1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Представите за правителствената намеса по отношение на пазара се променят бързо. Айн Ранд беше отчетлив и мощен глас в подкрепа на либертарианството – идеята, че всеки от нас като индивид заслужава да притежава онова, което той или тя създава, и че ролята на правителството трябва да бъде сведена до минимум. В продължение на 30 години една либертарианска идеология доминираше водещите кръгове на САЩ, започвайки политически с президента Рейгън, който проведе една фундаментална трансформация на нашия политически дискурс относно ролята на правителството във всякакво отношение, започвайки с данъчното облагане и стигайки до регулацията. Много хора смятат, че Рейгън е бил брилянтен и че неговите политики са били необходими. Независимо от това дали ще се съгласите с едно подобно твърдение, вие трябва да признаете, че идеите на Рейгън доминираха нашия дискурс чак до есента на 2008, когато целият икономически ред изглежда изпадна в колапс.

Една година по-късно ние имаме Кен Файнбърг, назначен от президента да определя колко високи могат да бъдат заплатите на водещите мениджъри. От позицията, при която считахме правителствената намеса за анатема, сега сме стигнали дотам да приемаме, че един бюрократ може да определя колко може да получава някой от акции. Но сърдитият популизъм – намиращ се на 180 градуса от либертарианството – е не по-добро ръководство за действие от Ранд. Ние разбираме гнева на обществеността, ние му симпатизираме, ние всички чувстваме нещата по някакъв подобен начин. Когато самите хора, които са отговорни за катастрофата, биват награждавани за това, то ние знаем, че нещо отива накриво. Но сърдитият популизъм не ни помага да разберем какво би трябвало да върши правителството.

Така че ние трябва да говорим за това кога правителството трябва да се намесва: къде, защо и до какви граници. Тук аз ще формулирам три правила (и една забележка под линия).

Правило 1. Само правителството може да осигури интегралност, прозрачност и честност при сделките.

Когато бях Главен прокурор на Ню Йорк, ние разследвахме една група случаи, които тук ще наричам „случаите на анализаторите“. Това бяха случаи, отнасящи се до инвестиционното банкерство. Всичко, което е нужно да знаете за инвестиционното банкерство, за да разберете тези случаи е, че този бизнес има две страни: от една страна вие имате така наречените анализатори, които препоръчват на инвеститорите акции за купуване, а от друга страна – поръчители, които продават Първични публични предлагания[1], вторични предложения[2] и други неща, които предоставят капитал на компаниите. Ние твърдяхме, че е налице един неизбежен конфликт на интереси, когато имате хора от един и същи бизнес, които едновременно предлагат дадена акция на инвеститорите – казвайки „това е страхотна акция, купете я“ – а в същото време те са и нейни попечители. Колкото по-успешно е попечителството, толкова по-големи са комисионните, които то създава, и толкова по-благосклонен към акцията ще бъде анализът, толкова по-големи и шансовете една такава продажба да бъде успешна.

Това е очевиден конфликт на интереси. Всъщност, Джак Грубман, анализаторът, който бе изгонен от борсовия бизнес през 2002, характеризира цялата тази ера по един брилянтен начин: онова, което преди било конфликт на интереси, каза той, днес вече е „синергетика“. Помислете си за това. Нещото, което е било разглеждано като опасно за хората, сега се е превърнало в източник на ценност. Това беше начинът, по който ние маскирахме проблема.

Ние започнахме с Мерил Линч, но всъщност преследвахме всички големи инвестиционни банки, онова, което се нарича „големите скоби“. Открихме е-мейли с откровено съдържание. Анализаторите казваха помежду си „тази акция е л….“, а в същото време казваха на хората да я купуват, купуват, купуват. Но нещата започнаха да стават истински интересни, когато събрахме в едно целия случай.

Когато бяхме готови да подадем случая в съда, получих телефонно обаждане от един от адвокатите на Мерил. Той каза: „Елиът, внимавай, ние имаме могъщи приятели.“ Аз му казах: „Добре, но не съм сигурен дали това е законен аргумент.“ Всъщност, не мога да повторя дословно тук онова, което му казах. Едва ли е нужно да се казва, че ние продължихме със случая.

 

За да защити пазара, правителството трябваше да дойде и да каже нещо много просто: кажете истината на клиентите си.

 

Адвокатите на Мерил дойдоха в офиса ми. Дойдоха и казаха: „Елиът, по принцип ти си прав. Напълно прав си за конфликтите, напреженията, проблемите. Но ние не сме толкова лоши, колкото е нашата конкуренция.“ Това беше тяхната защита срещу обвинението, че мамят клиентите си и пазара. Когато ги помолих да ми кажат нещо повече за това, те отговориха: „Добре, дай да ти разкажем сега това-онова за Голдман и Сити.“

Във всичко това има един много важен момент: хората от Мерил Линч разбираха, че техният бизнес-модел е проблематичен. Разбираха, че има нещо грешно в предлагането на акции, които самите те не харесват. Но те трябваше да избират между етиката и печалбите – и те правеха избора, който накърняваше интересите на клиентите и интегралността на пазара. А след това казаха, че не е тяхна работа да налагат правила за прозрачност. Някой друг трябва да направи това.

Но кой? Единствено правителството може да го направи. Пазарът тласкаше инвестиционните банкери към неприемливи, неефективни, пазарно-разрушителни стандарти на поведение. За да защити пазара, правителството трябваше да дойде и да каже нещо много просто: кажете истината на клиентите си. Кажете истината за тези акции. Всеки разбира, че инвеститорите поемат рискове, че анализаторите и инвеститорите понякога грешат. Проблемът е в преднамерената измама. Това е нещото, което различава грешката от лъжата, самозаблуждението от измамата.

Случи се и още нещо интересно. Когато Мерил каза: „ние не сме толкова лоши, колкото е нашата конкуренция“, те всъщност казаха, че се нуждаят от решение, валидно за цялата индустрия; че ако те са единствените, които се опитват да живеят според някакви нови стандарти, то ще изпаднат в конкурентно-неизгодно положение и ще изгубят пазарно участие. А това не би било честно. Не беше ужасно симпатично, но онова, което казваха те – че стандартите трябва да се отнасят до всички – беше вярно. Така че аз им предложих да накараме всички да се съгласят с едни и същи норми на поведение, преди да стигнем до агонията да дадем под съд и останалите банки.

Не успяхме да го направим. Останалите банки просто не искаха да се съгласят, докато не им казахме, че разполагаме със свидетелства и против тях. Минахме отново през същото упражнение. Това беше през декември 2002. Бих твърдял, че споразумението проработи, но това е друг разговор. Онова, което е от значение за сегашния разговор е, че само правителството е в състояние да накара тези компании да кажат истината.

Прозрачността е проблем не само при финансовия бизнес. Тя е важна за всеки сектор от икономиката. Ето ви още една история. Дадохме под съд GlaxoSmithKline, която по онова време предлагаше на пазара Paxil – един антидепресант – като ефективен за тийнейджъри. Лекарството беше одобрено за други цели, но техният вид маркетинг беше очевидно извън сферата на това одобрение. Открихме, че значителна част от клиничните тестове, направени от тях, показват нещо директно противоположно на твърденията им. Не беше моя работа като главен прокурор да решавам дали това лекарство е добро или лошо за тийнейджърите, а да настоявам за пълно откриване на информация от критично значение, така че лекарите и журналистите да могат сами да стигнат до това решение.

Когато дадохме под съд Glaxo, те мислеха, че искаме пари. Но ние искахме от тях само да променят начина, по който действат. Помолихме го да създадат уебсайт за резултатите от клиничните тестове, така че лекарите и журналистите да могат да вземат информирани решения. Те се съгласиха. Това съглашение стана част от един по-дълъг процес към значително по-сериозно придвижване към повече откритост, когато става дума за лекарства и данни от клинични тестове.

От гледната точка на GLaxo, колкото повече данни прикриваха, толкова по-добре за тях. Това им помагаше да убедят повече хора да купуват Paxil. И така, отново: единствено правителството е в състояние да осигури интегралност, прозрачност и честни сделки.

И тук иде момента да добавя моята забележка под линия: макар че частните компании се намират в конкуренция едни с други, само правителството е в състояние да осигури, че конкуренция наистина съществува. Всеки в бизнеса иска да бъде монополист. Няма нищо лошо в това човек да иска по-голям дял от пазара. Така се правят пари. Но в продължение на последните 30 години ние сме изгубили способността да налагаме ефективно управление на пазара. Съдията Роберт Борк твърдеше, че антимонополисткото законодателство е ненужно, тъй като пазарът се управлява сам. Днес ние вече сме в състояние да кажем, че това гледище е фундаментално погрешно. Ако правителството не налага закони, насърчаващи конкуренцията, то тогава се губи цялата жизненост и изобретателност, които конкуренцията създава. Преди AT&T да бъде разтурена през 1974, например, вие можехте да избирате между черен и „принцеса“ телефон. Това беше всичко. След това на телекомуникационния пазар обаче се появиха други хора и казаха „хайде да направим нещо по-различно, по-творческо, по-добро“. Разтурването на AT&T не беше причината за целия растеж в този сектор, но все пак е удивително колко далеч сме стигнали в сферата на телекомуникациите, защото в нея се породи дух на конкуренция.

 

Съществува един набор от основни ценности – ценности, които ние като общество приветстваме – с които пазарът сам по себе си не се занимава.

 

Но правило 1 не отива достатъчно далеч – дори и със забележката под линия. Правителството трябва да върши повече. Всеки, който е полагал курсове по увод в икономиката разбира идеята за външните фактори (externalities) – положителни или отрицателни ефекти върху трети лица, които не са включени в цената, определена от две страни. Ако тези външни фактори не са включени в цената, то някой трябва да коригира това. И това е работа на правителството, чрез данъците и субсидиите.

Правило 2. Пред лицето на външните фактори, правителството трябва да се намеси, за да промени начина, по който пазарът действа.

Когато бях Главен прокурор, ние започнахме няколко случая против компании от Средния запад, свързани с проблеми на околната среда. Те горяха голямо количество въглища и създаваха голямо замърсяване, което се спускаше директно върху Ню Йорк. Така че, веднъж отидох във Вашингтон да свидетелствам по един от случаите. Сенатор Джордж Войнович, който седеше сред публиката, ме изгледа с недоволство. Той каза: „Прокурор Спитзър, аз бях губернатор на Охайо преди да стана сенатор – и когато бях губернатор, ние прочистихме въздуха в Охайо, така че, защо вършите това?“

Поздравих го за това, което е направил, но му напомних, че един от начините, по които въздухът над Охайо е бил прочистен, е бил чрез изграждането на свръхвисоки комини, около 300 метра. Комини, които не са нито евтини, нито красиви, но те изпращат всичкия въглероден и серен двуокис в горните части на атмосферата. Тогава тия не падат обратно в Охайо, нито дори в Пенислвания или Ню Джърси. Те падат право върху Ню Йорк. И ако замърсяването идва в Ню Йорк, припомних му аз, то тогава вие създавате негативен външен фактор в Ню Йорк, и според Акта за чист въздух аз имам право да ви дам под съд. И по този начин цената на това почистване се връща обратно при фирмите-производителки – там, където й е мястото.

А ето и още един пример за външни фактори, които повечето хора не осъзнават: прекалено много дългове. Дълговете като индивидуална транзакция може и да бъдат разглеждани като нещо, което е наред. Но когато се съберат всички дългове, целият ненужен натиск върху нашата икономика през последното десетилетие, вие имате онова, което се нарича „системен риск“. Цялата система може да се разпадне и срути, защото не сте в състояние да обслужвате този дълг. Не се поражда достатъчно богатство, за да може той да се обслужва. Индивидуалните транзакции може и да изглеждат наред, но общият ефект метастазира по начин, който поставя под опасност цялата икономика. Причината, поради която правителството значи трябва да се намеси в пазарите на дългове, е защото прекалено големите дългове са негативен външен ефект, подобен на глобалното затопляне. И в двата случая правителството трябва да се намеси.

Третата сфера, в която правителството трябва да се намеси, е най-еластичната и, до известна степен, най-важната. Тя е свързана с онова, което аз наричам основни ценности. Съществуват някои основни ценности – ценности, които ние като общество приветстваме – с които пазарът сам по себе си не се занимава. Ще ви дам тук два примера: борбата срещу дискриминацията и поддържането на минимална работна заплата.

Когато бях студент, аз участвах в един политологически семинар по въпросите на дискриминацията в принстънската Школа Удро Уилсън. Една от популярните тези, които дискутирахме беше, че дискриминацията е нещо неефективно и че следователно пазарът ще се избави от нея: една компания, която не взема на работа мъже над 1,80, губи определени таланти и съответно става по-малко конкурентоспособна. При последващото от това намаляване на печалбите и трудности с намирането на капитал, тя евентуално ще фалира. Това е много хубава теория. Мъжете, по-високи от 1,80, обикновено не са най-типичната група, подложена на дискриминация, но това не променя принципа на аргумента, независимо от това дали става дума за пол, раса или религия.

Проблемът е в това, че тази теория е погрешна. След 200 години на свободно пазарно поведение, дискриминацията все още продължава да съществува. Тази ситуация се подобрява или влошава в различни области, но социалните нрави, на които се основава дискриминацията, продължават да надвиват рационалните действия на икономическите играчи. Тези нрави са по-силна мотивация от натиска да се наемат на работа най-добрите лица или да се продава на по-голямо количество клиенти. Ние започнахме да се освобождаваме от дискриминацията в тази страна едва когато правителството прокара закони, които създадоха основа за действие, начин, по който човек да може да се противопостави.

В случая с минималните заплати, хората питат какъв е смисълът на аргументите в тяхна полза? Не е ли по-добре да оставим самия пазар да определи цената на труда? Не. Ние сме стигнали до обществено важното заключение, че хората, работещи 40-часова седмица, трябва да печелят достатъчно пари, за да могат да купят храна на децата си. Това е ценностна преценка, която пазарът не може да направи. Правителството трябва да се намеси.

Това са просто два примера за основни ценности. Налице е огромен дебат относно това какво всъщност са основните ценности – дали те се определят от политиката или от културата. Понятието е еластично, но основните ценности съществуват действително и те са нещо, което ни определя като общност. И докато сме в състояние да разбираме тези ценности, правителствената намеса с цел тяхното поддържане и налагане и необходима. И така тук стигаме до:

Правило 3. Правителството трябва да се намесва, за да поддържа основните ценности.

Тези три правила не предлагат някаква универсална теория, с чиято помощ да се решава всеки проблем, но те ни предоставят една рационална рамка, според която правителството трябва да бъде активно в определени сфери и по определени причини.

Тази статия е съкратен вариант на речта, държана от Елиът Спитзър
в харвардския Център по етика Едмунд Дж. Сафра, 12 ноември, 2009.

Източник



[1] Първият път, в който акциите на една фирма се предлагат на пазара. Обект на огромни спекулации, тъй като обикновено те се предлагат на цена, много по-ниска, отколкото пазарът достига след това за кратко време. Естествено, при това възможностите за печалби са много по-големи, отколкото при нормалния борсов обмен. Поради това повечето ППП не са отворени изцяло за широката публика, или – както е например в Германия при приватизирането на огромни държавни концерни като Дойче телеком – до участие биват допускани всички, но само до определена, предварително зададена граница. Бел. пр.

[2] Тоест, нормалният борсов пазар на акции. Бел. пр.

Pin It
Елиът Спитзър
Елиът Спитзър е американски политик, бивш Главен прокурор и губернатор на Ню Йорк.

Посетители

60

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Благо писа Още
    Позволихме да ни... преди 8 часа
  • Павлов Д. писа Още
    Хайде още един... преди 19 часа
  • Златко писа Още
    Не разбирам всички... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 1 ден
  • Галина писа Още
    Не мога да харесам,... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, Роби! ... преди 2 дни
  • Роберт Леви писа Още
    След като прочетох... преди 2 дни
  • Доника писа Още
    Другите страни са на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Колкото и странно да... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Благодаря на г-н Енев... преди 3 дни
  • Биляна писа Още
    Благодаря и аз.... преди 3 дни
  • Съгласен писа Още
    "Нека" е като "дано".... преди 4 дни
  • асен писа Още
    Умен човек. Дали знае... преди 4 дни
  • безкоронен писа Още
    има само Един който... преди 4 дни
  • Росена писа Още
    Много смислен, по моя... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Шансовете за... преди 1 седмица
  • Christo Dimitrov, Ph... писа Още
    Каквито и да са били... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Как да не се сети... преди 1 седмица
  • Павел Павлов писа Още
    Най-важният въпрос е... преди 1 седмица
  • Павел Павлов писа Още
    Не виждам прилика на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Във Фейсбук вече съм... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Добре де, нека... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Забележете, не... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ок, благодаря ти. Ако... преди 2 седмици
  • Биляна писа Още
    Масовата психоза е... преди 2 седмици