Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

научно-популярна елегия

Представителното управление е синоним на демокрацията. А всички поне сме чували за ползата от нея. Представителното управление и демокрацията са в такава взаимозависимост, че не могат едно без друго. Сиамски близнаци. Собствени отражения. Ези и тура. Но за езикова икономия, естетически съображения срещу тавтологията, а и чисто пропагандни причини, тези изрази често се употребяват отделно, като се дава предимство на демокрация и така понякога се забравя другият, много по-точен израз.

Хубаво – лошо, но да си го кажем още в началото без заобикалки – такова животно в България нема. Има чудо. Има демокрация, а няма представително управление. Брюкселските бюрократи, с неподражаемата си езикова изобретателност наричат нашето чудо „проблемна демокрация“. Да разшифроваме – това означава нещо като дърво, което заявява, че е желязо, нещо като папагал, който мисли, когато говори. Нещо като нищо.

Демокрацията у нас е нещо като казионен портрет на Негово величество австроунгарския император Франц Йосиф, окачен в кръчмата на господин Паливец, само за да го плюят мухите. Даже по-зле. Величеството на нашия поруган от подривната дейност на гнъсните насекоми портрет е само един въображаем владетел. А когато Бретшнайдер е арестувал г-н Паливец за светотатството с образа на любимия император, Франц Йосиф и неговата монархия са си били напълно живи и здрави. Общото между тях е неугасимата всенародна любов към образите на властта, както и че колкото са избирали австроунгарския император, толкова сега избираме нашите политици.

Та, що е то представително управление?

У нас се наблюдава действието на следния общ закон –           когато по даден въпрос няма достатъчно практика, има подем на теориите. Тук ще предложим и ние своя скромен принос към безспорните ползи от теоретичното познание и вечната надежда у ценителите на красивата дума с гръцки произход, че, добре заситени с такива научни дарове, следващите поколения ще се ползват щедро от тях в реалния живот.

Ашурбанипал, типичен източен главорез, дал царския си пръстен на някой си Аман – приближен придворен. Дал му го да си пише каквито си иска закони и да ги подпечатва с този пръстен, който бил държавният печат. На този Аман пък му докривяло, че някой си юдеин Мордехай не му се поклонил достатъчно дълбоко, пък му харесали и имотите на живеещите в Асирия евреи и той начаса се разпоредил, като му ударил и пръстена-печат, да ги изколят и да конфискуват имуществото им. Добре, ама нещо се объркало и Ашурбанипал си взел пръстена, та го дал на Мордехай и работата се обърнала. След разменени атаки към двете врати, мачът завършил с обесването на Аман, барабар със синовете му, една поучителна библейска история и големия еврейски празник Пурим.

Изводът е – не е важен печатът, а този, който го дава. И, че не можеш да ядеш колкото си искаш от хляба, когато ножа не е у тебе. И тук проличава главната особеност на това, което трябва да е представителното управление у нас. С експериментален замах младата ни демократическа лаборатория е на път да се прослави с откритието, сравнимо само с изнамирането на лекарство срещу рака, а именно: не е важно кого представляваш, а кой е представителят. Единственото неизвестно в нашия случай е кога експериментаторите ще осъмнат озъбени на кола пред двореца на Ашурбанипал.

В хода на условностите на нашата чиста теория следва да обобщим – представително управление може да има тогава, когато държавният печат се дава от суверена – владетел, а този владетел са гражданите и този печат се бие от строго определени за целта лица и то само за точно определени цели по закон. Когато цел, суверен и представители са едно властово и телеологично цяло. Когато владетел не е министър-председателя, а този, който го избира. Тази прегледност е едно от нещата, които най-обичам на чистата теория.

Думата демокрация означава „власт на народа“ (от гръцки δημος – народ и κρατος – власт). Въпреки честата си употреба и тя се нуждае от превод, както това става с повечето чуждици, и поради това често се губи в него. За разлика от съвременната, атинската демокрация е била преди всичко пряка. По всеки въпрос, който преценят за важен, всички имащи право на глас граждани се събират на площада и гласуват вкупом. Ако при малките гръцки градове-държави това е било осъществимо, в многолюдните съвременни държави този процес се опосредства, като мнението на имащите право на глас по повечето въпроси от държавното управление се свеждат до решението на избрани представители. От тези избраници се очаква определено поведение, свързвано от избирателите им с резултат, който те преценяват за полезен за себе си, а не за представителя. Във връзка с това на тези представители се дава пълномощно – мандат. В него се казва какво той може, но най-вече какво трябва да направи и в какъв максимален срок може да прави каквото и да е въобще.

И тук е най-тясното място при представителното управление. Първо, няма достатъчно ефикасен начин тези очаквания на избирателя да бъдат формулирани в задоволително конкретен вид. Поради това контролът върху поведението на представителя по време на мандата, т.е. – да се предотврати играта на развален телефон, е труден от формална и правна гледна точка, да не кажем почти невъзможен. Контролът от страна на избирателя се състои почти изцяло в това да си отваря очите, когато гласува и после да реве, ако има кой да го чуе. Предсрочно отзоваване на депутати, някаква форма на импийчмънт, няма почти никъде, освен тук-там за някой президент. Това е така не само заради нежелание на политическата класа, а по-скоро по технически причини, защото обратното би затруднило прекомерно едно нормално управление. Проблемът се усложнява и от това, че политическата и икономическа ситуация непрекъснато се мени по време на реализиране на мандата и отделният избирател няма как да удостовери по всяко време по достатъчно надежден начин кое мнение на избирателите преобладава по текущите въпроси, за да обвърже достатъчно ясно представителя, и нещо повече – как това легитимно да му бъде вменено в задължение и да се гарантира неговото изпълнение.

Съвременната демокрация все пак познава редица способи за текущо коригиране на поведението на политиците. Преди всичко това са различните форми на пряка демокрация. Не всички тези форми и начини са част от позитивното право, вписано в правните кодекси, но въпреки това много от тях са достатъчно ефикасни в една добре работеща демократична система.Често тези способи играят дори основна роля. Така нареченото у нас обществено мнение има по света огромно разнообразие на изява – медийни публикации, социологически проучвания, митинги, събрания, петиции, демонстрации, протести, стачки и т.н., а общоприето е и правото на насилие от страна на народа в случаите, когато властта явно изоставя демократичните начини и цели на управление. Примери и днес, колкото щеш.

Така или иначе, основен смисъл на представителството, а оттук – на съвременната демокрация, е да се изгради една достатъчно осезаема, работеща и контролируема връзка между интереса на представляваните и интереса на представителите. Да се създаде функционална зависимост между тях в посока избирател – избираем. С прости думи – представителят да се чувства обвързан, да има интерес по необходимост да защитава интереса на своите избиратели.

У нас точно тази връзка липсва.    Тя е условна, символична, нормативно декларирана, но не добре уредена и гарантирана. Днес тя не се отличава почти по нищо от предшестващата я „народна“ представителност на „народната“ власт по времето на комунизма, когато висшето партийно ръководство казваше кой ще кара влака.

Все пак, някаква връзка между страните в това псевдопредставителство у нас има, но тя е неразгадаема по рационален път. В нея има много източна мистичност, която измества нормативното й конструиране. За наличието й съдим от чисто емпирични изводи. Колкото повече обедняват представляваните, толкова повече забогатяват представителите. И това е съвсем логично. Единият дава – другият взема. Глас, суверенитет, данъци. Избирателят дава – властта взема. Така купчинката се топи от едната страна и бавно, но сигурно се увеличава от другата. Единствената закономерност, която може да се изведе е за еднопосочния характер на тези отношения и главно – че у нас посоката е обратна на вярната. У нас избирателите съществуват заради интереса на избранниците, а не обратното.

Друга  връзка няма. Тънката конституционна нишка, свързваща волята на избирателя с тази на избранниците е скъсана напълно. С парвенюшката си любов към изрази като политическа класа, ВИП, те съвсем откровено изразяват спокойната си увереност, че са се издигнали на недосегаема височина над суверена си. Само дето още не са си наслагали перуки, кринолини и корони по опечените по къровете телеса.

Късането на връзката става по няколко начина. Големият сатър е избирателната система. Примитивна пропорционална система, която вкарва в парламента подавляващо слугите на шепа партийни лидери. Така България се управлява от хора, които можеш да изброиш на пръстите на едната ръка. Я, да си направим едно проучване колко от гласувалите знаят за кого конкретно са гласували. Когато, далеч в миналото, Народното събрание беше все още поне атракция можеше зорлем да го докараме докъм 20 – 30% „да“. А сега? Ще паднем ли под 99,98% „не“ или ще поспорим за някоя десета от процента? После, всички тези покъртително нагли фокуси с районирането, с броя мандати, с разрешителните и забранителните списъци, с автобусите, адресните регистрации, стадата купени дебили. Това овчо подстригване на електората отвсякъде, този вулгарен маскарад, който би трябвало да е поне обиден, но не е. И т.н., и т.н.

И, хайде сега, да си дойдем на думата, нещо за което избягваме да говорим – манталитета на самите представлявани. През цялото това време, което наричат с абсолютно нахалство демокрация, те показаха и доказаха, че не искат отговорни управници, а силни вождове. Искат не силен ум и високи граждански качества, а силна ръка. После реват, че ги били излъгали, че ги били претаковали. Ами на силната ръка, която по дефиниция е извън контрол и започва да хапе и ръката, която я храни, това й е работата – да претакова. Никой никого не лъже.         Каквото повикало – такова се обадило. Започвам вече да подозирам, че у нашенеца вместо хладнокръвна политическа преценка действа някакъв неизличим мазохистичен нагон, въпреки че около половината се броим мъже. Пък и много жени, доказаха, че като стане дума за политика не лягат веднага по гръб. В името на някакъв баняджийски рахат, който представляваните си въобразяват, че властта ще им подари, те й набутват в ръцете персоналните си политически ваучери, точно така, както представителите на народа и техните амановци се нагушиха от масовата приватизация, награбация и насмукация. Оказва се с прискърбие, че българинът няма какво да възложи на своите представители. Той няма политическа воля. Суверенът няма идеи как да упражни суверенитета си.       Той чака някой друг да ги роди и да му ги осъществи. Него няма за какво да го представляват. Представляват се не физиономии и партакеши, а идеи, намерения, планове, философии, представи за настояще и бъдеще. Кои са те у нашего брата? С „Той ще ни оправи!“ се изчерпва всичко. Ще ни оправи, я! И вождовете много правилно си разбират посланието от народа. Никой никого не лъже. В празния чек на българския политически мандат е написано с възможно най-големи букви: „Ела, Вълчо, изяж ме!“, „Прави каквото искаш! Искам само да ми е хубаво!“ Болка и страст. Нагон за хубаво. Нищо повече. В изборите у нас не остана нищо политическо, само една гола откровена еротика. А избирателят управлява в някаква степен удоволствието само като предпочете някой от малцината задължителни секспартньори.

Така волите и на двете страни определено се срещат в този садо-мазо дует като се съди и по хората, които обикновено се търсят и се натискат за тази работа. На такива вопли реагират обяснимо предимно безскрупулни типове, с нисък праг на емоционална и морална чувствителност, което обичайно върви в комплект с умствена немощ. Признавам им, че дори са твърде нежни с пияната нимфоманка. Такива са и ръководителите на нашата полицейска държава – обикновени милиционери. Разочаровани от лукавата хлъзгавост и невярност на номенклатурата, на предателската изневяра на дисидентите-реформатори, а после вероломната безосемстотиндневност и на Бащицата-цар, представляваните зарязаха всякакво представително усукване и се обърнаха към дълбоките ешелони на доказаните шампиони по юмручно право и си поискаха биячи, надзиратели и всякакви плещести типове от подземията на старото управление. Те просто материализираха обострящата се носталгия по бай Тошо. От тези хубавци не се искаше да правят нищо друго, а да турят ред. В липсата на ред се съзираше най-голямата беда, не в каквото и да е друго. С реда трябваше да се върнат спокойствието и сигурността, а с тях и скромното, но топло благополучие – малките, но достатъчни заплати и пенсии, почивките за всички на море, прасе във всеки двор, евтино висше за децата, безплатно лечение и развлечение в болницата за старите хора и т.н. и т.н. Всички тези мили картинки от вилички, градинки, лозя и изби, пълни с буркани и каци изпълниха изстрадалото съзнание на електората и той реши да се откаже от тази сложна, изтощителна и направо непосилна задача – да се самоуправлява, и започна да се отдава вече на който падне в името на винаги по-големия от всички ни свещен хляб. Наказанието на хляба! Библейска картина на израелтяните в пустинята, влачени като стадо към Обещаната земя с поглед назад към Египет – страната на робството, но и на хляба.

С последния триумф на представителната демокрация през миналата година си признахме откровено, че да мислим политически не е за нас работа. Че даже се и гнусим като лисицата на гроздето – мръсна работа била политиката. Мръсна е, я! Някой да е видял чиста касапница? Мръсна е, защото е изцапана със собствената ни кръв и сополи. И представляваният като бик на заколение само отправя безсъдържателен зов за помощ, при положение, че може да си свърши работата сам. Той не иска да си я свърши сам. Той или е адски тъп и още живее с романтичната мечта за добрия цар или страшно много го мързи да мисли.

Но той не си е направил добре сметката, не е чел достатъчно история, за да знае, че никой не храни гладясали лумпени. Защото това не е помощ, а преливане от пусто в празно. Лумпенът е вечно и безнадеждно гладен. Няма кой да го съжали. Съжаляват се хора в нужда, а не дембели, страдащи от хронично безделие, които рискуват даже да изгорят в развихрил се пожар, но да не станат от постелята си. Това не е свободен избор, дори като този на самоубиеца. Мързелът не е избор, а психическо заболяване.

Най-вече затова няма представително управление. На готованеца просто му се лепи затворническата униформа. Вярно, някои активно        пречат да го има, но няма и кой много-много да пречи на тях. Няма, защото никой не го иска. У нас цари лумпен-политика. За да има представително управление, трябва не само някакъв, там, пословичен интелект, който, при това, я го има, я не, а прост акъл, настойчивост, бдителност, ежедневно усилие, лично вадене на магарето от калта. Абе, даже най-обикновен тарикатлък трябва. Демокрацията и просперитетът са дивидент от цялата тази инвестиция, а не подарък от Дядо Коледа. Нямам нищо против него. Напротив, кеф ми е като радва децата. Но защо и възрастните са се нагъзили под елхата? Това не мога да разбера.

Този текст някога беше замислен като правен и политически анализ, а каква стана тя? Както често, впрочем, напоследък с почти всичко. Всеки взема нещо, коландрисва го, майстори го, радва му се. Па, се чуе по някое време тежко тюхкане и попръжни. Нещото, което се майстори, се захвърля душмански, счупва се или, ако е нещо от по-твърд материал, зловещо изтраква, срещайки други твърди тела по пътя си. След него политат неизбежните виртуозни сексуални закани към роднини и всякакви свързаности на нещото с когото и каквото и да е. Така е, защото на всички им е дошло до гуша. Всичко вече се прави без любов, без мерак, от немай къде и се зарязва по средата. Та камо ли правото и политиката? Благините от тези неща са за хора, които са си надвили на масрафа, турили са ред, стегнали са всичко с желязна ръка, изпънали са си магистралите и са вкарали всички, които пречат в затвора. Как е станало това, няма значение. Само си знаем, че става. Това е нашата жалба, това е нашият майсторлък днес. Това е нашата драма. Какво може да роди майстор, който в прозрачното си душевно състояние на гняв вижда в любовта наказание?!?

Още от средните векове на Запад е било ясно, че владетелят е обвързан от Закона. Първоначално неговата воля си е била негова и най-много на Господ, който снизхождал с миропомазването му, да му разкрива представите си за право и справедливост. Доста късно след атинската демокрация, но много по-рано от нашата, политическата мисъл, свързала веднъж за винаги тази воля като двигател на закона и въобще на всичко, което се случва в дадена страна, с един значително по-семпъл субект, а именно – народа, управляваните. Думата народ зазвучава смислено и гордо. Не с гордостта от съучастието в плячкаджийските средновековни шайки, а с принадлежността към общество от свободни граждани, които си избират управляващите.

Това е, което исках да напиша. Но какво трябва да напиша? Заслужава ли нашия човек непрекъснато да му тъпчат главата с празни приказки? Защото той се наслуша на всичко това и стана може би най-великия политически теоретик в света. Някога знанието за българина е било светиня. Сега е занимание за наивници. По времето на комунизма този човек се озърташе и попиваше всяко познание жадно, бъркаше страстно из подмолите на знанието както се лови риба с голи ръце. Покрай сегашната политическа истина в България, той е на път да намрази истината въобще.

Та, не може да се пише сериозно за истината днес. Защото няма да те приемат сериозно. Защото е обидно. Тези истини си ги знаем вече всички. А и да не ги знаем, файда хептен няма. Явно в такъв момент, при такива управници, но и с такива управлявани сме измислили поговорката – не ми давай акъл, дай ми пари. Този отчаян нашенски гняв към разума без преки дивиденти, без джакпотове, келепир и гювеч. Гняв, който не разбира истинската причина. Не пари липсват у нас и не разум, а дух. Любов липсва. Мерак. И парите се правят и се разбират с тях, и икономиките, и социалните придобивки, и демокрацията. Те са резултат и то не задължително винаги така видим като в Ню Йорк. Само хора, сред които има любов към себе си и към ближните, се грижат кой ги управлява и създават истински блага. Любовта търси съжителство и гради. Омразата руши. За съжителството трябва преди всичко разбирателство, а след това идват тенджерите, хладилника и тинтири-минтири. А ние си го представяме обратно – да се напечелим, пък тогава ще му мислим колко добри да станем и колко чувства ще можем да заделим, като си надвием на масрафа. Пазим човешкото за десерт, след лелеяния обилен обяд с материалното. Но то все не стига. Защото сме объркали следствието с причината. Помните ли как прибързано заменихме истинския мотив за реформата от 1989 насам? Колко хора се жертваха или поне рискуваха за абстрактни неща като свобода, достойнство, повече простор? Колко хора бяха просто щастливи от свободата? Как снизходително се изпълваха със задоволство от вида на техния мъчител, опулен като настъпена жаба на заседанието на Политбюро? И изведнъж всичко се сведе до хляба, до цената на тока и на месото. Не че те не са важни. Но хората не успяха да добият самочувствието, че тези цени ги определят те или поне, че могат да ги определят, а не разпасаните бакалдемократи. Не доразбраха, че изворът на интереса и просперитета, мярката за истинската цена на разума, неговият собствен смисъл е в сърцето. Стопанство и демокрация не се правят с омраза и мързел. Те са просто излишни, където отсъства желанието за добродетелност.

И това не е някакво сълзливо вайкане на недоизтребената сантименталност. Това е голата прагматична истина. Това се оказва, за щастие, единственият път към всеки друг успех. Ето как, когато светът почти беше забравил тази зависимост, дойде и страшната криза. Вгледайте се – нейните корени и първопричини имат душевен характер. Тя дойде именно от нравствения релативизъм, от готованщината, от ояждането, от пълната забрава за смисъла на човешкия живот. От полуделите технократи и техните огромни държави, възникнали от душевния мързел на управляваните, които предпочетоха спокойното плюскане пред тревогите на сърцето. Щом тревожната душа престане да ни ръководи, релативизмът на хищната алчност нахлува като потоп и почва да дави де що свари. По Дарвин. Оцелява най-приспособения. Към какво? И за какво? Човешкият свят от съжителство, за което са нужни взаимопомощ, съчувствие и солидарност, се превърна в съревнование, конкуренция, в олимпийски игри на парата и надяждането. Състезание, което се провежда чрез стъпване по чужди глави. Какво друго да очакваме от царството на бездушните лихвари и мутри, от морлоците на Станислав Лем? Как само ги е видял в зората на днешния канибализъм! Морлоците знаят само да вземат, да пият кръв, те не могат да дават. Дават и създават милиони обикновени хора, които искат с плодовете от труда си да зарадват семействата и приятелите си, които съчувстват на безпомощните и нещастните, и понякога дори се жертват за тях. Преглъщайки слюнката си, връщат портмонета, тъпкани с пари, давят се за да спасят непознато дете, изгарят като гюромихайловци в очите на наднормения свят. Това е основата на икономиките и социалния комфорт – създаденото с усилията на любовта. Не студените и грозни небостъргачи на Мамона, които са се качили нагло на гърба на света и го яздят към пропастта.

Затова първото, което хората трябва да разберат и изберат е не кой да ги представлява, а за какво да ги представлява. Тогава останалите неща сами ще си дойдат по местата.

Атанас Кръстев
Атанас Кръстев е роден през 1958 година. Работи като адвокат основно в областта на конституционното право, човешките права и нестопанските организации. Пише поезия, научни и публицистични текстове. Член е на Международната академия за свобода на религията и вярата, Вашингтон, САЩ, Международния център за правни и религиозни изследвания при университета Бригъм Йънг, Прово, САЩ, основател на фондация Европейски център по право, разработваща проекти в областта на човешките права. Участва като експерт в работата на различни органи на Народното събрание.
Други статии от този автор

Посетители

14
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 1 ден
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 2 дни
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 2 дни
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ще повторя тук... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Chavdar...
    преди 6 дни
  • Б. Илиева писа Още
    Всяка емоция, описана... преди 1 седмица
  • Мими писа Още
    Благодаря Ви, открих... преди 1 седмица
  • Liliana Deyanova писа Още
    Blagodaria ti za texta, Zlatko, nai -... преди 1 седмица
  • Петър Пейчев писа Още
    Хубаво! 
    преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Малко хора си дават... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Здравейте, Лин, ще ви... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Оригинално заглавие... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още
    Г-н Дуранкев,... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още

    Здравко поздравявам... преди 2 седмици
  • Лин писа Още
    Много познато и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    "Опитът прави хората... преди 2 седмици
  • Ema Veneva писа Още
    Не мога да повярвам,... преди 2 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Надявам се повече... преди 3 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 3 седмици
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 3 седмици
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 4 седмици
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 4 седмици
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 4 седмици
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 4 седмици