1 1 1 1 1 Оценка 80% (1 гласуване)
Pin It

(Разговор с Ивайло Дичев: децата, протестите, бъдещето…)

Децата на прехода, както наричат новото поколение, се събудиха. Инстинктът за самосъхранение ги изведе на площада. Проф. Дичев, какво предизвика бурната им реакция на Орлов мост в столицата, едва ли е само гората? Те крещят срещу лъжата, срещу привилегиите, монополите...

Светът много се промени. През 1968-а за протестиращите европейски младежи най-важното беше да си политически ангажиран, на Запад четяха Маркс, на Изток - негови критици. Днес е куул да си аполитичен. Най-голямата обида е да ти лепнат етикет от рода на „ляв“, „либерал“ или каквото и да е друго. Затова природата: тя е нулевата степен на политическото. Когато браните природата, не рискувате да ви обвинят, че правите политика, че искате да управлявате обществото. През 1989 г. екологичните протести прикриваха страха ни да се изправим по политически начин срещу комунистическия режим. Днес страхът е преминал в един вид автоматична автоцензура, политиката значи кариеризъм, кражба, егоизъм. Безкористни сме само ако се кълнем в общочовешки ценности. Властта много се радва на това положение, защото то добре я устройва.

Защо я устройва?

Защото насреща си тя няма реален опонент, а само наивни идеалисти, които ще повикат, после ще се запилеят някъде в чужбина. Целенасочено им се подмята - внимавайте, протестът се политизира, това вече не е гражданско действие... И младежите наивно почват да се оправдават - няма такова нещо, ние не сме политически, ние искаме само чиста природа. Разбира се, недоволството изразява далеч по-дълбоки неща. Тоталната дерегулация и приватизация, подчинението на обществените интереси на частни, пълната абдикация на политическото пред икономическото. Съпротива срещу неолибералното управление, което у нас провежда правителството на Дянков - Цветанов, т.е. капитулация пред икономическите интереси, прикрита с полицейски фойерверки.  Но защо трябва аз да интерпретирам? Защо не го заявяват самите протестиращи, защо не действат системно и целенасочено в една посока?

Когато има протести, обикновено има и водачи. Защо тук няма такива или поне никой не е излязъл на светло? Всъщност, може ли да кажем какъв е профилът на недоволните днес?

Тази липса на водачи, на програми, на консенсусни визии за бъдещето е пряко следствие от страха да заемеш политическа позиция. Наместо битка за власт протестите стават един вид лайфстайл, градски събития, подобни на футболния мач или концерта. Не искам да ги подценя, много се радвам, че ги има, но предупреждавам за опасностите, които крие тази тенденция. Политическата съпротива в миналото предполагаше организация, трудна и скучна партийна или профсъюзна работа, гласуване на организационни събрания, обсъждане на платформи...

Днес как се прави политика?

Отваряш страница във Фейсбук, това става за минута. Без всякакъв риск, мигновено си доставяш онова морално удовлетворение, което по-рано ти е носела дългогодишната работа. Новите комуникации вкараха обществото в режим на непосредствено, мигновено удовлетворение. Всяка кауза се рои на стотици подкаузи, всяка тема се обсъжда от безброй дигитални мислители, които не искат да делегират другиму лидерската функция. Всеки е лидер на самия себе си. Оттук анонимността в дигиталното множество. Не че си невидим, а че си сред безброй други като теб. После ето какво става. От отсрещната страна се появява друго едно множество с обратните искания и властта казва: изразени бяха различни мнения, ние ще направим каквото сме си намислили...

Това не се ли превръща в проблем?

Тук има проблем, и то дълбок. Той стои пред цялото ни общество - как да се конструира консенсус от индивиди, които нямат търпение, които отказват да се подчиняват на идеи и лидери. Вижте какво се случва. Все по-отчаяно имаме нужда някой да вземе в ръце нещата, да спре колата, която отива в пропастта. Но всеки конкретен индивид, който се появи на хоризонта, всяка конкретна партия веднага започваме да възприемаме като по определение лоши, корумпирани, користни... Не знам как ще излезем от тази задънена улица, може би младежките движения ще ни дадат някакъв отговор.

Младите твърдят, че не искат смяната на едни елити с други, за тях дори не е важно кой управлява, важно е какви са правилата на играта. Това възрастните разбират ли го, политиците усещат ли кого имат насреща?

Би било добре, ако сте права. Защото в страна като нашата, доминирана от жълтите медии, най-често страсти се бунят около личности. Правилата на играта са собствено политическият аспект на гражданското действие. Какво искаме - държавен контрол над публичните неща (например над природата) или лекото им и безболезнено приватизиране от който даде повече? Когато обществените проблеми се представят като самоочевидни общочовешки ценности, избор няма, а за нас остава злорадството от един или друг низвергнат министър. Боя се, че недостатъчно формулираме алтернативите пред обществото, различните опции на правилата на играта.

А младежите все пак нямат и достатъчно опит...

Младежите, от една страна, нямат този опит, от друга, както казах, просто се гнусят от политическите думи (ако приемем, че изобщо ги разбират). Те смесват партийно с политическо, т.е. в момента, в който им кажеш, че тяхното действие е политическо, почват да се извиняват: не не, не съм за БСП, не съм за Кунева... Партиите идват след политическото, те са алтернативи, които назряват в обществото отвъд тях.

Това поколение израсна в доста смутно време, без авторитети, беше почти полуизоставено. Как се вписва то в обществото днес?

Да, изоставеното поколение на родените през 80-те години, което някои наричат поколение Y, влезе в живота или без родители, които бяха гастарбайтери в чужбина, или с родители, тотално объркани от срива на ценностните координати. Майката оставя инженерството и почва да продава сутиени на пазара, бащата се пропива... Насред тоталната несигурност, да кажем около пубертета, се появява интернет, цяла вселена, където може да избягаш завинаги от неуютния свят. Дали младежите, които протестират днес, не правят нещо такова - наместо да променят срамния свят, опитват да избягат от него.

Може би защото политиката е скучно нещо за тях?

Това изкуство на възможното, което е политиката, за младите е не просто скучно, а ужасно скучно нещо - непрекъснато трябва да балансираш интереси, да забавяш, да овладяваш страстите. Колко по-лесно ми е в момента да развия пред вас някакви свои идеи, отколкото да направя така, че те да заразят дадена човешка група. Новите комуникации ми позволяват дори да не чакам да ме интервюирате, сядам и се изказвам, човечеството ме слуша. Е, ако не - би могло да ме слуша. Интернет направи тази неусетна подмяна на реалния човешки контакт с дигиталната вечност (която впрочем засега трае само двайсетина години). В историята на човечеството властта винаги е била нещо крайно сериозно, власт има онзи, който е готов да умира или да убива. Културата на незабавното удовлетворение, в която живеем, сякаш ни освобождава от тази фатална граница, всичко е на майтап, може и така, но може и иначе. Оттук политическото действие се превръща в подкопаване на онова, което друг се опитва да прави, не в отстояване до смъртта на собствена позитивна програма. Бедата е, че в подобен режим на индивидуално преследване на удовлетворението гражданските енергии се фрагментират.

По какъв начин става това?

Да вземем горските протести. За едни колкото по-диво, толкова по-добре, да ги наречем ултраеколози. Има обаче други, които искат връщане на държавата, т.е. не да не се строи, а да се строи регулирано и в интерес на всички, да ги наречем социалетатисти. Трети пък искат трето - приватизация, но по пазарни правила, да ги наречем пазарчици-легалисти... Какво може да обедини подобни разнопосочни политически нагласи? Емоцията на най-малкото общо кратно - НЕ-то.

От какво се страхува властта - от протестите или от възможността на интернет поколението да се събере бързо? Затова ли е толкова гъвкава?

Съвременните управляващи вече не представляват никого, освен може би някакви отделни лица, за които лобират. Няма класи, няма стабилни политкултурни идентичности. И така е не само у нас. Оттук нарастващият ужас от общественото мнение. Ужас не защото то може да се противопостави на дадена политика с блокиране на кръстовища, а защото то започва да става неуправляемо. Избухва в този момент, угасва в друг, разпалва се по един повод, игнорира друг.

Кой момент имате предвид?

Същите тези младежи, които протестират срещу възможността да се строят хотели по горите, проспаха приватизацията на товарни превози на БДЖ, с които печелившата част на компанията се дава на частник, а пък губещата ще легне на нас, данъкоплатците. Утре ще избухне нещо по повод на кучетата, да кажем, ще изядат поредния човек в София и по улиците ще тръгнат банди с ловни пушки. Вдругиден на площада ще се самозапали някой научен сътрудник от БАН... Как се предвиждат такива процеси, как се управляват? В миг властта може да бъде пометена като в Тунис. За съжаление, резултатът на подобни емоционални изблици е, както видяхме, двусмислен.

Ще живее ли по-трудно и по-бедно от своите родители, или е на път да изгради света по свой начин?

Какво ще стане, не знаем. Дали ще има екологична катастрофа, дали демографският срив ще лиши бъдещите пенсионери от спокойни старини, дали огромните социални неравенства няма да прекратят, както казва словенският философ Словой Жижек, брака между капитализма и демокрацията... Знаем друго - митът за прогреса е мъртъв, никой вече не вярва, че утре ще е непременно по-добре от днес. Приключи една религия, с която човечеството живя два и половина века. Можем ли да кажем, че младите днес живеят по-зле от нас навремето или обратното? Ех, ние имахме истински човешки отношения, играехме на криеница и щипехме момичетата в храсталаците. Или: ех, толкова скучно беше навремето, една дискотека като хората нямаше...

По-възрастните винаги са обичали да сравняват своя и техния живот.

Не знам дали е изобщо и правилно да се сравняват човешките животи, щастието е функция на проблемите, които преодоляваме. Вероятно и правенето на политика се променя, вече не можем да го вкараме в старите си категории. Може би трябва да анализираме това завихряне на обществени страсти, да пишем дисертации за артистичните пародии в интернет, засега те нямат кой знае какъв резултат, но пък ужасяват властта не по-малко от стачките и демонстрациите преди.

Разговора води Мариела БАЛЕВА

Източник

Pin It
Ивайло Дичев
Проф. Ивайло Дичев е роден на 28 март 1955 г. в София. Професор е по културна антропология в СУ „Св. Климент Охридски“, преподава във Франция, САЩ и други страни. Последните му изследователски интереси са в областта на гражданството, миграцията и антропологията на пространството. Пише разкази, романи, есета. Носител е на наградите за есеистика „Паница“ (1999), „Черноризец Храбър“ (2002) и „Димитър Пешев“ (2005).
Други статии от този автор

Посетители

76

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • ВидялИпатил писа Още
    Наистина малко... преди 25 минути
  • Благо писа Още
    Позволихме да ни... преди 8 часа
  • Павлов Д. писа Още
    Хайде още един... преди 20 часа
  • Златко писа Още
    Не разбирам всички... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 1 ден
  • Галина писа Още
    Не мога да харесам,... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, Роби! ... преди 2 дни
  • Роберт Леви писа Още
    След като прочетох... преди 2 дни
  • Доника писа Още
    Другите страни са на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Колкото и странно да... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Благодаря на г-н Енев... преди 3 дни
  • Биляна писа Още
    Благодаря и аз.... преди 3 дни
  • Съгласен писа Още
    "Нека" е като "дано".... преди 4 дни
  • асен писа Още
    Умен човек. Дали знае... преди 4 дни
  • безкоронен писа Още
    има само Един който... преди 4 дни
  • Росена писа Още
    Много смислен, по моя... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Шансовете за... преди 1 седмица
  • Christo Dimitrov, Ph... писа Още
    Каквито и да са били... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Как да не се сети... преди 1 седмица
  • Павел Павлов писа Още
    Най-важният въпрос е... преди 1 седмица
  • Павел Павлов писа Още
    Не виждам прилика на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Във Фейсбук вече съм... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Добре де, нека... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Забележете, не... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ок, благодаря ти. Ако... преди 2 седмици