Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2010 09 Z MosqueТе имат много общо една с друга, включително и трагедията, която определя животите им. И двете жени са родени в Бронкс и са получили образование в католически училища. Омъжили са се и са отгледали децата си в общините, обграждащи Манхатън. Като родители и те – също като повечето от нас – са се борили много и не са получавали почти никакви благодеяния. На 11 септември 2001 Сали Регенхард и Адел Уелти са изгубили по един смел и красив син – и двамата пожарникари – в гигантския пожар на Световния търговски център. Тялото на сина на Уелти – Тими, на 34 – било възстановено само отчасти, на парчета – един факт, който тя, седемдесет и четири годишната баба, все още не може да си припомни, без брадичката й да затрепери като на малко дете. Крисчън Регенхард, на 28, просто е изчезнал; от него не е била открита нито една-единствена клетка. „Той е безследно изчезнал“, припомня си Регенхард думите на стария, прегракнал пожарникар, с когото разговаряла, когато най-после успяла да се свърже с пожарната команда в онази нощ. Тя имитира неговия твърд бруклински акцент – „исчезнъл“ – и когато го прави, лицето й се сгърчва от скръб. „Изчезнал?“, спомня си тя как е запитала? „Но такива неща се казват само по време на война.“

Срещнах се скоро с Уелти и Регенхард, на неутрална територия – залата за конференции на един хотел близо до Сентръл Парк – защото въпреки сходния житейски опит, те твърдо се разминават по една тема. На две пресечки от мястото, където са умрели техните деца, се очаква да се изгради голям ислямски културен център и джамия – и откак бившата губернаторка на Аляска Сара Пейлин изрази съпротивата си срещу проекта („една НЕНУЖНА провокация; това пробожда сърцата ни“), така наречената „джамия Граунд Зеро“ се превърна във фокус на злостна публична битка. Уелти поддържа проекта. Тя вярва, че джамията и културният център ще придадат лице и глас на умерените, мирни, обикновени мюсюлмани и по този начин ще им помогне да застанат срещу силите на тероризма и фундаментализма. „Ако успеем да подпомогнем изграждането му и същевременно да избегнем всякакво насилие, светът ще види, че ние сме голяма нация, че вярваме и прилагаме на практика свободата на религията“. Регенхард е против това. Още е много рано, казва тя. Прекалено близо е до Граунд Зеро и не взема пред вид чувствата на хората, останките на чиито близки може би все още са разпилени някъде из огромната площ, на която някога се издигаха кулите. Ако хората, стоящи зад джамията, действително желаят мир, както твърдят, то те ще я преместят някъде другаде, от чувство на респект към светостта на това място. „Човек никога не печели нечии умове и сърца, натрапвайки религията си на другите.“

Те са се срещали и преди, но преди много време и като част от тълпата. Сега те се прегръщат, разделят и внимателно оглеждат една друга. Регенхард, по-пълната от двете, е донесла кафе: с мляко, без захар. Съдейки по собственото си настроение, тя предполагала, че Уелти ще се нуждае от някакви провизии.

Уелти и Регенхард имат множество причини да бъдат настроени една срещу друга. На местно ниво битката около джамията е повече от грозна. Основателите на проекта – един известен активист за религиозен обмен и духовен водач на име Имам Фейзал Абдул Рауф; съпругата му, Дейзи Хан; както и един предприемач от долен Манхатън на име Шариф Ел-Гамал – отначало нарекли проекта си Домът Кордоба, по името на средновековния испански град, в който един от мюсюлманските халифати поставя началото на един от най-активните периоди на междурелигиозен обмен в историята на човечеството. Но критиците се хванали за името като сигнал за това, че Рауф и другите всъщност имат на ум ислямска хегемония, и основателите го променили на по-неутралното Парк51 (според адреса на мястото). Противниците на джамията се нахвърлили върху тях с расистки епитети; най-злите сред тях дошли от бившия водач на движението Tea Party Express[1], Марк Уилямс, който нарекъл Аллах „маймунски бог“. (По-късно той се извинил за това.) Вбесени, местните политици, поддържащи джамията, се нахвърлили върху противниците си, наричайки ги фанатици и лицемери. Когато общинарите се събрали на 25 май, за да гласуват по проекта, напрежението в залата било толкова осезателно, а взаимните обиди толкова остри, че масовото насилие изглеждало почти неизбежно. „Нещата изглеждаха така: ако сте за проекта, вие сте религиозен фундаменталист, а ако сте против, то тогава сте фанатик и лицемер“, казва госпожа свещеничката Хло Брайър, дългогодишна колежка на Рауф, която е присъствала на събранието.

Разбира се, борбата около джамията отдавна е излязла извън сферата на обидите и се е прехвърлила в емоционалната, политически мотивирана война около американските ценности. Какво означава да бъдеш американец? Дали това е да издигаш личната болка на някого над конституционните права на другите, както твърди Лигата против охулването (Anti-Defamation League) в една прокламация, изискваща преместването на джамията на друго място? Или то означава да виждаш в лицето на тази страна една могъща сила с божествена поръка за изправяне на световните неправди – една реторика, която не сме чували от времето на Джордж У. Буш и дните на „оста на злото“? Републиканците, кандидатиращи се за избори, се хванаха за джамията и Имам Рауф като символи на онова, в което те виждат една неадекватна и политически коректна реакция на президента Обама срещу терористическата заплаха. Не на последно място сред тези е бившият говорител от Конгреса, Нют Гингрич, който се намира в списъка за кандидатите за президентския пост за 2012. „Изграждането на тази постройка на границата на бойното поле, създадено от радикалните ислямисти … е политическо заявление с шокираща арогантност и лицемерие“, писа той наскоро. В същата статия, той свързва името на Имам Рауф с терористки и ислямистки групи. (Когато го попитах откъде знае това, той се позова на една статия от Интернет-изданието на National Review, написана от бившия прокурор и партиен активист Ендрю Макарти). Рауф е заявил публично, че гледа на външната американска политика като на отчасти вдъхновена от бедствието на 11 септември, а в скорошно радиоинтервю е отказал да каже дали вижда Хамас като терористическа организация или не. Той отрича каквито и да било връзки с някакви терористически организации и „силно и последователно“ осъжда всякакви форми на тероризъм, според едно твърдение на Хан.


Small Ad GF 1

Гингрич отрича твърдението, че разпалва една локална междуособица, за да обслужва политическите си амбиции. „Как може да искате от някой, който е сериозно загрижен за националната сигурност, да не може да каже, че се намираме в средата на един сериозен конфликт? Тук става дума не за трагичната загуба на едно семейство. Става дума за Съединените американски щати, които се намират под обсадата на един прикрит джихад, както и на открит военен джихад, който е насилствен.“

Миналата седмица кметът на Ню Йорк Майкъл Блумберг предложи едно по-различно гледище за американските ценности в реч, която държа на фона на Статуята на свободата. Да бъдеш американец, каза той, означава да се придържаш стриктно към конституционните права и към върховенството на закона, особено под натиска за капитулация. Тук центристкият кмет зае една непопулярна позиция, защото нюйоркчани се противопоставят на джамията с мнозинство от 52 срещу 31 процента, според едно скорошно проучване на университета Кинипак. Въпреки това той се обръща към висшите американски принципи. „Ние бихме предали собствените си ценности и бихме извършили услуга на противниците си, ако бихме започнали да третираме мюсюлманите по-различно от всички останали. Всъщност, да се преклоним пред популярните настроения би означавало да признаем победа на терористите – а ние не трябва да допускаме това.“ Гласът му се пречупи докато говореше за пожарникарите, втурнали се в сградите, за да спасяват животи, без значение на раса, вяра или религия.

В окото на тази буря се намират двете скърбящи майки, които не искат никога повече да чуят думата „прекратяване“ (на дебати). Всяка от тях си остава убедена в правотата на собствената позиция, и именно по време на приятелската им дискусия човек вижда темата, оголена напълно. Основният конфликт около джамията на Граунд Зеро се отнася не до расизъм, толерантност, параноя или дори политика – макар че всяко от тези неща играе сериозна роля в него. Онова, за което става дума тук, е кое е подходящото място за изразяване на лична болка в обществената сфера и как да се поддържа паметта свята, когато светът, с цялата си малодушна инерция, иска да забрави и да върви напред.

Парк51 е роден преди няколко години, по визията на Рауф, Хан и Ел-Гамал. През 1997 Рауф и Хан основават Американското общество за мюсюлмански напредък – една организация, посветена на междурелигиозната работа и работеща за каузата на умерения ислям. Освен това Руф е бил имам, тоест пастор, на една джамия в Трибека, само на десет пресечки от новото, спорно място, в продължение на почти 30 години. Офисът на Ел-Гамал е наблизо и той често се отбива тук, за да се помоли. Джамията, която все още съществува днес, е мъничка фасада, приклещена между един бар и френско бистро. В петък следобед – което за мюсюлманите е същото, което е за нас неделя сутрин – вярващите се тълпят на тротоара отвън.

Неудовлетворен от тясното място, Ел-Гамал – американец, роден от полска майка и баща-египтянин, се почувствал призован да подобри условията за мюсюлманите в тази част на града – и, след 11 септември, да покаже на съседите и приятелите си „едно ново лице на исляма, един глас, който инак не се чува.“ Две години по-късно той купил сградата на Парк Плейс 45-51 за 5 милиона, и заедно с Хан и Фейзал нахвърлил нов план. Решили да съборят съществуващата сграда и да изградят на нейно място един луксозен, универсален център, достатъчно голям за плувен басейн, зала за фитнес, изложбена зала, зали за конференции, детска градина, център за възрастни хора и аудитория с 500 места. Той щял да удовлетвори нуждите на всички хора, работещи в долен Манхатън – както адвокати, така и обикновени работници – желаещи да се молят в петък; щял да има междукултурен съвет и програма за религиозен обмен; освен това той щял да представи пред света един умерен, обичащ мира, разнообразен, обикновен ислям. Бюджетът на проекта възлиза на 100 милиона, които според Хан ще бъдат събрани най-вече чрез предлагане на акции.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Строителното място е огромно, около 9.000 квадратни метра. Когато стоите пред сградата, не можете да видите Граунд Зеро; високи сгради блокират гледката напълно. Хан казва, че са го избрали, защото е достатъчно голямо и е подходящо от гледна точка на грдоустройствения план. Освен това то е много символично. „Ние искаме да предложим нещо, което да противостои на екстремизма“, казва Хан, с която разговарях в офиса й. Ние искаме мир, и ние го искаме там, където това е най-важно. Тук е най-важното място.“ Макар че познава някои от семействата на пострадалите от 11 септември чрез религиозната си работа, Хан казва, че нито тя, нито съпругът й са се обърнали към тях предварително. „Предполагам, че ако предварително бихме знаели колко важен е този въпрос, щяхме да започнем с тях.“ Вместо това те започнали с общинския съвет, с градските чиновници, които евентуално щели да гласуват в тяхна полза.

Защо, попитах я, те не са успели да предвидят протестите, които ще предизвикат? Първо, обяснява тя, самите те са дългогодишни жители на квартала. Но освен това тя говори за „собственост“, за това, че 11 септември е засегнал и самите тях. При катастрофата са загинали и членове на тяхната религиозна общност. „Но на нас не беше разрешено да скърбим, сякаш това беше нечия чужда трагедия. Ние сме обвинявани и рисувани с едра четка, сякаш сме имали нещо общо с хората, които предизвикаха всичко това. Така че за нас преустройството на този квартал е отговорност, защото 11 септември не е просто някакво събитие, това е историческо събитие, което промени целия свят.“

Но собствеността е сърцевина и на възраженията на Сали Регенхард. Граунд Зеро може и да е ценен имот в един претъпкан град; погледнато теоретично, той може и да принадлежи на всички нюйоркчани или дори на всички американци, а може би и на всички граждани на света, които ценят свободата по-високо от всичко останало. Но по някакъв важен и неподлежащ на промяна начин, Регенхард живее с усещането, че мястото принадлежи на нея и на онова, което тя нарича „семействата“. От момента, в който се случи трагедията, процесът на решаване какво да се изгради там и как да се увековечи паметта на мъртвите, е бил определян от борби, конкурентни интереси, политика и парализа; Регенхард живее с усещането, че е „пропиляла последните девет години от живота си по събрания“, в усилието да възстанови някаква част от Крисчън и останалите, загинали там, и да почете паметта им. Когато научила за ислямския център, тя се почувствала като ударена от гръм. „Бяхме шокирани, това беше откачено… Мислих и мислих, и мислих за това, и най-накрая разбрах, че то не е правилно. Това е пълно неуважение към чувствата, които изпитваме ние. Аз все още търся сина си.“

Регенхард ми напомня за спора около един кармелитски манастир близо до Аушвиц през късните 1980 години – един спор, който беше припомнен отново във връзка с дискусията около джамията. Еврейски групи яростно протестираха против заемането на една сграда близо до концентрационния лагер от монахини, които искаха да се молят за душите на умрелите, твърдейки, че това „християнизира Холокоста“. Нямало никакво значение колко добронамерени били сестрите, твърдяха те, въпреки това те си присвоявали свещената памет на жертвите. Битката продължи в течение на години, докато през 1993 лично папа Йоан-Павел нареди на сестрите да се преместят другаде. „Папа Йоан-Павел ще си остане в историята като един от най-великите хора, допринесли за подобряване на еврейско-християнските взаимоотношения“, казва Регенхард. Тя разбира много добре, че мюсюлманите, които искат да построят Парк51 не са същите, предизвикали катастрофата от онзи ден, но аналогията си остава. „Тук става дума за начин на възприятие“.

Регенхард, която не казва възрастта си, е борческа натура. През 2001 тя основава Кампанията за сигурност на небостъргачите, и оттогава насам е свидетелствала пред Конгреса и се е борила постоянно за – сред много други неща – по-добър достъп и по-сигурни изходи от високите сгради, по-стриктно придържане към строителните предписания и подобрена комуникационна технология за пожарникарите. Тя е осъдила града, за да бъдат направени публично достъпни записите от спешните телефонни обаждания и разговори от 11 септември. С други думи, тя е една от най-цитираните, видими и активни личности от семействата, засегнати от 11 септември – за някои повод за раздразнение, за други – героиня. Наскоро тя е насочила вниманието си към въпроса за човешките останки. Експлозиите и срутването на Кулите-близнаци просто изтриха от лицето на земята хиляди хора. До януари 2010 повече от 1000 семейства не са получили никакви останки, които да могат да погребат.

По мнението на Регенхард, Граунд Зеро е гробище, също толкова свято, колкото и всяко друго американско бойно поле. Още отрано, тя и други хора са поискали от строителните компании, работещи по Граунд Зеро, да мислят за построяването на капела, необвързана с която и да е религия – място за молитва и размисъл.

Но тази молба никога не била зачетена. Днес скърбящите могат да посетят множество домове за поклонение в най-близко съседство. Но никакво място от площта на бившия Световен търговски център не е посветено специфично на паметта на мъртвите. Според строителите на музея на 11 септември (който ще бъде открит след две години), останките от неидентифицраните човешки тела ще бъдат разположени в едно от малките помещения, зад бетонна стена, на която ще бъде изписан следният стих на Вергилий: „Никой ден няма да те изтрие от паметта на времето“. Посетителите на музея ще могат да видят стената, но не и помещението зад нея. На мемориалния площад ще бъдат посадени 400 дървета. Цялото място ще има характер на святост. Регенхард обаче вижда нещата по-различно. „Този музей ще бъде увековечаване на смъртта и разрушението; големи картини на експлодиращи сгради и разбити камиони. За мен това ще бъде един вид разхубавен Ripleys Believe It or Not[2]

По всички тези причини – изтощение, безспирна скръб, разочарование и твърда решителност за увековечаване паметта на Крисчън – ислямският център се оказал за нея последната капка, преляла чашата на търпението. А по-късно един репортер попитал Регенхард дали не я безпокои мисълта, че поради опозицията й хората биха могли да я видят като нетолерантна. Тя била удивена. Тя не е една от онези, които сама нарича „хора на чаените торбички и на маймунските богове“; тя просто е упражнявала правото си на свободно слово. А сега отправя предупреждение и към Демократическата партия, на която е била вярна в продължение на 40 години: „Не чувам тук никой, който да показва разбиране към семействата на хората от 11 септември, освен тези републиканци и консервативни политици. Чувствам се изоставена от хората от собствената си партия. Чувствам се истински обидена и съм бясна от това.“

Адел Уелти навлезе в крамолата на 13 май, с една статия в нюйоркския Daily News. Написана заедно с Талат Хамдани – мюсюлманска майка и пенсионирана учителка, чийто син Мохамед, медицински техник, е загинал в кулите на 11 септември – статията дава израз на тяхната поддръжка за изграждането на центъра. „Като американци ние сме длъжни да обръщаме повече внимание на нещата, които ни свързват като човешки същества, отколкото на онези, които ни разделят“, писаха двете. „Трябва да се откажем от езика, опитващ се да насажда страх – страх, който да ни позволи да ограничаваме свободите на другите.“ Те се обръщаха към нюйоркчани, които с гордост живеят е един „топилен тигел“, призовавайки ги да съживят обвързаността си с плурализма.

Уелти е мислила много за гнева и насилието, който той носи на различните семейства и нации. Като млада майка на четири деца тя е била известна с гневливия си характер и дори днес някои колеги все още я наричат „обидчивката“, казва тя. Тя не твърди, че се е променила, а само, че е получила урока си. „Гневът, изразен чрез насилие е нещо, за което ние рано или късно съжаляваме“, казва тя. „Особено онези от нас, които са изгубили дете – ние си припомняме всеки момент, в който сме побеснявали и сме крещели, в който не сме успявали да контролираме гнева си. По някое време ние стигаме до един момент в живота си, в който си казваме: ‚Има много и много по-добри начини, по които бих могла да преработя всичко това, ако само бих имала знанието и способностите да го направя.‘ Ние трябва да ги научим. Демократите и републиканците седят заедно с нас на вечерната маса. Ние трябва да успеем да изразим собствените си гледища по начин, който звучи разумно, без да караме хората да ни слушат с отвращение.“

Въоръжена с тези убеждения, Уелти започва да търси начин да отдаде почит на сина си, и през 2003 г. се присъединява към групата „Семейства от 11 септември за мирно бъдеще“ – една организация, опитваща се да предлага ненасилствени решения на конфликтни ситуации. През 2004 тя прави пътешествие до Афганистан, за да се опита, както си е представяла тогава, да промени начините, по които хората възприемат американците и Америка. Но вместо това самата тя се завърнала вкъщи променена. „Състраданието и грижата, които ми бяха предложени като скърбяща майка, бяха едно от най-лечителните преживявания в целия ми живот“, писа ми тя в един имейл. „Тези мюсюлмани, които сами бяха изгубили членове на семействата си по време на американските бомбардировки, ме приеха в домовете си, бяха готови да разговарят с мен и бяха съгласни, че трябва да работим заедно за мир. Нито веднъж не бях посрещната с гняв заради разрушенията, които моята страна беше нанесла на домовете и семействата им.“ Тя говори за мюсюлманите, с които се е срещнала, като за „напълно обикновени хора“, които се тревожат за околностите и училищата си, и се надява, че ислямският център ще извади на бял свят именно тази обикновеност.

Уелти е съгласна с Регенхард, че Граунд Зеро трябва да бъде свято място, но той не е, и тя не изпитва особен интерес към тази битка. Тя би дала всичко, за да можеше мястото, където е загинал нейният Тими, да се превърне в оазис, където угрижените нюйоркчани да могат да прочистват умовете си. Но днес тя казва: „Това е първокласна недвижима собственост. Ако тя беше свята, сега там нямаше да има булдозери и всякакви други машини.“ Тя не вярва, че изместването на джамията може да бъде какъвто и да е отговор. „За колко пресечки разстояние става дума? Пет? За друг квартал? Друг град? Ние критикуваме умерените мюсюлмани за това, че не искат да говорят с нас, но когато се опитат да го направят, те отново биват критикувани.“

В хотелската зала за конференции разговорът първо се затопля, а след това става слънчев. Никоя от двете жени не очаква да промени убежденията на другата, но никоя от тях не се държи като фундаменталистка или лицемерка. Те седят тук, споделяйки кафето и сандвичите си, скърбят за момчетата си и обичат страната си. Те се изслушват с уважение и се усмихват над общите си черти; те изпитват прясна болка заради загубата на другата страна. И когато ги питам какво искат да кажат на политиците от двете страни, които продължават да използват Граунд Зеро като лост или средство за разпалване на страсти, те достигат до истинска обща точка. Уелти започва първа. „Не отивайте на Граунд Зеро, за да държите речи“, казва тя. Не използвайте семействата на загиналите като фон, на който да си правите снимки. Трябва да се засрамите от самите себе си, задето използвате скръбта на хората за собствената си политическа изгода.“

„Амин, сестро“, казва Регенхард, пляскайки с ръце над главата си.


Източник



[1] „Движение на чаеното парти“ (по историческа аналогия с „чаеното парти“ в Бостън, с което започва Американската революция през 18-ти век): сравнително ново движение в САЩ (започнало през 2009 г.), чиито привърженици обикновено са дясно-консервативни противници на идеята за голямо правителство и високи данъци. Бел. пр.

[2] Верига от популярни американски изложбени експозиции, представящи всякакви видове невероятни експонати, като животни с две глави и пр. Бел. прев.

Лайза Милър е американска журналистка и старша редакторка на Newsweek, където пише предимно по въпросите на религията и религиозните обреди.

Pin It

Прочетете още...

Недоволство 2.0

Георги Деянов 30 Юли, 2012 Hits: 11635
Недоволството този път е различно. Целта не…