Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2011 09 Chomski

 

Тъй като често не успяваме да видим онова, което се намира пред очите ни, може би не е чак толкова учудващо, че най-близкото е напълно невидимо. Току-що станахме свидетели на конструктивен пример: изпращането от президента Обама на 79 командоси в Пакистан на първи май, за да изпълнят планираното убийство на основния заподозрян за терористическите нападения от 11 септември, Осама бин Ладен. Макар че обектът на операцията, невъоръжен и без особена охрана, би могъл да бъде лесно арестуван, той беше просто убит, а тялото му хвърлено в морето без аутопсия. Операцията беше наречена „справедлива и необходима“ от либералната преса. Няма да има процес, както беше при нацистките престъпници – един факт, непропуснат от правните авторитети в чужбина, които одобряват операцията, но възразяват срещу начина, по който е била проведена. Както ни припомня Елен Скари, забраната на убийството в интернационалното право се простира назад до яростното отрицание на тази практика от Абрахам Линкълн, който осъжда призива към убийство като „международно беззаконие“ през 1863 – едно „безчинство“, на което „цивилизованите нации“ гледат с „ужас“ и което заслужава „най-сурово наказание“.

През 1967, пишейки за измамите и изопаченията, съпровождащи американската инвазия във Виетнам, аз говорих за отговорността на интелектуалците, заимствайки фразата от едно важно есе на Дуайт Макдоналд, писано след Втората световна война. Сега, когато наближава десетата годишнина от 11 септември, и след широкото одобрение в Съединените щати на убийството на основния заподозрян, ми се струва подходящо да разгледам този въпрос отново. Но преди да помислим за отговорността на интелектуалците, струва си да изясним за кого точно става дума.

Понятието за интелектуалци в модерния смисъл на думата получава известност с „Манифеста на интелектуалците“ от 1898, написан от Драйфусарите, въодушевени от отвореното протестно писмо на Емил Зола до президента на Франция, в което той осъжда както показния процес срещу френския артилерийски офицер Алфред Драйфус, обвинен в държавна измяна, така и последващото му прикриване от страна на армията. Позицията на Драйфусарите представя образа на интелектуалците като защитници на справедливостта, противопоставящи се на властта смело и последователно. Но те едва ли са били виждани по този начин в онова време. Малцинство сред образованите класи, Драйфусарите биват ожесточено осъдени от основното течение на интелектуалния френски живот, особено от някои известни фигури, идещи от „безсмъртните сред силно анти-драйфусарската френска Академия на науките“, както пише Стивън Люк. За романиста, политик и анти-драйфусар Морис Баре, драйфусарите са „анархисти от преподавателския подиум“. За един друг от тези безсмъртни, Фердинанд Брюнетиер, самата дума „интелектуалец“ означава „една от най-смехотворните ексцентричности на нашето време – имам пред вид претенцията на различни издигащи се писатели, учени, професори и филолози, да достигат ранга на свръхчовеци“, които се осмеляват да „третират нашите генерали като идиоти, нашите социални институции като абсурдни, а традициите ни – като нездрави“.

Кои тогава са интелектуалците? Малцинството, вдъхновено от Зола (който е осъден на затвор за клеветничество, и принуден да избяга от страната)? Или безсмъртните от академията? Въпросът продължава да звучи във времето, под друга форма, и днес ни предлага рамка, в която да определим „отговорността на интелектуалците“. Фразата е двусмислена: отнася ли се тя до моралната отговорност на интелектуалците като почтени човешки същества, способни да използват привилегията и статуса си, за да насърчават каузите на свободата, справедливостта, милостта, мира, и други подобни сантиментални грижи? Или тя се отнася до ролята, която се очаква те да играят – служейки, а не уронвайки престижа, на установените институции?

• • •

Един възможен отговор се появява по време на Първата световна война, когато известни интелектуалци от всички страни-участници се заемат с ентусиазирана поддръжка на собствените си държави.


Small Ad GF 1

В техния „Манифест на 93 немски интелектуалци“, някои от водещите фигури в една от най-просветените държави в света, призовават Запада да „има вяра в нас! Вярвайте, че ние ще проведем тази война до край като цивилизована нация, за която наследството на Гьоте, Бетовен и Кант, е също толкова свято, колкото и нашите собствени огнища и домове.“ Колегите от другата страна на интелектуалните окопи им се противопоставят също толкова равностойно в името на благородната кауза, но стигат още по-далеч в себеласкателството. В The New Republic те обявяват: „Ефективната и решителна работа в подкрепа на войната беше извършена от … една класа, която трябва да бъде описана общо, но неопределено, като ‚интелектуалци‘“. Тези прогресивни хора вярват, че те осигуряват влизането на САЩ във войната „под влиянието на една морална преценка, достигната след максимално обмисляне от по-задълбочените членове на общността.“ Всъщност те са жертви на измислиците на Британското министерство на информацията, което тайно се опитва „да направлява мислите на повечето хора по света“, но особено мислите на американските прогресивни интелектуалци, които биха могли да насъскат една пацифистки настроена страна към военна треска.

Джон Дюи е впечатлен от великите „психологически и възпитателни уроци“ на войната, която доказва, че човешките същества – и по-точно, „интелигентните мъже от общността“ – могат да „схванат човешките проблеми и да ги направляват… разумно и интелигентно“, за да постигнат преследваните цели, достойни за възхищение по дефиниция.

Не всички прекрачват линията така покорно, разбира се. Забележителни фигури като Бъртранд Ръсел, Юджийн Дебс, Роза Люксембург и Крал Либкнехт, са осъдени, подобно на Зола, на затвор. Дебс е наказан с особена строгост – десетгодишна присъда за повдигане на въпроси, касаещи „войната за демокрация и човешки права“ на президента Уилсън. Президентът му отказва амнистия след като войната е приключила, макар че Хардинг в края на краищата се смилява. Някои, като Торстейн Веблен, биват наказани, но по-малко строго; Веблен е уволнен от поста си в Хранителната администрация, след като е подготвил доклад, в който се посочва, че недостигът на работна ръка в селското стопанство би могъл да бъде преодолян, ако се прекрати бруталното преследване от страна на Уилсън на работниците, особено на International Workers of the World[1]. Рандолф Бърн е осъден от прогресивните журналисти след като е разкритикувал „лигата на доброжелателните империалистически нации“ и техните екзалтирани усилия.

Моделът на насърчение и наказание е познат от цялата история: хората, които се подредят в подкрепа на държавата обикновено биват хвалени от интелектуалната общност, а онези, които отказват, биват наказвани. Така в хода на времето Уилсън и прогресивните интелектуалци, които му предлагат услугите си, се оказват силно почитани, но не и Дебс. Люксембург и Либкнехт са убити и никога не са били герои на интелектуалния мейнстрийм. Ръсел продължава да бъде яростно осъждан чак до смъртта си – и все още е критикуван в сегашните му биографии.

През 1970-те известни учени разграничиха по-открито двете категории интелектуалци. Една студия от 1975 на име Кризата на демокрацията, обозначава смехотворните ексцентрици на Брюнетиер като „ценностно-ориентирани интелектуалци“, които изправят демократичното правителство пред „едно редизвикателство, което е, поне потенциално, също толкова сериозно, колкото и ония, поставяни в миналото от аристократични клики, фашистки движения и комунистически партии“. Сред останалите си злодеяния, тези опасни същества „се посвещават на уронване престижа на ръководството, на предизвикателства към властта“; те предизвикват институциите, отговорни за „възпитанието (indoctrination) на младежта“. Някои дори пропадат дотам да поставят под въпрос благородните подбуди на военните цели, като Бърн например. Това осъждане на негодяите, които подлагат властта и установения ред на съмнение, беше направено от либералната интернационалистка Трилатерална комисия; администрацията на Картър беше до голяма степен набрана от техните редове.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Също като прогресивните от The New Republic по време на Първата световна война, авторите на Кризата на демокрацията разширяват понятието „интелектуалец“ отвъд смехотворните ексцентрици на Брюнетиер, за да включат в него и по-добрия вид: „технократски и политически-ориентираните интелектуалци“ – отговорните и сериозни мислители, които се посвещават на конструктивната работа по оформяне на политиката вътре в установените институции и които осигуряват правилното възпитание на младежта.

Дюи се нуждаеше само от няколко години, за да се премести от „отговорните и политически-ориентирани интелектуалци“ от Първата световна война към редиците на „анархистите от преподавателския подиум“, тъй като малко по-късно той осъжда „несвободната преса“ и поставя въпроса „как е възможно да има реална интелектуална свобода и социална отговорност в по-голям мащаб при съществуващия икономически режим“.

Нещото, което особено безпокоеше Трилатералните учени, беше „ексцесът от демокрация“ по време на трудните времена, 1960-те, когато някои обичайно пасивни и апатични части от населението навлязоха в политическата област, за да предявят собствени искания: малцинства, жени, младежи, възрастни хора, работещи хора… накратко, населението, понякога наричано „специалните интереси“. Те трябва да бъдат разграичавани от онези, които Адам Смит наричаше „господарите на човечеството“, които са „принципните архитекти“ на правителствената политика и преследват собствената си „безчестна максима“: „Всичко за нас и нищо за останалите хора“. Ролята на господарите в политическата област не е осъждана, или дискутирана, в Трилатералния том, вероятно защото господарите представляват „националния интерес“, подобно на ония, които аплодираха на самите себе си за това, че водеха страната към война след като „максималното обмисляне, от по-задълбочените членове на общността“, беше достигнало своята „морална преценка“.

За да преодолеят огромното бреме, наложено на държавата от специалните интереси, Трилатералистите призоваха за повече „умереност в демокрацията“ – едно завръщане към пасивността от страна на по-малко заслужаващите, и може би дори завръщане към щастливите дни, когато „Труман беше в състояние да управлява страната в сътрудничество със сравнително малък брой адвокати и банкери от Уол Стрийт“, а демокрацията по тази причина процъфтяваше.

[…]

• • •

Тъй като силата обикновено надделява, интелектуалците, които служат на правителствата си, се считат за отговорни. У дома, във всеки случай.

Що се отнася до враговете, разграничението между двете категории интелектуалци се запазва, но с преобърнати ценности. В стария Съветски съюз, ценностно ориентирани интелектуалци бяха уважаваните дисиденти, докато ние изпитвахме само презрение към апаратчиците и комисарите – тамошните технократски и политически-ориентирани интелектуалци. По същия начин в Иран ние почитаме само смелите дисиденти и осъждаме ония, които защищават религиозния истеблишмънт. Както и по повечето други места.

Почетната дума „дисидент“ се използва избирателно. Тя разбира се не се отнася, заедно с положителните си конотации, към ценностно-ориентираните интелектуалци у нас, или към ония, които се борят срещу поддържаната от САЩ тирания в чужбина. Нека вземем за пример интересния случай с Нелсън Мандела, който беше отстранен от официалния списък на терористите едва през 2008, и сега вече може да пътува из Съединените щати без специално разрешение.

Преди двадесет години той беше криминален водач на една от световните „по-известни терористични групи“, според един доклад на Пентагона. Това е, защото президентът Рейгън трябваше да поддържа режима на апартейд, да увеличава търговията с Южна Африка в нарушение на санкциите, наложени от конгреса и да поддържа набезите на Южна Африка в съседни страни, които доведоха, според ООН, до 1,5 милиона смърти. Това е само един от епизодите във войната срещу тероризма, която Рейгън беше заявил, че ще води против „чумата на модерното време“, или, както се изрази държавният секретар Джордж Шулц, едно „завръщане към варварството в модерното време“. Към това можем да добавим стотиците хиляди трупове в Централна Америка и Близкия Изток, сред другите ни постижения. Едва ли е за учудване, че Великият комуникатор е почитан от учените от Института Хувър като колос, чийто „дух изглежда броди из страната, наблюдавайки ни като някакъв топъл, добронамерен дух“, наскоро почéтен още веднъж чрез статуя, изправяща се срещу американското посолство в Лондон.

Латиноамериканският пример е особено показателен. Онези, които призоваваха към свобода и справедливост в латинска Америка, не се допускат в пантеона на почитаните дисиденти. Например, една седмица след падането на Берлинската стена, шест видни латиноамерикански интелектуалци, всички те йезуитски свещеници, бяха взривени по директно нареждане на салвадорското върховно командване. Извършителите бяха от елитен батальон, въоръжен и подготвен от Вашингтон, който вече беше оставил след себе си ужасяваща следа от кръв и терор, и току-що беше се завърнал от поредните тренировки в центъра за специална военна подготовка „Джон Ф. Кенеди“ във Форт Браг, Северна Каролина. Убитите свещеници не бяха почетени като уважавани дисиденти, нито пък бяха други хора като тях, из цялото полукълбо. Уважавани дисиденти са онези, които призоваваха за свобода във вражеските региони на източна Европа, които със сигурност също са страдали, но в никакъв случай до такава степен колкото събратята им от Латинска Америка.

Разграничението си струва да бъде разгледано, и то може да ни каже много неща за двата различни смисъла на фразата „отговорност на интелектуалците“, както и за самите нас. Не подлежи на сериозно съмнение казаното от Джон Kоутсуърд в наскоро публикуваната в Кеймбридж История на Студената война, че от 1960 до „колапса на Съветите през 1990, броят на политическите затворници, жертвите на мъчения и екзекуциите на не-агресивни политически дисиденти в Латинска Америка, далеч надхвърля онзи от Съветския Съюз и неговите източноевропейски сателити“. Сред екзекутираните има множество религиозни мъченици, а е имало и немалко масови кланета, последователно поддържани и лансирани от Вашингтон.

Но защо тогава е нужно разграничението? Може да се спори, че онова, което се случи в Източна Европа, е далеч по-важно от съдбата на Юга, намиращ се близо до нас. Интересно би било да се види как би изглеждал този аргумент, ако бъде произнесен ясно и отчетливо. Интересно би било също да се разгледа аргумента, обясняващ защо е нужно да игнорираме някои елементарни морални принципи – а сред тях и онзи, че ако сме сериозни по отношение на страданието и жестокостите, на справедливостта и правата на човека, то би трябвало да съсредоточим усилията си там, където можем да извършим най-много добро – а това по правило означава, където споделяме отговорността за случващото се. Ние не изпитваме трудности когато изискваме от враговете си да следват такива принципи.

Малцина от нас се интересуват от онова, което Андрей Сахаров или Ширин Ебади казват за престъпленията на САЩ или Израел; ние им се възхищаваме заради онова, което те казват и вършат против престъпленията в собствените си страни. Това заключение се отнася в далеч по-голяма степен до онези, които живеят в по-свободни и демократични общества, а следователно разполагат с повече възможности за ефективни действия. Интересно е, че сред най-уважаваните ни среди действията и практиката са буквално противоположни на онова, което изискват елементарните морални ценности.

[…]

Но разбира се, много по-приятно е спокойно да възхваляваме протестите срещу злодеянията на официалните си врагове – една хубава дейност, която обаче не е сред приоритетите на ценностно-ориентирания интелектуалец, който взема отговорностите на тази позиция по-сериозно.

Жертвите в нашите собствени региони, за разлика от ония във вражеските страни, биват не само игнорирани и бързо забравени; те биват и цинично обиждани. Един поразителен пример за това се появи само няколко седмици след убийството на латиноамериканските интелектуалци в Ел Салвадор. Вацлав Хавел посети Вашингтон и говори пред една съвместна сесия на Конгреса. Пред запленената си аудитория, Хавел възхвали „защитниците на свободата“ във Вашингтон, които „разбират отговорността, която следва от това“ да бъдеш „най-могъщата нация на света“ – тоест по същество, и тяхната отговорност за бруталното убийство на неговите салвадорски колеги малко преди това.

Либералната интелектуална класа беше очарована от представянето му. Хавел ни напомня, че „живеем в романтично време“, избликна Антъни Луис. Други известни либерални коментатори се наслаждаваха на хавеловия „идеализъм, неговата ирония, неговата човечност“, докато той „проповядваше трудната доктрина на личната отговорност“, а Конгресът „очевидно се пукаше от респект“ пред неговия гений и интегралност, и се питаше защо в Америка липсват толкова дълбоки интелектуалци, които „да издигат моралността над собствения ни интерес“ по такъв начин, възхвалявайки ни заради измъчваните и обезобразени тела, изпъстрящи страните, които сме оставили да живеят в мизерия. Няма защо да се маем над въпроса каква би била реакцията, ако бихме чули отец Елакуриа, най-известният сред убитите йезуитски интелектуалци, да произнася подобни думи пред Думата, след като елитни сили, въоръжени и тренирани от Съветския съюз, биха убили Хавел и някои от неговите сподвижници – нещо напълно непредставимо.

Убийството на бин Ладен също отправя вниманието към нашите собствени жертви. Няма какво чак толкова да се каже за тази операция – включително и за готовността на Вашингтон да предизвика сериозен риск от голяма война и дори изтичане на радиоактивни материали към джихадистите, както вече съм говорил на други места. Нека поговорим за избора на името: операция Джеронимо. Името предизвика ярост в Мексико и срещу него протестираха групи на американските индианци в Съединените щати, но изглежда нямаше по-нататъшно отбелязване на факта, че Обама идентифицира бин Ладен с индианския вожд на апахите. […] Ние сигурно бихме реагирали по-различно, ако немското Луфтвафе беше нарекло изтребителите си с имена като „евреин“ или „циганин“.

[…]

• • •

Ако отговорността на интелектуалците се отнася до тяхната морална отговорност като почтени човешки същества, разполагащи с възможността да използват привилегиите и статуса си, за да подпомагат каузите на свободата, справедливостта, милостта и мира – и да говорят не само за злодеянията на нашите врагове, но, далеч по-важно, и за престъпленията, в които сме въвлечени самите ние, и които можем да прекратим или направим по-малко вредни, то как тогава трябва да мислим за 11 септември?

Идеята, че 11 септември „промени света“ е широко разпространена, разбира се. Събитията от този ден със сигурност имаха огромни последствия, както у дома, така и по света. Едно от тях беше, че президентът Буш отново обяви войната срещу тероризма, започната от Роналд Рейгън. (По това време тя вече беше „направена да изчезне“, за да заемем фразата на нашите любими латиноамерикански убийци и мъчители – може би защото последствията й не подхождаха добре към нашите предпочитани образи за самите себе си.) Друго следствие беше инвазията в Афганистан, а след това Ирак, а в по-ново време и военните интервенции в няколко други страни в региона, както и регулярните заплахи за нападение срещу Иран („всички опции са открити“, според стандартната фраза). Разходите, във всеки случай, бяха гигантски. Това предполага един доста очевиден въпрос, задаван не за първи път: а имаше ли някаква друга алтернатива?

Известен брой анализатори вече отбелязаха, че бин Ладен е постигнал огромни успехи във войната си срещу Съединените щати. „Той отново и отново твърдеше, че единственият начин да се прогонят САЩ от мюсюлманския свят и да се победят техните сатрапи, е да се въвлекат американците в поредица от малки, но скъпи войни, които в края на краищата да ги доведат до банкрут“, писа журналистът Ерик Марголис.

Съединените Щати, първо при Джордж У. Буш и след това при Барак Обама, се втурнаха право в капана на бин Ладен… Раздутите до гротеска военни разходи и пристрастяването към дълговете… са може би най-гибелното наследство от действията на човека, който смяташе, че може да победи Съединените щати.

Един доклад на проекта за изчисляване на разходите по войната на института Уотсън към университета Браун, оценява окончателната сметка на около 3,2-4 билиона (trillion) долара. Впечатляващо постижение на бин Ладен.

Че Вашингтон възнамерява да се втурне в капана на бин Ладен беше очевидно начаса. Майкъл Шойер, старшият анализатор на ЦРУ, отговорен за издирването на бин Ладен от 1996 до 1999, пише: „Бин Ладен беше изключително прецизен при изброяването на причините, накарали го да ни обяви война“. Ръководителят на ал Кйада, продължава Шойер, „се е заел с това да промени драстично политиките на САЩ и Запада по отношение на ислямския свят.“

И, както обяснява Шойер, бин Ладен е успял до голяма степен: „Военните сили и политиките на САЩ довършват радикализацията на ислямския свят – нещо, което Осама бин Ладен се опитваше да постигне със значителен, но не и пълен успех от ранните 1990 години насам. В резултат на това аз смятам, че Съединените американски щати си остават единственият незаменим съюзник на бин Ладен.“ И вероятно все още са, дори и след смъртта му.

Има добри основания да се смята, че джихадисткото движение би могло да бъде раздвоено и подкопано след атаките от 11 септември, които бяха силно разкритикувани вътре в движението. Освен това, „престъплението срещу човечеството“, както те справедливо бяха наречени, би могло да бъде третирано като престъпление, с международна операция, целяща залавянето и арестуването на заподозрените. Това беше осъзнато още непосредствено след атаките, но подобна идея дори не беше разгледана от хората в правителството. Изглежда, че не беше обърнато никакво внимание на талибанското предложение – колко сериозно, ние никога няма да узнаем – да се предоставят лидерите на ал Кайда за съдебен процес.

[…]

• • •

Изглежда съществува някакъв вид историческа закономерност, според която интелектуалците-конформисти – ония, които поддържат официалните държавни цели и игнорират или обясняват рационално официалните престъпления, биват почитани и привилегировани в собствените си общества, а ценностно-ориентираните биват наказвани по един или друг начин. Този шаблон може да бъде проследен назад до най-ранни времена. Именно човекът, обвинен в корумпиране на атинската младеж, беше принуден да изпие отровата, по същия начин, по който драйфусарите бяха обвинени в „корумпиране на душите и, с течение на времето, на цялото общество“, а ценностно-ориентираните интелектуалци от 1960-те бяха обвинени в това, че пречат на „възпитанието на младежта“.

В еврейските религиозни текстове се откриват образи, които по днешните стандарти са интелектуалци-дисиденти, наречени „пророци“ в английския превод. Те са предизвиквали ожесточен гняв сред управляващите елити с критичния си геополитически анализ, с осъждането на престъпленията на властимащите и призивите за справедливост и грижа за бедните и страдащите. Крал Ахав, най-злият от всички крале, порицава пророка Елиа като омразник на Израел, първият „мразещ себе си евреин“ или „анти-американец“, сред модерните му събратя. Пророците са били преследвани жестоко, за разлика от дворцовите ласкатели, които по-късно са осъдени като фалшиви пророци. Шаблонът е разбираем. Би било учудващо, ако нещата се бяха развили другояче.

Що се отнася до отговорността на интелектуалците, струва ми се, че тук няма особено много за казване освен няколко прости истини. Обикновено интелектуалците са привилегировани – и това е просто наблюдение, касаещо използването на понятието. Привилегиите са свързани с възможности за облагодетелстване, а облагодетелстването носи със себе си отговорности. Всеки от нас тогава се намира пред своя собствен избор.

 

Източник



[1] Известен професионален съюз, основан през 1905 г. в Чикаго. Бел. пр.

Аврам Ноам Чомски (род. 1928) е американски лингвист, философ, когнитивен учен и активист. Той е професор (емеритиран) в Департамента по лингвистика и философия към Масачузетския технологически институт (MIT), където е работил в продължение на повече от 50 години.

Pin It

Прочетете още...