Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Поредица
„Ислямът и модерността“

Ислямът в Европа от Тимъти Гартън Аш.

Просветителски фундаментализъм или нов расизъм? от Паскал Брукнер.

Идентичност и миграция от Франсис Фукуяма.

Сблъсъкът на цивилизациите – реалност или медиен мит? от Златко Енев

Европеизация, а не ислямизация от Басам Тиби.

Какъв сблъсък на цивилизациите? от Амартия Сен

Сблъсъкът на исляма с модерността от Франсис Фукуяма

Коран, свобода на словото и европейски ценности от Гелийн Молир

Нека престанем да говорим за религия! от Оливие Роа.

Нито „борба“, нито „диалог“ на културите от Оливие Роа

Възходът на мюсюлманските терористи от Мализ Рутвен

Как да разбираме исляма? от Мализ Рутвен

Много по-добре е нещата да се дискутират открито от Кристофър Колдуел

Европейският ислям през очите на професионалиста от Юте Клаузен

Как се създават мюсюлмаснки демокрации? от Ян Вернер Мюлер

Имат ли място правата на човека в исляма? от Емил Коен и др.

Европа и Ислямът – Ибрахим Карахасан-Чънар

Призиви към насилие в Корана и Библията от Филип Дженкинс

Ислямът в Източна Европа от Джейкъб Микановски

Не бих се учудил, ако някой ден бъдещите историци счетат за най-удачно описание на нашата съвременност кратичката формула „времената на Големия страх“. Не че страхът като изключително ефективно средство за контрол и манипулация на масите е изобретение на нашето време. Онова, което изглежда ни различава от по-ранните, технологически не толкова изкушени епохи, е гласовитостта.

Тясно сплетената комбинация от голямоформатни, медийно всесилни политически и бизнес интереси, която без видими изключения управлява световните икономики и политики, вече се е превърнала в своеобразен политико-медиен комплекс, наследник на предишния, военнопромишлен такъв. И формулата, която, както изглежда най-ясно описва начина, по който този комплекс функционира, се съдържа в простичкото вестникарско правило: „Добрите новини не са новини!“ Студените войни биват заменени от глобални затопляния, злите империи – от брадати фундаменталисти, препасани с колани от динамит. Онова, което не се променя, е посланието. Страхувайте се – и ще бъдете щастливи! Това е формулата, която ни се предлага от всички страни – и, дали под натиска на някаква еволюционна (и все пак доста перверзна) потребност за приспособяване, или от простичък стаден инстинкт – ние с удоволствие се подчиняваме, превръщайки страха в modus operandi, един вид сив кардинал, който ежедневно управлява съществуването ни.

На фона на казаното метафората за „сблъсъка на цивилизациите“, широко популяризирана от едноименната книга на американския политолог Самуел Хънтингтън, се оказва изключително плодотворна и доходоносна. Нейната обяснителна и сугестивна сила изглежда просто неизчерпаема. Накъдето и да се обърне човек, пред очите му се изправят все същите, медийно опростени цивилизации-гиганти, сплетени в мълчалива или не чак толкова мълчалива борба за оцеляване и надмощие – и преди всички останали трите най-големи, християнска, ислямска и конфуцианска. Събитията от 11 септември 2001 година рязко промениха фокуса на световното внимание, измествайки назад предполагаемата заплаха, идеща откъм Китай и далечна Азия (за късмет на този регион, ако питате мен). И ислямът, доскоро повече или по-малко пренебрегван, ако не и презиран като икономически и културно изостанал, изведнъж се превърна в онзи враг номер едно, без който изглежда Западът – или поне онзи Запад, чиито интереси обслужва споменатия по-горе политико-медиен комплекс, просто не може да съществува. В този смисъл описанието на радикалния ислям, предложено от консервативния американски интелектуалец Чарлз Краутхамър, изглежда повече от меродавно:

„Презрението към привлекателността на радикалния ислям е израз на една светска надменност. Радикалният ислям е не само също толкова фанатичен и неукротим в своя антиамериканизъм, антизападнизъм и антимодернизъм, колкото и всичко, което вече познаваме. Той притежава ясното предимство да произхожда от една почитана религия с повече от един милиард последователи, които не само го снабдяват с все нови и нови членове – тренирани и подготвени в джамии и мадраси, далеч по-ефективни, независими и разпространени от който и да било лагер на Хитлерюгенд или Комсомол, но е и в състояние да се опре на една дълга и дълбока традиция на религиозно усърдие, пророчески очаквания и култ към мъченичество. Хитлер и Сталин бяха принудени да изобретят тези качества отново. Версията на Мусолини беше пародия. Ислямският радикализъм лети под знаме с далеч по-голяма историческа дълбочина и притегателна сила, отколкото ерзац-религиите на пречупения кръст или сърпа и чука, които се оказаха толкова исторически слаби и илюзорни“[1].

Но дали наистина е така?

В следващите части на това есе ще се опитам да покажа, че е възможна и една напълно различна интерпретация на някои от най-новите политико-културни развития и конфликти на нашето време, при това една далеч по-оптимистична и миролюбива, отколкото е идеята за „сблъсъка на цивилизациите“. Основните ми тези са:

1. Ислямът, дори и в по-радикалните си модерни форми, не е непременно заплаха за Запада и неговата цивилизация. Той обаче може да се превърне в такава заплаха – особено ако Западът продължава политиката на радикална конфронтация, избрана от някои негови лидери като най-подходяща в последно време.

2. Тероризмът, практикуван от Ал-Кайда и другите революционно-ислямски групировки, е свързан не толкова с ислямската религия, колкото с една нова революционна идеология, прикриваща се под религиозна маска.

3. Глобалният „сблъсък“, ако може да се говори за такъв, е сблъсък не между цивилизации, а между идеологии – точно какъвто беше и сблъсъкът през втората половина от миналия век. В такъв смисъл не може да се говори за едно ново, качествено по-дълбоко, развитие на световните конфликти. По принцип конфликтът си остава все същия стар сблъсък между либерално-демократични и революционно-антидемократични идеи, който вече познаваме, само че с нови актьори и участници.

1.

Привържениците на идеята за „по-високо“ развитие на християнската религия в сравнение с мюсюлманската обикновено изтъкват в защита на мнението си аргумента, че християнската религия, за разлика от мюсюлманската, вече е преминала през един процес на вътрешно „пречистване“ (Реформация) – което, следователно, я прави по-рационалната, по-разумната и като цяло по-хуманната от двете. Дали това е така или не си остава спорен въпрос – при това въпрос, който вероятно може да бъде обсъждан по разумен начин единствено вътре в едната или другата от двете религии, но не и под формата на диалог помежду им. Прави впечатление обаче липсата на склонност от страна на Запада като цяло да вижда в последното развитие на исляма нещо по-различно освен засилването на неговата предполагаема експанзионистична, агресивна страна, т. е. една заплаха за самия себе си и собствените ценности. Нещо повече – налице е една ясно изразена тенденция, особено сред някои независими интелектуалци от типа на покойната Ориана Фалачи, да не правят особена разлика между класическия ислям и неговите модерни (чети „заразени с тероризъм“) „израстъци“. Дори и уважавани автори като Хънтингтън говорят за „кървавите граници на исляма“ и неговата исконна склонност към насилие и агресивност[2].

От друга страна, някои експерти в областта на исляма, като например французинът Оливие Роа, представят добре аргументирани изследвания в полза на тезата, че в дългосрочен план това, което в наши дни изживява ислямът, не е нищо друго освен негов собствен еквивалент на християнската реформация. В частност, модерните ислямисти, също както и ранните реформатори на църквата, изкореняват исляма от традиционните му политическо-културни матрици, като същевременно му придават една по-чиста и универсално-религиозна форма. Докато например традиционният ислям е бил практикуван предимно в определени локални или национални условия, неразривно свързани с местните нрави, обичаи, светци и пр., то неговата модерна версия все повече се превръща във въпрос на личностна обвързаност и моралност, точно както това е при протестантизма – с което на практика се полагат основите на един модерен индивидуализъм, където религиозната идентичност вече е въпрос на собствен избор, а не на семейни или комунални обичаи, предписания и пр.[3]

Погледнато в такава светлина, най-новото развитие на исляма не само не представлява заплаха за Запада, а напротив, то е израз на един вид вътрешно развитие, което потенциално сближава, а не раздалечава, двете големи религии. Разбира се, много трудно е да се предскаже накъде ще бъде поведена от това развитие ислямската общност и дали то няма да доведе до процеси на дестабилизация и хаос, както показва европейската история.

Тук навярно е мястото, където е време да се подчертае, че целта на това есе в никакъв случай не е да се прави апологетика на един вид „безобиден“ или „безвреден“ ислям. Всичко, което се опитвам да кажа е, че не е необходимо ние самите да подсилваме процесите на дестабилизация, с които един такъв мащабен процес по неизбежност е свързан. Нападайки го, ние само го правим още по-радикален. Забранявайки ислямските забрадки, ние само ги превръщаме от символ на подчинението на жените в символ на тяхната свобода.

2.

Автори като споменатия Оливие Роа или Франсис Фукуяма ни предоставят сериозни, добре обосновани анализи в подкрепа на тезата, че заплахата за Запада в момента идва не от религията Ислям или нейните последователи, а от една нова радикална идеология, която намира привърженици само сред определени, много тесни мюсюлмански кръгове (следвайки Фукуяма, оттук нататък аз ще наричам тази идеология джихадизъм, за да я разграничавам от по-общи и не толкова точни понятия като например радикален ислямизъм)[4]. Според тези анализи, към които с удоволствие се присъединявам, източниците на джихадизма трябва да се търсят не в някакви изкривявания на традиционно практикувания ислям (който винаги е бил локално свързваща, комунална форма на религия), а в това, което те наричат „де-териториализация“, т. е. откъсване на отделни индивиди и групи от техните традиции и корени, при което много често те се оказват в ролята на отчуждени, откъснати от общността малцинства вътре в немюсюлмански страни. Това обяснява например факта защо толкова много джихадисти са родени в Близкия Изток, но са израсли в Западна Европа (като например Мохамед Ата, един от принципните изпълнители на акта от 11 септември).

Разглеждан по този начин, джихадизмът е не толкова опит да се възстанови една по-ранна, чиста форма на исляма, колкото опит за създаване на една нова, универсална по обхват и политическа по същност, доктрина, чиято основна цел е да служи като източник на идентичност за откъснатите от общността (и не рядко живеещи в нелегалност) нейни привърженици, независимо от външните условия, в които те живеят, т. е. точно в контекста на мултикултурния, модерен и глобализиран свят.

Нещо повече, определени изследователи като например историците Ладан и Руая Буруман посочват, че много от идеите на джихадизма имат не ислямски, а западен произход[5]. „Ако се направи преглед на идеологическите предшественици на джихадизма, като например Хасан Ал-Банна и Саид Кутб от Мюсюлманското Братство, Маулана Мадуди от движението Джамаат-е-Ислами в Пакистан или Аятолах Хомейни, то се открива една синкретична доктрина, която смесва ислямски и западни идеи, последните заимствани най-често от радикалните левици и десници от европейския двайсети век. „Понятия като „революция“, „гражданско общество“, „държава“, както и естетизацията на насилието идват не от исляма, а от фашизма и Марксизма-Ленинизма. … Следователно, грешка е да се идентифицира ислямизма като автентичен и донякъде неизбежен израз на мюсюлманска религиозност, макар че той със сигурност притежава способността да усилва религиозната идентичност и да разпалва религиозна омраза“[6].

3.

Ако се приеме логиката на тази аргументация, то става неизбежно заключението, че конфликтът, който в момента най-силно ангажира световната общественост, е не „сблъсък на цивилизации“ на ново, непознато досега равнище на разпространение и интензивност, както и разрушителен потенциал, а нещо, което изглежда значително по-добре познато, сравнено с опита от двадесетия век. Опасността за Запада идва не от дълбоко религиозните обикновени мюсюлмани, живеещи в тясно свързани, комунално-ориентирани общности в Близкия Изток или тук при нас, а от отчуждени млади хора без корен и традиция, живеещи най-често в Западна Европа, които, ако не биха намерили идентификация в някаква форма на радикален ислямизъм (джихадизъм), вероятно биха търсили отговори на въпросите си в учения като фашизъм или радикален комунизъм. Всички по-известни акции на джихадистки групи, като например атаката срещу Световния търговски център, бомбените атентати от Мадрид през март 2004, убийството на режисьора Тео ван Гог в Амстердам през ноември 2004, както и бомбените атентати в Лондон през юли 2005, бяха провеждани именно от такива млади хора.

С други думи – джихадизмът като явление е продукт не на ислямския традиционализъм, той е по-скоро един вид „остатъчен продукт“ от модернизацията и глобализацията на света, в който живеем.

От друга страна, логичен извод от този тип анализ е, че опитите за механично привнасяне на западни решения в мюсюлманския свят едва ли ще донесат някакви желани резултати. Многопартийни избори под егидата на международни умиротворителни сили не означават автоматично демокрация от западен тип. Също така, опитите да се наложат на мюсюлманите норми на поведение, които те разглеждат като чужди за тяхната религия и морал, дори и в западно- или източноевропейски общества, само ще забавят, ако ли не напълно осуетят, процеса на интеграция, в който вероятно се състои единствената дългосрочна перспектива за безконфликтно развитие на тези общества. В определени случаи, като например в България, те дори биха могли да разрушат вече съществуващи, доказали устойчивостта и жизнеността си модели на мултикултурен съвместен живот, изграждани бавно и трудно в продължение на столетия.

Макар и очевидно след всичко казано, все пак е необходимо да се каже, че опитите за демонизиране на мюсюлманите като ретроградни, инстинктивно-авторитарни същества, които „по дефиниция“ се противопоставят на западните ценности и идеи, са дълбоко деструктивни по самата си природа. Резултатите от множество социологически анкети показват, че широките мюсюлмански общности не мразят Запада или неговите ценности сами по себе си[7]. Онова, което те мразят, са външните политики на определени западни правителства. Те считат, че едностранната подкрепа за Израел от страна на САЩ срещу палестинските интереси е обида и унижение за всички мюсюлмани. Освен това, множество млади и образовани мюсюлмани разглеждат американската подкрепа за авторитарни режими като този на управляващата династия в Саудитска Арабия или правителството на Хосни Мубарак в Египет, като единствено и главно основание за тяхното продължаващо съществуване – в противовес на собствените им стремежи към постигане на своя, самостоятелно извоювана демокрация. Погледнато от тяхна страна, именно американското присъствие в региона е това, което задържа процесите на нормализация и демократизация, като радикализира жителите на региона и ги прави по-податливи за идеите на една ислямска пропаганда от недемократичен, авторитарен тип.

 

Ще завърша тази статия с добре известната сентенция, че историята обича да се повтаря – особено когато от нея не са извлечени никакви, нито дори елементарни поуки. И България, опитваща се да отхвърли от гърба си наследството на едно тежко авторитарно минало, не би трябвало да забравя, че само преди около двадесет години на нейна земя се разигра един от най-позорните и деструктивни епизоди от най-близкото българско минало, преименуването на етническите турци. Независимо от нашите желания, предпочитания (или заслепения) светът, в който живеем, трябва да бъде споделян с други човешки същества. Така също – и особено тогава – когато те не споделят съвсем същите културни, религиозни или политически убеждения като нас. В тази посока – също както и в геометрията – царски път няма.

 



[1] Charles Krautahmmer, „In Defense of Democratic Realism“, National Interest 77 (Fall 2004)

[2] Виж Samuel P. Huntington, „The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order“, Simon & Schuster UK 1996, pp. 254-259, в частност таблиците на стр. 257/258. (Един мюсюлманин навярно би припомнил на това място добре познатата сентенция на Марк Твен, според която съществуват лъжи, гнусни лъжи – и статистики).

[3] Виж Olivier Roy, „Globalized Islam: The Search for a New Ummah“, New York, Columbia Univ. Press 2004, Ch. 1

[4] Виж Francis Fukuyama, „America at the Crossroads: Democracy, Power, and the Neoconservative Legacy“, Yale Univ. Press 2006, pp. 70-78.

[5] Виж Ladan and Roya Bourumand, „Terror, Islam and Democracy“, Journal of Democracy 13, no. 2 (2002): 5‑20

[6] Fukuyama, ibid., pp. 73

[7] Виж Fukuyama, ibid., pp. 76, както и http://www.zeit.de/2006/38/Kopftuch-Studie, за резултатите от едно представително проучване сред 315 жени от турски произход в ГФР.

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор

support

Посетители: 52

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Г. Джамбазов писа Още
    Поздравления! 
    От... преди 2 дни
  • Петров писа Още
    Другаря Кунев е прав.... преди 2 дни
  • Николай Колев писа Още
    Следващият текст... преди 3 дни
  • сухи писа Още
    Г-н Енев, е истинния... преди 4 дни
  • Николай Колев писа Още
    СМИ в България... преди 4 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
    Към Kunev: Да, статията... преди 6 дни
  • Петров писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 седмица
  • Constantin писа Още
    Great story преди 1 седмица
  • Тодор Георгиев писа Още
    Откога... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А инак хора, болни за... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря ви, хора. Не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    До Някой.

    Добър... преди 1 седмица
  • Angelov писа Още
    Bravo,bravo,bravo!!!!!Edin fantastichen... преди 1 седмица
  • Някой писа Още
    "все пак... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,като... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Евгения Иванова –... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,не се ли... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Тук има повече от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Бай Ахмед писа:
    Дедо Въсу, и ти си в...
    преди 2 седмици
  • Бай Ахмед писа Още
    Дедо Въсу, и ти си в... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' Преименуването е... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Златко-в резултат на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    В различни култури... преди 2 седмици
  • Kunev писа Още
    Прочетох много... преди 2 седмици
  • Свързан с корените с... писа Още
    Македонизацията не е... преди 2 седмици