1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

2012 05 hate speechПетер Молнар: Бихте ли характеризирали някой вид слово като „слово на омразата“ и мислите ли, че е възможно да се предостави надеждно юридическо определение за „слово на омразата“?

Кенан Малик: Не съм сигурен, че „слово на омразата“ е особено полезно понятие. Разбира се, говорени и писани са много неща, целящи да насърчават омраза. Но няма особено много смисъл да се набутва всичко в една-единствена категория, особено когато омразата е толкова оспорвано понятие.

В определен смисъл ограниченията срещу словото на омразата се превръщат в средство не за обръщане към специфични въпроси като заплашване или подстрекателство, а за налагане на общи социални регулации. Това е причината поради която, ако разгледате законите против словото на омразата по света, няма да откриете последователност относно това що е слово на омразата. Великобритания забранява оскърбително, обидно и заплашително слово. Дания и Канада забраняват словото, което цели да обижда или унизява. Индия и Израел забраняват словото, което наранява религиозните чувства и насъсква към расова и религиозна омраза. В Холандия е криминално престъпление да се обижда преднамерено някоя група. Австралия забранява словото, което обижда, унижава или унизява индивиди и групи. Германия забранява словото, което накърнява достойнството на, или злостно принизява и охулва някоя група. И така нататък. Във всеки от тези случаи законът дефинира словото на омразата по различен начин.

Един възможен отговор би бил да се каже: нека дефинираме словото на омразата по-тясно. Според мен обаче проблемът е много по-дълбок. Ограниченията срещу словото на омразата са средство не за борба срещу фанатизма и тесногръдието, за представяне на определени, много често противни, идеи и аргументи като неморални. Това е начин за правене на определени идеи незаконни без да си даваме труд да им се противопоставяме политически. А това е нещо опасно.

Като оставим настрана юридическите ограничения, бихте ли правили разлика между твърдения (насочени против определени групи), на които трябва да се противопоставяме в политически дебати, и твърдения (също насочени против определени групи), които просто трябва да бъдат отхвърлени като толкова неморални, че не заслужават друг отговор освен силно отрицание и морално осъждане?

Съществуват твърдения, които са толкова възмутителни, че човек не би желал да си губи времето с отричането им. Ако някой би започнал да твърди, че всички мюсюлмани трябва да бъдат измъчвани, защото са потенциални терористи или че изнасилването е нещо допустимо, то е ясно, че никакви рационални аргументи не могат да променят убежденията му, нито пък ония на хората, поддържащи подобни твърдения.

Но голяма част от нещата, които ние наричаме слово на омразата се състоят от твърдения, които може и да са достойни за презрение, но все пак са приемани от мнозина като морално защитими. Ето защо аз изпитвам подозрения по отношение на аргумента, според който някои емоции са толкова неморални, че просто могат да бъдат осъдени и без да бъдат опровергавани. Първо, такъв вид цялостни осъждания често са прикритие за неспособност или нежелание да се противопоставяме политически срещу определени низки страсти. Второ, когато се противопоставяме на низките страсти, ние се противопоставяме не просто на хората, които ги поддържат; освен това ние се противопоставяме и на потенциалната аудитория, която би ги поддържала. Отхвърлянето на противни и изпълнени с омраза гледища като недостойни за отговор може би не е най-добрия начин за обръщане към подобна аудитория. Дали някое противно твърдение изисква отговор зависи, следователно, не само от естеството на самото твърдение, но и от потенциалната му аудитория.

Какво мислите за предложенията да се ограничи охулването на религията?

Да се мисли, че някой би могъл да охули религията е също толкова идиотско, колкото и да се мисли, че някой би могъл да охули политиката или литературата. Или че Библията и Корана не би трябвало да бъдат критикувани или осмивани по същия начин, по който човек може да критикува и осмива Комунистическия манифест, За произхода на видовете или дантевия Ад.

Една религия е донякъде набор от вярвания – за света, неговия произход и мястото на човечеството в него – както и набор от ценности, за които се смята, че произхождат от тези вярвания. Тези вярвания и ценности би трябвало да бъдат третирани не по-различно от всеки друг набор от вярвания, както и ценностите, които произлизат от тях. Аз може да мразя консерватизма или комунизма. Но за мен трябва да бъде също толкова възможно да мразя и исляма или християнството.

Поддръжниците на законите против охулването на религията смятат, че тя е не просто набор от вярвания, а идентичност, при това идентичност, свързана с изключително дълбоки чувства. Но същото важи и за много други вярвания. Комунистите често бяха свързани с идеите си до смърт. Множество расисти също изпитват почти неразривна връзка с вярванията си. Означава ли това, че трябва да зачитам вярванията им, защото са свързани с дълбоки чувства? И, макар и да не гледам на собствения си хуманизъм като на идентичност с голямо „И“, аз бих предизвикал всеки християнин или мюсюлманин да ми покаже по какъв начин моите вярвания са по-малко дълбоки от неговите.

Свободата на религията – включително и свободата на вярващите да вярват и проповядват както намират за добре – трябва да бъде защищавана. Отвъд това обаче религията не трябва да има привилегии. Свободата на религията е в известен смисъл една друга форма на свобода на словото – свободата човек да вярва както желае в божественото, както и да събира и осъществява ритуали, отнасящи се до тези вярвания. С други думи, не може да се защищава свободата на религията без да се защищава свободата на словото. Нека вземем за пример опита на Герт Вилдерс за забрана на Корана в Холандия, защото той „насърчава омраза“. Или разследването на британската полиция отпреди няколко години срещу Икбал Сакрани, бивш председател на Мюсюлманския съвет на Великобритания, заради обидните забележки, които е направил по повод хомосексуалността. И в двата случая имаме примери за това как защитата на свободата на религията е неразривно свързана със свободата на словото. Или, казано другояче, в двата случая, ако на властите би било позволено да ограничат свободата на словото, това би имало унищожителен ефект върху свободата на религията. Ето защо опитът за ограничаване на охулването на религията е по ироничен начин нападение не само против свободата на словото, но също и против свободата на религията – не на последно място просто защото една религия по неизбежност охулва останалите. Ислямът отрича божествеността на Христос, християнството отказва да приеме Корана като божие слово. Всяка Свещена книга богохулства срещу останалите.

Една от ирониите на настоящата мюсюлманска кампания за закон против религиозното охулване е, че ако такъв закон би съществувал през седми век, то самият ислям не би бил породен. Създаването на новата вяра е било шокиращо и обидно за привържениците на езическите религии, от които тя възниква, както и за двете монотеистични религии от онова време, юдаизма и християнството. Ако през седми век тогавашните версии на днешните религиозни цензори биха могли да наложат волята си, то версиите им от двадесет и първи век сигурно все още щяха да протестират срещу обидното слово, но със сигурност не ислямът щеше да бъде обижданият.

В ядрото на дебата за обидата срещу религията всъщност са залегнали не въпроси на вяра или омраза, а на политическа власт. Да се изисква някои неща да не могат да бъдат изказани, независимо дали в името на уважението към вярата или на не-нападането на различни култури, е средство за защита на властта на онези, които извличат легитимността си от дадената вяра или култура. Това е средство за потискане на несъгласието, но не отвън, а отвътре. Онова, което често бива наричано обида срещу дадена общност или вяра всъщност е дебат, който се води вътре в тази общност или вяра. Приемайки, че определени неща не могат да бъдат изговаряни, защото те са обидни или изпълнени с омраза, онези, които желаят да ограничат свободата на словото просто се съюзяват с едната страна, участваща в такива дебати – и обикновено това е по-консервативната, реакционна страна.

Поддържате ли основаващи се на съдържанието забрани на „словото на омразата“ чрез криминалното право, или по-скоро сте съгласен с американския и унгарски подход, който позволява забраната само на слово, което създава непосредствена опасност?

Смятам, че никое слово не бива да бъде забранявано просто въз основа на съдържанието му; бих правил разлика между регулация „въз основа на съдържанието“ и такава „въз основа на ефекта“, и бих позволил забрана единствено на слово, което създава непосредствена заплаха. Аз съм против забрани, основаващи се на съдържанието – както по принцип, така и имайки пред вид практическото въздействие на подобни забрани. Подобни закони са погрешни по принцип, защото свободата на словото за всички, освен за фанатиците, не е никаква свобода на словото. Безсмислено е да се защищава свободата на словото на хора, с чиито възгледи сме съгласни. Правото на свобода на словото има политически смисъл само когато сме принудени да защищаваме правата на хората, с чиито възгледи сме дълбоко несъгласни.

Погледнато практически, невъзможно е да се намали или елиминира фанатизма чрез простото му забраняване. По този начин вие просто оставяте съответните емоции да загнояват под повърхността. Както е казал някога Милтън, да се държи изключено „злото учение“ чрез избирателно допускане е „като опита на онзи изящен мъж, който се опитвал да държи гаргите извън двора си, като затворил портата“.

Нека вземем за пример Великобритания. През 1965 тя забранява насъскването към расова омраза като част от Акта за расови отношения. Следващото десетилетие е може би най-расисткото в британската история. Това е десетилетието на „паки-шибането“, когато расистки настроени бандити търсеха азиатци, които да пребиват. Това беше десетилетие на запалителни бомби, нападения и убийства. В ранните 1980 години аз организирах улични патрули в Източен Лондон за защита на азиатски семейства от расистки атаки.

Но бандитите не бяха единствения проблем. Расизмът беше вплетен в тъканта на обществените институции. Полицията, служителите от имигрантските служби – всички бяха открито расистки настроени. В двадесетте години между 1969 и 1989, не по-малко от 37 чернокожи и азиатци бяха убити докато се намираха в ръцете на полицията – почти по един човек на всеки шест месеца. Същият брой хора умряха в затвори и болници. Когато през 1982 кадетите от националната полицейска академия бяха накарани да пишат есета за имигрантите, един от тях писа, „чалмите, чернилките и пакитата идват във Великобритания, за да вземат къщите, работните места и ресурсите ни, и допринасят сравнително малко за нашата някога велика страна. Те са по природа неинтелигентни. И по принцип не могат да бъдат образовани достатъчно, за да живеят в някое цивилизовано общество в западния свят“. Един друг писа, че „всички черни са мъка и трябва да бъдат изхвърлени от обществото.“ Толкова, когато става дума за закони, подпомагащи създаването на по-толерантно общество.

Днес Великобритания е много по-различно място. Расизмът не е изчезнал, нито пък расистките атаки, но откритият, злостен, идещ отвътре фанатизъм, който обезобразяваше страната по време на моето детство, до голяма степен е изчезнал. И това е станало не поради законите, забраняващи расовата омраза, а поради по-широките социални промени и защото самите малцинства се опълчиха срещу фанатизма и се изправиха на борба.

Разбира се, както показва великобританският опит, омразата съществува не само под формата на слово, тя има и физически последствия. Но не е ли важно, питат критиците на моите възгледи, да се ограничи подстрекаването на омраза, за да се защитят животите на онези, които могат да бъдат нападнати? Задавайки този въпрос, те разкриват различието между слово и действие. Да се каже нещо не е същото като извършването му. Но в тези пост-идеологически, постмодерни времена вече е станало много не-модерно да се настоява на такова разграничаване.

Когато се размива разграничението между слово и действие, онова, което се размива всъщност, е идеята за човешкото посредничество и моралната отговорност. Защото, скрита под повърхността на този аргумент се крие идеята, че хората реагират като автомати на думите и образите. Но хората не са роботи. Те мислят, разсъждават и въздействат върху мислите и размишленията си. Думите със сигурност имат въздействие върху реалния свят, но това въздействие е опосредствано от човешкото участие.

Разбира се, расистите се влияят от расисткото говорене. Но именно те носят отговорността за превръщането на расисткото говорене в расистки действия. Иронично, при всичките приказки за отговорно използване на свободата на словото, реалното последствие от искането за цензура е да се намали отговорността на индивидите за собствените им действия.

След като съм казал всичко това, очевидно е, че има обстоятелства, при които има директна връзка между слово и действие, при което нечии думи са довели до директно действие от страна на някой друг. Такова насърчаване трябва да бъде незаконно, но то трябва да бъде точно определено. Трябва да има както директна връзка между слово и действие, така и намерение от страна на подбудителя за извършването на конкретния насилствен акт. Насърчаването към насилие в контекста на словото на омразата трябва да бъде също толкова точно определено, колкото и в обичайните криминални случаи. При обичайните криминални случаи насърчението е по правило много трудно за доказване. И прагът на виновността не бива да бъде понижаван само защото тук става дума за слово на омразата.

Колко точно трябва да определим връзката между насърчаването и непосредствената опасност от действие? Какво да кажем за расистките бойни викове в един футболен стадион и непосредствената заплаха от насилие по претъпканите улици след края на мача?

Расистките лозунги, също като всяко расистко говорене, трябва да бъдат морален, а не законов въпрос. Ако поддръжниците са ясно настроени да атакуват други хора или директно насърчават някои други да нападат, то разбира се това вече е въпрос на закона.

А какво да кажем за този пример: по време на гей-парада в Будапеща бяха нападнати мирни демонстранти. Някои от наблюдателите само крещяха хомофобни лозунги; други, без съмнение насърчени от подстрекателството, хвърляха яйца и камъни по демонстрантите. Ако след това подстрекателите биха казали, че не са възнамерявали да насърчават към насилие, то трябва ли те да подлежат на наказание или съдебна отговорност?

На такива въпроси не може да се отговори абстрактно; всичко зависи от контекста. Ще имам нужда от повече фактически детайли, отколкото ми давате вие. Ако двете групи, които споменавате, са били независими една от друга и са срещнали по случайност на гей-парада по едно и също време, и ако извършителите на насилието биха атакували демонстрантите въпреки това, то не виждам защо не-насилническите хомофоби ще трябва да отговарят пред закона. Не-насилническите хомофоби са не по-отговорни за насилието на хомофобите-насилници, отколкото мирните протестиращи анти-глобалисти са отговорни за действията на онези техни съ-демонстранти, които трошат филиали на Старбакс или подпалват коли.

Ако, от друга страна, е имало връзка между двете групи, или една та от тях ясно е насърчавала другата, и ако без това насърчаване насилниците-протестиращи не биха стигнали до насилие, то тогава, да, може би има основания за законово преследване.

А какво да кажем, ако двете групи протестиращи анти-глобалисти не са независими една от друга, ако те принадлежат към една и съща група, само че някои от тях мирно крещят лозунги, докато другите действат насилнически? Бихте ли теглили черта между лозунги, изказвани без насилие, но изпълнени с омраза – и лозунги, които може да са гневни, но не насъскват към омраза?

Хората трябва да имат законно право да крещят лозунги, дори и такива, изпълнени с омраза, и въпреки че ние можем и да ги презираме морално за това, че го вършат. Законът трябва да се занимава с хора, извършващи насилнически действия, или с онези, които директно насърчават други към насилие. „Насърчаването на омраза“, както го формулирате вие, не би трябвало само по себе си да бъде криминално престъпление; разграничението отново е такова между определено отношение и определено действие.

В такъв случай, нека да предположим, че действието е не насилие, а дискриминация. С други думи, единствено непосредствената опасност от насилие ли трябва да оправдава ограниченията на словото, или е достатъчна непосредствената опасност от дискриминация?

Аз поддържам закони против дискриминацията в публичната сфера. Но абсолютно се противопоставям на законите срещу защищаването на дискриминацията. Равенството е политическо понятие, което аз поддържам. Но много хора не го правят. Очевидно е, че това е силно оспорвано понятие. Трябва ли да има продължаваща мюсюлманска емиграция в Европа? Трябва ли старателните работници да получават предимства при разпределението на социални жилища? Трябва ли да се позволи на хомосексуалните да осиновяват деца? Всичко това са остро дискутирани в момента въпроси. Аз имам силни убеждения по всеки от тях, които се основават на това, че вярвам в равенството. Но би било абсурдно да се твърди, че само хора с убеждения като моите трябва да имат право да ги защищават. Намирам аргументите срещу мюсюлманската емиграция, срещу еднаквия достъп до социални жилища и срещу хомосексуалното осиновяване неприятни. Но приемам, че това са легитимни политически аргументи. Едно общество, което поставя подобни аргументи извън закона би било, по мое мнение, също толкова реакционно като онова, което би забранило мюсюлманската имиграция или би отрекло правата на хомосексуалните.

Но какво да кажем за защитата на дискриминацията, която поражда непосредствена опасност от дискриминация? Например, когато членовете на някоя малцинствена група биха искали да влязат в ресторант или бар, и някой бурно настоява пред служителя по сигурността на входа, че тези хора не бива да бъдат допуснати.

Човекът, който защищава подобна дискриминация, може да е морално жалък, но не трябва да бъде подвеждан под отговорност за нарушаване на закона. Самият служител по сигурността обаче, както и самото заведение, което дискриминира по този начин, трябва да отговарят пред закона.

Мислите ли, че можем да намерим универсален подход към криминално-правното ограничаване на насърчението към омраза? Или регулацията трябва да зависи от културния контекст, и ако да, то по какво може да се различава регулацията?

Вярвам, че свободата на словото е универсално благо и че всички човешки общества разцъфтяват най-добре при възможно най-голямото разпространение на свободното слово. Често се казва, например, дори и от защитници на свободата на словото, че Германия има основания да забранява отричането на Холокоста. Аз не приемам това. Дори и в Германия – особено в Германия – онова, от което има нужда, е открит и силен дебат по този въпрос.

Бихте ли предложили същото и по отношение на Руанда?

Да, бих. Онова, от което Руанда има нужда, е не потискането на дълбоко вкоренени вражди, а възможността хората открито да дебатират различията си. Струва си да се добави, имайки пред вид аргумента за държавно регулиране на словото на омразата, че в Руанда именно държавата беше онази, която насърчаваше омразата, която доведе до такива унищожителни последствия.

Какво би означавала в едно такова обкръжение непосредствената опасност, причинена от насърчаване към омраза? С други думи: мислите ли, че законовите последствия от тази неминуемост на опасността могат да бъдат нещо, зависещо от контекста?

Значението на „непосредствена опасност“ е ясно зависимо от обстоятелствата. Онова, което представлява непосредствена опасност в, да кажем, Лондон или Ню Йорк, където съществува сравнително стабилно, сравнително либерално общество, както и достатъчно здрава рамка от ред и законност, може да се различава от онова, което представлява непосредствена опасност в Кигали или дори в Москва. А смисълът на непосредствената опасност за един Евреин в Берлин от 1936 е очевидно много по-различен от онзи за един евреин – или мюсюлманин – в Берлин от 2011. В същото време, в онези времена и в онези общества, в които определени групи са станали цели на интензивна враждебност, този дебат става почти без значение. В един климат на крайна омраза, както в Руанда от 1994 или Германия от 1930-те години, сигурно е по-лесно да се насърчат хората към причиняване вреда на други. Но в един такъв климат тънкостите на онова, което от законова гледна точка представлява „непосредствена вреда“ биха, и би трябвало да бъдат, последната ни грижа. Онова, което би имало значение, е да се конфронтира директно такава омраза и предразсъдъци – както политически, така и физически.

Онова, което ме безпокои тук е, че, приемайки разумното гледище, че нещата, представляващи непосредствена опасност, са въпрос на обстоятелства, ние не трябва да правим понятието толкова еластично, че то да стане безсмислено. Независимо дали в Лондон, Ню Йорк, Берлин или Кигали, словото трябва да бъде ограничавано само ако то директно насърчава някое действие, което причинява или би могло да причини физическа вреда на други, и ако има индивиди, които се намират под непосредствена опасност от такава вреда поради тези думи. Онова, което зависи от контекста е, че при различни обстоятелства, именно различни видове говорене могат потенциално да поставят хората в такава опасност.

Мислите ли, че насилствените актове, осъществени от мотивация на омраза, заслужават по-строго наказание?

Приемем, че намеренията имат не само морално, но и законово значение, и че различните намерения могат да доведат до налагането на различни присъди. Но когато правим разграничение между, да речем, предумишлено и непредумишлено убийство, ние правим разграничение въз основа на степента на вредата, която извършителят е възнамерявал да причини. Когато се предлага, например, че един убиец-расист трябва да получи по-строго наказание от убиеца не-расист, се прави друг вид разграничение. В този случай разграничението е не между степента на възнамеряваната вреда – и в двата случая извършителят е възнамерявал да убие – а между мислите в съзнанията на съответните убийци. Разграничението е между някой, който може би си мисли: „Ще те убия, защото те мразя, защото ме изгледа по погрешен начин“ и друг, който може би си мисли: „Ще те убия, защото те мразя, защото си черен“. Онова, което се криминализира тук, е просто дадена мисъл. А аз се противопоставям на категорията на мисловните престъпления. Расистките мисли са морално противни. Но те не бива да бъдат превръщани в криминално престъпление.

Защитниците на тази идея твърдят, че повишаването на наказанието ще (1) защити ония, които са малтретирани или нападани само защото принадлежат към дадена група и (2) изпрати послание, касаещо вида общество, което ние се опитваме да насърчаваме. Но това не е нещо фундаментално по-различно от аргумента за криминализирането на словото на омразата. И аз съм против него по същите причини, поради които съм против криминализирането на словото на омразата.

Но не е ли значителна разлика това, че човек може и да е в състояние да избегне нападение като промени начина, по който гледа към потенциалните си нападатели, докато няма начин да се промени цвета на собствената кожа?

За жертвата, разбира се, едно такова разграничение е слабо утешение. Освен това тук по подразбиране се съдържа твърдението, че някои жертви не могат да избегнат това да бъдат жертви, докато други биха могли – ако се държат по друг начин – да избегнат нещастието си. И, макар че това не е същото като да се твърди, че някои жертви просто желаят да бъдат жертви, то се придвижва в същата посока, и ние трябва да внимаваме колко далеч искаме да отидем по един такъв път.

Реалният въпрос си остава същия: трябва ли убийците с расистка мотивация да бъдат наказвани по-строго от ония с други видове зловредни намерения? Аз приемам, че расизмът е злокачествено социално зло, което изисква специфично противодействие. Но отхвърлям идеята, че ние можем, и трябва, да се борим срещу расизма чрез поставяне извън закона на расистките мисли. Ако приемате, както го правя аз, че мислите – дори и расистките мисли – не трябва да бъдат забранявани от закона, то тогава трябва също да приемете, че една расистка мисъл, която е довела до убийство, не трябва да бъде разглеждана като законово различна от не-расистката мисъл, която също е довела до убийство.

Как, по ваше мнение, можем да подобрим социалните (не-законови) отговори срещу „словото на омразата“?

Целият смисъл на свободата на словото е в това да се създадат условия за оживен дебат, да има възможност да се противопоставяме на някакви отвратителни възгледи.  Да се аргументира в полза на свободата на словото, но да не се използва тя за противопоставяне срещу отвратителни, ненавистни и омразни възгледи ми се струва неморално. Морално задължение е за ония, които поддържат свободата на словото, да се противопоставят на расизма и фанатизма.

В същото време обаче ние трябва да сме наясно, че онова, което често легитимира фанатизма, са аргументите не на самите фанатици, а на политиците и интелектуалците от мейнстрийма, които осъждат фанатизма, но в същото време сами поддържат фанатични становища. Из цяла Европа политиците от мейнстрийма осъдиха възхода на крайната десница. И също така из цяла Европа политиците от мейнстрийма възприеха аргументите на крайната десница, чрез ограничаване на имиграцията, прокарване на анти-ислямски мерки и пр. Понякога те дори възприемат и същия език. В първата си реч на конференцията на Лейбъристката партия след като получи върховния пост, бившият британски премиер Гордън Браун говореше за осигуряване на „британски работни места за британски работници“ – един лозунг, първоначално популяризиран от неофашисткия Национален фронт. Националният фронт беше обвързал този лозунг с още един: „Три милиона чернокожи. Три милиона безработни. Изритайте чернокожите“. Гордън Браун, разбира се, не беше виновен в употреба на слово на омразата. Но използването на тази фраза вероятно направи много повече за насърчаването на ксенофобски настроения от каквото и да е количество „слово на омразата“ от крайно десните фанатици. Противопоставянето срещу фанатизма изисква от нас да се противопоставяме на онези идеи от мейнстрийма, които го подхранват, и да се борим срещу онези дискриминационни социални практики и закони, които помагат да се направят аргументите на расистите, сексистите и хомофобите по-приемливи.

Мислите ли, че забраната на „словото на омразата“ подкопава, или поне отслабва, легитимността на демокрацията?

Свободата на словото и демокрацията са вътрешно свързани. Без свобода на словото няма демокрация. Ето защо всяко ограничаване на словото трябва да бъде поддържано до абсолютния минимум.

Има два начина, по които забраната на словото на омразата подкопава демокрацията. Първо, демокрацията може да функционира само ако всеки гражданин вярва, че гласът му има значение. Че, колкото и странни, възмутителни или противни да са нечии вярвания, той или тя въпреки това ще има правото да ги изрази и да се опитва да спечели поддръжка. Когато хората имат усещането, че те вече не притежават това право, то от това страда самата демокрация, както и легитимността на хората, намиращи се на власт.

Не само забраната на словото на омразата, но дори и самото категоризиране на някой аргумент или чувство като „слово на омразата“ може да бъде проблематично за демократичния процес. Аз не се съмнявам в това, че определени видове говорене целят да породят омраза. Приемам също и че някои аргументи – като например директното насърчаване на насилие – трябва да бъдат поставяни извън закона. Но категорията „слово на омразата“ започва да функционира по начини, които са съвсем различни от забраните срещу насърчаването на насилие. Тя се превръща в средство за представяне на силно противни политически аргументи като неморални и така намиращи се извън границите на приемливия разумен дебат. Тя прави някои чувства незаконни, чрез което лишава от граждански права онези, които ги хранят.

А това ме води до втората причина, поради която забраняването на словото на омразата подкопава демокрацията. Окачествяването на нечие мнение като „слово на омразата“ не само лишава от граждански права ония, които го поддържат; освен това то освобождава останалите от нас от отговорността да му се противопоставяме политически. Там, където някога ние може би бихме се противопоставяли политически на отвратителни или изпълнени с омраза твърдения, днес е по-вероятно просто да се опитваме да ги поставим извън закона.

През 2007 година Джеймс Уотсън, съ-откривателят на структурата на ДНК, изказа по адрес на африканците твърдението, че „тяхната интелигентност не е като нашата“, и че чернокожите са генетически интелектуално малоценни. Британската Комисия за равенство и човешки права разгледа тези забележки, за да види дали могат да се предприемат законови действия. Лондонският Музей на науката, в който Уотсън трябваше да изнесе лекцията си, отмени появата му, твърдейки, че нобеловият лауреат е „отишъл отвъд точката на приемливия дебат“. Нюйоркската лаборатория Колд спринг харбър, на която Уотсън беше директор, не само се отрече от неговите твърдения, но и в края на краищата го принуди да напусне поста си.

Аз съм фундаментално несъгласен с Уотсън. Всъщност, написал съм повече от една книга, противопоставяща се на подобни гледища и много пъти съм дебатирал публично срещу техните поддръжници. Но аз смятам, че е също толкова легитимно за Уотсън да изразява мнението си, колкото е легитимно и за мен да изразявам моето, дори и ако смятам, че твърдението му е фактически погрешно, морално подозрително и политически противно. Просто да се отхвърли твърдението на Уотсън като намиращо се извън рамките на разумния дебат означава да се откаже да се спори с реални аргументи, да се откаже да се има нещо общо с една идея, която със сигурност се поддържа от много хора, и по този начин да се извърши зла услуга на демокрацията.

Източник

Pin It
Кенан Малик
Кенан Малик е английски писател и журналист. Роден е в Индия, но е израснал и е получил образованието си в Англия. Изнася лекции в някои от най-престижните британски университети, работил е за Би Би Си и редовно публикува статии в авторитетни издания като „Гардиън“, „Файненшъл Таймс“, „Ню Йорк Таймс“. Автор е на няколко книги, включително „Multiculturalism and its Discontents: Rethinking Diversity after 9/11“ (2014). Книгата му „From Fatwa to Jihad: The Rushdie Affair and Its Aftermath“ през 2010 г. е сред финалистите за британската награда за политическа литература „Джордж Оруел“.
Други статии от този автор

Посетители

64

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Сладур! преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Образцовите... преди 1 ден
  • Надежда Александрова... писа Още
    Прекрасен,... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Михал е съсем прав.... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Става дума за данни от... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Само като прочетох, че... преди 4 дни
  • михал бохемов писа Още
    Е и? Какво ни засяга... преди 5 дни
  • михал бохемов писа Още
    От какъв зор трябва в... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Подобно на двойното... преди 5 дни
  • Чакам отговор от умр... писа Още
    Като от гръцка... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 6 дни
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Г-н Енев,... преди 6 дни
  • Иглика Василева писа Още
    През 2000 година беше... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Категорично съм... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Нека да погледнем... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Кирил...
    преди 1 седмица
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Да посочвам ли... преди 1 седмица
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Тодор Георгиев писа:
    Нали точно "богатата...
    преди 1 седмица
  • Лина писа Още
    Простете ми, но аз... преди 1 седмица
  • Лина писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Юлий писа Още
    Поздравления за това... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Същото май важи и за... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    В момента черният... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Странно нещо е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Stefan...
    преди 2 седмици