването на властта, което е най-същественият източник на нестабилност в автократичните режими. Идеологията също служи като средство за политическа мобилизация. Историята на Съветския съюз показва, че понякога е по-лесно да умреш за режима, отколкото да живееш за него. Героизмът на съветския народ по време на Втората световна война е една крайна демонстрация за силата на идеологически обоснования авторитаризъм.

Концепцията за идеологията като източник на сила на автокартичните режими е до такава степен част от наследството на Студената война, че днес човек с изумление наблюдава убеждението на постсъветския елит за комунистическата идеологията като една от слабостите на стария режим. Рухването на СССР доказа, че идеологията води до корозирането на автократичните режими на две нива – от една страна тя подхранва реформаторските илюзии на елита, а от друга – дава на опонентите на режима нужния език и платформа да се представят за поддръжници на идеала, по чиято мярка режимът може да бъде дефиниран и държан отговорен.

През последните двадесет години бяха публикувани хиляди книги за същността на революцията, извършена от Михаил Горбачов. От моя гледна точка ключовият фактор е тъкмо в това, че Горбачов започна реформите си не защото беше изгубил вярата си в комунизма, а точно защото продължаваше да вярва в него, защото беше напълно убеден, че истинският социализъм, който той се надяваше да изгради, ще бъде много по-висш от демократичния капитализъм на Запада. Реформите отговоре често са следствие от сбърканата преценка на управляващите, а не от правилната им оценка за реалността.

Идеологията не само подхранва реформаторските илюзии на част от елитите, но и осигурява на опозицията дискурс, чрез който тя да може да оказва натиск върху режима отдолу. По правило дисидентите в съветския блок бяха бивши правоверни комунисти, които преди дълбоко и цялостно да отхвърлят марксистките режими, често са ги критикували на езика на самия марксизъм. Човек трудно би разбрал влиянието на Пражката пролет или на „самоограничената революция” на полската „Солидарност”, ако не може да схване диалектическата природа на тези движения. Революциите от 1989 г. бяха съвместен резултат от действията на комунистическите елити, които допринесоха за разпада на собствените си режими, докато се опитваха да ги реформират, и на опозиционери, които ускориха рухването на режима, твърдейки че искат реформи, докато по същество искаха пълното му демонтиране.

Противопоставянето на режима на Путин е трудно точно поради липсата на каквато и да е идеология, която да се простира извън безсмислената смесица от остри фрази, произнасяни от Кремъл. Експертите по връзки с обществеността не могат да влязат в ролята на идеолози, защото за разлика от рекламната кампания в идеологията е необходимо да се вярва. Липсата на реална идеология при новите авторитарни режими обяснява защо мнозинството от тях предпочитат да гледат на себе си като на корпорации. За да запазят властта си, те се надяват да изличат каквато и да било идея за обществен интерес. От тази гледна точка възхвалата на пазара не може да подрони новите авторитаризми, тя може само да ги укрепи. Ако общественият интерес не е нищо повече от случайния сбор от личните интереси на милиони, тогава жертвите в името на този обществен интерес са прахосване на време и енергия.

Липсата на идеология при новите авторитарни режими е и една от причините демократичният свят да не е склонен да се конфронтира с тях. Новите авторитаризми не се опитват да изнасят своя политически модел, затова те не са реална заплаха. Те не се опитват да променят света или да налагат собствената си система на другите. Затова и противопоставянето днес не е между света на свободата и света на авторитаризма – по-скоро днес разделението е между света на свободата и света на свободата да живееш на кредит.

Превратното разбиране на отворените граници

Зад увереността, че авторитаризмът е обречен на бавната смърт на реформите или на внезапната смърт на разрухата, се крие убеждението, че отварянето на границите ще бъде фатално за автокрацията. В средата на ХIХ век маркиз дьо Кюстин, френски аристократ, който посещава Русия през 1839 г., търсейки аргументи в подкрепа на собствения си консерватизъм, но се завръща като адвокат на конституционализма, заявява, че „политическата система на Русия не би могла да издържи и на двадесет години свободно общуване със Западна Европа.”[10] Това, което той тогава допуска, днес е всеобщо убеждение – че отворените граници дават на хората възможност да се се запознаят с друг начин на живот и да се борят, за да го постигнат, което от своя страна насърчава търсенето на промяната. Наред с това отворените граници облекчават усилията на хората да се организират чрез външна подкрепа.

Наистина ли отворените граници дестабилизират авторитарните режими? Йосиф Сталин, без съмнение, е бил убеден в това. Той изпраща в ГУЛАГ милиони съветски войници, чието единствено престъпление било, че са видели Запада или дори Централна Европа. Но Путин не е Сталин. Той не се стреми да управлява Русия, спирайки съгражданите си от пътуване в чужбина – той ги управлява, като им разрешава да пътуват. Отворените граници наистина поставят известни ограничения пред репресивните и манипулативни възможности на правителството, но те също така дават възможности за оцеляването на режима.

Преди почти четиридесет години икономистът Алберт О. Хиршман, в прекрасната си неголяма книга „Изход, глас и лоялност” обяснява защо железопътната система на Нигерия се представя все по-зле в конкуренция с камионите и автобусите:

Наличието на алтернатива на железопътния транспорт прави по-трудно, а не по-лесно, преодоляването на слабостите в железопътната система. Наличието на автобуси и камиони превръща тежкото състояние на железниците в не чак толкова сериозен въпрос, колкото той щеше да бъде, ако железниците бяха монополисти в транспортирането на стоки на далечни разстояния. Вероятно това е причината държавните предприятия да се представят най-зле в сектори като транспорта или  образованието, когато те са отворени за конкуренция: вместо да насърчава подобрение на предоставяната услуга, наличието на готов и достатъчно добре функциониращ заместител за услугата, предлагана от държавното предприятие, лишава това предприятие от задоволителен механизъм за обратна връзка, която е най-ефективна в случаите, в които клиентите са изцяло зависими от предоставяната от държавното предприятие услуга. Защото управлението на едно държавно предприятие, което винаги има сигурността, че държавата няма да го остави да загине, е не толкова чувствително към загубата на приходи, вследствие на насочването на клиенти към конкурентната услуга, колкото към протестите на възмутената общественост, за която услугата е от жизнена необходимост, защото тя е лишена от друга алтернатива, нещо, което може „да превърне в ад” живота на мениджърите на това държавно предпприятие.[11]

Според Хиршман консуматорите или членовете на една организация имат две възможности, чрез които да отговорят на влошаването на услугата или стоката, която те купуват или ползват. Първата възможност е изходът – просто актът на напускане – купуването на друг шампоан, излизането от партията или организацията, напускането на страната. Обратно, гласътпредставлява акт на недоволство или на протест. Но, както отбелязва Хиршман, наличието на възможност за изход прави използването на гласа по-малко вероятно, тъй като изходът изисква по-малко време и усилие.

Изходът е особено привлекателна възможност за руснаците от средната класа, превърнали се в консуматори, обезкуражени от възможността за някакво колективно действие. Изходът изглежда естествен избор за разочарованите от режима, вследствие на демографската ситуация в Русия с нейното застаряващо и намаляващо население, както и на слабата руска национална идентичност. Наличието на склонна към напускане средна класа в Русия е в основата на способността за оцеляването на руския режим. Наскоро руският икономист Леонид Григориев допусна, че „през последното десетилетие страната е била напусната от повече от два милиона руски демократи”. Гласуването с краката или напускането на страната поради нейната недемократичност не е същото като издигането на глас в полза на демократизацията на Русия.

Обяснението на Хиршман защо железниците в Нигерия не подобряват състоянието си, вследствие на конкуренцията на камионите и автобусите, дава ключ да разберем защо противопоставянето на Путиновия авторитаризъм е толкова трудно. То обяснява провала на реформите и загубата на реформаторския дух в Русия. Парадоксално, но отварянето на границите и възможността за живот и работа в чужбина допринасят за провала на политическото реформаторство. Хората, които има най-голяма вероятност да са разочаровани от лошото качество на управление в Русия, са същите хора, които имат и най-голяма възможност и готовност да напуснат страната. За тях е по-лесно да напуснат страната, в която живеят, отколкото да я реформират. Защо да искаш да превърнеш Русия в Германия, когато няма никаква гаранция, още повече, че за това ще бъде необходим цял един живот, а до Германия се стига само с едно кратко пътуване? Социологическите проучвания доказват, че руската средна класа предпочита да работи в чужбина и да се връща у дома за празниците, за да се среща с приятели и роднини.

Сравнението между наличието на голяма реформаторска енергия през 80-те години и липсата на такава енергия днес, ме води до убеждението, че докато затварянето на границите разруши съветския комунизъм, отварянето на границите спомага за оцеляването на новата авторитарна Русия. Съветската система затвори гражданите си вътре в страната. Промяната на системата беше единственият начин за промяна на живота. Докато днешна Русия, от друга страна, по много неща наподобява нигерийските железници – тя ще си остане неефективна, докато получава достатъчно пари от петрола, с които да компенсира тази неефективност. Основната причина руснаците да са толкова малко склонни да протестират не се дължи на страха; причината е, че хората, които са най-силно заинтересовани от промяната, вече са напуснали страната или са взели решение да го направят в близко бъдеще, ако не са решили просто да се преместят във виртуалната реалност на интернет (Средният руснак прекарват два пъти повече време в социалните мрежи, отколкото хората на Запад). Проблемът е, че липсва критична маса от хора, които да искат промяна.

Какво е бъдещето? Трудно е да се предскаже. Но бих казал, че много по-вероятно е зле функциониращите авторитарни режими като този в Русия, не да еволюират в демократични, а постепенно да залинеят. Перспективата не е „след Путин потоп”, а „след Путин загниване”.

В основата на статията е лекция в памет на Сиймор Мартин Липсет, посветена на демокрацията в света.  Преди Иван Кръстев лектори на този престижен форум са били бившият бразилски президент Фернандо Енрике Кардозу и Франсис Фукуяма.

Сиймор Мартин Липсет (1922-2006) е сред най-влиятелните изследователи на демокрацията през ХХ в. Академичната кариера на Липсет преминава в Университетите в Колумбия, Бъркли, Харвард, Станфорд. Автор е на множество значими книги сред които: Политическият човекПървата нова нация,Американската изключителност, Нож с две остриета (София, Критика и хуманизъм, 2012). Той е единственият учен, който е бил последователно президент на американската Асоциация за политически науки (1979-1980) и на Американската социологическа асоциация (1992-93). Липсет изследва множество най-разнообразни въпроси – обществените условия за демокрацията, икономическото развитие и политическата култура, произхода на социализма, фашизма, революциите, протестите, политическите предубеждения и екстремизма, класовите конфликти. Той е сред пионерите в сравнителните политически изследвания, като неговият най-сериозен принос в това отношение е съпоставката между двете големи демокрации в Северна Америка – Канада и САЩ, което му носи прозвището „канадският Токвил”.


Източник



[1] Фразата е заемка от заглавието на документалния филм от 1997 г.Arguing the World (В спор със света), режисиран от Джоузеф Дорман за Riverside Film Productions.

[2] Seymour Martin Lipset, “Steady Work: An Academic Memoir,”Annual Review of Sociology 22 (1996): 2–3.

[3] Stephen Holmes, “Имитация на демокрация, имитация на авторитаризъм: как да разберем днешна Русия”.  Мемориални лекции Джу. София, ноември 2010.

[4] Robert Kagan, The Return of History and the End of Dreams, (Завръщането на историята и краят на мечтите), София,  Обсидиан, 2008.

[5] Seymour Martin Lipset and Gyorgy Bence, “Anticipations of the Failure of Communism,” Theory and Society 23 (April 1994): 169–210.

[6] Samuel P. Huntington, The Third Wave: Democratization in the Late Twentieth Century (Norman: University of Oklahoma Press, 1991), 137.

[7] Larry Diamond, “Introduction: Persistence, Erosion, Breakdown, and Renewal,” in Larry Diamond, Juan J. Linz, and Seymour Martin Lipset,Democracy in Developing Countries: Asia (Boulder, Colo.: Lynne Rienner, 1989), 39.

[8] Ian Bremmer, The J Curve: A New Way to Understand Why Nations Rise and Fall, (New York: Simon and Schuster, 2006.)

[9] Jason Brownlee, Authoritarianism in an Age of Democratization(Cambridge: Cambridge University Press, 2007), 9.

[10] Astolphe de Custine, Journey for Our Time (New York: Pellegrini and Cudahy, 1951), 98.

[11] Albert O. Hirschman, Exit, Voice, and Loyalty: Responses to Decline in Firms,Organizations, and States (Cambridge: Harvard University Press, 1970), 44–45.

Иван Кръстев
Иван Кръстев е политолог и председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии, София. От април 2004 г. той е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато.
Други статии от този автор

Посетители

11
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 3 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 5 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 6 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 3 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 3 седмици