Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

На използването на политически коректен език, доколкото той изобщо се чува в българското публично пространство, по правило се гледа като на лицемерие, прикриващо истинските имена на нещата, заради други интереси – например проформа спазване на външните за нас разпоредби на Европейския съюз (на които не държим), заради облагите, даващо ни членството (на които държим). Това подозрение в двойна игра няма как да не ни хрумне – няма как например политически коректната думата „ром“ да не зазвучи фалшиво, когато образът, който непрекъснато ни представят на неин фон е в по-добрия случай насмешлив и подигравателен, а в по-лошия случай скрито провокира омраза и агресия. Същото правят и медийните съобщения за криминални престъпления, в които, ако те са извършени от роми, това задължително се отбелязва като факт, който някак си трябва да обяснява всичко.Такова тенденциозно представяне на ромите в българските медии, белязано от проформа спазване на правилата на политическа коректност, но чуждо на духа на респект към достойнството на конкретната личност, би имало като ефект единствено това, че и политически коректния днес термин ром един ден също ще стане обиден. И ако действително днес големият процент на бедност, необразованост, престъпност и социална изключеност продължава да бележи ситуацията на ромите в България, то вината за това до голяма степен е и във фасадната толерантност на медийния език. Този език – неосъзнаващ собствената си маргинализираща функция – тенденциозно фокусира и раздува случайния факт на етническия произход ако не до генетична, то поне до тотална културна детерминираност, чрез която трябва да бъдат обяснени всички убеждения, навици, вярвания, постижения или провали на човека, роден с такъв етнически произход.

Има един, натрапил се около събитията в Катуница и често срещан в ежедневния език аргумент срещу използването на политически коректния термин: „Те самите се наричат така, не го смятат за обиден.“ В този аргумент от една страна има голяма доза простодушие: нужен е само един минимум на житейски опит, за да не се довери човек напълно, когато насреща дойде отговорът „не, циганин съм си“. Само че не израз на простодушие, а върховна форма на цинизъм и унижение ми се струва ситуацията, безброй пъти наблюдавана по българските телевизии, когато репортерът приклещва с микрофона някой нещастник и победоносно му задава въпроса –„Нали сте си цигани? Нали не те обижда?“ А защо тогава да има политически коректен термин щом думата „циганин“ ужким не обижда?

Струва ми се повече от показателно за сегашната ситуация в българското публично пространство, че когато фигура като Кеворк Кеворкян си позволява открито да изкаже съжаление, че не „цигани“, а кучета ще бъдат кастрирани в ромските квартали[1], това не предизвиква нито обществен скандал, нито съдебно преследване, нито поне мобилизира интелектуалците да се противопоставят на подобно патологично мракобесие.

Разбира се, трябва да направим разлика между радикалните форми на расизъм, пример за които е изказването на Кеворкян (наред с подобните лозунги на националисти, расисти и футболни фенове) от една страна, използването проформа на коректните термини от някои политици и журналисти, от друга, и по-сложните аргументи на някои интелектуалци срещу политически коректен език. Защото ако обичайния аргумент, които почти всеки срещнат употребява e „какво значение има думата, гледайте ги какво правят“, то от хората на словото и разума, които толкова често, и разбира се с право, надигат глас в защита на правописа и граматиката, се очаква да знаят и за тежестта на семантиката на думите, т.е. да осъзнават, че речта създава определен тип социални отношения. В случая – едно унизително отношение.

Оттук нататък ще приведа и ще опитам да отговоря на някои от именно тези по-сложни аргументи. Намирам за стряскащо, че немалка част от „българския интелектуален елит“ отказва да се разграничи изрично от онова съдържание във всекидневното и медийното говорене за и към малцинствата, което им отказва дори минималния респект на обръщението.


Small Ad GF 1

Откривам аргументи в тази посока в едно интервю[2] на Момчил Дойчев, доцент по политология, а освен това и автор на книгата „Политическата коректност срещу либералната толерантност“. Основната теза на цитирания текст е, че политическата коректност е израз на нова левичарско-радикална идеология, враждебна по същността си на либералния дух на съвременните демократични капиталистически общества. Аргументацията му, обобщено казано, протича по следната линия׃

1. Политическата коректност – твърди Момчил Дойчев – в действителност е нетолерантна идеология, която се представя за език на толерантността, но самата е санкционираща и етикетираща с дискредитиращи термини – расисти, фашисти, екстремисти, фундаменталисти и т.н.

Контрааргументът тук е класически либерален като по учебник и в него няма нищо ляво радикално: Езикът на пренебрежението и омразата блокира възможността за равни шансове и маргинализира. Този език провокира съответни действия и директно потъпква достойнството и свободата на определени индивиди и групи. Следователно едно общество е либерално и демократично, когато на първо място не оставя такива гласове без отговор. Минималното условие за демократичност тук е да съществува публичен дебат – да се чуят контрааргументите, за да се прецени премината ли е границата на толерантността към нетолерантните.Ако се прецени, че тази граница е премината, то да има правни механизми тези гласове да бъдат санкционирани.

2. Следващият аргумент на Момчил Дойчев е, че езиковите и правни санкции, които политиките на толерантността се опитват да прокарат, в действителност единствено разпалват латентни социални, политически и етнически напрежения. Цитирам: „…давайки необосновани и незаслужени привилегии, дори в противоречие със закона, на тези „потиснати, експлоатирани и дискриминирани“ групи… така всъщност им вреди много повече. Защото това води до обратна реакция на „нормалните“ групи, които не искат и няма да се примирят с привилегиите на малцинствата! От друга страна, всяка друга „нормална“ социална група започва да се стреми да стане привилегировано малцинство, т.е. да разпределя по голям дял за себе си от ‚демократичната баница.‘“[3]

Макар Момчил Дойчев да определя себе си като класически либерал, този аргумент също няма нищо общо с класическия либерализъм.Той по-скоро може да се приеме като социал-дарвинистко описание на отношения на естествен подбор, в чиито механизъм не бива да се месим: мнозинството на силните не иска да отпусне привилегии на слабите и това следва да се приеме за нормално. За въпросите, кои неравенства са несправедливи – въпроси, стоящи в сърцевината на класическа либерална теория – тук липсва каквато и да било чувствителност. Нека припомним, че в рамките на класическия либерализъм справедливи са само онези неравенства, които се оформят едва след като са спазени минималните условия на равен старт и еднакви правила за всички участници. Ако тези условия в едно разбиращо се като либерално общество не са равни, е въпрос на справедливост те да бъдат изравнени. Не става дума за борби за незаслужени привилегии, както твърди Момчил Дойчев, а за това, че сме избрали да живеем в общество, основано на универсално човешко право, а не на природния закон на силата.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

3. Доколкото Момчил Дойчев уеднаквява радикалното левичарство и политиките на толерантността той твърди,че става дума за сходна с марксизма идеология, целяща да инструментализира онеправданите, за да се прояви като техен политически спасител. Не е чудно, че предпоставяйки това, по нататък той ще твърди следното: „Тази политика днес намира своя най-силен съюзник в лицето на радикалния ислям, на ислямските екстремисти и терористи, които единствено могат ефективно да се противопоставят и да унищожат омразната „буржоазна демокрация“, докато всъщност като невинни жертви на репресивната им реторика падат десни хора, консерватори, християндемократи, либерали и дори социалдемократи, които осъзнават проблема и се опитват да намерят демократично решение – като например Ориана Фалачи или Тило Сарацин! А в резултат са заклеймени и репресирани от господстващата левичарско-популистка посредственост!“[4]

Колко изопачено спрямо фактите е това конструирано родство между радикалното левичарство и либералните ценности на достойнството и правата, които обосновават политическата коректност, може да стане ясно веднага на фона на приведения от него пример с Тило Сарацин,съпоставяйки го с фактите: Oт тезите на неговата, станала скандална книга „Deutschland schafft sich ab“ категорично се разграничиха не само консервативната канцлерка Ангела Меркел и бившият вече президент Вулф, издигнат от същата партия, които по никакъв начин не могат да бъдат заподозрени в левичарски, камо ли в ляво-радикални симпатии, но и абсолютно всички парламентарно представени партии и Германия.

И нека направя тук едно уточнение: Критиките срещу Сарацин бяха насочени срещу тезите му за генетична обусловеност на социалното поведение и генерализиращата му реторика срещу мюсюлманите, без да е обозначаван от никого публично като фашист.

4. Последният аргумент,който ще разгледам, може би е най-показателен израз на антилибералния рефлекс, които прозира зад обърканите теоретични задръжки да се изразяваш политически коректно. Зад призивите за такова говорене се привижда аналог в „новоезика“ и цензурата на комунистическите режими, който евфемистично позволява зад него, днес под нова форма, да се омаловажават или прикриват престъпления и идеологични партикуларни интереси, и да се заглуши гласа на мислещите различно.

Да кажеш че коректните термини са евфемизми е все едно да кажеш „хайде да не казваме на черното бяло, знаем как стоят нещата, знаем и значението на думите“[5].С това изказване всички членове на онеправдани или маргинализирани групи директно се окачествяват като имащи от какво да се срамуват. Не, нещата не стоят просто така и така, а зависят и от това какви социални отношения искаме и около какви норми се обединяваме, за да вървим в желаната посока. Систематичната насмешка над светогледа, над езика, над живота, който живееш, е вид жестокост, на която са податливи единствено хората. Унижението от обезценяването ти в очите на другите от които си част, в очите на онези, от които може би искаш да си част, и най-вече в собствените ти очи са измеренията на този тип жестокост. Именно за това нюансите на езика, за които говорим, са толкова важни.



[1] http://www.blitz.bg/news/article/119556 Циганите – пак на завет

4 октомври 2011, Кеворк Кеворкян,

Момчил Дойчев, Политическата коректност е нетолерантна идеология, създаваща нови кливиджи на омраза, от 28 януари 2011г. ; http://www.obshtestvo.net/content/view/1995/3/

[3] Пак там

[4] Пак там

В духа на този тип идеологическо натурализиране е и статията на Емил Григоров „Моят Иван, Моето циганче“, публикувана на 3 септември 2011г. във вестник „Труд“, покрай събитията в Катуница: „Аз роми не познавам. Затова, моля ви, не ме заклеймявайте като расист само защото говоря за нещо, което познавам, и го назовавам с дума, чието значение знам.“; http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1062609

 

Ася Маркова е докторантка по философия в Нов български университет. Занимава се с тематиката на човешките права, човешкото развитие  и моралните проблеми при третирането на хора с увреждания.

Pin It

Прочетете още...

Какъв бунт днес?

Юлия Кръстева 16 Дек, 2015 Hits: 9565
Именно с Френската революция думата със…