1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Роберто Савиано,
„Красотата и адът“
Изд. „Ера“, 2010
Превод:
Таня Кольовска

2010_12_Saviano_Krasotata_adat

Да бъдеш поканен в Svenska Akademien, Академията на Стокхолм, която от 1901 година връчва ежегодно Нобеловите награди, хвърля душата ти в особено напрежение: невъзможно е да се освободиш от мисълта, че си приет в последното свято място на литературата. Но когато пристигам в Стокхолм, намирам нещо изненадващо. Всичко е покрито със сняг. Най-много три пъти в живота си съм пипал сняг.

На аерогарата всички са нервни заради бурята, у мен обаче цялата тази белота наоколо предизвиква особена, детска радост независимо от арктическата температура и дрешката ми – добра за средиземноморските зими, но за Швеция направо безсмислена. Първото, което ми се обяснява веднага след като пристигам в Академията, са правилата: строги, ненарушими. Трябва да съм облечен с елегантен костюм и всеки мой жест да бъде предварително съгласуван. Всички академици са избрани пожизнено, осемнайсет човека, представям си ги като последните пророци, предсказващи бъдещето на буквите: благославяни, мразени, митични, хулени, взимани на подбив заради властта им, ухажвани от целия свят. Не мога да си ги представя. В закритата зала срещам първите двама от тях: възрастен господин, който си е свалил обувките, и една госпожа, която се опитва да му помогне да ги обуе отново. С естествена грация ми стис­ка ръката и ми казва: „Вашата книга влезе в сърцето ми“. Бързо разбирам, че Швеция е изключително внимателна към всичко, случващо се по света, може би това е държавата, която повече от всички на планетата усеща като свои противоречията в другите държави. Някои от академиците ми задават въпроси за Италия, но по един много неочакван за мен начин. Всички, буквално всички ме питат за Дарио Фо, как се чувства, какво прави и накрая ме молят да му предам техните поздрави, сякаш се разбира от само себе си, че ние с него редовно се виждаме.

После ме питат какво мислим ние за Джорджо ла Пира, невероятния кмет на Флоренция от петдесетте години, също за Данило Долчи, Лелио Басо, Гетано Салвемини и Ернесто Роси. Тази Италия е забравена от италианците, но тук не само си я спомнят, но я приемат за единствената достойна за помнене. Някакъв господин се приближава, за да ми сложи микрофона, говори ми на италиански и аз се учудвам. „Защо се чудите? Вие сте в Нобеловата академия, тук говорим всички езици на света“.

Салман Рушди вече ме очаква в специалната стаичка. Прегръщаме се. Сърдечността, която ми показва още на нашата първа среща, е от онази, родилата се в сърцата на хора, които не забравят какво им се е случило, през какво са преминали. Рушди иска да ми предаде нещо от онова, което е изпитал върху собствената си кожа, да ми помогне да се мъча по-малко, докато отново си върна поне част от свободата. На мен ми стига и самият факт, че вече не се чувствам сам в моето положение. Изглежда ми невероятно. Когато беше издадена неговата присъда, аз бях още дете в началните класове. Неговата фатва, издадена от верните на Хомейни хора, и заплахите на Камората идват от две много различни места, но последиците им върху нашия живот, върху нашите истории на писатели в крайна сметка изглеждат еднакви. Същото бреме на затворничеството, което никой не успява докрай да разбере, същата непрекъсната тревога, самотата, срещата с недоверието, което лесно може да се превърне в оклеветяване – точно това най-много те наранява със своята несправедливост, тъкмо него най-трудно можеш да приемеш. Всичко, което ще каже в своето слово Рушди – за невъзможността да прекосиш улицата, да вземеш самолета, да си намериш къща, всичко това прави непоносим блиндирания живот, затова си мисля: „Така е, точно така е“.

Разговаряме как да организираме срещата. И тук правилата са също толкова безусловни. След като ме поканят да говоря, трябва да се изкажа и да не оставам прекалено дълго при евентуални аплодисменти, а почти веднага да се върна на мястото си. После идва ред на Рушди, а накрая ще има разговор. Когато и това приключи, не трябва да се ръкуваме с никого, нито да даваме автографи, трябва да прекосим залата и да излезем. След като всичко е изяснено, влизаме в залата на Академията. Представях си я съвсем различна: огромен пищен театър, ликуващи партер и ложи. Както с всеки мит, и тук се оказва точно обратното. Дървена зала, изящна, елегантна, но прибрана, уютна. Има нещо като подиум в средата, където сядат гостите, издателите, близките, постоянният секретар на Академията Хорас Енгдал и няколко избрани журналисти.

Докато Енгдал прави своето въведение, аз се чувствам горе-долу така, както когато се готвех за защитата на дипломната си работа. Забравяш всичко, което предварително си намислил. Усещаш само, че главата ти е празна, сърцето ти думка в гърдите, гърлото ти е пресъхнало. Опитвам се да се хвана за речите на някои писатели, получили Нобелова награда тук, на това място, на което скоро ще трябва да се изкача и аз. През 1996 година Вислава Шимборска говори за силата, която може да разширява границите по света, присъща както на науката, така и на поезията. Исак Нютон никога не би открил законите на гравитацията само заради това, че е видял как една ябълка пада от дървото, Мария Кюри щеше да си остане един уважаван професор по химия, ако и двамата не бяха обсебени от една кратка фраза: „Не знам“.

Поетът също непрекъснато трябва да повтаря това „не знам“ на себе си, каза Шимборска. „Светът – каквото и да си мислим за него, ужасени от неговата безкрайност и от нашето безсилие, огорчени от безразличието към индивидуалното страдание (...) каквото и да си мислим за неизбродимите му пространства, пронизвани от светлината на звездите (...) каквото и да си мислим за този свят – той е поразителен. (...) Но епитетът „поразителен“ крие в себе си логически капан. Поразява ни всичко, което се отклонява от добре познатите ни универсални норми, от очевидното, с което сме привикнали. Проблемът е, че такъв очевиден свят просто не съществува“.

Мисля за тази дребничка жена, преминала през окупацията и войната в Полша, видяла как страната є се превръща в сателит на съветската империя, а после и как тази, последната, рухва; мисля за способността на думите да свързват междузвездни пространства с езика на поезията, „в които всяка дума има своята тежест, нищо не е обикновено и нормално. Няма камък и няма облак там, отгоре. Няма ден и няма нощ след това. И най-вече ничие съществуване, никакво, в този свят“.

Усещам, че тя е оставила думите си в тази стая, те са тук, попили са в дървото, също както разговорите, лекциите на всички онези, получили „Нобел“, на Сарамагу, Кертес, Памук, Шимборска, Маркес, Хемингуей, Фокнър, Елиът, Монтале, Куазимодо, Сол­женицин, Сингер, Хамсун, Камю. Изброявам мислено тези, които си спомням, които познавам по-добре или съм обичал повече, почти ми се вие свят, шеметно е. Как ли си е сложил ето тук ръцете Пабло Неруда? Дали Пирандело е навеждал глава към бележките си, или се е взирал в лицата на академиците? На кого е говорил Елиас Канети – на света или на една зала? Дали Томас Ман, докато е бил тук, е усетил трагедията, която след няколко години ще преживее неговата Германия?

Опитвам се да дишам дълбоко – от една страна, за да се успокоя, от друга, по същата причина, поради която като дете те водят на море и те карат да дишаш, защото йодните изпарения край морето имат силата да те предпазят от грипове и настинки през зимата. Така се опитвам да поема следите на всички, които са били в залата, и се надявам да ми помогнат да издържа през зимата. Мой ред е. Качвам се на подиума изключително притеснен. Бих искал да кажа много неща, да дам повече примери на хора, които страдат за свободата на словото, които живеят под заплаха, защото са притеснили криминални организации – от писателите и журналистите от Мексико, където наркосите убиха Канделарио Перес Перес, до България, където бе убит писателят Георги Стоев.

Но ми бяха казали, че не трябва да слагам всичките яйца в чорбата, да не говоря прекалено дълго, затова се съсредоточавам върху най-важния за мен опит. Литературата и властта, написаното, което се е превърнало в заплаха единствено благодарение на най-опасното нещо на света – читателя. Обяснявам, че при демокрацията не думата сама по себе си предизвиква страх у силните, а това, което успява да пробие стената на мълчанието. Изразявам доверието си в литературата, която ни отвежда в най-невероятните места на ужаса, в Аушвиц чрез Примо Леви, в ГУЛАГ с Варлам Шаламов, напомням за Анна Политковская, платила с живота си за това, че в съзнанието на читателите от целия свят превърна Чечения в родно място на всеки. Разликата между Рушди и мен самия е следната: той беше осъден от режим, който не приема изразяването на каквото и да било мнение, противно на собствената му идеология. А там, откъдето идвам аз, там, където цензура не съществува, причина за присъдата е липсата на внимание, безразличието, шумът по дъното на потоците информация, които се изливат, без да имат способността да въз­дейс­тват.

Понякога ми се струва, че ме приемат като човек, който идва от страна, прекалено често и погрешно определяна като аномалия. Казаното от мен обаче не е свързано само с Южна Италия, подчинена от мафията, нито пък само с Италия. Според мен това е очевидно за мнозина, картината не е толкова ясна. Много интелектуалци, докато оплакват загубената си роля в западните общества, продължават да гледат на успеха с недоверие или презрение, сякаш той автоматично ликвидира стойността на едно произведение, сякаш не може да бъде нищо друго освен резултат от манипулативни механизми на пазара и на медиите, сякаш читателите, на които се дължи този успех, няма как да бъдат видени иначе, освен като безкритична маса. И именно тук се допуска огромна грешка, защото ако е вярно, че книгите не са еднакви, толкова по-вярно е, че читателите са различни. Те може да търсят просто развлечение или пък да се опитват да разберат, да се увличат по най-светлата фантазия, но и от разказа за трудна и мъчителна реалност, може дори един и същи човек да търси всичко това в различни моменти, но те, читателите, са в състояние да избират и да преценяват. Ако един писател не вижда това, ако вече не вярва, че бутилката, хвърлена в морето, ще попадне в ръцете на някого, който е готов да го чуе, и се отказва, отказва се да пише и да публикува, защото не вярва, че неговите думи могат да създават връзки и да оставят следи – тогава той греши и спрямо себе си, и спрямо тези, които го предхождат.

Когато Салман взима думата, той напомня, че литературата се ражда от нещо, органично свързано с човешката природа – от нуждата да се разказват истории, защото именно благодарение на историите хората си създават представи за самите себе си. Затова само човешка общност, свободна да се разкаже така, както иска, е наистина свободна човешка общност. Рушди никога не е искал да бъде нещо различно от това, което е – плетач на истории, разказвач без принуда, затова най-много го наранява не забраната от страна на една идеология, която не може да го изтърпи, а оклеветяването от страна на онези, които именно в свободния свят искаха да внушат, че литературните му стремления не може да се изчерпват само с това и че той сигурно има и други, тайни подбуди – пари, кариера, слава.

Усещам в гърлото ми да се събира буца. Мисля за десетте години, прекарани от Рушди в пълна, тотална изолираност, блиндирана самота – как не е полудял. Само който води много затворен и спокоен живот може да си представи подмяната на свободата със сянката на смъртта. Но Салман продължава, без да се разсейва, приключва с изказването си и ние преминаваме към последната част от нашия разговор.

Накрая, когато се изправяме, за да отговорим на аплодисментите на публиката и на академиците, ни поднасят цветя, а аз си мисля, че момчетата от охраната ще има да ме поднасят за тази работа, която по нашия край смятат за нещо, предназначено само за госпожици. Вечеряме в стая, през която са минали всички наградени. Казват ни, че готвачът е на кралицата, но въпреки това аз почти не успявам да преглъщам тази храна, докато не се появява триумфиращо сладоледът с канела и карамелизирани ябълки.

Вечерята свършва. Според етикета никой не може да стане преди президента. Преминаваме отново през залата за награждаване. Тя е празна. Светлината е много приглушена. Рушди ми казва, вече без иронията от публичното си изказване: „Продължавай да имаш вяра в словото въпреки всички присъди, въпреки всички обвинения. Ще те обвиняват, че си оживял, а не си умрял, както е трябвало. Много важно. Живей и пиши. Думите побеждават“. Качваме се на подиума и се снимаме с мобилните си телефони. Смеем се, прегръщаме се като момчета на екскурзия, прес­кочили загражденията на Партенона, играещи си на Перикъл. Викат ни да излезем, да пием кафе, да поздравим всички и да си тръгнем.

Светлините угасват напълно и аз се спирам там, в тъмното. Изведнъж, също като при силна декомпресия, всичко ми минава, сякаш отнесено от някакъв вихър. Дните, преминали в една затворена стая, издрасканите с нокти стени, недоверието, чувството, че всички те лъжат и те предават. Намеците, обвиненията: много се показва, малко се показва, всичко е измишльотина, всичко е подредено, онези, които без да се срамуват, ми казват, че е трябвало да си трая, че съм си го изпросил, че съм хитрец, много са като теб, не се оплаквай, ти си си виновен, известен си, лайно си, мошеник си, плагиат си. Ругатните, изписани по оградите, ругатните, чути по улиците, всички, които изчезнаха при първите трудности, приятелите, готови да осъдят недостатъците ти, докато си играят на плейстейшъна, тяхната ленивост, оправдавана с всеобщата развала. Но после се сещам за всички думи на подкрепа и близост, за всички покани за вечеря, които не можех да приема, за стариците, запалили свещички на свети Антоний, за да ме пази, за подписите, за прегръдките и сълзите, за четенията по площадите, за международната преса и писателите от цял свят, поискали да ме защитят, сред тях и тези, които са били тук, за да получат Нобелова награда. И там, в тъмното, се опитвам да напълня дробовете си с този дъх на влага и на дърво, който сякаш е съхранил присъствието на всички, стъпили в тази зала.

„Лично аз не бих могъл да живея без своето изкуство. Но никога не съм го поставял по-високо от всичко останало. Точно обратното – то ми е нужно, защото не ме отделя от себеподобните и ми помага такъв, какъвто съм, да живея като всички. В моите очи изкуството не е предназначено за самотни и избрани. То е средство чрез специфичен образ на общите страдания и радости да бъдат развълнувани по-голям брой хора. Така че то задължава артиста да не се отделя. Подчинява го и на най-скромната и на най-универсалната истина. Често онзи, който е избрал съдбата си на артист, защото се е чувствал различен, бързо разбира, че не може да захрани нито изкуството си, нито своята различност, ако не признае приликата си с всички. Никой от нас не е прекалено голям за подобно признание. Но във всички ситуации на личния си живот, дали мрачни или случайно просветлени, окован във веригите на тиранията или временно свободен да се изразява, писателят може да преоткрие чувството на една жива общност, готова да го оправдае, при условие че той приеме и изпълни според своите възможности двете задължения, които правят от занаята му нещо велико: службата на истината и на свободата“.

Струва ми се, че почти го докосвам, Албер Камю, произнесъл тези думи през 1957 година, три години пре­ди да почине при пътен инцидент. Искам да му бла­годаря, искам да мога да го уверя, че казаното от не­го тогава е все още вярно. Че думите вдъхновяват и обе­диняват. Че побеждават всичко. Че остават живи.

Превод: Таня Кольовска

Откъсът от книгата се публикува с приятелското разрешение
на издателство „Ера“.

Pin It
Роберто Савиано
Роберто Савиано (род. 1979) е световноизвестен италиански писател и журналист, който описва в книгите си историята и начина на действие на неаполитанската Камора.
Други статии от този автор

Посетители

47

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Благо писа Още
    Позволихме да ни... преди 8 часа
  • Павлов Д. писа Още
    Хайде още един... преди 20 часа
  • Златко писа Още
    Не разбирам всички... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 1 ден
  • Галина писа Още
    Не мога да харесам,... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, Роби! ... преди 2 дни
  • Роберт Леви писа Още
    След като прочетох... преди 2 дни
  • Доника писа Още
    Другите страни са на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Колкото и странно да... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Благодаря на г-н Енев... преди 3 дни
  • Биляна писа Още
    Благодаря и аз.... преди 3 дни
  • Съгласен писа Още
    "Нека" е като "дано".... преди 4 дни
  • асен писа Още
    Умен човек. Дали знае... преди 4 дни
  • безкоронен писа Още
    има само Един който... преди 4 дни
  • Росена писа Още
    Много смислен, по моя... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Шансовете за... преди 1 седмица
  • Christo Dimitrov, Ph... писа Още
    Каквито и да са били... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Как да не се сети... преди 1 седмица
  • Павел Павлов писа Още
    Най-важният въпрос е... преди 1 седмица
  • Павел Павлов писа Още
    Не виждам прилика на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Във Фейсбук вече съм... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Добре де, нека... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Забележете, не... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ок, благодаря ти. Ако... преди 2 седмици
  • Биляна писа Още
    Масовата психоза е... преди 2 седмици