„Либерален преглед“ – Съдържание

(опит за анализ на политическото генно инженерство)

Вместо увод

Проблемът за връзката между мит и власт е толкова стар, колкото и човешката цивилизация. Митът винаги е бил, още е, а най-вероятно и ще продължи да бъде изключително ефективен инструмент за постигане и запазване на властта от управляващите – били те шамани, вождове, крале, диктатори или премиери в съмнителни демокрации. В съвременното общество дори се роди специална наука – политическият инженеринг, който има точно тази цел – продуциране (и съхраняване) на власт чрез методите на социално психологическото въздействие – по пътя на въздействие върху несъзнаваното, чрез производство на емоции у колектива, които поставят като основен проблем запазването или утвърждаването на дадена политическа доктрина.

Политическият инженеринг е сравнително ново направление в социалната психология, което има съдбата на повечето нови направления – ядрената физика или генетиката. Първо беше създадена атомната бомба и овцата Доли (клонингите), после се наложиха ограничения в начина на развитие на тези направления. Поради особената специфика на политическия инженеринг той може да създава политически чудовища, които в условията на „глобалното село“ биха функционирали не само в рамките на ограничен и изолиран район. За това още от сега е необходимо да се въведат строги форми на контрол върху неговите разработки и тяхната реализация. Съвременното общество разполага със страшно развита система от медиатори на наратива (разказа), които бързо и убедително биха създали благоприятна среда за неговата реализация, а значи и идеални условия за реализация на всеки нов вариант на политическия мит.

Това е действителност в много страни на съвременния свят – от Африка и Южна Америка, през Азия и Европа.. И резултатът е налице. Появяват се управляващи – мутанти, съвсем подобни на диктатори от миналото, продуцирани от политическото генно инженерство. Това трябва да спре. В противен случай можем да станем свидетели на нова политическа Хирошима във всяка една страна с не по-малки негативни последици за Балканите, континента ни и дори за света. Това е особено важно за страни, в които политическият мит е още работеща система за упражняване на властта. Или такива страни, предразположени към такова въздействие. А като става ясно, тяхното име е легион.

Тъй като това е важен проблем за всяко общество, по-надолу ще се опитаме да надникнем зад прекрасната фасада на този тип власт, да разсъждаваме заедно върху работата на този механизъм за въздействие и реализация на този тип власт.

Необходими общи бележки

Отношението митологема – мит. То е същото, каквото е отношението цивилизация – култури. Цивилизацията е една (човешката), а културите, която я съставят – множество (родови, етнически, религиозни, политически и т.н.). Така всяка митологема в различните култури може да създава свои митове. В по-нататък в този текст митологема се дефинира като събитие или тема на мита, повтарящ се модел в митовете. От тук и отношението – краен брой митологеми, върху които се изграждат безкраен брой митове.

Т.н. митологемата за сътворението – основополагаща за всяка култура има различни интерпретации, но обща зависимост. Онзи, чието име не бива да се изрича (по юдейските обичаи), сътворява земята и небето и дава дъх (познание) на човека. Той идва отгоре и е там вечно. Темата е еднаква за всички култури и цивилизации – и за монотеистичните и за политеистичните митологии. Това е зависимостта на мита. Но интерпретацията на мита е многообразна: точно как е станало, с какви средства, кой е помагал и кой – пречил, как се наричал героят, какъв е бил. Но митът неизменно следва винаги митологемата.

Друга особено важна митологема е вечната битка между доброто и злото и неизбежната победа на доброто. Ключова митологема за политическите митове. Митът за Свети Георги и за Херкулес (в битката му с лернейската хидра) от древногръцката митология се различават само в детайлите (оръжието за победата и името на героя). Различен може да е носителят на злото – лъв, костенурка (народите на Океания), птица или друго чудовище, което не променя митологемата, но създава нов мит. Абсолютно сходна е и разликата със съвременните политически митове, които изцяло се градят върху тази митологема. Зависимостта е същата – многообразието – съобразно времето и културната традиция. Ключова митологема в митовете за етнос, род, племе (и за политическите митове) е темата за превъзходството на „нашето“ над „чуждото“. По този начин краен брой митологеми (в случая две – за спасителя от злото и опозицията наше-чуждо) могат да създават безкраен брой политически митове.

Предпоставка за формирането на всяка идентичност – социална, културна, религиозна, политическа, етническа или друга, е наличието на мит, или система от митове, която е и основата на различието от другите. Митът поддържа идентичността (културна, религиозна и политическа) и е основа за нейното съществуване. В тази си функция митът е наративен (разказ), но е само това, той е история, но не е само това, той е и икона (в смисъл може да се презентира само с един знак – кръст, полумесец, маген Давид, или друг), но този иконичен знак да съдържа цялата нарация, история и философия на идентичността. Той е и светоглед, но не само това, той е и съпреживяване, но не и само това.

По-скоро за него трябва да се мисли като за културна система (в най-общото значение на термина), но не само такава, а и за емоционално съпреживяване на дадена идентичност, модел за поведение и морален катехизис, за система за философско осмисляне на битието, за пророчество за бъдещето, като за система на уредба на света и начин за неговото безконфликтно възприемане. В този смисъл той е и просвещение и посвещение. А това е твърде далеч от придобитото съвременно значение на мита – като лъжа, измама. Митът е всичко друго, не и само това.

Формирането на политическия мит може да се реализира на базата на битието, преживяното – т.е. – историята, като тя се надгражда с другите атрибути на мита, като историята остава примерно като основите на една сграда, които я крепят, но не се виждат. Видна е фасадата, покрива, орнаментите, декорацията, но не и основите. Вторичните „добавки“ могат да се илюстрират с тази част от мита, на същия принцип, на който се пише и житието на всеки светец – всеки следващ препис добавя нова „украса“ към първоизточника, нов подвиг над злото. Така „добавките“образно казано – покривът и капителите на конструкцията – да са по-възприемани от основата. Те са и по-измамни и по-изпъкващи.

Митът може да не се базира на основата на съ-преживяното, на съ-битието, съ-участието, т.е. – на историята. Той може да се базира на измислица, на много повтаряна нарация, възприемана като нещо, което е действително съ-преживяно. Така например се формира митът за Третия райх, или например митът за днешна Македония. В този случай е необходимо нарацията да върви поетапно, многостранно (от възможно повече информационни източници), системно, целенасочено и градиращо. Това можем да наблюдаваме в действие в съседна нам страна. Любопитна подробност е, че докато минавах от там, получих SMS от техния мобилен оператор, с който ме поздравяваха, че се намирам в „люлката на човешката цивилизация“. Досегашната история е разрушена. Създава се нова история, подчинена на мита. Но за това по-нататък.

Митът не е нито „добър“, нито „лош“. Той е човешка необходимост, основополагащ фактор за изграждане на социума и неговата йерархия, заедно с това и гарант за социалната стабилност. Разрушаването на мита винаги води до силни социални колизии, които могат да ликвидират и самия живот. В зависимост от обществената значимост на дадена идентичност, катаклизмът от разпада може да е частичен или глобален. В този смисъл разрушаването на мита за комунизма доведе до сериозни катаклизми за повече от половин Европа, които продължават вече четвърт век. Разпадането на мита за превъзходството на арийската нация беше по-регионален (спрямо този за комунистическото бъдеще) и катаклизма продължи само 12 години.

Може да се предполага с голяма доза на сигурност, че разпада на който и да е от религиозните митове може да доведе до катаклизъм в продължение на векове. В процеса на катаклизъм митът непрекъснато мутира, непрекъснато се изменя (в „украсата“ и героите), но остава да функционира като основен фактор в социума. Като в условията на съвременното глобализиращо се общество, той непрекъснато трябва да мутира, за да се адаптира към новата ситуация в обществото, в който той функционира. Самата негова природа налага това, той трябва да обяснява необяснимото, да отразява неотразимото, да предвижда непредсказуемото. Т.е. – да е все знаещ и все виждащ.

Митът (в частност и политическия) не е обикновен разказ, не просто нарация, той е съкровен и заедно с това – и сакрален. Той е и лично преживяване и свещено послание, което в зависимост от контекста (политически, етнически религиозен или друг) и конкретната ситуация може да предполага множество интерпретации. В този смисъл знаковостта се добива в конкретния момент и конкретната социална среда. Митът е минало, обърнато към бъдещето. В този смисъл той е пророк, гадател, обяснител и медиатор (между нас и бога) едновременно. Той е тотален, обяснява настоящето и бъдещето, подрежда ги и ги вкарва в понятни за идентичността рамки. Но неговите „предсказания“ много напомнят тези на пророчицата от Делфи. Те са така иносказателни, толкова мета-метаезични, че са практически обясними след съ-битието, съ-преживяването. В този смисъл той „си говори с Бога“ и прави всяка идентичност съ-причастна към божественото, към Висшето и за това неговото съ-преживяване е празник за идентичността, но празник, който обяснява и осмисля делника.

Т.е. – въздействието на мита е тотално – съзнателно чрез разума, несъзнавано, чрез емоциите и страстите, визуално – чрез празника, вербално –чрез нарацията, всеобхватно, чрез изискваните от всеки участник (или дори наблюдател) съпричастни действия. Не можеш да участващ в мита като наблюдател. Когато другите танцуват, и ти танцуваш, независимо дали го желаеш. Не можеш да влезеш в църква с шапка, в джамия или храм на Буда обут, в синагога с непокрита глава. Така ти ставаш съ-участник, съ-преживяващ мита. Това създава и неизбежната сила на мита и днес – чрез политическите му форми. Той може да действа и чисто емоционално, докато разумът може още да не е възприел посланията като свои, но действията на празника ни налагат съ-участие (дори с Бог), съ-преживяване (с всички наоколо), съ-действие и съ-изживяване (със социума), като част от голямото цяло. Тогава (в тази част от битието си) човек губи индивидуалната си идентичност и се подчинява на колективната идентификация. Митът е нереален (виртуален), но обяснява реалността, което е изключително качество, невъзможно и недостъпно за други. Това прави политическият мит особено силен инструмент за притежаване на властта.

Политическият мит не се ражда изведнъж. Той се ражда в утробата на чужда идентичност и съответно враждебна за него среда. Митът за Давид и Голият дава ясна представа за тази битка за самоутвърждаване. Победата на мита значи смъртта на победения мит. Митът за Единия Бог се роди в утробата на древния Рим, където господстваше митът за политеизма. Понякога, макар и рядко, „утробата“ продължава да съществува, но със затихващи функции. Това по-често се наблюдава в политическите митове. Митът за царя роди мита Бойко Борисов и известно време продължи да вегетира и след родилните мъки. Да вегетира, а не да живее. По същия начин митът Костов вегетира в времето на управлението на Симеон Сакс Кобургготски, и без съмнение същото ще се случи и с мита Борисов.

Митът налага определени принципи на интерпретиране на времето. То винаги става циклично и повтарящо се, само при такива условия се реализира мита пълноценно. Поради очевидната невъзможност в съвременното общество времето да не е линеарно, да тече само циклично, времето се дели – по термините, използвани от Мирча Елиаде, на профанно (линеарно) и сакрално (циклично, божествено време). Това елиминира колизията за възприемането на времето в съзнанието на припозналия мита като свой. Времената така текат успоредно и едновременно. По този начин всеки един от нас живее едновременно и в двете времена, и в двете измерения. И днес имаме сакрално време (обединението на България, освобождението, гибелта на Апостола, денят на Ботев, рождения ден на Премиера и т.н.) и профанно време – сивият делник.

Митът е подреждането, уредбата на света, на племето, на социума, липсата му – ужасяващ хаос. Митът е алфата и омегата за устройството на обществото. В този смисъл контрапункт на мита е хаоса. За това в светът на „лошите“ митовете не функционират. Най-ярка проява на това е липсата на система от митове за подземния свят, за отвъдното. Там е царството на хаоса, подредбата цари и в отвъдното, но само в нашите представи за небесните му измерения. Т.е. – в наложените от мита представи за него. По този начин митът несъзнавано се възприема като доброто начало, което противостои на лошото, на злото. В този смисъл демитологизацията е безсмислена, той сам по себе си не е чиста лъжа, нито чиста истина. Митът (и политическия) може да мимикрира, да се променя в детайлите си, но няма как да изчезне.

Всяка история се гради върху разкази за герои. В същината си митовете (и политическите) са разкази за герои. Но историята е опит за до известна степен обективно описание, докато митът е емоционална нарация, налагаща и изискваща съ-преживяване и съ-участие. Така практически историята има за обект изучаване на миналото, докато митът е модел за възприемане на настоящето. Митът, макар и наложен в миналото, цели да въздейства върху настоящето, като мобилизира определена социална група (религиозна, етническа, политическа) в полза на определени най-често чисто политически интереси. И точно поради тази причина особено удобен за политическа експлоатация и социална манипулация. По-нататък ще се опитваме да изследваме точно това – субекти, методи и инструменти за въздействие.

Съвременният политически мит и политическият инженеринг

Въпреки че е наречен така, той нито е сега роден, нито кой знае колко по-млад от другите („неполитически“) митове. По същество всяка власт е политическа (по „Енциклопедия на политическата мисъл“ на „Блекуел“ политика е „процес, при който група хора достигат до колективни решения, които се смятат за обвързващи за групата и наложени като обща политика“). Проблемът е, че често властта може да се представя като колективна, но по същество да е еднолична. Тази система е позната в света още от времето на Гай Юлий Цезар (1 век преди Христос). При него властта започва да се осъществява чрез триумвират и силно участие на сената, но завършва като еднолична диктатура. Има и примери от времето на древна Гърция. В този смисъл политическият мит има сериозна и дълговековна практика и не може да се приема като ново явление, плод на събития от последните векове. Древната традиция налага и определен вид обществени нагласи, които улесняват неговото функциониране.

Съвременният политически мит обаче е твърде динамичен и (привидно) променлив в нарацията без да променя нито на йота митологемата. Основна причина за това е огромният обем информация, която ни залива. Това е причината много често да се проявява противоречие между наратива и смисъла. Например – управлението на Вожда предполага благополучие, а резултатът може да е точно обратен. И следователно – така стеклите се обстоятелства може да се поставят под съмнение всяко твърдение, което не е било подложено на анализ. А митът не търпи анализ. Противоречието се решава чрез промяна в мита (образи, герои, дори фабули) – или ако приемем твърдението на Леви-Строс – „прескача“ от едно на друго огледало (имаме „чисто“ нов стар образ, но огледален на предишния наратив). Например такъв – ние трябва да стиснем временно зъби и да дочакаме задаващото се съвсем скоро благополучие. Т.е. – в съвременният политически мит наративът е силно и привидно динамичен, но без да се променя не само митологемата, но и същностно наратива си. Той е процес на непрекъснато и постоянно самоусъвършенстване, но само в неговите надстроечни части. В героиката, „украсата“, в цвета на капителите на входа или плетеницата фриза. Т.е. – единствено и само в орнаментиката, която има.

В този смисъл съвременният политически мит е процес на постоянна (и непрекъсваема) работа на „нови“ инварианти върху един и същ мит, продукт на една и съща митологема, на мит със същата нарация. И това е съществената разлика от древните митове. Факт е че митът „Живков“ преживя 30 години (смешен период за древните общества, но огромен период в сравнение с последвалите го митове – например този за Симеон). По времето на Живков нямаше интернет, а днес има. Глобализацията не беше факт, а обмяната на информация траеше часове и дни. Днес свалянето на двучасов филм трае две-три минути. Може с основание да се предполага, че „прескачането на образи“ от огледало на огледало ще става все по-динамично с технологичното развитие, така че да отрази новите социални обстоятелства и потребности. Т..е – ще се множат инвариантите на вече работещия политически мит, без същностно да се засяга нарацията, но видно да се създава усещането за свърхдинамика на разказа. А това налага наличието на нови „мисловни структури“, които да подпомагат този сложен процес, създаващ илюзията за вечно движение на непомръдващото.

Ролята на think-tanks 

Времето от края на 80-те години на миналия век (разпада на социалистическия блок) породи обаче нови възможности за формирането на мита в пови и по-съответстващи на времето измерения. Развитието на социалната психология, породиха опити за инженерингови проекти за неговата реализация. В това отношение особена заслуга има работата на профайлърите (главно в САЩ) и формирането на новите специалисти в областта на think-tanks (буквално „фабрика за мисли“, резервоар на идеи). В не малка част от страните от централна и източна Европа (със спомоществувателството на САЩ и Русия) се изградиха такива институти, които изглеждат като неправителствени организации, но са всъщност държавни (на управляващата партия).

Трябва да признаем, че think-tanks са точно отражение на състоянието на гражданското общество. В ситуация на съществуващо и реално работещо гражданско общество те са необходим инструмент за въздействие върху властта. Но там, където гражданското общество практически не „работи“ think-tanks лесно придобиват други функции. А именно – да симулират демократични механизми, прикриващи съществуващи антидемократични практики. Те стават част от декора „демокрация“, прикриващ антидемократични намерения. Това се очертава като любима стратегия на пост тоталитарните управници, която им позволява да маскират стремежът си към диктатура като процъфтяващо гражданско общество. Тези центрове (не всички think-tanks са такива, а само онези, работещи в услуга на и за властта) се опитват по същество да дадат „новия“ дух на стария политически мит. Да подпомогнат неговото „мятане в огледалата“, мутирането на неговите „украси“, подмяната на героиката.

Проблемът е в това, че характерът на самия мит позволява лесно да бъде продуциран върху представата ни за бъдещето, без за това да са необходими рационални аргументи. Всеки мит, в това число и политическият, работи едновременно на две нива – рационалното съзнавано и емоционалното несъзнавано. Като това става едновременно и до голяма степен повече като продукт на подсъзнателна реакция, за която се търсят рационални аргументи. Т.е. – става въпрос на моделиране на колективните представи чрез по принцип не особено етични методи на въздействие. Твърде сходни на тези, които са използвали и шаманите в древните общества. Но вече с много по-богат инструментариум, информация и натрупани практики. Точно това е задачата на think-tanks в такива общества със слабо развито или направо неработещо гражданско общество.

Доколко успешна е тяхната работа? Тук следва да разграничим инженеринговите политически митове (по-точно продуциране на техни инварианти) от естествено възникналите. Тези, възникнали на базата на формиране определено социално-политическо възприятие на света, и на несъзнаваното. Като активен участник в тези процеси и е икономическата конюнктура, пораждаща определени социални очаквания. Без съмнение у нас на базата обективни предпоставки възникна митът новият политик-спасител (Костов), митът за царя-спасител и митът за генерала-спасител (по-нататък ще видим колко самостойни митове са).

Независимо от това, несъмнено имаше и множество опити за инженерингови проекти за продуциране на подобни митове (като такъв може да се квалифицира проектът „Атака“ и лидерът й Волен Сидеров). Проектът започна като антисемитски, расистки и ксенофобски настроени издания и издателства, премина през няколко неуспешни фази за граждански организации (като тази за избора на кмет на София през 2003 г., като партия „Национално сдружение – БЗНС“ – получи общо 1728 гласа). Съществува много основателно подозрение, че проектът е подпомаган от руски кръгове. Като такъв може да се определи и проектът РЗС и лидерът му Яне Янев. Впрочем Яне Янев издигна кандидатурата за кмет на Сидeров за кмет на София през 2003 г. Янев беше нереализиралият се земеделски лидер, той беше и активистът на СДС, който прекрати едно важно заседание на партията в Пловдив, като хвърли димка в заседателната зала. Така че дори подборът на „спасители“ е твърде еднакъв.

Българският политически инженеринг обаче не е за пренебрегване, независимо от тези казано честно жалки, но и печални като последици резултати. Началото на тези своеобразни „резервоари“ възникнаха още преди края на 1989 г., когато беше създаден Центъра за изследване на демокрацията, гравитиращ около СДС, но косвено финансиран от правителството на Луканов (чрез Сорос и „Отворено общество“). Точно поради тази причина е много трудно да се установи идейната ориентация на тези think-tanks. Като пряк участник и наблюдател на всички тези събития мога да твърдя, че първият по-успешен опит и чисто професионален опит за политически инженеринг датира още от 1992 година със създаването на Димитър Луджев и неговата партия „Нов избор“. Нека си припомним нестандартния им предизборен плакат (разголени множество задни части), който очевидно беше продукт на инженеринг и който никак не съответстваше на говоренето на Луджев. Но той определено беше забелязан, предизвика голям интерес, наруши тогава съществуващи стереотипи и привлече избиратели. Митът не се състоя, заради няколко десети от процента на изборите през 1994 г. и случайно стечение на обстоятелствата, което не позволиха Луджев да стане премиер на страната още през 1992 г. Това определено не беше неуспех.

Към успехите на българския политически инженеринг за фабрикуване на митове можем да причислим „Евролевицата“ на Александър Томов, Българския бизнес блок на Жорж Ганчев (два леви проекта). И тук следва да отделим специално внимание на един важен въпрос. Дали митовете на Вожда Костов, Вожда-цар и Вожд-генерал са се родили без помощта на българския политически инженеринг. Мнението ми, доколкото имам поглед върху фактите, да – това е напълно възможно, think-tank не е участвал в активно в раждането, но има съществено участие в оцеляването на мита след като се е родил. Т.е. има заслуга в неговото оцеляване (един цял мандат или малко повече). При Костов – по малко, при царя – активно и с участие на специалисти по политически инженеринг от чужбина, а днес особено активно (единствено способстващо да оцелее) митът за генерала.  Мое мнение е, че в този случай те изпълняват функцията на вълшебния помощник (по термина на Виктор Проп „Морфология на вълшебната приказка“), който осигурява вълшебното средство за опазване и оцеляване на героя-спасител и съответно – удължаване на живота на мита. Това вече са десни проекти и няма да се спирам на проблемите кои са „идеолозите“, кои са и как са изградени техните структури, как са се създали, как сега работят и на технологията и функционирането на това така наречено „think-tank“ в България, защото то е доста подробно разработено от Достена Лаврен в обемното й изследване „Господарите на прехода“ (София, 2011 г.), сериозен антропологичен анализ (за жалост, на базата на чисто документалното изследване, без анализиране на ключовите им проекти, каквато цел не си поставя проучването). Точно заради това ще прескоча „историческата“ част и ще се опитам да се спра върху политическия им принос.

И така – да се върнем обратно към явлението think tank. Както вече казахме, това би трябвало да са граждански структури, които би следвало да изпълняват няколко функции:

Да бъдат връзка между науката и практиката (например да дават по-съвременни и модерни решения на някои социални, икономически или политически проблеми).

Да бъдат коректив на властта (чрез алтернативите, които предлагат). Да бъдат центрове, в които високи професионалисти в своята област дискутират и предлагат алтернативи.

Да бъдат еманация на усилията на гражданското общество, щом са израснали точно с тази цел. Да бъдат извор на множество алтернативни решения.

Така ли е у нас? Определено не е. Самото създаване на тези центрове стана не в естествена среда (т.е. – нямат нищо общо с усилия на гражданското общество), а в епруветка, акуширано от особено мощна външна намеса. Така родения плод не мина през „стъргалото“ на естественото формиране (борба за оцеляване, борба за себедоказване и усъвършенстване), а получи еволюция априори дадена й, по „рождение“. Тях никой не ги е припознавал като части на гражданското общество или науката. За това и по-голяма част от тях се изродиха в сурогати.

Каква е тяхната функция днес у нас? Най-пряко казано – фабрика за мутации на политическия мит. На практика те станаха нещо повече от „вълшебен помощник на властта“ (осигурявайки инструментаиум за нейното оцеляване), т.е. – те са форма на властта под една или друг вид. Те се презентират като елит на гражданското общество (но не са родени от него). Те са концентрация на икономическа мощ (изпълнявайки чисто лобистки функции за прокарване на икономически интереси на различни групировки). Излиза че те са част от властта, от гражданското общество и от капитала в едно. Да разгледаме трите страни на тяхната мощ:

Властта

Ролята на „вълшебен помощник“ на властта в най-често се изпълнява и от организация тип think tank (или от няколко едновременно). Те се използват за „редактиране“ (усъвършенстване) на управляващия мит от критична ситуация. Работата е да се префокусира общественият обектив, така щото редакцията да мине незабележимо. Например подобен случай – Вождът Спасител е изръсил неистина, драстично разминаваща се с реалността, в която всички живеем от типа – нормално е правителствения самолет да вози треторазрядни непрофесионални футболни отбори. Това поражда сериозен конфликт у гражданина – ами що и мен не вози, като ходя на балет с Данчо комшията? Понеже въпросът няма отговор се налага спешно пренасочване на погледа върху събитието. И тук е работата на мозъчния тръст – да намери обяснението. И то е намерено – самолетът е стар и негоден (купен от предното правителство –т.е. – рожба на злото). Значи не си струва да се возиш на такава каруца, летците от ескадрилата не могат да набират достатъчно часове и тогава дошли бистришките тигри и помогнали да се спаси екипажа и самолета. Така Спасителят е постигнал още една победа – помогнал на летците, дори сам рискувал живота си, че да се вози в „каруцата“.

Ако тази случка по много свои аспекти ви напомня обяснението на шамана на племето за изчезването на най-добрия ловец и откритите в хралупата на мечките негови амулети (той не е изяден от мечките, а им ги е дал от благодарност, че са му показали къде са безкрайните ловни полета, пълни с дивеч), не се лъжете. Принципът е същият. В това отношение работата на „резервоарът за идеи“ и шаманите е структурно еднаква – а именно поддържане на мита доколкото е възможно чрез незабележими козметични промени, които да обяснят логически необяснимото.

По тежък е проблемът, когато влязат в конфликт два мита, които са плод от различни митологеми. Най-често митологемата за великия спасител (в политическата му нарация) влиза в противоречие с мит от митологемата малкият и слабият побеждава големия и силния. В древните култури това те може да се случи. Митът за Давид и Голият e твърде далеч от митът за Спасителя. А и организацията на древните култури не допуска това. Защото редът би се превърнал в хаос. Но в условията на съвременното общество това се случва. Причината е в изключително широкият поток от информационни източници и медиатори, които ние чуваме едновременно. Така раздвояването на съзнанието става възможно.

Ето един пример. Бил Клинтън, президент на САЩ два мандата (1993-2001 г) успешно беше изградил изключително добре работещ имидж (можем да го определим и като мит) за изключително успешен Вожд Спасител. Опита се да създаде стабилно здравно осигурителна система, намаляване на външнотърговските бариери, създаване на нови работни места. Докато на сцената не се появи малкият Давид под формата на стажантката Моника Люински. И Давид погуби Голият (да не забравяме, че по-късно Давид прави своя мит като цар и на базата на тази победа). По принцип този модел не се е случвал само в САЩ (така Беше свален и Роналд Рейгън), но и в редица европейски страни, а и у нас. Определено можем да предположим, че това е много повече правило, отколкото изключение. Спомнете си че още преди Бил Клинтън у нас падна Филип Димитров заради съветника си Константин Мишев (т.н. „македонска афера“ за доставка на военно оборудване).

Е още един по-съвременен пример. Митът Сидеров приключи заради доведения му син (Димитър, а не Давид, който сега на свой ред направи партия в стремежа да основе собствен мит). Изводът – за пазителите на властта (на мита) е от изключително значение да не влизат в колизия две митологеми. Защото резултатът винаги е еднакъв – свършено е със Спасителя. И това е основният страх у управляващите и пазителите на мита. Включването на две системи на несъзнаваното, представляващи две митологеми, неизбежно води да крах, окончателен и неизбежен на първично доминиращата. Защото противоречието между логиката и усещането може да е и в полза на усещането, но противоречие между усещане и усещане никога не е в полза на първоначално доминиращото усещане. Очевидно на емоционално ниво не важат принципите на разума събиране на информация, анализ, оценка. И това е най-важната задача на политическите вълшебни помощници, наречени think tank, политически анализатори, лобисти или гурута. Разбира се – ако са достатъчно образовани – а именно да не се поражда такава колизия на ниво несъзнавано.

Достатъчно образовани обаче не винаги се асоциира с достатъчно морални. Защото решението, което вземат, винаги е едно. Системно, ежеминутно и тотално филтриране на всички източници на информация, така щото подобна колизия да бъде навреме забелязана, отхвърлена, обявена за дело на злите сили (лявата, дясната или тройната опозиция) и дезавуирана като лъжа, плод на злото. Такива системи на власт на мита, които поддържат неотменен филтър върху информацията, се определят като диктатури. В забележителния си роман „1884“ Джордж Оруел създава своеобразен модел – министерство на информацията, която не само предава, но и чува всичко. В съвременното общество е напълно възможно да се реализира и технологично. Обратната връзка е налична и активна. И чрез интернет, и чрез социалните мрежи, и чрез камерите за наблюдение. Така задачата се улеснява значително, поне технологически. Вълшебният помощник (think tank) трябва да овладее потока от информации, да ги анализира, да ги филтрира, да ги направи удобни за консумация (т.е. – генетично свързани с мита). Работата нито е лесна, нито е проста. Но не е неизпълнима. Проблемът обаче е другаде – допустимо, или по-точно, доколко е допустимо е това в съвременните демокрации.

За да илюстрирам ще използвам добре известния случай „Мишо бирата“. По правилата, този казус трябваше да изиграе ролята на малкото камъче, катурнало колата на властта (или на Давид в мита за Голият). Практически целият набор от условия за колизия беше налице – със записи, признания и т.н. Но не се реализира. Работата беше брилянтно извършена от вълшебните помощници – кризисни PR-и и (или) think tank специалисти. Нека да проследим процесът на намеса. Изтича информация (установен е пробив в информационното поле). Веднага се неглижира проблема. Вождът е бил принуден от друг да направи това – в случая от лошия президент (центърът на злото). Разбира се, това е ясно за анализаторите в тези среди, че уточнението не върши работа (върши, но само за ден-два) и трябва друга концепция. Веднага се възлага на комисия от специалисти към БАН (структура, финансирана от правителството, т.е. – зависима от благоволението на Спасителя) да докаже дали записът е автентичен. Но до тогава трябва да се чака. И да не се коментира, защото може да повлияе на евентуално бъдещото разследване. Информационното затъмнение вече стартира. Комисията работи усилено, всеки ден казва, че е постигнат напредък, но резултат още няма. После обявяват, че няма да дават повече информация до приключване на анализа. А той просто никога не приключва, поне докато има интерес към него.

Междувременно вече са подготвени няколко информационни бомби, които на пренасочат фокуса на общественото внимание. Събитието добива гласност от януари 2011 г. Дни по-късно се поставя въпросът за пълна забрана на пушенето в обществени места и заведения. Разгръща се мощна дискусия. Медиите и отделят изключително внимание, понеже това интересува всекиго. Проблемът не е политически и възможността да се съпоставят мнения е идеална, понеже те не пораждат колизия. Случаят е забравен. Година и половина по-късно Вождът признава, че записът е автентичен, „но манипулиран“, защото е била изтрита една важна ругатня към президента, дето го накарал да направи това. Вождът е герой, който в момент на добродушие е решил да помогне на злото. Виж, колко е човечен, добронамерен и честен! Тук трябва да отбележим, че тази дискусия за пушенето вече изплува от пепелта няколко пъти, все в опит да се отклони вниманието на социума от някой основен политически проблем.

Важна заслуга за това принадлежи без съмнение на българския think tank. Така в чисто методологически план те са с особен принос към поддържане на властта и дори добиват функции на неин гуру (шаман или върховен жрец). Те стават с тази си дейност анализатори, прогнозисти и по този начин – особено важен атрибут на властта. Те чертаят перспективи, геополитически стратегии, визии и програми. Те стават същността на всяка власт, която няма собствен интелектуален капацитет. Нещо, без което нито една власт не може.

Властта само печели от това. Създава се представа за функциониращо гражданско общество, симулация на демократични механизми, прикриващи недемократични практики. Създава се чудесен декор за „навън“. Спомняте ли си Муамар Кадафи и неговият син Сеиф ал-Ислам, около случая с българските медици? Синът играеше ролята на гражданското общество, бащата – на властта. В България не е много по-различно, синовете (или роднините) на висшите ръководители на бившата БКП сега оглавяват най-преуспяващите think tanks.

Гражданското общество

По презумпция think tanks трябва да са част от него. Те са създадени, за да събудят гражданското мислене у страните, в които това не е било позволено. Но поради спецификата на тяхната антропология (виж подробно в книгата на Достена Лаврен „Експертите на прехода“), те генетически не могат да изпълняват тази си функция. Те са изкуствено създадени и поради това назначени, а не избрани и следствието – няма как да са елита на онова, което те не позволяват да съществува. И тук е основното противоречие – ако се зароди гражданско общество, то няма как да ги припознае като своя еманация, защото те са негов основен противник. И обратното – няма как назначените за български think tanks да способстват изграждането на конкурентна среда, която неизбежно ще роди свои резервоари за идеи и следователно – ще изземе в определен момент техните функции, но вече от друга позиция и различна функция – като алтернатива на властта, а не като неин атрибут.

Какво прави за това назначените за think tanks? Най-общо казано – подготвя по свой образ и подобие своето продължение като политически инженеринг. Те успяха да реализират проекта „Политическа академия за Централна и Източна Европа“ чрез центъра за социални практики, който прерасна в „Училище за политици“ управляван съвместно с фондацията „Свободна и демократична България. Това стана важно звено за оформяне на младите политици, но по начин, който не може да се определи като особено полезен. Ключовата му задача се състои в това да мотивират младите политици да се осланят на тези, които те припознават за своите think-tanks, а не на идеите на партийните или структурите на гражданското общество. Там можете да научите, че без съществуващия сега think-tanks възможността за достигане и запазване на властта у нас е абсурд. Така формираният „калъп за учители“ (по израза на Ботев) вади единствено и само копия на мисловните критерии на вездесъщите вълшебни помощници от точно този тип и нищо извън това. И съответно – политици от същия калъп. Така Спасители и вълшебни помощници са едно и също като модел на мислене и политическа практика.

Друг е въпросът доколко е целесъобразно съсредоточаването на млади кадри от коренно различни партии в едно политическо училище за лидери, колко функционално ще е то за един младеж с консервативни възгледи да изгражда същата визия за политиката като един младеж със силно леви социалдемократически възгледи. Многообразието се губи, а то е в основата на съвременната политика, унификацията става мерило за постиженията, различията губят смисъл, остава само стремежът към властта на всяка цена и с всички средства. Политическите идеи стават безсмислени, а стремежът към тяхната реализация – губене на политическо време. Друг е въпросът доколко граждански структури като think tank могат и трябва да изпълняват политически функции. Обучението на младите в политика е работа на всяка политическа партия и никой не може и не бива да изземва тези функции. Т.е. – всяка партия трябва сама да създава и утвърждава свое училище за политика, за да вади отличими по своята идентичност политически продукти. А не да формираш по свой образ и подобие „калъп за политици“ обслужващ цялата политическа гама.

Практически, продължаването на породата е вече осигурено. Тези, които са обучени там са „попили“ схемата на работа на българския think tank и ще могат успешно да го продължат, без да го променят. Те вече си имат свой политически гуру, който е доста различен от партийната им идентификация, но това за тях е без значение. Но това е огромна обществена загуба. Защото създава възможност да се сменят имената на управляващите (героите), но не и политическите гурута от think tank, без практически никаква видима промяна.

Така отново се явява невъзможно формирането на реално гражданско общество и отново се смесват функциите на управляващи и опозиция, която по презумпция трябва да е алтернатива на управлението. Това няма как да стане, щом калъпът е един и същ, а и функциите на героите им са унифицирани. Практически имаме припокриване на функции, или както е модерно да се казва – очевиден конфликт на интереси – между политици във властта, такива в опозиция и гражданско общество.

При това забележете – смесването на тези функции е така брилянтно филигрирано, че дори и след обучението, идеите, които отделните курсисти би следвало да защищават (нали за това са там), остават на заден план, а като висша ценност се изповядва умението за политически инженеринг (с други думи – умението да създаваш митове и да ги управляваш). Независимо от коя страна ще стоиш – управляващ, опозиция или гражданско общество. Дали това не обяснява и една от причините за така засиленото в последните години политическо номадство? И вътре и извън парламента. При това само в една посока – към власт имащия (или най-вероятния нов кандидат за такъв).

Капиталът

Той по подразбиране се нуждае от лобисти. По презумпция капиталът има нужда от ефективни механизми за въздействие върху властта. Те са жизнено необходими за постигане на целите му – разрастване. Но индиректни, такива механизми на въздействие върху властта, които биха запазили капитала от пряката му политическа обвързаност. Идеални лобисти за тази цел са „резервоарите на идеи“, изпълняващи и функциите на гурута на управлението. Те имат механизмите за пряко въздействие върху решенията на властта, но заедно с това имат и свободата да осъществяват неограничени бизнес контакти. И съответно резервоарът започва да се пълни – и с бизнес идеи и с парични потоци.

От тук до следващата стъпка е въпрос на досещане. Капиталът, щом вече има механизмите за въздействие върху властта, без да се афишира, е време да се мисли и за политическо планиране. За власт, която би била изцяло в негова услуга. Т.е. – да разсъждава се върху следващия инженерингов проект за управление, което think tank може да предложи. А съответно той изглежда толкова работещ, че да може да се финансира без особена опасност от загуба на средства. Капиталът може да финансира такива проекти, особено ако изглеждат достатъчно надеждни. Следващата стъпка е медиите да започнат да го прокламират като потребност на гражданското общество (нали think tanks изпълняват неговите функции). От тук нататък, до подмяната на стария инвариант на мита с нов е въпрос на време и средства. Т.е. – на време до достигане на емоционалните възприятия на избирателя, до пренагласяване на несъзнаваните усещания към новата виртуална реалност. И на средства – достатъчно ускоряване на „ядрената информационна бомба“, така, че тя да облъчи мощно, често и непрестанно възможно най-широк кръг избиратели. А това в съвременния свят не е много трудно.

Изстрелва се информационната бомба, която въздейства по същия начин, по който и ядрената, ако не те порази веднага, то неизбежно ще стане от ядреното лъчене, или от лъченето на самата среда, която обитаваш. Нека да разгледаме от този план един важен проект – реализацията на „Глобална България“. Кръгът е създаден още през 2002 г., като проект в подкрепа на Иван Костов, но този кръг имаше сериозен принос (но не и ключов) за достигане до властта на ГЕРБ и Бойко Борисов. Според един от важните участници в този кръг, Иван Кръстев (чрез неговия „Център за либерални стратегии“), задачата им е да предвидят и организирането на управлението в страната. Ни повече, ни по-малко. Т.е. – да моделират вота по удобен за тях начин. За тази цел медиите работеха достатъчно мощно, така че Бойко Борисов да заприлича възможно най-много на Батман, на Зоро и на Робин Худ едновременно. Ефектът е налице.

За щастие, българският политически инженеринг, къде поради липса на по-сериозен и задълбочен интелектуален потенциал (той се състои главно от политолози и социолози), дълбоко непознаващ психиката на българските избиратели, етнопсихологическите нагласи, къде защото не възникна самостойно, като плод на социална необходимост, къде поради липса на сериозна база (например изследване на политическата психология на българина, липса на стабилни изследвания върху моделите на мислене и непознаване и не отчитане на фактора на колективно несъзнаваното като инструмент за политическо въздействие, както и на сериозна липса на системни емпирични изследвания), за сега успехите му са по-скоро в поддържането (удължаване живота) на вече съществуващи и самовъзникнали митове (на фона на съществуващи потребности), отколкото в продуцирането на нови митове, които да имат реален и силен потенциал за самостоятелно управление. Което обаче не значи, че няма подобни апетити. Обратно, българският think tank вече има достатъчно самочувствие, за да мисли за продуциране на нови политически инварианти. А както е добре известно – апетитът идва с яденето.

Митът „Кунева“

Специално внимание в този план на разглеждане заслужава политическият проект, познат ни като партията на Миглена Кунева, като първи модел на реализация на нов интвариант на мита върху основната митологема за Спасителя. Съвпаденията с модела на мита за генерала-спасител и този на митът „Кунева“ – „България на гражданите“ е подозрително еднакъв, дори и в детайлите, което поражда основателни съмнения за намеса на определени професионално специализирани „фабрики за идеи“ и профайлъри в неговото зараждане. А и подборът на ръководството поражда подобни съмнения. До момента този проект дублира напълно митът за генерала-спасител дори и в най-малките детайли (това, което по-горе нарекохме „украшения“ на инварианта) – модел на възникване, подбор на лидера, неговите социално-политически характеристики, типа на отравяните послания, публично афиширане и начин на формиране на структурите. Дори и в цялостния модел на нарацията. Възможността това да е плод на случайно съвпадение е такава, каквато е да се открият две абсолютно еднакви овци в едно стадо, ако те не са продукт на генното инженерство.

Особено внимателно е подбран героят на мита – от същото време (на политическото раждане на кандидатът-вожд) на сега действащия мит, със същата популярност, от същата политическа група (НДСВ), дори по обща степен на популярност от онова време (рейтингите на Кунева и Борисов бяха твърде сходни). Дублирането е дори по темпоралните измерения за „изкачване на стъпалата“ (градацията) на инварианта – от гражданско движение в политическа партия, проверки за работоспособността на инварианта в не особено важни за мита избори (за Борисов за кмет, за Кунева за президент). Разликите са в представата (психологическата и зрителната) за вожда (като външна визия, а не като политическа същност). Подмяната на образа на мачото, на вулгарната мъжественост, с нейната противоположност (рокля, вместо мундир, дипломатичност в речта, вместо директност и опростачаване на израза) не променя с нищо същността на действие на мита, неговата моторика и психологическо въздействие. Това, ако използваме по-ясно сравнение, са по-скоро разликата в перата на шапките у две еднояйчни близначки, които за еднакви по всичко останало. Тук напълно е спазен принципа за който говорихме в началото (добавките са по-скоро козметични, отколкото пластични), същото както в нов препис на житие на древен светец.

Сега около партията на Кунева се събраха толкова различни политически личности, че е абсолютно невъзможно да се определи тяхната политическа идея. Бивш кандидат за кмет на столицата от определено дясната ДСБ, заедно с група свои съмишленици, през либерали, бивши министри от НДСВ, изявени социалдемократи и доскоро активни социалисти. По абсолютно същия начин, по който се формира и партията на Борисов. Николай Младенов дойде от ДСБ, част от СДС се откъсна и премина в ГЕРБ, активно участваха бивши влиятелни фигури в НДСВ, от БСП дойде проф. Божидар Димитров и т.н. В добавка, като допълнение си струва да се отбележи, че и Борисов и Кунева са били активни членове на БСП. Така че за нови идеи, принципи на управление, нова визия за страната, при този състав би било просто абсурдно да се говори. Очевидно и двата проекта имат други цели. Извън границите на реалните политически представи.

И всичко това би могло да си остане в рамките на вероятните догадки, ако рекламата на този инженерингов проект на мита не беше така добре тиражиран, точно от тези think tanks, точно по същия принцип, точно в същите медии. Подозрителна е и еднаквостта на начина на раждане – първо – като граждански структури (сдружение ГЕРБ, което категорично декларира, че няма намерение да става политическа партия – март 2006 г. и сдружение България на гражданите на Кунева, което декларира, че няма да направи партия от гражданското си движение, но веднага след президентските избори създаде БГ – първата и последна буква от абревиатурата ГЕРБ, но обърнати), а после като чисто политически партии би трябвало да създаде сериозни притеснения. И още нещо – връзката между герб-а и абревиатурата на България (БГ) в смислов порядък са релевантни на партия на цялата нация (от типа на тези на Кадафи и Путин). Дали не става въпрос за първи по-сериозен инженерингов проект за продуциране на бъдеща власт? Власт, родена не от избори, а въпреки проведени избори.

Наративът на двата инварианта

Не без основание можем да установим твърде сходните (за да не кажем – еднаквите) характеристики. Нека да разгледаме основните елементи на двата наратива:

Смисълът (логиката) – основна теза: Ние сме новите модерни граждани, които не приемат установената партийна система, намират я за корумпирана, негодна да управлява, порочна. Ние сме за модерна България, нови политици, нов морал в управлението, европейски модел на живот. Само ние можем да осигурим светлото бъдеше. И двете партии се градят на тази логика на наратива.

Драмата: Твърде дълго България беше управлявана от незнаещи, неможещи, крадливи и безотговорни политици. Ние сме всичко това, които те не могат да бъдат. Вие носим морала, ние сме моралът. Пълно съвпадение в програмите на ГЕРБ и БГ.

Епосът: Тук има различие – основният разказвач (и епичен герой) е диаметралната противоположност на другия. Кунева е мила, усмихната, крехка жена, парадираща със своята физическа слабост, дипломатична, тихо говореща, създаваща впечатление за притеснителност и демонстрираща висока ерудиция. Бойко Борисов е точно обратното – той е мъжкар, демонстриращ силата си и интереси в спорта, безпардонен, мачо, парадиращ с простоватостта си, недипломатичен, дори нахален, с други думи – всичко това, което Кунева не е. Разликата обаче засега е само външна. Но приликата – в някои чисто психотични симптоми – твърде еднаква. Например към възприемането на чуждо, различно от тяхното мнение, при настъпване на афектите, при жестовете и мимиките в диалога дори – твърде близки, дори еднакви. Така че е твърде възможно зад маската да се таи едно и също лице.

Т.е. – имаме пълната „противоположност“ на носителя на наратива (героя) и пълна идентичност в посланията, историческия разказ и философската основа. С други думи – пред нас е новият Давид, който ще се цели с прашката в страшния Голият. Както говорихме още в началото, тази битка е с предизвестен край, поне на ниво несъзнавано. По принцип емоциите са пренасочени, очаква се тяхното надделяване над пълното съвпадение на разумните доводи – единството в произхода (от котилото на Спасителят – цар с неговото НДСВ), единството на посланията, на самата драматургия и на повествованието. А и епосът... – твърде подозрителен.

Наред с тях, обаче разликите (доколкото реално ги има) трябва да са ефективно работещи и на ниво разум – чрез езиковото и визуално въздействие. Нека пак да отбележим – еднаквост на посланията, разлика в усещането и в използването на езика. При Борисов той е прост, използващ сленга, груб, неподчиняващ се и на най-елементарните езикови правила, близък по род на уличния, то при Кунева е изискан, дори претенциозен, пуритански (изключващ всеки намек за непристойност), език на интелектуалец. Борисов говори „аз“ иразбира точно това. Кунева говори „ние“, и се подразбира „аз“. Визията – Борисов – небрежно облечен (но марково и скъпо), без сако, с яке, по блуза, небръснат, дори с шапка за голф на известен клуб, но неотменно с особено скъпи обувки. Без вратовръзка, понякога със скиорска шапка, най-често всичко в ярки тонове. Кунева – точно обратното – елегантна, дори изискано елегантна, с костюми, не натрапчива но очевидно добра фризура, високи токове на обувките, често брошка върху сакото, стилни убити тонове, скъпи материи и маркови облекла. Би си заслужавало да се направи съпоставителен анализ в начина на обличане на двамата, но не това е целта на този текст. За това само ще маркираме изводите. А именно – различие (във визията) и еднаквост (в мисленето). Стремеж към подчертаване на благосъстояние, просперитет и финансов успех. Различно еднакви.

Така и на езикова основа и на базата на външна визия се създава различие, което повече се натрапва, но едновременно с това и достъпно за лесен рационален анализ. Така единият изглежда, че е пълен антипод на другия, въпреки, че предлаганите от тях утопии (а в дълбочинен анализ – визии, манталитет и представи) са еднакви като сестрите на прословутата овца Доли. Очевидно политическият инженеринг и у нас търпи особено успешно развитие. И като инструмент за (съхраняване) на властта и като инструмент за (създаване) на властта.

Идея и утопия

(политика или мит)

Според немския социолог Карл Манхайм (в книгата му „Идеология и утопия“) между идеология и утопия има много общи белези – и двете явления са продукт на фантазми, плод на въображението (т.е. – виртуални), а не рожба на „самата реалност“, но идеологията е основана на базата на реалността, т.е. – тя би могла да стане „самата реалност“, в този смисъл тя е позитивна, то при утопията връзката с реалността е прекъсната, и тя е по-скоро негативна, и предлагаща „невъзможни неща“. Аз бих заменил „идеология“ с „идея“ и съм убеден, че от това смисълът никак няма да пострада. Все пак Манхайм е написал книгата си преди 85 години, а от тогава идеология и идея имат различен смисъл. И пак той твърди, че „идеологията е вид утопия“, също като мита.

Следователно при толкова тънка граница, осланяща се повече до усещането, до нерационалното и неаналитичното твърдение, възприемано повече като емоция и несъзнавана необходимост, за социалния потребител възприемането на митът като идея е повече от естествено. Така на преден план излизат различията, които са вторични, нефункционални и плод на „опаковката“, на дрехата и фризурата, а не самата същност на продукта. Така еднаквите Бойко Борисов и Милена Кунева могат да минат за диаметрална противоположност, въпреки че метафорично казано, те са рожби, еднакви на многократно споменаваната овца Доли.

Не бих искал да се спирам много на еднаквостите, защото те от времето на Спасителя – цар досега са все едни и същи програми, все едни и същи обещания, все едни и същи послания, а това е отчайващо отегчително. Защото ги чуваме всеки ден вече безкрайно дълго време, така че ги знаем наизуст (виж повече за тях в „Съвременният политически мит“). По съществен въпрос е защо think tank не се опита да промени поне ако не цялостно, то поне частично нарацията. Ами защото не може. Защото се страхува, че продуктът няма да проработи, защото не познава достатъчно добре функционирането на съвременния български политически мит. Защото не познава социалните нагласи в точно този момент, защото не изследва колективното несъзнавано, което в момента доминира в социума. При грешка, би се получила сериозна колизия, а това неизбежно съкращава периода на ефективно функциониране на мита (или утопията). Това е една от причините да имаме основани да прогнозираме, че периодът на този тип външни въздействия ще става все по-неустойчив.

Причината е в самата характеристика на съвременния политически мит. Силата му не е в претенциите за истинност, а във възможността да подбужда въображението и емоциите (т.е. – в наративността), те не отразяват реалностите, а създават паралелни реалности. Разказът създава света, а не погледът върху него. А създаването на нов наратив е твърде сложна дейност, все още не подвластна на българския политически инженеринг, откъдето и да идва той – от един или друг център, както и той да се нарича – think tank, кръг, дискусионен клуб, изследователски център, фондация или научно-приложен институт. Това умение (в промяна на наратива) – бавна, незабележима и системна е овладяна от древните общества. Но в други условия, в друга информационна среда, с други методи на социално въздействие. Сега е много трудно да се каже: „Това е така, защото е така“.

В древността, до средновековието, всеки преписвач на древните жития е добавял по нещо от себе си, но толкова незначително, че да изглежда незабележимо. В кръга на 200 преписа за 200 години това вече е промяна в наратива, малка, но промяна. Тя е на принципа на натрупването – капка по капка. Сега това е невъзможно. Както видяхме, промяната е нужна и сутрин и след обед. Толкова къса памет няма. Това налага по-плътно следване на наратива и промяна в погледа (облеклото, опаковката), в някои елементи на езика (инструментът за поднасяне на наратива), но нищо повече извън това. Митът е прозрение („Това е така, защото е така“), включително и политическият, и е безумно всеки ден да сменяш оптиката му, което обаче не значи, че конкретните елементи от реалността не могат да бъдат включени в наратива. Разбира се, ако това става в поносими за социума количества. За това и митът за Живков издържа най-дълго от политическите митове в България, а всички следващи са краткотрайни. Просто тепоритъма на живота има свои правила. И те не могат да бъдат пренебрегвани.

И още нещо важно – съвременната политика е състезание на идеи. Идеи, които се базират на анализ и синтез на реалности и битие. В този смисъл те пак са абстракции, но вероятни и осъществими. Митът няма анализ и синтез. Въпреки това създава абстракции. И точно поради това – неосъществими, или утопични. Т.е. – лесно разрушими в условията на дори твърде относителна демокрация.

Сега да се върнем към митът „Кунева“. На базата на анализа, можем да стигнем до извода: Такова плътно следване на същия образец в природата не се случва, но може да се постигне в генните (политическите) лаборатории на прехода. Овцата Доли не се роди от майка (клонирана е от клетки на млечна жлеза на друга овца), а от епруветка. Съвременният политически мит има същата съдба – той може да се роди „в епруветка“ и целта на някои think tank лаборанти е точно такава. Да реанимират и драматизират нови инварианти на политическите митове. И към момента това социално проектиране има шансове да се реализира като много успешен проект на българското политическо инженерство. Стига да се опознаят въздействията на фактори като народопсихология, социално прогнозиране, социална психология и принципи на функциониране в днешно време на колективно несъзнаваното.

Митът и политическите му инварианти

Нека разгледаме координацията и субординацията в тази сложна система. Първо и преди всичко имаме митологеми, които са продукт на наследено, придобито, съзнателно и несъзнателно мислене или емоция. Те са общи за цивилизацията и добиват живот чрез материализирането им като митове в различните култури. На свой ред, всеки мит има способността да се усъвършенства (адаптира), като така става адекватен на социокултурните потребности на общността. Ако митът за Спасителя свети Георги е имал един вид пред 10 век, то през 15 век е трябвало да има по-различен вид, а през 20 – още по-различен. Промените са бавни, незабележими, но вечно действащи и придобиващи способността да дават нови отговори на актуални въпроси. Политическият мит е инвариант на този мит за Спасителя, съобразен със степента на обществено развитие. Като този политически инвариант на мита има малко по-динамична структура, но пак толкова въздействаща, заради възможността системно и неизбежно да ни облъчва чрез всички съвременни информационни средства – електронни, писмени, живи контакти и наследен афинитет.

Инвариантът на съвременният политически мит е по-мобилен. Но не до такава степен, че да се постави под съмнение неговата същност. Което значи, че той непрекъснато трябва да има готовност да сменя онези надстроечни неща, за които говорихме по-горе – т.е. „украшенията“ си. Той непрекъснато трябва да има готовност да си сменя опаковката – носителят му (героят), поведението му, езикът му, дори начинът му на поднасяне и името на Спасителя. Но без смяната на името на главния герой да променя нещо друго в нарацията.

Независимо от това, предходния спасител, още с появата си, предвещава своята дълговечност. Колкото по-съвременен е инварианта, толкова дълговечността е по-кратка. Хитлер и Сталин изкараха няколко десетилетия, а в условията на бързата и непрекъснато множаща се информация, подлагаща на съмнение основната догма, времето се съкращава до времето на мандата – Костов, Симеон, Борисов.

Не бива да забравяме, че Спасителят, заявявайки своята дълговечност, той най-вероятно несъзнателно усеща неизбежната му смяна (свидетелство за това е параноята, която всеки един от тях развива, виж в „Да чакаш Вожда Спасител“). Така роденият политически инвариант започва моментално да работи за създаването на своя бъдещ клонинг – еднакъв по нарация, различен по „украшения“ (визия). Бихме могли да го представим приблизително така:

Митологема

Мит  Мит  Мит  Мит  Мит  Мит

І

политически

инвариант 1- а

І

инвариант 1- в

І

инвариант 1- с

І

и т.н.

Това можем да си го представим като един процес на непрекъснато надграждане и натрупване. Върху основната нарация се добавя допълнителен детайл, който дава и допълнителна нова идея върху основната. Ако приемем за базисен митът „ Димитър Попов“ в навечерието на прехода, то надграждането на инварианта „Филип Димитров“ беше „да направим прехода“, при инварианта „Жан Виденов“ беше „да направим прехода“ (спомняте си Библията: Мойсей и прехода през пустинята) и „„да премахнем чорбаджиите – изедници“, при инварианта „Иван Костов“ освен предходните се добави и „да ликвидираме корупцията“. При инварианта „Симеон“ към тях се добави и „да станем европейци“. Към последния инвариант, освен всички предходни, се добави и „да строим магистрали“ (към момента са построени точно толкова, колкото и при предходното правителство), а към следващия ще се добави и нова цел, към всички предходни.

Така нека да приемем, че основният мит е великолепен дворец. От време на време дворецът се пребоядисва и са добавят нови орнаменти около прозорците. Чевръсти бояджии покриват мръсното жълто със свежо розово, пребоядисват капителите от синьо в бяло. Подменят изтривалките, пребоядисват вратите и оградата. На фриза над прозореца вече не две, а четири гълъбчета държат лента. Има и лъвчета около стълбата. Вие се разхождате около двореца и цъкате с език – сградата е направо нова! Така е, тя е добила абсолютно нов вид, без практически нищо съществено да се е променило. Фасадата са е същата, вратите – също, дори прозорците са същите. С политическия мит се случва същото. Архитекти са подменили старите износени цветове, добавили са и някое друго гипсово херувимче и готово. Имаме нов дворец. И той на пръв поглед изглежда тъкмо такъв. Нов, лъскав, привлекателен.

Практически системата е неизчерпаема, тъй като промените са по-скоро формални, докато основният разказ, драматургия и смисъл продължават да работят все в една и съща посока. Сменя се само Спасителят и то като външност, но не като същност, и добавената от него идейка. Всеки следващ спасител обещава всичко това, което и предходния и много незначително (незабележимо) малко повече от това. Сравнете обещанията на Костов – Симеон – Борисов – Кунева. Европейско бъдеще за България, повишаване на заплатите, ниска безработица, развитие на малкия и среден бизнес, край на корупцията. Митът продължава да работи с подменени имена на персонажите, но не и на техните характеристики. Това, че Живков и Борисов се държат просташки, или другото – че Филип Димитров и Симеон се държат изискано, по никакъв начин не прави посланията, драмата, целия наратив макар и с малко по-различен. Митът е сменил името на Спасителя, добавил е още една малка идейка отгоре (като ново обещание) и нищо извън това.

Следва обаче направим едно важно уточнение – в динамиката („мятането между огледалата“ ако използваме метафората на Клод Леви – Строс) образът търпи развитие в политическия мит само в една посока – на своята собствена профанизация (ако използваме сравнението на мита с дворец, то е пребоядисана фасадата от жълта в синя и е добавено ново гипсово херувимче до старите). Т.е. – всеки следващ образ е все по-непрофесионално въздействащ спрямо предишния. По принцип „профанизация“ тук ще използваме в нейния двоен смисъл – буквално – все по малко посветен в тайнствата на божествената служба (както го приема Елиаде) и преносно – опростачаване, невежественост (блъсканицата от гипсови херувимчета около прозорците).

Така всъщност божествената тайнственост в политическия мит във всеки следващ инвариант има все по-ниска степен (но без съвсем да я губи), а методът на поднасяне на нарацията и нейното въздействие – все по опростено и невежествено. Изводът – всеки следващ инвариант на политическия мит търси и може да въздейства върху все по-ниско образовани социални слоеве като своя основа и главна таргет група. Главният герой все повече звучи като карикатурно копие на предишния. Сравнете образа на Филип Димитров и Иван Костов. Или тези двамата с днешния герой. Филип Димитров имаше образа на Мойсей, водещ народа си през пустинята към свещената земя Ханаан. Иван Костов – въздействаше като божествено недосегаем. Днешният герой коментира мачове като махленска клюкарка, шляпа карти, ама не пуши. „Мятането между огледалата“ профанизира политическия мит.

Може основателно да се мисли, че колкото и перфектен да е инженеринговия модел за пораждането на нов политически мит той най-често или е частично работещ, или се ражда като неработещ, точно поради профатнизацията си. До този момент единствено митът Владимир Путин (Дмитрий Медведев) работи по-успешно (благодарение на силовите структури в страната и цялостния контрол върху преносителите на нарацията). Но и в Русия нещата се променят. Митът „Путин“ не е толкова въздействащ, какъвто беше дори само преди година. Има ли изход от подобна ситуация? Оказва се, има.

Митът „Македония“

По-горе установихме, че две митологеми не могат на работят едновременно на една политическа плоскост. Но ако плоскостта се измести от ниво политика на ниво нация, етнос, религия? Тогава, оказва се, че политическият мит може да бъде заменен от етническия, религиозния или националния, като той продължи да изпълнява чисто политически функции. Подобна система подпомага митът „Путин“ в Русия (чрез православната църква). Факт е, че без подкрепата на руската православна църква митът „Путин“ просто би свършил. Нима не е уникално, че бивш атеист сега е идол на руската православие? Преди да продължим се налага да формулираме няколко теоретични постановки.

Първо: Всяка история се гради върху разкази за герои. Митовете също са и разкази за герои. Но историята претендира да е опит за обективно отношение към героя, докато митът изисква емоционална и съпричастна към героя нарация. Но докато историята не може да бъде абсолютно обективна, а зависима от прочита, но задължително поне привидно хладна, то митът задължително и всякога е антиобективен и абсолютно по презумпция пристрастен. Т.е. – границата между мит и история е същата, каквато е между две съседни села – там някъде, но неясно точно къде.  Второ: Всяко национално, религиозно или етническо съзнание се гради върху известни митове. Върху някои исторически факти се нанасят такива „корекции“, които митологизират историята, правят я уникална, героична и неповторима. „корекциите“ са така сериозни, че историческите факти практически изчезват, или се модерират така в съзнанието на социума, че понякога добиват диаметрално противоположен смисъл. Това създава колорита, духа, усещането, формира уникалността на митичната нарация.

Например – митът за Хитър Петър и Настрадин Ходжа. Историческата фигура тук е само Настрадин Ходжа, хуморист, писал шеговити разкази и басни, подобно на Езоповите. Живял е през 13 век. Починал е през 1284 година. Няма никакви данни да е идвал в тогава независима България. Хитър Петър е фолклорен герой, плод на творческото въображение, появява се като наратив едва през 16 век, т.е. – няма никакъв начин да се е срещал с починалия преди три века ходжа. Очевидно историята е прекроена. И съшита отново в мит.

Митологизират се исторически събития, които в зависимост от времето и политическата необходимост могат да придобият едно или друго значение, което влиза в политическа употреба. Това е факт и в българската история. Героите от Възраждането ни често са обект на подобни манипулации (виж по подробно в работите на Мария Тодорова и Румен Даскалов). Това е задължително условие за изграждането на националната героика. Напълно възможно е обаче, върху необходимата за изграждането на националното самочувствие героика да се добавят и нови елементи, предаващи политически подтекст на мита. Така например по времето на комунизма на Ботев се приписваха комунистически характеристики, като предвестник на бъдещия социалистически строй (според несъмнения фалшификат „Символ верую“), за които героят (в случая Христо Ботев) със сигурност не би видял дори и в кошмарните си сънища. Така митът Ботев доби социалистически елементи и работеше в полза на комунистическата доктрина. Като противовес на мита Левски. Така митът, заложен в миналото, добива съвременни характеристики и цели формиране на настоящето, като въздейства върху него, мобилизирайки социума (в случая нацията) в полза на определени политически интереси.

Трето: Всеки национален, религиозен или етнически мит се гради върху основната митологема „нашето превъзхожда чуждото“, т.е. – реализация на опозицията наше – чуждо. В този смисъл митът трябва да подчертава качествата на собственото пред чуждото. Нашето дете е най-хубавото, а на съседите не толкова, колкото нашето, а чуждото – направо грозно. Тази опозиция наше – чуждо е ключова във формирането на национално, етническо или дори родово съзнание. Като тука се появява и един друг важен фактор – нашето-чуждо (съседското дете). Но това е друга тема. За нас е важно да кажем, че Хитър Петър в цялата нарация на неговия мит няма (а и няма как да има) поне един случай, в който той да не е по-умен, по-изобретателен, по-успешен от Настрадин Ходжа. И това е повече от естествено. Той е НАШ. Ние сме той. Това отъждествяване на съ-причастния и съ-преживяващия мита е повече от задължително. То е условие за съ-участие.

Четвърто: По принцип се приема, че колективната памет е безисторична (според Мирча Елиаде така е в древните общества). Мисля че колективната памет не е безисторична, а и антиисторична дори и днес. Тя помни героите и подвизите, но само като отъждествени (съотнесени) към основополагащи архетипи за националното съзнание. Всичко, което не може да бъде съотнесено към тях се „губи“, става част от „амнезията“ на колектива. Конкретния герой се изважда от времето, средата, бита и се помни единствено със съотнасянето към архетипа (модела) и той следва само неговите представи (допустими възможности). Героите нямат жена, деца, роднини, или ги имат дотолкова, доколкото те са част от техните геройства. Вижте от Херакъл (преди 45 века), Христос (преди 20 века) през Хитър Петър (преди пет века) до Левски (преди 130 години). Така колективната памет унифицира историята с мита и съответно я променя в тази посока.

Този принцип важи и в най-ново време. Например възприемането на процесите около националното ни освобождение също са митологизирани и често имат доста съществени промени, което прави нарацията за тези събития доста далеч от историческата истина. Т.е. – става дума за естествен процес, за създаване на инвариантни митове, за които няма никаква възможност за съмнение. Това е било така и толкоз. Хитър Петър е живял и е надхитрял Настрадин Ходжа. Въпреки че историческите факти говорят за нещо доста по-различно. Но това е същността на обединението, тези митове поддържат идентичността и всяко съмнение в тях е повече от самоотлъчване от общността. Това е духовната смърт на съмняващия се. И това е така навсякъде – от историите на Гарибалди до тези на Марат и Робеспиер. От Хосе Марти до Че Гевара. Лошото е обаче когато върху липсващата историческа истина се изгражда мит с изцяло изкуствено създадена нарация, която не е плод на естествени процеси на интеграция. Това се случва в Македония. Не без участието на „резервоарите на идеи“.

Вече стана дума за прословутия sms за меката на човешката цивилизация. Да, Александър Македонски е исторически факт. Според един български историк, той е роден в територията на днешна България. Доста спорна теза. Но според македонската държавна политика той е роден в днешна Македония. Нещо повече – той е основател на днешната държава Македония. Освен това Македония има родственост с древен Египет, освен това се родее и по пряка линия с основателите на индуизма, а и точно там се е зародила човешката цивилизация (по македонски източници). Няма да се спираме върху подобни твърдения. Те в случая не са от значение. Нас ни интересува механизма на тяхното създаване и смисълът за тяхното съществуване. А именно формирането на съзнанието и самочувствието на „избран народ“. Наистина какъв е смисълът, каква е целта на такова упражнение, което има и огромни финансови измерения? Все пак става въпрос и за големи финансови средства (необходими и за визуалния елемент от нарацията на мита). Какво се постига с това?

Ще се върнем малко назад – спомняте ли си „мегали идеята“? Да си припомним: Мегали идеята, наричана още и Великата идея или Голямата идея е политически проект на гръцкия национализъм за възстановяване на Византия. В нейните древни граници, блясък и великолепие, като Източната Римска империя. Символичното начало на проекта слага Йоанис Колетис с една своя знаменателна реч от 14 януари 1844 година произнесена в гръцкия парламент, в която той формулира основните идеи. Резултатът от тази идея е известен – няколко малки победи и веднага след това, с проработването на мита на национално ниво (т.е. – наличие на достатъчно стабилна социална подкрепа, на базата на вече споменатите фактори) следва малоазийската катастрофа (след войната с Турция) и крахът на Гърция. Политически, икономически и социален. Над 1 200 хиляди се преселват в България. И край на идеята за възстановяване на велика Византия. Сега гръцките националисти си харесаха антична Гърция. Страна, която освен частично териториално, няма нищо общо с днешна Гърция. Но и това е друга тема.

В резултат от това – днес в Гърция няма малцинства – нито български, нито турски, нито каквито и да било други – официално. В Гърция живеят само гърци... Днес Гърция е отново в катастрофа. И веднага след това (декември 2011 г.) излезе един призив на двама световно известни гръцки герои – Манолис Глезос и Микис Теодоракис, в който те обвиняват Европа, че не почита достатъчно „люлката на човешката цивилизация“ и ерго – не опрощават дълговете на страната. Не е ли странно съвпадението? Четете: „В древни времена така наречената seisachtheia – реформата на Солон за освобождаване от дългове, които превръщали бедните в роби на богатите – е основата, от която се раждат антична Гърция, идеите за демокрация, гражданско общество, политика и изобщо Европа; това е фундаментът на европейската и световната култура. В борбата срещу богатите гражданите на Атина откриват пътя на законодателството на Перикъл и на политическата философия на Протагор, обявил, че „човек е мярка на всички неща“ (подчертаването е мое).

За какво й е на Македония да възпроизвежда този модел? Защото е бил успешен за запазване на политическата власт. Защото тази идея е запазила типа власт в Гърция близо 40 години. Защото така властва Владимир Путин вече 14 години. Защото тази матрица би могла да се използва при „опрощаването на дълговете“.

Нека да разгледаме етническия състав на страната: македонци – 64%, албанци – 26%, турци 4%, сърби – 2%. По официални данни българите са под 0.07%. По неофициални е друго. И албанците, и сърбите и турците и българите са повече. Това прави трудно поддържането една власт, която няма предвид тази даденост. Проблемът е още по-сложен, защото самите македонци нямат самостойно съзнание за собствената си идентичност, нещо изключително необходимо за формиране на завършено етническо мислене – със самостойни митове и ценности. И тогава идва на помощ национализма като политически инструмент. Митът за „люлката на цивилизацията“ трябва да запълни тази празнота, да даде емоционален тласък на социума, за да преживее несгодите (указвани като временни, както в всеки мит). Да формира вяра в светлото и бляскаво бъдеще на Македония над съседите й. Идеална форма за запазване на властовия ресурс в условията на тежки икономически и политически проблеми. Започват се велики строежи – символи на мита. Паметници, арени (а другаде и магистрали), които трябва да станат символи на властта, иконични знаци, подсещащи за мита.

Нова нарация

Дали е възможно създаването на изцяло нова нарация (т.е. – нов мит) на базата на съвременните политически реалности. Преди да се опитаме да отговорим на този въпрос трябва да изясним принципите върху които работи мита в социума:

– познаваем от целия социум (лесно и бързо припознаван като свой) дори само с един иконичен знак,

– способност на всички (род, племе, етнос, нация, група) да са съпричасни и съучастни към него,

– изградена традиция в неговата практика (чествания, конгреси, празници и т.н.),

– строга йерархия в неговото функциониране (подредба),

–способност за само идентификация с колективния образ, така щото минало, настояще и бъдеще да се сливат в едно усещане,

– пълно сливане с героя-победител от нарацията – тъждественост,

– способност да бъде „предусещан“ (наличие на такива сегменти, които да възбуждат дълбината памет) от всеки член на социума.

По принцип това прави много трудно (практически невъзможно поне на този етап на политическият инженеринг) създаването на нови политически митове, които не се формират на базата на някои първични представи, на подсъзнателното възприятие. Практически това би значило формиране на нови елементи на общата дълбинна памет на групата, нещо което на този етап е невъзможно и в генното инженерство. Точно поради тази причина в недемократичните (или частично демократичните) общества, където не може да работят по обясними причини митовете за Спасителя, политическият инженеринг се насочва към митовете за превъзходството на нашето над чуждото. Там е възможно ново „преоткриване“ на историята на етноса или нацията, на базата на „напредъка на историческата наука“.

Например – нови разкопки, „доказващи“ ролята на „избран народ“ или още по древния произход и героика. Така стана в Гърция, я сега и в Македония (при коалиционно управление не може да има двама Спасители в едно и също време в една и също социална група). Това налага припознаването на новия „избран от Бога“ образ на нацията, като политически структуроопределящ в политиката. Така този мит (за опозицията наше-чуждо) може много успешно да подмени мита за Спасителя при запазване на основната цел – властта.

В България също имаме такива примери. Ето един. Още преди изборите за Велико народно събрание, през 1990 г. БКП, с цел запазване на властта, привика на помощ опозицията наши-чужди под формата на регистрираното тогава ОКЗНИ (Общонароден комитет за защита на националните интереси). Опитът за подмяна се оказа успешен. Запазването на политическото статукво се оказа важен фактор при формирането на бъдещата конституция. От позицията на времето, в нея се оказаха, вероятно преднамерено и целенасочено, някои оптекаеми формулировки, които съдействат за съхранение статуквото на политическия мит. На практика митове на базата „наши-чужди“ бяха допълнително подхранени около кампанията на т.н „възродителен процес“ и които се оказаха особено ефективни, за да се активират особено лесно и до днес. Например образът на „турските безчинства“ да такава степен се преекспонира, че мнозина имат усещането, че само преди час, заради религията си, е бил заклан пра-пра-дядо им, за които те дори и не са били чували. Въпреки, че историческата истина е по-различна – по онова време в рамките на Османската империя пристигат изгонените от Испания евреи (края на 14 и началото на 15 век), защото не се пожелали да се покръстят. В това отношение, Османската империя е бил много по-добър вариант за търпимост, в сравнение с Испания или Франция от онова време. Но, както казахме, митът априори не търпи възражения.

Всъщност въпросът за националната идентичност има малко общо с така наречени народопсихологически „качества“. Твърдя, че такива просто няма. Няма народ, които просто да е „добър“ или „лош“, „умен“ или „глупав“, „силен“ или „слаб“. Народопсихологията се изгражда на базата на митологичните нарации, които се възприемат като еднакви за общността. Т.е. – на нещо много по-различно от качества или недостатъци. В този смисъл създаването на нова нарация значи, наред с всичко останало, „бъркане“ и в дълбинните структури на несъзнаваното, нещо което няма как да е възможно в близко бъдеще. Така че подобни опити поне в близките години няма да бъдат особено успешни поне практически. Някой да е чувал за стада „овцата Доли“?

Това обаче не пречи да има експерименти. През 2005 г. имаше нов опит на българския политическия инженеринг (вероятно с външна помощ) – вече съчетаване на двата мита – този на Спасителя и превъзходството на нашия над чуждия. Историята всъщност започва още през 2001 г. с внимателна подготовка и подработка на почвата – първоначално чрез информационно насищане с книги, статии и телевизионни предавания с националистическо естество и едновременно изграждане на биография на основен поборник за етническа чистота в лицето на малко познатия по това време журналист на вестник „Демокрация“ Волен Сидеров.

Митът „Сидеров“

Историята започна с идване на книжки с антисемитско съдържание. Появиха се митове за закупуване на огромни площи от София от богати евреи, които искали тук да установят своя родина. Поради очевидната липса на каквото и да е потвърждение, този мит бързо смени нарацията си. Оказа се, че опасността не била еврейска, а турска. Не искали да купят земята, ами да я превземат отвътре. Нарацията проработи (в България има едва 1000 евреи, но около 900 000 етнически турци). По-късно към евреите и турците се добавиха (съвсем естествено) и ромите. Така митът доби по-завършен характер и смислово доби следния вид: „България не може да се оправи, защото евреите пречат с парите си, турците – с присъствието си, а циганите – с всичко“. Да мислим, че нарацията на този мит е дело на Сидеров е просто смешно. Неговите интелектуални възможности не достигат тази „висока топка“. В случая е очевидна намесата на външни фактори, които са разработили, актуализирали, усъвършенствали формулата, така че по-качествено да заработи. При това тя трябваше да се развива паралелно с мита за Спасителя Сидеров, но главният герой в повествованието се оказа очевидно неспособен да понесе тежестта на поверената му функция и практически превърна главния герой по-скоро в плахо подобие.

Митът за Спасителя Сидеров така и не можа да се реализира на национално ниво, но митът на базата на митологемата наши-чужди проработи особено успешно. По късно по негово подобие беше конструирана партията РЗС, практически инвариант на „Атака“, сега на тази база се създава новия облик на ВМРО и партията на телевизия СКАТ.

Нека да разгледаме следното твърдение: „Около 30% от българските мъже носят същия генетичен материал, като този на древното балканско население отпреди 7800 години.“. Т.е. – българите имат по-древна култура от шумерската (възникнала ІV хилядолетие преди Христос). И още: „предците ни са създали цялото това богатство от митове, религиозни сюжети и легенди, които днес се учат като „древногръцки“„. Цитатите са от труда „Основи на българизма“ на въпросния Волен Сидеров. Някакво различие от македонския мит? Дори и на йота? Не са македонци, а българи. Някакво различие от мегали идеята? Очевидна е само една разлика – обектът на нарацията и времето. Едното през 19 век, другото – през 21 век. Инак мястото е почти едно и също – разлика около 300 – 400 километра.

Тук следва да изясним едно привидно противоречие. Говорихме, че два мита не могат да се активират едновременно в един и същ социум. Това е точно така, ако двата мита имат общ произход (една митологема). Но ако са от различни, ако единият активира социума откъм неговата етническа идентичност, а другият – откъм неговата религиозна или политическа? Тогава това е напълно възможно. Факт е, че много религиозни празници от православния календар съвпадат по дати с такива, отразяващи етническа идентичност. Например църковният възкресението на Лазар и етническият Лазаруването (гадаене на момите за брак) се честват в един и същ ден, като в народното вярване те се допълват – виж по-подробно Димитър Маринов „Народна вяра и религиозни обичаи“. Практически това е масова практика и при Благовец, Цветница, Томина неделя, Сирни заговезни. Често двата празника са обединени под едно име, но се изпълняват две принципно различни практики. По Еремия се ходи на църква (църковен, еврейски пророк, предвещал идването на Христос) и етническия Еремия (пъдят се змиите и гущерите от дома) като жена (или мома) обикаля двора и дрънчи с маша и ръжен. Като се прогонят змиите се ходи на църква да се празнува пророка. Последователността е задължителна.

Защо тогава да не могат да се съчетаят политическият мит за Спасителя и етническия „нашето превъзхожда чуждото“. Дори и митологемите могат да се допълват Спасителят е „борбата на доброто със злото“, а етническият „нашето е по-добро от чуждото“. Смесването е напълно възможно. Чуждото (непознатото) винаги е страшно и опасно, а нашето е винаги свързано със спасението. Т.е. „нашият“ Спасител ни спасява от „злото“ чуждо. На този принцип е изградено управлението на Хитлер, на същия принцип е изграден и митът Сидеров. Не случайно някои анализатори намират много общо в практиките и култовете в двата режима. Едно пояснение – всеки човек, както и всяка група, влиза в различни социални роли. Той е баща за синовете си и син на баща си. Социумът може да е православен и български, да е православен и гръцки, да е католически и славянски, да е славянски и български, но да е селски или градски, да е български или сръбски, православен или католически, седесар или член на ГЕРБ и т.н. Т.е. – има допустими съвместявания само в различните роли, но недопустими съвместявания в една роля. Това използва политическият инженеринг. Той пренася политическия принцип на етническото (и/или религиозното) поле и целенасочено подменя политическия въпрос с етнически, религиозен или друг (например: град – село, един род срещу друг род и т.н.). На това поле може да се работи политически привидно „неполитически“. Точно заради това политически партията на Сидеров не се определя идейно, а етнически като „националистическа“. Неясна е и позицията на партиите на Кунева, Борисов, а и не само те. Това вече е опасно.

По важното е, че можем да направим извод: Политическата генетика може да пренася опозициите от политическото на етническото поле и този принцип на съчетаване на две не изключващи се взаимно митологеми се прилага от тази „генетика“ при формирането на нови инварианти на политическите митове и така се създава идеална възможност да се раждат нови политически чудовища. И България, очевидно, не е имунизирана от тях, обратно – дори е силно предразположена. Единственото позитивно в този случай е, че интелектуалния потенциал на българския политически инженеринг е все още не на такова ниво, че да конструира с високо качество, но това е въпрос не само на способности, а и на време. Т.е. – рано или малко по-късно може да се случи.

Балканският национализъм

Той е стар като Балканите. Едновременно с това е факт – повечето политически продукти, които се предлагат на балканския „пазар на идеи“ носят бацила на националистическа нагласа. У нас например, без съмнение партията РЗС, заедно с лидера й Яне Янев (неуспешно реализиран политически инженеринг като партия на Спасителя) придобива все по-ясни крайно националистически очертания, които определено ще дадат вида на новия продукт, наречен от журналистите „Ярешки“ (съчетание от имената на Янев и Марешки, които вече обявиха нова коалиция). Вече излезе на пазара и друга крайно националистическа коалиция – „Атака“ и ВМРО, декларира се и още една коалиция от подобен тип – Национален фронт за спасение на България (на Валери Симеонов) и ГОРД (на Слави Бинев). Ако към тези три коалиции добавим и Национал-демократичната партия на Капка Георгиева, то става повече от очевидно, че подготовката, а вероятно и самите предстоящи парламентарни избори са планирани да минат под определено силна националистическа нагласа. Нещо което се вижда и тона на медиите, очевидно дирижиран успешно в такъв тип настроения.

Случаят „генерал Делов“ доказва това. Пропагандата изгради образа на един от пълководците, като тотално пренебрегна участта на мирното население. Зад резултатите от военните победи остават скрити близо 500 000 убити, починали от болести поради войната и безследно изчезнали. Те бяха просто забравени, изтрити, за да се изгради образът на героя-Спасител. Подмяната на историческия факт с мита проработи за пореден път. Издигат се на пиедестал военните победи, а се загърбват резултатите – етническо прочистване на българите в Сърбия, на турците в България, на албанците от Черна гора, на българите и турците в Гърция и т.н. За масовия глад в Одрин и Родопите, чак до Гюмюрджина в резултат от войната, пандемията от холера, десетките, загинали от дизентерия, за тях просто се забравя. Да не говорим, че и политическият резултат от тази война е меко казано спорен. След войната, Балканите са по-слаби, по-разединени и по обезкръвени откогато и да е. А специално за България – резултатът е Втората балканска война – завършила с териториални придобивки за Гърция и Сърбия, за сметка на България.

Вече говорихме, че в създаването на мита историческия факт се свежда до минимум, украсява се, героизира се, отделя се от историческия контекст, налага му се нова нарация и той получава принципно нов смисъл и функция, която трябва обслужи определен социален (в случая и политически) интерес, така щото „нашият“ да изпъкне като герой – Спасител. Иначе казано, започва процес на мистификация, като се изхвърлят от разказа всички онези елементи, които биха подложили на съмнение основната теза на нарацията и се добавят такива, които нямат нищо общо с достоверността. Във времето той все повече се обогатява с героични дела и смайващи победи, те обрастват около историята, придават принципно нов смисъл и ценностност. Митът е създаден, сега предстои неговото честване. Това е само един от примерите, а те за Балканите са десетки хиляди. Не само в България, Македония, Сърбия, Албания, Гърция, Турция, Черна гора, Косово. Друг е въпросът, че подобен „исторически“ прочит създава условията за примитивизма в историческото мислене и налагането на определени негативни социални и политически стереотипи, формиращи балканските отношения от години. Въпросът е, че още от времето на създаването на Хитър Петър (16 век) до днес този модел се възпроизвежда безпроблемно и действа безотказно – и в случая „Делов“. И ако случаят „Хитър Петър“ е повече смешен, то в другите е повече страшен.

Подмяната работи успешно. „Нашият“ генерал е герой, победител и мъдър вожд – Спасител, а че резултатите от тези победи за довели до катастрофа Балканите просто се забравят. И Хитлер е имал добри генерали, но едва ли има някой, който би си помислил, че те трябва да получат нови почести. От балканските войни България „печели“ общо 15 000 квадратни километра, 176 000 жертви и заеми на стойност 500 милиона франка към германска банка, с което се определя и политическата й позиция по времето на Първата световна война. И в случая това беше изцяло продукт на политическия и военния инженеринг и безспорна негова заслуга.

Проблемът е, че както видяхме, той работи също толкова успешно в Македония, Гърция, Сърбия, Турция, Косово, Босна и Херцеговина, Черна Гора, Хърватско, Албания и т.н., което практически ликвидира възможностите за по-добра интеграция – икономическа, политическа, културна – между тези държави. Факт е, че границите (психологическите) на Балканите са по-устойчиви от която и да е друга част на Европа и практически в психологически план са трудно отстраними. При това на фона на точно обратния пример, който уж твърдим, че следваме.

Нека да се опитаме да разгледаме предпоставките, предопределящи подобно поведение на управляващите. От една страна те разчитат на принципа на „самодостатъчност“. Т.е. – преобладаващата етническа съставка да е характеризирана като месианска по същност и структуроопределяща по съдържание. Нека да поясним: месианска, защото й се приписват доминиращи функции над околните (съседните етноси и религии), като за целта историческите факти се вкарват в своеобразна героична нарация, изтъкваща превъзходството над околните.

За това македонците са „люлката на световната цивилизация“, макар че до средата на миналия век „Македония“ е само географско понятие. За това гърците са „фундаментът на европейската и световната култура“ (виж призива на Микис Теодоракис и Манолис Глезос от декември 2011 г.). За това турския премиер Ердоган пред почита да говори за султан Баязид и много малко за Ататюрк (т.е. – за величието на османския период, а не за модерна Турция). За това в учебниците ни по история пише, че нашата армия е непобедима, но сме страдали заради лоши политици, за това сърбите са си самодостатъчни (помните ли Милошевич?), за това албанците пишат в историята си „албанският език е единственият жив автохронен език на Балканите, който се говори във всички райони,където навремето се е говорил илирийски език, докато другите местни езици са отмрели“ (академична история на Албания). Ами идеите на северните ни съседи за древния им дако-романски произход? и т.н., и т.н.

Тук опираме и до някои чисто народопсихологически фактори, типични за всички балкански народи. От една страна продължителното живеене на тези етноси заедно (дори и най-често в рамките на едно селище) създава предпоставката идентификацията да бъде без ясно очертана географска граница – ако ще да е дори оградата на комшулика. Това е границата между нашето и чуждото, между собственото ни величие и онези, които са нашите-чужди. Тава месианско колективно съзнание трябва да постави нашия-чужд в подчинено положение, в позиция „партер“, ако използваме термин от борбата. Отграничаването от него става твърде сложно обаче поне в рамките на Османската империя. Ако от мюсюлманите за българите (нас) това е православната идентичност, то тя е неефективна за гърци и румънци, ако е славянския произход плюс религия, то тя е неефективна спрямо сърби, което създава необходимост за още по-ярки и нови граници. Такава се явява „прабългарския“ произход на българското самоосъзнаване – историята за геройствата на хановете Аспарух, Омуртаг и Крум. Т.е. – броят на действащите идентификационните маркери на Балканите е много по-голямо множество, отколкото другаде и то в много по-усложнена конструкция.

Причините са създаването на такава психика на колективната идентификация вероятно се коренят в механизмите на формирането на балканските нации – а именно на принципите на колективно самоосъзнаване на нацията вътре в конгломерат от други идентичности (такива са условията на Османската империя), чрез сепариране, отделяне, оразличаване от другите. Т.е. – чрез прекарване на нови психологически (и не само такива) граници. Докато формирането на западните нации, или източните (при арабите например) върви по точно обратния принцип – чрез обединение, т.е. – премахване на границите, включително психологически и териториални. Това е важен психологически фактор, който предполага самоосъзнаването вътре сред чуждите чрез превъзходство на собствената ти идентичност над чуждите-свои (по необходимост). Т.е. – подмяната (или по точно – украсяването) на историята до такава степен, че от историческия факт да не остане почти нищо, или по-вероятно – абсолютно нещо.

Можем да определим националната психология на балканските народи (а и не само на тях) като набор от нарации за победи и герои и тотална амнезия за неуспехите и паденията. Така се създава своеобразна представа за постоянна идентификация с победите и героите и тотална забрава за всичко останало. То вече не е и не може да бъде история, защото ще наруши представата за цялото. Много вероятно е това да е един от най-важните фактори за самоосъзнаването на балканските нации чрез месианско самоидентифициране (и самодостатъчност), което обаче създава сериозни проблеми и до днес. Тази множественост от работещи нарации за герои и победи ще е и бъдещ проблем за политическо сближаване. Но е и (или) ще е особено благоприятен факт за политическият инженеринг.

Това е и една от причините да не може да се възприеме например идеята за общ прочит на историята (идея, която лансирахме от ИИИ още през 1997 г. чрез проекта „Балкански идентичности“), защото това автоматично означава демитологизация на почти всички нарации, които всъщност осъществяват спойката „колективна идентификация“. В този смисъл и историческата реконструкция се обезсмисля. Тя би довела да обратния ефект на целящия „идентичност“. А идеята за „чистотата на идентичтността“, поне на Балканите е важен инструмент за въздействие на властимащите над социума. Важен отграничителен между „свои“ и „чужди“, между „наши“ и „ненаши“.

Но много по-важен е проблемът защо политическият инженеринг може да съвмести два мита от различен произход (от различни митологеми). Проблемът е в това, че много често политическият мит за Спасителя може да остане без обекта за въздействие. Злото си е отишло, няма го, не се вижда, не се усеща, а Спасителят продължава да ни спасява от него. Пример: Тройната коалиция (символът на злото) вече четири години я няма, а победата на Спасителя не е настъпила. Това налага спешно намиране на „новото зло“, което да е видимо и пред очите на всички, да е осезаемо и опредметено. В случая няма по-подходящо от чуждите. Очевидният крах на комунизма (видя се че капитализма не е зло) доведе до т.н. „възродителен процес“, т.е. – злото станаха турците (нашите-чужди). Те бяха в България, осезаеми, ясно видими, чудесно опредметени. Спасителят Живков пое битката срещу „новото зло“. Спасителят Живков оцеля още 5 години във властта. Но новото зло остана зло, което бързо може да се активира като основен враг.

В случая дали са турци, българи, цигани, евреи, гърци или македонци, това е без значение, важното е успешно да се идентифицират като „новото зло“. Така подмяната на обекта „зло“ по принцип не променя нарацията, а просто я обогатява, придава по-значима достоверност на разказа. Политическото генно инженерство не за първи път използва този модел. Той е добре познат още преди Живков. Укрепването на властта на католическата църква в Испания и личната власт на Томас де Торквемада (15. век) става по точно този начин (прогонване на евреите и маврите, след като са обявени за изконното зло). Ами Хитлер, ами процесите срещу лекарите-евреи при Сталин? Очевидно принципът е че това „обогатяване“ на нарацията на мита за Спасителя е ефективно в период на криза или недоверие към вожда и практически е „крайното решение“, което обаче води след себе си особено опасни последици за социума. Поради пренасянето на „злото“ в друг мисловен кръг, дори и след кончината на мита за Спасителя „злото“ остава натрапчиво, годно за нова политическа употреба.

Работата на think tank

Очевидно е, че поради исторически причини „обогатяването“ на мита за Спасителя с елементи от мита за „чуждия-зло“ е лесно възбудим. Да си припомним, че последната етническа война на Балканите завърши само преди десет години, а нови искри припламват и днес непрекъснато. Т.е. – произвеждането на Спасители, които да ни отърват от „чуждото зло“ е важен елемент в политическото подсъзнание на социума. При това битуващ не от днес, а още с края на Османската империя. Да не забравяме, че първото по-крупно общо дело на бившите народи на Османската империя бе отварянето на Балканските войни. Т.е. – „вирусът“ е жив и в състояние да атакува активно масовото съзнание.

При кризисна за управлението ситуация, имащите власт не са в състояние да подбират формите за изход от ситуацията. Тогава услужливо се намесва think tank със своя изключително дълбок резервоар от идеи (преобладаващо националистически) и решението на проблема е готово. Въпросът е в това, че think tank никога н се интересуват от последствията. Те са само експерти, те не решават проблема, а предлагат решения. И следователно – не носят отговорностите. Отговорността е изцяло и за сметка на властимащия. Въпреки че често решенията, предлагани от think tank ерозират управлението и го вкарват в нов проблем. Който пък на свой ред изисква генерирането на нови политически идеи, т.е. – нова намеса на вездесъщия think tank. Една безкрайна спирала.

Да вземем конкретен пример от миналата (2011) година – за да се избегне политическия конфликт активист на ГЕРБ върши престъпления, проблемът „Катуница“ беше етнизиран. Рашков, вместо като престъпник, беше представен преди всичко като ром. Бунтовете не бяха срещу престъпника – активист на управляващата партия ГЕРБ (възползвал се от властовия си ресурс), а срещу ромската фамилия Рашкови, точно защото са роми, а не защото привърженици на ГЕРБ. Така и останаха в историята тези бунтове – с името антиромски. Подмяната на образа на злото от политическа в етническа характеристика породи като последица маса бунтове и палежи. Със сериозни социално-психологически нагласи у хората. Които на свой ред изискваха нови идеи за смъкване на социалното напрежение. Някой да научи кой think tank е генерирал схемата? Дори и не се разбра, че продуктът е техен. Те винаги са анонимни.

Факт е, че около тях съществува винаги тишина. Те са нещо като тайно общество от богоизбрани, с които управляващите са длъжни да се съветват. Власт имащите, по обясними причини, предпочитат да мълчат (реализират чужди идеи, защото те нямат работещи такива), медиите ги отразяват дотолкова, доколкото те лансират нови глобални възгледи (т.е. – само като анализатори), обществото не знае нищо за тях, освен за лицата, които са оторизирани да застават пред камерите, които пък мълчат за истинската си работа и т.н. Така на първа линия излизат 4-5 човека, които коментират всякакви други теми, но мълчат за същинската си дейност. Те са нещо, което много наподобява алхимиците от средните векове, твърдят че правят от оловото злато, но още никой не го е виждал.

При това, поради приписваните им качества, те се представят като елит на гражданското общество, те имат привилегията да налагат партийни идеологии като надпартийни възгледи. Както и правото често да си сменят позицията. Ако днес са яростни привърженици на (измислените от тях) решения на правителството, то утре, като се осъзнае от обществото тяхната неефективност, те са най-яростните им критици. Принципът на безотговорността се реализира изцяло, а темата за морала е табу. Въпросът е може и трябва ли управлението и изпълнителната власт да бъдат техни заложници.

За сега няма изследвания в тази посока – нито за тяхното място, нито за техните задачи, нито за техния властови и финансов ресурс. Никакви. Има изследване за тяхната антропология и генеалогия (за сега само едно – цитираното проучване на Достена Лаврен), но то поставя още повече въпроси, отколкото дава отговори. А проблемът (поне у нас) заслужава особено внимание, защото по същество представлява промяна на властта и подмяна на политическите идеи със сурогатни, изпълняващи само тяхната представителна функция, но кухи по същество, разчитащи на емоционални инстинкти и психологически дадености. С очевидно особено опасни социални и политически резултати.

Проблемът не е само български – подобни системи на политически инженеринг работят в много страни. Активно в по-слабо развитите икономически страни, но работят и в Румъния (Басеску), Албания (Сали Бериша), Унгария (Виктор Орбан), Украйна, доскоро в Полша (братята Квашневски). Особено показателен пример е Русия с Владимир Путин (и помощникът Димитрий Медведев). Там принципа на политическия инженеринг работи изключително добре, до такава степен, че „Единна Русия“ вече има основателни претенции да се възприема като за държавна партия. Опозиционните парти са по-скоро фон, услужливи помощници за легитимиране на властта (виж Карпов, Лимонов и Немцов).

Към това число могат да се причислят и множество бивши съветски републики на територията на Азия (Азербайджан, Узбекистан и др.). Особено податливи са тези части от света, които по една или друга причина съществуват условия за това – психологични нагласи, специфика на социалната памет, сериозни и или задълбочаващи се икономически проблеми, липса на устойчива пазарна система и т.н. А това е така и за почти цяла Южна Америка, половин Европа и огромна част от Африка и Азия. Определено можем да твърдим, че имунизирани от такава опасност няма. Такива сигнали имаше и във Франция и в Австрия, така че никой не е в безопасност.

В това отношение може да се предполага, че част от събитията в Азия и Северна Африка са продукт на подобен политически инженеринг, опит за формиране на сходни модели, когато един инвариант на мита, трябва да замени друг. И в това отношение може да си задаваме въпроси относно участието на определени проформа не правителствени структури (финансирани изцяло от правителството на дадена страна) в формирането на новата власт там. Подобни въпроси могат да се задават за Ирак, Афганистан, Египет, Либия, Тунис, а сега и за Сирия. Проблемът е, че там, ако е „прокарван“ такъв модел, той очевидно не е добре работещ (или поне силно темпорално ограничен).

Заключение

Доколко описаният модел е работещ във времето вече научихме. И от опита в много от балканските страни, а и не само там. Но е факт, че той работи, при това много полезно, в този момент, в този час, тази година. А за създателите на инвариантите на мита (think tanks) това е най-важното. После е друго време. Важно е, че сега и днес този модел да решава проблеми, да установява превъзходство (политическо, етническо, партийно) и да дава сега и днес резултати, запазващи властта от народа. И това е най-сериозния проблем на политика, базирана на принципа на мита за Спасителя.

Няма национална или дори чисто партийна визия, защото няма нужда от нея. Визията е заменена с мит. Така визията става излишна, ненужна, дори смешна на базата на величието на Спасителя и Нацията. Няма нужда от визии за развитието на страната, няма нужда от рационални икономически, политически, социални или каквито и да е други решения. Митът ги заменя успешно. Когато старият инвариант вече не работи, think tanks са в готовност да предложат нови. Така, аранжиран с очевидно успешен политически инженеринг, изборите губят смисъл. Как да избираш между същото и същото? Има ли смисъл от това?

О горното не следва, че обществената нужда от think tank, от генериране и резервоари за идеи, е отпаднала или изчерпана, точно обратното има особена остра нужда от тях. Но не от такива, изпълняващи функциите на политически гурута, създаващи поредното политическо генно инженерство. Защото е видно, че всяка тяхна следваща рожба на тези все повече прилича на политически Франкенщайн.

Как биха могли да се родят истински think tanks? По естествен начин, чрез изграждане на функциониращо гражданско общество. Вижте колко просто звучи. Просто се изгражда едно гражданско общество и проблемът е решен. Но как да се изгради такова общество в страна, в която националния елит се съставя от силиконови плеймейтки, татуирани футболисти, властимащи политически номади със съмнително образование и бизнесмени със съвсем неясен бизнес? От тях може ли да се роди друго, освен тяхно подобие? А как да се роди и формира нов национален елит при такава обществена ценностна система, формирана от такъв „елит“?

Наскоро мастити автори, формиращи общественото мнение, ни убеждаваха, че няма нищо страшно, ако една плеймейтка не знае елементарни неща от учебниците за трети клас. Това не било важно, важното било как изглежда, колко чувствено плакала и каква нежна и наранима душа имала, а и как прекрасно изглеждала (със силикона), без никой да си задава въпроса как тази представителка на „националния елит“ е взела диплома за висше образование, щом не знае изучаваното в началните класове. Но как да си задават подобен въпрос, щом на визитната картичка на един важен политик, неизменен член на елита от поне десет години, бивш кмет на много голям град пишеше: „генерал лейтенант, инженер, доктор на техническите науки, кмет на ...“, а той и днес използва лексика, типична за онази категория хора, които имат имиджа на особено ниско образовани. Спомняте ли си: „Негово превъзходителство пожизненият президент фелдмаршал Хаджи доктор Иди Амин Дада, кавалер на „Кръста Виктория“, ордена „За заслуги“, „Военен кръст“, властелин на всички земни животни и всички морски риби, последният крал на Шотландия, победител на Британската империя в цяла Африка и Уганда, професор по география, ректор на университета „Макерере“. Иди Амин нямаше никакво образование.

Този елит може ли да роди истинско гражданско общество? Очевидно профанизацията е не само в поредния инвариант на политическия мит, но и на други нива. При това профанизирането става все по-потребно, дори добива културна стойност. Става неотменна част от обществената ценностна система и съответно има стойност на входен билет към националния елит.

Съзнавам колко е лесно да се каже: да скъсаме с вечните политически гурута на прехода, избрани неясно от кого, но знайно защо, още преди да е започнал прехода. Да скъсаме със системата на „правене на политика“ изкарана „под индиго“ от предходния приключил печално властимащ. И едновременно с това съм съвсем наясно, че поне в близко бъдеще шансовете това да се случи са меко казано нереалистични.

Както видяхме, задължителният принцип, върху който се изгражда нарацията на всеки мит налага неизменен „happy end“. Тук това няма как да стане. Защото разказът за българския think tank и новото политическо генно инженерство не е мит.

Самуел Леви е бъллгарски автор и журналист. Създател и заместник-главен редактор на вестник „Век 21”. Занимава се с политически анализи. Автор е на две книги: „Съвременният политически мит“ и „Да чакаш Вожда Спасител“.