Едно нещо изглежда умерено ясно: онези, които вярват, че подобна система е просто твърде безсърдечна и потискаща, за да продължи жестоко, се лъжат. Съветската система, макар и да не е конструирана така, че да се самовъзпроизвежда, със сигурност не носи белези на самоунищожение. Правителството може да е брутално, цинично и напълно покварено от абсолютната власт: но само морален оптимизъм, подхранван от страстно възмущение или религиозна вяра, а не от емпирични наблюдения или исторически опит, може да накара някои изследователи на Съветския съюз да пророкуват, че подобно беззаконие скоро трябва да ерозира хората, които го практикуват, да ги направи неспособни да запазят властта и по този начин да победи самото себе си. Управляваните – пасивно, уплашено стадо – може да са дълбоко цинични по свой собствен начин и постепенно да бъдат жестоко малтретирани, но докато „линията“ се движи на зигзаг, позволявайки им да си поемат дъх сред ужасното всекидневно бягане, те, при всички страдания, които тя носи, ще могат да намерят живота си достатъчно – ако и само малко – поносим, за да продължат да съществуват, да се трудят и дори да се наслаждават на удоволствия. За жителите на западните страни е трудно да си представят условията, при които човешките същества в Източна Европа или Съветския съюз (или в Индия или Китай) могат не просто да оцелеят, но и (бидейки заобиколени от други хора в не по-добро положение и без алтернативни форми на живот, видими през завесата, които да привличат и да предизвикват недоволство във въображението), да се приспособят към условията, да ги възприемат като нещо нормално, да измислят мерки, подобно на войници в безкрайна кампания, затворници или корабокрушенци. Такива мерки могат да изглеждат непоносими за средния гражданин на една цивилизована общност, но тъй като, ако не свободата, то поне братството и равенството се раждат от общото страдание, човешкият живот може да бъде изживян – с моменти на веселие и ентусиазъм и на истинско щастие – дори и при най-ужасяващите и унизителни условия.

Автор(и): Исая Бърлин

Цивилизационната идентичност ще има все по-голямо значение в бъдеще, а светът ще се оформя в голяма степен от взаимодействието между седем или осем основни цивилизации. Те включват западната, конфуцианската, японската, ислямската, индуистката, славянско-православната, латиноамериканската и евентуално африканската цивилизация. Най-важните конфликти на бъдещето ще се случват по линиите на културните разломи, разделящи тези цивилизации една от друга.

Защо ще се случи това?

Автор(и): Самуел П. Хънтингтън

Като атакува следвоенния международен ред и променя стратегията си за контрол у дома, Путин залага на собственото си бъдеще. Започването на война, която не върви по план, е класическа грешка, която е подкопавала много авторитарни режими в миналото. Наглостта на лъжата на Путин, който изпрати войски да атакуват Киев, докато твърдеше, че спасяват жертви на геноцид в Донбас, също може да се окаже удар в собственото му лице. Противоречието между декларираната от него цел за обединение на два славянски народа и методите му – бомбардиране на жилищни квартали – може да се окаже твърде голямо, за да бъде преодоляно дори от опитната пропагандна машина. Много руснаци може инстинктивно да се опитат да избегнат когнитивния дисонанс, като се обединят зад своя лидер. Но когато този дисонанс е твърде голям, резултатът може да се окаже промяна на парадигмата. С толкова добре оборудвана и изпечена репресивна бюрокрация като тази в Русия, Путин може и да се чувства достатъчно сигурен, но задачата му за политическо оцеляване току-що стана много по-трудна.

Автор(и): Даниел Трейсман

За либералите е важно да не се отказват от идеята за нацията. Те трябва да признаят, че в действителност нищо не прави универсализма на либерализма несъвместим със света на националните държави. Националната идентичност е пластична и може да бъде оформена така, че да отразява либералните стремежи и да внушава чувство за общност и цел на широката общественост.

За доказателство за неизменното значение на националната идентичност не трябва да се търсят други доказателства освен проблемите, с които се сблъска Русия, нападайки Украйна. Руският президент Владимир Путин заяви, че Украйна няма идентичност, отделна от тази на Русия, и че страната ще се разпадне веднага след началото на неговата инвазия. Вместо това Украйна се съпротивлява упорито на Русия именно защото нейните граждани са верни на идеята за независима, либерално-демократична Украйна и не искат да живеят в корумпирана диктатура, наложена отвън. Със своята храброст те ясно показаха, че гражданите са готови да умрат за либералните идеали, но само когато тези идеали са вградени в държава, която могат да нарекат своя.

Автор(и): Франсис Фукуяма

Макар че глобалният либерално-капиталистически ред очевидно се приближава към криза на много нива, войната в Украйна се опростява погрешно и опасно. Глобални проблеми като изменението на климата не играят никаква роля в изтъркания разказ за сблъсъка между варварски тоталитарни държави и цивилизования, свободен Запад. И все пак новите войни и конфликти между великите сили също са реакция срещу такива проблеми. Ако въпросът е оцеляването на планетата ни в беда, един трябва да си осигури по-силна позиция от другите. Далеч от това да бъде моментът на изясняване на истината и когато основният антагонизъм се оголва, настоящата криза е момент на дълбока измама.

Въпреки че трябва да застанем твърдо зад Украйна, трябва да избягваме увлечението по войната, което явно е завладяло въображението на онези, които настояват за открита конфронтация с Русия. Необходимо е нещо като ново движение на необвързаните страни, не в смисъл, че държавите трябва да бъдат неутрални в продължаващата война, а в смисъл, че трябва да поставим под въпрос цялото понятие за „сблъсък на цивилизациите“.

Новото неприсъединяване трябва да разшири хоризонтите, като признае, че борбата ни трябва да бъде глобална – и като се противопостави на русофобията на всяка цена. Трябва да предложим подкрепата си на онези в Русия, които протестират срещу инвазията. Те не са някакво абстрактно котерийно обединение на интернационалисти; те са истинските руски патриоти – хората, които наистина обичат страната си и от 24 февруари насам дълбоко се срамуват от нея. Няма по-отблъскваща от морална гледна точка и по-опасна от политическа гледна точка поговорка от тази: „Моята страна, права или не“. За съжаление, първата жертва на войната в Украйна е универсалността.

Автор(и): Славой Жижек

Класическият либерализъм може да бъде разбран най-добре като институционално решение на проблема с управлението на многообразието. Или, казано малко по-различно, той е система за мирно управление на разнообразието в плуралистичните общества. Той възниква в Европа в края на XVII и XVIII в. в отговор на религиозните войни, последвали протестантската реформация – войни, продължили 150 години и отнели живота на голяма част от населението на континентална Европа.

Автор(и):Франсис Фукуяма

Това, което имаме днес в Русия, не е някаква изненада. То не е някакъв вид отклонение от историческия модел. Много преди да се появи НАТО – през XIX век – Русия вече е изглеждала така: имало е автократ. Имало е репресии. Имало е милитаризъм. Имало е подозрение към чужденците и Запада. Това е Русия, която познаваме, и това не е Русия, която се е появила вчера или през 1990-те. Тя не е отговор на действията на Запада. В Русия има вътрешни процеси, които обуславят положението, в което се намираме днес.

Дори бих отишъл по-далеч. Бих казал, че разширяването на НАТО ни постави в по-добра позиция, за да се справим с този исторически модел в Русия, който наблюдаваме отново днес. Къде щяхме да бъдем сега, ако Полша или балтийските държави не бяха в НАТО? Те щяха да бъдат в същото безвремие, в същия свят, в който е Украйна.

Автор(и): Стивън Коткин, Дейвид Ремник

Джон Миърсхаймър: Мисля, че всички неприятности в този случай всъщност започнаха през април 2008 г. на срещата на върха на НАТО в Букурещ, след която НАТО излезе с изявление, в което се казваше, че Украйна и Грузия ще станат част от него. Тогава руснаците недвусмислено дадоха да се разбере, че смятат това за екзистенциална заплаха, и поставиха червена линия. Въпреки това с течение на времето се случи така, че ние напреднахме в приобщаването на Украйна към Запада, за да я превърнем в западен бастион на границата с Русия. Разбира се, това включва не само разширяването на НАТО. Разширяването на НАТО е сърцевината на стратегията, но то включва и разширяването на Европейския съюз, както и превръщането на Украйна в проамериканска либерална демокрация, а от руска гледна точка това е екзистенциална заплаха.

Автор(и): Джон Миърсхаймър, Айзък Чотинер

Разглеждането на 2020 г. като цялостна криза на неолибералната епоха – по отношение на нейните екологични, социални, икономически и политически основи – ни помага да намерим историческата си ориентация. Погледната по този начин, кризата с коронавируса бележи края на една дъга, чието начало е поставено през 1970-те години. Тя може да се разглежда и като първата цялостна криза от епохата на антропоцена – епоха, определена от последиците от небалансираното ни отношение към природата.

Автор(и): Адам Тууз

Миналото може и да живее в настоящето, но то не управлява нашето развитие. Колкото и да е гнусен или възвишен, нашият произход не е наша съдба; ежедневното ни пътуване към бъдещето не е фиксирано от морални арки или генетични инструкции. Трябва да започнем да възприемаме историята не като „това, в което живеем, което ни движи или което ни определя“, а по-скоро като „това, за което спорим, за което се борим и което се стремим да почитаме в нашите практики на справедливост“. Историята не е краят; тя е само още едно бойно поле, на което трябва да отговорим на огромните изисквания на вечно живото настояще.

Автор(и): Матю Карп

Новите авторитарно-популистки държави не само че не са фашистки в познатия исторически смисъл; в един важен аспект те преобръщат модела на нацисткото управление с главата надолу. Както показва политологът Ернст Френкел, нацистката политика не се характеризира с пълно беззаконие и хаос, както обикновено се твърди в традиционните представи за тиранията или тоталитаризма. В много сфери на живота всичко при нея протича по съвсем нормален и предвидим начин: сключват се бракове, сключват се и се изпълняват бизнес договори. Наред с тези области на относителна правна нормалност обаче винаги е съществувала заплахата от това, което Френкел нарича „прерогативна държава“, която може да действа по напълно непредсказуеми и безотговорни начини. Той използва термина „двойна държава“, за да опише съвместното съществуване на предвидима нормалност и непредсказуема репресия.

Автор(и): Ян-Вернер Мюлер

Хората никога няма да престанат да мислят за себе си и за своите общества от гледна точка на идентичността. Но идентичностите на хората не са нито фиксирани, нито непременно дадени по рождение. Идентичността може да се използва за разделяне, но може да се използва и за обединяване. Това в крайна сметка ще бъде лекът за популистката политика на настоящето.

Автор(и): Франсис Фукуяма

Не само на национално ниво се правят все повече опити за налагане на насоки за справяне с диктаторското минало; на европейско ниво също могат да се забележат усилия за по-голяма хармонизация и установяване на задължителни стандарти. Например Рамковото решение за борба с определени форми и прояви на расизъм и ксенофобия чрез наказателното право, прието от Европейския съвет през ноември 2008 г., предвижда минимална хармонизация на наказателното право, като задължава държавите членки да криминализират „публичното одобряване, отричане или грубо омаловажаване на геноцид, престъпления срещу човечеството и военни престъпления“.

Автор(и): Едгар Волфрум

Концепцията за хомогенна Европа, която е станала разнообразна благодарение на съвременната имиграция, се разпада, когато се отърсим от историческата си амнезия. Представяме си нашите общества като особено разнообразни само защото пренаписваме миналото и защото едно много своеобразно определение на понятието „разнообразие“ ни позволява да пренебрегваме съществуващото тогава разнообразие – и страховете, и конфликтите. Европейските общества винаги са имали или са били възприемани като имащи „различни народи“ в границите си.

Автор(и): Кенан Малик

Ключовата роля на Форд в разпространението на технологиите се дължи на неговото отличие в американската индустрия. Форд с право е смятан за пионер на масовото производство, което е създало безпрецедентно потребление в американската икономика и същевременно е повишило заплатите в индустрията. За разлика от тейлъристкия мениджмънт, който се фокусира върху индивидуалното представяне на служителите, фордизмът, обяснява Линк, е „разработил система, която превръща липсата на умения в производствен ресурс“, който не само създава работни места, но и възпитава колективно чувство за дисциплина у работниците във фабриките. Масовото производство, с неговите оптимизирани методи на потоците, които интегрират повтарящи се, сегментирани задачи с научни планове на етажите и автоматизирани машини, не е просто постижение на изобретателността на Форд. То е израз на икономическа философия, която придобива особена сила за европейските постлиберали, стремящи се да подражават на американското развитие именно с цел да подкопаят американското господство.

Автор(и): Джъстин Х. Васало

През ХХ в. расова дискриминация съществува в целите Съединени щати, но в Юга тя има специално име – Джим Кроу.

През 1944 г. детройтският клон на Националната асоциация за напредък на цветнокожите (NAACP) организира имитация на погребение в памет на Джим Кроу. През 1963 г. участниците в Марша за работа и свобода във Вашингтон символично го погребват.

През 1965 г. президентът Линдън Б. Джонсън също се опита да погребе Джим Кроу, като подписа Закона за правото на гласуване. Този закон, както и неговият предшественик – Законът за гражданските права от 1964 г. – се бори срещу расовата дискриминация в Юга, като забраниява сегрегацията в обществените заведения и обявява за незаконни данъците и тестовете за гласуване, които са се използвали, за да се попречи на афроамериканците да гласуват.

Днес американците все още използват названието „Джим Кроу“, за да описват тази система на сегрегация и дискриминация в Юга. Но съименникът на тази система всъщност не е южняк. Джим Кроу идва от Севера.

Автор(и): Беки Литъл

Алтернативата винаги е фотографски негатив на настоящето. Това, което днес не ни се отдава, утре може да бъде подобрено. Но този принцип невинаги важи и със сигурност не във всички обществени сфери. Това, което е самопонятно в разработването на софтуер или приложение – нарастващият брой на актуализациите го доказва, – е почти немислимо в социално-политически и икономически аспект. От неуредиците по никакъв начин не следва тяхното рационално осмислено и демократично договорено преодоляване, а най-често само една свръхпродукция от обяснения, оправдания и извинения как така принципно наистина си заслужава да търсим решение, но с оглед на обстоятелствата това за съжаление не може да бъде постигнато.

Също така нашето привидно технократско-математическо трезво настояще е пропито от идеологически конструкти, които са основани на безпочвени, но често дълбоко внушени твърдения: конкуренцията е нещо по-добро от сътрудничеството, голямото – по-добро от малкото, концентрацията – по-добра от разпределението, частната собственост е по-добра от общинската, контролът е по-добър от доверието, възнаграждението и глобяването са по-добри от похвалата и срама. Така възниква fake reality с огледални зали, където твърденията са мултиплицирани твърде често като многобройни факти.

Автор(и): Томас Гебауер / Илия Троянов

На втори февруари вечерта, малко след като съдията обяви присъдата си, привържениците на Навални призоваха демонстрантите да се съберат в централната част на Москва. Точно както по време на един по-ранен протест в неделя, полицаите бързо се заеха да ограждат улиците и площадите, където хората бяха планирали да се съберат. Въпреки това тълпа от няколко хиляди протестиращи, главно млади хора, си проправи път по алеите и страничните платна в близост до Кремъл.

Те бяха посрещнати със спазматично насилие, видеоклипове от което бяха споделени в рускоезичните социални медии почти в реално време. В Украйна през 2013 г. и Беларус през миналото лято подобни сцени на полицейско насилие послужиха като радикализиращ момент за обществото, като изведоха на улиците нови и все по-големи групи от населението. Със сигурност има много руснаци, които не са фенове на Навални или неговата политика, но са отвратени от насилието, вършено от държавата. И все пак по-голямата част от руското население си остава необвързана и безразлична. Следващият етап от политическата битка ще бъде за тяхната лоялност – Кремъл ще се опита да ги задържи извън протестите, като ги плаши с разкази за хаоса, който предстои ако Путин си тръгне, в съчетание със заплахите от полицейско насилие. Навални и неговите поддръжници ще отправят популистки апели, както самият той го направи в съда във вторник с думите: „Имаме двадесет милиона души, които живеят  под прага на бедността. Десетки милиони живеят без каквито и да било изгледи за бъдеще“.

Нещото, което липсва на Кремъл, е положително послание или програма. Като се има предвид, че разполага с почти цялата формална власт, той е забележително отмъстителен. Екатерина Шулман, видна московска политоложка, сравнява състоянието му с „цитокинова буря“ – процес, при който човешката имунната система започва да разрушава тялото в опитите си да победи вредния патоген. (Много от критично болните пациенти с COVID -19 страдат точно от това усложнение.) „Онова, което наблюдаваме в момента, напомня донякъде за тази екстремна реакция“, отбелязва Шулман.

Автор(и): Джошуа Яфа

Редица видни коментатори, сред тях историците Тимъти Снайдър и Сара Чърчуел, бившият държавен секретар на САЩ Мадлин Олбрайт и професорът по обществени политики в Бъркли Робърт Райх, твърдят от известно време насам, че Доналд Тръмп е фашист. Писателката Ребека Солнит дори нарече привържениците му „нацисти“.

Вижте неговото презрение към демокрацията, казват те; неговите атаки срещу пресата и съдебната власт, неговите насъсквания, нетърпимостта му към всички, които му се противопоставят, авторитаризмът му, самоидентификацията му с чуждестранни диктатори и „силовици“, поставянето на национализма и външната политика на първо място в Америка. Погледнете начина, по който той отхвърля международните организации, договори и споразумения, неговия расизъм и насърчаването на белите върховистки групировки [т. Е. привърженици на идеята за върховенството на бялата раса, бел. пр.], подстрекаването му към насилие по улиците на САЩ.

Разбира се, всички тези неща носят силни отзвуци от фашизма. Хитлер и Мусолини атакуваха свободната преса, обсипваха с презрение съдебната система, призоваваха последователите си да атакуват и убиват политическите опоненти и поставяха в основата на идеологията си един убийствен расизъм. Те не зачитаха подписаните от самите тях договори, изоставяха международни организации, подкопаваха и в крайна сметка унищожаваха парламентарната демокрация и пропагандираха култ към собствената си личност, който съблазни милиони граждани да ги приемат като велики спасители.

Изкушението да се правят паралели между Тръмп и фашистките лидери от 20-ти век е разбираемо. Как по-добре да изразим страха, омразата и презрението, които Тръмп пробужда у либералите, отколкото като го сравняваме с крайното политическо зло? Но малцина от хората, които определят Тръмп като фашист, могат да бъдат наречени истински експерти в тази област, дори и Снайдър. Повечето истински специалисти, сред тях историците Роджър Грифин, Матю Фелдман, Стенли Пейн и Рут Бен-Гиат, са съгласни, че каквото и да е той, Тръмп не е фашист.

Автор(и): Ричард Дж. Еванс

Шпигел: Дебатът за регулирането на платформите за социални медии се засили, след като Туитър, Фейсбук и други блокираха Тръмп. Подмазва ли се тази индустрия на демократите, за да избегне строго регулиране?

Рубини: Премахването на акаунта на Тръмп беше нещо правилно, защото той е отговорен за нападението срещу Капитолия. Но то беше и напълно опортюнистично. Доскоро Фейсбук събираше приходи от политическа реклама, а сега, в края на мандата на Тръмп, го подлага на репресии. Главният изпълнителен директор на Фейсбук Марк Зукърбърг се интересува само от пари, той е абсолютно отвратителен човек. Туитър и другите платформи са лоши, но Фейсбук е още по-лош.

Шпигел: Очаквате ли строга регулация?

Рубини: Ясно е, че Big Tech [водещите технологични фирми] е станал твърде мощен, но не е толкова лесно да се справиш с него. Например антимонополните закони са съобразени с класическите монополни доставчици, които диктуват цените чрез силата на приходите си. [В исторически план] големите петролни или телекомуникационни компании винаги са били регулирани върху тази основа. Но Big Tech е нещо по-различно: услугите им не струват нищо, но те използват данните на потребителите си. Те трябва да се регулират по други начини, по-строго, но не и да се разбиват на части. И в политически план има много какво да се каже срещу разбиването им.

Автор(и): Нуриел Рубини, екип на сп. „Шпигел“

Технологичните компании имаха право да блокират президента Тръмп от сайтовете си през последната седмица и да престанат да работят с едно телефонна програма, в която някои хора настояват за насилие. Аз вярвам, че те са взели правилното решение.

Но все пак трябва да ни е неудобно, че едно решение, взето от шепа неизбрани ръководители на фирми има толкова голямо влияние върху обществения дискурс.

Първо, ето какво точно се случи: Фейсбук замрази поне временно акаунта на президента, след като той беше насъскал тълпата, която по-късно атакува Капитолия. Туитър премахна акаунта му завинаги. А след това тогава Епъл, Гугъл и Амазон изтеглиха щепсела на социалната мрежа Parler, в която може да се говори (почти) всичко.

Автор(и) Шира Овиде

Животът на Камала Харис изглежда е определян от две основни тенденции: постоянно пробиване на все нови и нови стъклени покриви [тоест преодоляване на пречките, с които е свързана кариерата на една жена] и натрупване на определения като „първата“. Тя е първата жена окръжен прокурор на Сан Франциско, първата жена генерален прокурор на Калифорния, първата индийска американка в Сената на САЩ, първата индийско-американска кандидатка за поста вицепрезидент от голяма партия. Скоро тя ще стане и първата жена вицепрезидент. Ако Джо Байдън отслужи само един мандат, както се очаква, има шанс през 2024 г. тя да стане и първата чернокожа жена-президент.

Проблемът с фрази като „първа чернокожа жена президент“ е, че те ограничават калифорнийската сенаторка до вида етикети, които тя винаги се е опитвала да избягва. „Когато се кандидатирах за първи път, това беше едно от нещата, с които се борех, а именно, че в този процес сте принудени да се дефинирате по начин, който да се побере добре в класификациите, вече създадени от други хора“, каза тя пред Washington Post миналата година. „Аз съм онази, която съм … Може да се наложи тепърва да откривате какво точно означава това, но аз се чувствам добре с него.“ Харис не изпада в агония по въпроси, свързани със самоличността ѝ – тя просто нарича себе си „горда американка“.

Автор(и): Арва Мадави

Хората възприемат полицаите по различни начини. Не защото всеки си има субективно мнение за полицията изобщо, а защото техните функции носят различни значения в зависимост от идентичността на всеки отделен гражданин, според която той може да се окаже както обект на полицейски действия, така и техен ползвател.

Кои, казано най-просто, са най-характерните дейности на полицаите? „Да контролират трафика.“ Да ограничават и да насърчават движението по градските улици е може би най-старата им функция. Дори и днес полицията отделя най-многобройни човешки ресурси и време именно за това. Полицаите трябва да поддържат пространствения ред. Но какво всъщност представлява трафикът? Определени квартали се населяват от определени типове хора с определен тип поведение. Други квартали се населяват от други типове хора. Денонощно разнообразни индивиди трябва да се придвижват през коридорите на градското пространство и да се преразпределят в него, но без да нарушават дълбокото убеждение на полицаите кой къде принадлежи. Когато днес полицаи биват обвинявани в расова предубеденост, когато спират шофьори и претърсват пешеходци, те с гордост обясняват, че правели това не само с цветнокожи, но и с бели, хванати в квартали на цветнокожи, както и с богаташи, които се мотаят с колите си в бедните квартали. Пълна равнопоставеност, смятат те. Това, което полицията обаче не осъзнава, е собствената ѝ роля в очертаването на измислени граници между тези квартали, както и защо не всички квартали функционират по еднакъв начин.

Автор(и): Марк Грайф

През август миналата година узнах от постове в социалните мрежи, че и този път в. „Дума“ не е пропуснал да отбележи годишнината от „партизанската“ акция в местността Жабокрек на 24 август 1944 г. (Господи, първият ден от втората година от живота ми!). На тази славна дата, формация от 350 шумкари, начело с Васил Демиревски (Желю), наричаща себе си „сборен Рило-Пирински партизански отряд“, напада Кочериновската почивна станция (недалеч от Рилския манастир), където са на лечение двайсетина ранени и болни германски войници и един техен офицер, чийто личен пистолет е единственото оръжие в цялата станция (1). При нападението немските войници са поголовно избити, а станцията – разграбена и опожарена. Шумкарите бързат да офейкат от района, но междувременно успяват да спрат един автобус, от който извличат австрийския инженер Райнхард Томанек, технически директор на българо-германското дружество „Гранитоид“. Той е създател на електрификацията на цяла Югозападна България, на много ВЕЦ-ове, на Софийската минерална баня, на Метеорологичната станция на вр. Мусала и на много други обекти. Томанек бива убит, а непълнолетната му дъщеря – зверски изнасилена и също убита. След „деветосептемврийската победа“, тази акция е шумно рекламирана като „най-голямата в историята на антифашистката борба акция срещу въоръжените до зъби хитлеристи“. На мястото е въздигнат паметник (според повечето източници броят на убитите немски военнослужещи е 18, но на паметника, връз който комунистите трупат венци и букети, е гордо изписано „27 хитлеристи“), уреден е музей на „героите“, а художници-лакеи са изобразили на своите платна „битката“, която, ако се съди по техните картини, почти не отстъпва по своите мащаби и героизъм на Сталинградската. А всъщност тя е едно гнусно групово убийство, събирателен образ на цялото шумкарство по своята подлост и по безсмислената си жестокост. С присъщата им изключително ниска (меко казано) интелигентност, комунистите не се посвениха вече седем десетилетия да развяват като свой успех резултатите от тази „битка“ – 18 убити германски войници срещу…двама ранени партизани.

Автор(и): Д-р Георги Карев

„Всички статуи на мъже расисти, които са спечелили парите си с продажбата на хора, трябва да бъдат свалени. Съборете ги. Всичките!“ Това написа Люис Хамилтън в профила си в Инстаграм след събарянето на статуята на Едуард Колстън в Бристол.

Имат ли право всъщност хората, които събарят тези статуи? Променят ли историята, зачеркват ли я или просто я коригират?

Убеждението, че веднъж издигнат един паметник, то той е за вечни времена и не подлежи на преосмисляне, е измамно.

Историята винаги е повече контекст, отколкото събития. Може ли един паметник, издигнат преди 100-200 години, да устои на времето, особено, ако е за исторически събития, започнали преди 500 години и процесът на преосмислянето им се случва днес?

В страни като България, в която обществото е хомогенно и дори местните малцинства трудно се добират до върха му (да не кажем, че всъщност изобщо не се случва), разклащането на историята в момента и преосмислянето ѝ от хора, които не присъстват физически в живота му, ставащото предизвиква предимно негодувание. Колко българи имат съседи, приятели, колеги, началници, половинки, приятели на децата, които имат друг цвят на кожата? Заобиколени предимно от хора от нашата група – етнически или расово, всеки опит за промяна се приема на нож. Защо да говорим политкоректно, защо да не казвам думата с „н“, защо да не питам някой, който е роден в моя или друг европейски град, ама откъде е всъщност, щото то е ясно, че не е от тук, нали, защо онези в САЩ не се върнат от там откъдето са, защо да обсъждам „Отнесени от вихъра“, защо да има дискусия за Колумб, защо изобщо са тези дискусии, всичко е ясно и е така, както е. Точка.

Автор(и): Капка Тодорова

Нидерландия/Холандия, страната на лалетата, напоследък се рисува в някои медии със странни клишета. Едва ли не на всяка крачка има червени фенери, всички пушат трева и половината са хомосексуални или със сменен пол. Другата половина са мюсюлмани, защото толерантността към чужденците е недопустимо висока. Освен към българите, разбира се, защото тях ги дискриминират жестоко, главно защото ги бъркат с циганите. Поне така ми казват на мене, с поклащане на глава в смисъл „Уж живееш там, а не знаеш, как стоят нещата в действителност.“

Как стоят нещата ‚в действителност‘: правила има и те са прости.

Можеш да излизаш навън, ако си на 1,5 м от други хора. Освен ако сте семейство, тогава движите заедно. Можеш да си ходиш, където си искаш, особено на чист въздух, защото едно е сигурно – вирусът се чувства по-добре в затворени помещения. Децата могат да играят, но не на групи. Не се носят маски и пр. Някои слагат ръкавици, като пазаруват. Най-важното е миенето на ръцете и дезинфекция на всичко, което се пипа от повече хора.

Който може, работи вкъщи. Който има важна работа, ходи на работа.

Автор(и): Маргарита Желязкова

Кои са враговете на Италия? Този въпрос, зададен на покойния Умберто Еко от таксиметров шофьор в Ню Йорк, го накарал да се почувства безсилен. Италианците, осъзнава той, са надарени с необичайното отличие да демонизират сънародниците си. В Изобретяване на врага, неговият сборник с есета от 2008 г., академичният автор, най-известен със световния си бестселър Името на розата, отбелязва, че нациите и хората разчитат най-вече на враговете като начин за самоопределение. И те ще стигнат дотам да си ги измислят, да оставят умовете им да бъдат обсебени от грозни морални чудовища – мрачни огледала, потвърждаващи собствените им добродетели. А различни заинтересовани страни могат да манипулират тази психологическа потребност за собствените си цели; истинското разбиране на врага е „привилегия на поети, светци или предатели“.

Това е и прерогативът на този италиански медиевист и семиотик, което го прави нашият най-добър водач във времената на възраждане на крайната десница. Еко, роден през 1932 г., винаги е бил нещо повече от академичен автор, станал писател на бестселъри. Той е писал комични текстове, анализи на поп културата и ерудирани академични творби. И все пак три теми, които се повтарят в работата му – крайната десница, конспиративните теории и комуникациите – го превръщат в обезпокоително-далновиден водач из лабиринта на днешните ни противоречия. Формиращо в това отношение е детството му в Италия на Мусолини и Втората световна война. Макар че евакуацията на семейството от родния му град Алесандрия ги пощадява от последствията на тежката бомбардировка, която градът претърпява, Еко става свидетел на бруталния конфликт между фашисти и партизани. Фактът, че Италия никога не се прочиства от фашисткото си минало със същата задълбоченост като Германия, не му убягва, и със сигурност засилва безпокойството му, че ужасите от младостта му биха могли отново да се завърнат – както и се случва, до известна степен, в т. нар. „оловни години“, когато комунистически и фашистки терористи воюват едни срещу други и срещу държавата.

Автор(и): Джоузеф Рахман

И така, какво е идентичността? Терминът „идентичност“ не се е използвал често преди 1950-те години. Първият учен, който го употребява, е психологът Ерик Ериксон. Но всъщност това е много стара концепция. Както твърдя в последната си книга, тя се връща към една дума, която Платон е използвал в Държавата: „thymos“. Тимосът е онази част от душата, която търси уважение и признание. Ние искаме не само материални неща като храна, напитки и жилища. Освен това си желаем и да бъдем оценявани от останалите хора в степента, която смятаме, че заслужаваме. Икономистите имат едно доста стеснено разбиране за човешкото поведение. Те казват, че хората имат желания и предпочитания, че са рационални и използват рационалността си, за да увеличат максимално предпочитанията си. И това обяснява защо хората правят онова, което правят. А всъщност, ако човек се върне назад към Държавата, там Сократ казва: не съществува ли и една трета част от душата, която се занимава не само с материални блага, а преди всичко желае уважение? И дали в много случаи това желание не надделява над онова за материално благополучие, тъй като уважението е свързано с емоциите? Ако не сте уважавани толкова, колкото смятате, че заслужавате, вие започвате да се гневите, а това ви води към насилие, към политика и към много други неща.

Сега, съвременното разбиране за идентичността е малко по-различно, макар и тимосът да е универсална човешка характеристика: всички хора го притежават до известна степен и той е съществувал във всички исторически периоди. Но има и една конкретна, модерна версия на идентичността, която според мен започва с Мартин Лутер. Лутер казва, че в Божиите очи е важна вътрешната ни вяра, вътрешните ни убеждения. Бог не се интересува от многобройните ритуали на католическата църква. Той не се интересува дали ще броите броеница или ще отидете на неделна служба, дали ще следвате правилата на католическата църква; той се интересува единствено от вътрешния вярващ. Ето това е нещото, което ще ви спаси, което е реалната същност на християнската вяра. Цялото общество около вас може да бъде фалшиво, грешно и репресивно, защото отрича автентичността на тази вътрешна същност, която е вярваща. И единственият, който може да го види, освен може би самите вие, е Бог. Ето това, в известен смисъл, създава съвременното разбиране за идентичността, а именно, че вътре в нас има ценности, които превъзхождат оценката на заобикалящото ни общество. В пред-модерните времена човек би казал: добре, но трябва да се съобразяваш. Обществото определя тези правила, така че ти просто израстваш и се научаваш как да ги следваш. А модерната версия заявява: не, това не е правилно, защото ценното е вътрешното аз, а останалата част от обществото е погрешна и невярна, и тя е онази, която трябва да се промени. Има и по-късни версии на това, особено при Русо, който твърди, че целият исторически процес всъщност ни е направил фалшиви, че е създал тези външни правила, които потискат вътрешното същество. И нашата цел, онова, което ни изпълва, е появата на тази автентична вътрешна същност.

Автор(и): Франсис Фукуяма

Популистката атака подтикна много либерали да стигнат до заключението, че самият национализъм е заплаха за либералния ред, воден от САЩ. И все пак в исторически план, либерализмът и национализмът често са се допълвали. След Втората световна война Съединените щати създадоха един либерален ред, в който необходимостта от международно сътрудничество беше балансирана с популярните искания за национална автономия – нещо, което ограничи агресивните националистически импулси, които бяха се оказали толкова катастрофални през междувоенните години. Следвоенният ред се основаваше на силни демократични социални държави, подкрепяни от международни институции като Световната банка и Международния валутен фонд (МВФ), които координират икономическата политика между отделните държави, като в същото време им предоставят възможност да действат в своя национален интерес. Политическият учен Джон Раджи нарича това споразумение „вграден либерализъм“, защото той е възприел свободните пазари, като ги е подложил на институционализиран политически контрол както на национално, така и на международно ниво – една сделка, която се е провеждала в продължение на няколко десетилетия.

Но през последните 30 години либерализмът постепенно започна да отпада от съдържанието на сделката. Елитите в Съединените щати и Европа постоянно разрушаваха политическия контрол, който дотогава беше позволявал на националните правителства да управляват капитализма. Те ограничиха демократичните политики по такъв начин, че да се вписват в логиката на международните пазари и изместиха политиката по посока към неотчетни бюрокрации или наднационални институции като ЕС. Това създаде условията за настоящия прилив на популистки национализъм. За да я ограничат, политиците ще трябва да се върнат към онова, което е работило в миналото, да намерят нови начини за съгласуване на националната отчетност и международното сътрудничество в глобализирания свят. Точната реакция срещу популизма, с други думи, е не да се откажем от либералния интернационализъм, а да го възстановим.

Автор(и): Джак Снайдър

Освен че насърчава десния национализъм и разпадането на паневропейските институции, администрацията на Тръмп се е обърнала и срещу глобалния режим на свободна търговия, който подхранва европейската и германската политическа стабилност. Самият президент е насочил конкретното си внимание към Германия, като се оплаква от големия ѝ търговски излишък и заплашва с тарифна война срещу немските автомобили, в допълнение към вече наложените тарифи върху европейската стомана и алуминий. Представете си какви ще бъдат последиците от още по-голям натиск и конфронтация: спад в германската икономика и, заедно с него, завръщане към негодуващия национализъм и политическата нестабилност. А сега си представете, че Гърция, Италия и други слаби европейски икономики се клатят и се нуждаят от по-нататъшни германски спасявания, които може и да не дойдат. Резултатът ще бъде възраждането на икономическия национализъм и горчивите разделения от миналото. Добавете към това нарастващите съмнения относно гаранциите за сигурност на САЩ, които Тръмп преднамерено разпалва, заедно с настояванията за увеличаване на разходите за отбрана в Германия и останала Европа. Американската политика изглежда се стреми да създаде перфектната европейска буря.

В цяла днешна Германия все още има хиляди невзривени бомби, хвърлени от съюзниците по време на Втората световна война. Само преди няколко години една такава бомба се взриви в Гьотинген, убивайки тримата мъже, които се опитваха да я обезвредят. Помислете за Европа днес като за неексплодирала бомба, детонаторът на която е непокътнат и функционален, а експлозивите ѝ все още са напълно годни. Ако това е подходяща аналогия, то тогава Доналд Тръмп е дете, въоръжено с чук, което радостно и безгрижно блъска наоколо. Какво толкова може да се обърка?

Автор(и): Роберт Кейган

В наши дни каузата на отвореното общество е доста оспорвана. Под управлението на Владимир Путин Русия се върна към автокрация, а Полша и Унгария се движат в същата посока. С възхода на Доналд Тръмп в Съединените щати, където Сорос е основен донор на демократическите кандидати, както и с нарастващата сила на десните популистки партии в Западна Европа, визията на Сорос за либерална демокрация е заплашена дори и в най-старите си, най-дългогодишни крепости. Национализмът и племенничеството се възраждат, старите бариери се подсилват, границите отново се укрепват. Днес Сорос е изправен пред реалната възможност за провал на целта, на която е посветил по-голямата част от богатството и последната глава от живота си. Но не само това: той се е оказал в тревожната позиция на човек, нарочен като най-големия злодей в тази антиглобална реакция. Еврейският му произход и кариерата в сферата на финансите го превръщат в идеална цел за фантазиите на реакционерите по цял свят. „Аз съм за определени принципи, независимо дали печеля или губя“, каза ми Сорос тази пролет. Но, продължи той, „за съжаление в момента губя прекалено много, на прекалено много места.“

Автор(и): Майкъл Стийнбъргър

Докато общите начини на работа на Гугъл, Фейсбук и др. са известни и до известна степен добре разбирани (поне от някои хора) вече от доста време насам, онова, което липсваше досега – и в момента се предлага от Зубоф – е прозрението и науката, които да ги поставят в по-широк контекст. Тя посочва, че докато повечето от нас смятат, че си имат работа само с някакъв вид алгоритмична непроницаемост, всъщност онова, пред което сме изправени днес, е последната и най-нова фаза в дългата еволюция на капитализма – от производството на продукти, през масовото производство, през управленческия капитализъм, до услугите, до финансовия капитализъм, а сега вече и до експлоатацията на поведенчески прогнози, тайно извличани от наблюдението на потребителите. В този смисъл огромната ѝ книга (660 страници) е продължение на една велика традиция, включваща фигури като Адам Смит, Макс Вебер, Карл Полани и – смея да го кажа – Карл Маркс.

Автор(и): Джон Нотън (в. „Гардиън“), Шошана Зубоф

Основните социално-политически развития от последните десетилетия са свързани по някакъв начин с икономическите и технологичните промени, причинени от глобализацията. Но освен това те имат корените си и в един по-различен феномен: възходът на политиката на идентичността. В по-голямата си част политиките от двадесети век бяха определяни от икономически въпроси. Отляво, политиката се съсредоточаваше върху [проблемите на] работниците, професионалните съюзи, социалните програми и политиките за преразпределение. Дясното, напротив, се интересуваше главно от намаляването на размера на правителството и насърчаването на частния сектор. Днес обаче политиката се определя по-малко от икономически или идеологически съображения, отколкото от въпроси на идентичността. Сега в много демокрации левицата се съсредоточава по-малко върху създаването на широко икономическо равенство и по-скоро върху насърчаването на интересите на различни маргинализирани групи като етническите малцинства, имигрантите и бежанците, жените и хората от ЛГБТ-общността. Междувременно дясното е предефинирало основната си мисия като патриотична защита на традиционната национална идентичност, която често е изрично свързана с неща като раса, етническа принадлежност или религия.

Автор(и): Франсис Фукуяма

[Световното първенство по футбол, освен всичко друго, ни донесе и една] важна интелектуална дискусия с участието на френския посланик в Съединените щати и Тревор Ноа – известен комик и домакин на едно от популярните късно-нощни телевизионни шоута в САЩ [Daily Show].

Миналия понеделник, по времена един от монолозите си в шоуто, домакинът му Тревър Ноа се пошегува с победата на Франция в Световното първенство. Имайки предвид факта, че 80 процента от играчите на френския отбор са от африкански произход, той се избъзика [quipped]: „Африка спечели Световното първенство“.

„Разбирам, разбирам. Те трябва да кажат, че това е френският отбор“, каза Ноа, който сам е чернокож и от южноафрикански произход. „Но погледнете само тези момчета. Човек не може да получи подобен тен чрез разходки из южна Франция, приятели“.

Френският посланик Жерар Аро се почувства оскърбен от този коментар и няколко дни по-късно изпрати до Ноа писмо, в което очерта възраженията си. „Наричайки ги африкански отбор, вие изглежда отричате тяхната френскост“, писа Аро. „А това, дори и на шега, легитимира идеологията, според която белотата е единствената дефиниция на това да бъдеш французин.“

Същата вечер Ноа отговори в мрежата, защитавайки оригиналната си шега и твърдейки, че в действителност Аро изличава идентичността на играчите на нацията си. Това е мощен монолог и той заслужава да бъде проследен изцяло (въпреки че Ноа се опитва да имитира френски акцент, [с което омаловажава аргументите на опонента си]):

Автор(и): Зак Бошан

Детайлите около операцията не са съвсем ясни, но изглежда, че човекът, който съдействал на разследването, се е съгласил да изиграе ролята на убиеца. Съпругата на Бабченко информирала нейна приятелка-журналистка, че Бабченко е бил застрелян и бил обявен за мъртъв в линейката. Тя разказала, че чула нещо като три силни удара и излязла от банята, само за да намери съпруга си в облян кръв; не е ясно дали операцията на  е включвала действително разиграване на убийството, или само съобщение, че то е било извършено, въпреки че в мрежата циркулираше снимка на предполагаемия труп на Бабченко. (Също така не е ясно дали съпругата му е знаела за операцията.) На следващия ден говорителите на правоохранителните органи съобщиха, че Бабченко е жив и че посредникът вече е арестуван. Изглежда, че 29 май е станал не само втори, но и трети рожден ден на Бабченко.

Автор(и): Маша Гисън

Посетители

55

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 13 часа
  • Златко писа Още
    Ако щракнете върху... преди 20 часа
  • читател писа Още
    Текстът е супер, а... преди 1 ден
  • Format Z писа Още
    Ето още едно... преди 1 ден
  • Valpet писа Още

    Поздравления към г-н... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    А Кнаусгор отлагах... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Кога ще ни зарадваш с... преди 1 седмица
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст,... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Още по-големият... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Как да няма? Има!! Ето... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Който е гарантирал... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Смущаващото е, че... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Ау, хайде да пратим... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Броя на Азовците не е... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    А защо няма снимки на... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Значи, ако има избори... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Украйна за Русия е... преди 1 седмица
  • bozo писа Още
    Война между САЩ и... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Моето впечатление е,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Неграмотността на... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Абсолютно точно и... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Като  шоп ще спомена... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Звучи ми много... преди 2 седмици
  • Ясен писа Още
    Съвсем естествено се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И още: приемам... преди 2 седмици