Пиша това, защото обещах да отговоря на Никодил по повдигнатия от него въпрос за дискриминацията, толерантността, политическата коректност и по-скоро изискването за уважително отношение към маргинализираните малцинства. В него и в коментарите той споделя мнението, че налагането на толерантност е погрешно, а предразсъдъците може да се премахнат лесно ако човек просто опознае Другия на чаша бира.
Друг повод е наскоро приетия от Конгреса на САЩ закон за специално преследване на престъпления, извършени на базата на малцинствена омраза. Поводът за закона е едно престъпление с десетгодишна давност, при което студентът Матю Шепард бе примамен и убит от двама гей-хеътъри заради своята хомосексуалност. Но в действителност престъпления на основата на омраза се случват постоянно в САЩ. Преди няколко месеца група „нормални“ ученици от средната класа в щата Ню Йорк, излизат на вечерна разходка с цел да „понатупат някой мексиканец“ и убиват емигрант от Еквадор. А преди това двама братя също от Еквадор биват нападнати и единият убит, защото са се разходжали прегърнати по улицата.
Много малко хора в България са в някакво малцинство, или поне така ни се струва отстрани: като някаква хомогенна маса, в която повечето хора изглеждат и се смятат еднакви, или поне подобни. Това е илюзията на националността. В действителност много хора, които принадлежат към някакво малцинство, са невидими за окото. Макар че самите те разбира се са наясно със своя статус на малцинство, виждат себе си като някакво изключение, което не трябва да натрапват.
Разбира се, за всеки може да се каже, че е в някакво малцинство. Аз например принадлежа към малцинството от хората, които са родени в България, но живеят в САЩ, говорят испански, носят очила, имат белег от изгаряне и се казват Ели. Може би това е малцинство от един човек. Но има и малцинства на очилатковците, на диабетиците, на хората от Ямбол живеещи в Бургас, на сендовчетата и на притежателите на добермани. Дали те се осъзнават като малцинствени?
Малцинство в действителност обаче е нещо по-различно. Малцинството се дефинира с някаква своя характеристика, която да определя чрез себе си всички носители пред обществото, която да ги отделя от мнозинството в отделна група и обикновено да ги маргинализира. Тази същностна характеристика обикновено е враждебна и носи морален заряд; тоест, в очите на останалите хората от малцинството се приемат като заплаха или с нежелателни черти, и с негативни морални ценности. Хората притежаващи я биват групирани заедно на базата на нея – независимо от всички други различни свои черти и интереси, за другите те принадлежат преди всичко към тази малцинствена група и едва след това, евентуално, може би са отделни личности.
Този механизъм на отделяне и групиране не само дефинира отделни хора като различни и Други. Той канализира омраза и насилие към всички членове на дадена група. В това се състои и необходимостта от специален закон за защита срещу престъпления към малцинствата. Когато някой бъде нападнат заради принадлежността си към малцинствена група, на практика всички останали хора от тази група са адрсирани и са потенциални жертви. Но освен че канализира насилие, което да речем може да е генерирано по други причини – лошо възпитание, идиотщина, недостиг на любов в детските години – механизмът за стереотипизиране и дискриминация на малцинства сам поражда враждебност и насилие, защото се състои в представянето на дадена група като заплаха.
Така че очилатковците в България, макар и подигравани в детска възраст (когато аз още не носех очила, alas), не са малцинство, понеже очилатковщината в обществото не е тяхна приета за същностна характеристика, с морално значение, която да бъде определяща за тях пред останалите и която да ги отделя в отличителна група. А циганите например са. Всеки един носещ тази характеристика неотменимо се възприема не като отделен индивид, а задължително като част от групата на циганите. Те не могат да избягат от определението си преди всичко като цигани, което и се отбелязва във всяка една вестникарска статия споменаваща човек, който по случайност е циганин.
Под поста на Никодил имаше различни мнения, според които престъпленията на базата на малцинствена омраза биха се случили винаги, просто защото хората, които са ги извършили са си келеши и идиоти и това не е основание да им налагаме толерантност, защото то би било насилствено. Чудя се обаче дали същите тези хора биха защитавали свободата на отношение и поведение на насилниците в българските училища, улици и тротоари. Наблюденията ми показват, че е обратното. Там никой не иска насилниците да бъдат свободни да малтретират, а обратното – децата да бъдат учени да уважават различните от тях. Макар че Никодил смята, че е глупаво толерантността да се гради чрез мрънкане, тя не може да се постигне от само себе си. Приемането на малцинствата винаги се е случвало с мрънкане – разяснаване на проблема, обществена дискусия и дебат, etc.
Тук обаче не говорим само за случаи, когато се стига до престъпления. И всъщност Никодил говори и по-общо за проявите на налагана – нежелана – толерантност. Например за случаите, когато в една работна общност – училище, университетски кампус, работно място и подобни – се забраняват обидни епитети към малцинства, при положение, че изказалите ги едва ли някога ще извършат истинско престъпление. И не само епитети, но и други начини на обидно за получателя отношение – примерно някой професор да нарича студентките си „Маце“. А Марфа смята, че забраната на нетолерантността е неприемлив начин за унифициране на хората, защото „Негърът ще продължи да е негър независимо дали ще му кичнат табелка „афро-американец“, „цветнокож“, etc.
Но всъщност има голяма разлика. Всеки, който протестира срещу насилието в училище знае, че то не се изразява само с побой над дете. Побоят е кулминация на враждебно отношение, което преди това е смачквало личността по други начини с вербално малтретиране и изключване. Може и въобще да не се стигне до побой, но има случаи на деца, самоубили се заради такова малтретиране. Марфа, всеки евреин технически е обрязан, но смяташ ли, че е същата работа дали ще му се вика „рязан“, „чифут“ или „евреин“, с очакване това да води до неутрална атмосфера? Много е ясно кога това се прави с цел обида и маргинализиране. Нетолерантността не е отбелязване на различията между хората; тя е поставянето на дадени различия в ключ на враждебност.
Вербалното малтретиране е още един начин за маргинализиране на индивиди и враждебното им групиране им в малцинство. Така, както едно училище има политика на нетърпимост към обидно агресивно поведение (bullying) – или би трябвало да има, както е в САЩ – така и едно работно място или университет има право да въвежда такава политика и да изключва студентите, които не я спазват. В САЩ се приема, че всеки член на дадена общност има право да се чувства спокоен в нея, за да може да си върши работата, а маргинализирането води до точно обратното. Нека приемем, че толерантността е това.
Ако речем, че не трябва да мрънкаме срещу нeтолерантността, независимо дали сме засегнати самите ние или други, това е още едно проявление на стратегията за живот тип „наведена главица“.
Но най-важното е, че точно вербалното малтретиране води и до престъпления като това на тийнейджърите от щата Ню Йорк. То е генерирало омраза, като е създало враждебност, която според неговата логика е нормална, морална и е ок да бъде реализирана.
Дискусията ще продължи.
