Дискусии – Мнения

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

При наличието на един примитивен, дори първобитен антисемитизъм, който се шири из българското интернет-пространство, да се публикува статия за влиянието на т. нар. „Израелско лоби“ върху политиката на Вашингтон безспорно е решение, свързано с известен риск. Много вероятно е, че мнозина от „експертите“ у нас ще видят в него единствено потвърждение на собственото си разбиране, че „евреите управляват Америка – а заедно с нея и света“. Но именно срещу това разбиране е насочена поредицата от материали, които „Либерален преглед“ ще публикува по този въпрос. Ние смятаме, че единственият отговор срещу такъв род опростявания е не мълчанието, а една открита и информативна дискусия, основаваща се на директно позоваване на реални източници – в този случай една от водещите статии от Ню Йорк Таймс, написана от известния еврейски интелектуалец професор Тони Джуд. Че такъв род дискусия няма нищо общо с антисемитизма се потвърждава най-ясно от факта, че тя се води най-вече от еврейски интелектуалци – както в САЩ, така и в Европа.

От редакцията

Дискусия по темата

За ония от вас, които владеят свободно английски език и се интересуват повече от тази тема предлагаме тук линк към една видео-конференция по темата, проведена под патронажа на London Review of Books.

За да глеате конференцията, моля щракнете ТУК Видео

В броя си от 23 март 2006 г. уважаваното британско списание London Review of Books публикува едно есе със заглавието: „Израелското лоби“. Авторите са двама изтъкнати американски учени (Стивън Уолт от Харвард и Джон Миърсхаймър от Чикагския университет), които публикуваха една по-дълга версия на текста в интернет, на сайта на института Кенеди в Харвард.

Както те сигурно са предполагали, есето предизвика буря от злословия и опровержения. Критиците ги обвиниха в псевдо-научност и в това, че техните твърдения били, по думите на колумниста Кристъфър Хитчинс, „леко, но непогрешимо миризливи“. Миризмата, която се има пред вид е, разбира се, миризмата на антисемитизъм.

Този донякъде истеричен отговор е достоен за съжаление. Въпреки провокативното си заглавие, есето се основава на широк спектър от стандартни източници и в по-голямата си част е лишено от заядливост. Но то прави две ясни и важни твърдения. Първото е, че безкритичната поддръжка за Израел през десетилетията не е служила на най-добрите интереси на Америка. Това е твърдение, което може да бъде дискутирано според заслугите му. Второто твърдение на авторите е по-спорно: според тях американската външна политика е била изкривявана в продължение на години от една местна група за упражняване на влияние, така нареченото „Израелско лоби“.

При обясняването на американските действия отвъд океана някои биха предпочели да посочат с пръст местното „енергийно лоби“. Други биха обвинили влиянието на Уилсъновския идеализъм[1] или имперските практики, останали от времето на Студената война. Но съществуването на едно мощно Израелско лоби едва ли би могло да бъде отречено от който и да е наблюдател, запознат с начина, по който функционира Вашингтон. Неговото ядро се оформя от Американо-Израелския Комитет за Връзки с Обществеността (American Israel Public Affairs Committee), съставен от най-различни национални еврейски организации.

Засяга ли еврейското лоби нашите външнополитически решения? Разбира се – това е една от неговите цели. При това доста успешно: Израел е получателят на най-голяма американска помощ. Освен това реакциите на Америка по отношение поведението на Израел са били винаги досега до голяма степен безкритични или одобрителни.

Но изкривява ли натиска за поддръжка към Израел американските решения? Това е въпрос на преценка. Някои изтъкнати израелски водачи и техните американски поддръжници настояваха много твърдо за инвазия в Ирак; но САЩ вероятно биха били в Ирак днес дори и ако не би имало Израелско лоби. Е ли тогава Израел, по думите на Миърсхаймър/Уолт „едно затрудняващо обстоятелство във войната с терора и по-широкото усилие за борба с разбойническите държави (rogue states)“? Аз мисля, че той е, но това също е въпрос на една основателна дискусия.

Есето и въпросите, които то повдига във връзка с американската външна политика, бяха сериозно дискутирани отвъд океана. В Америка обаче нещата изглеждат по-различно: тук цари буквално мълчание в главните медии. Защо? За това има няколко възможни обяснения. Първото е, че една сравнително трудна за разбиране академична статия е от слаб интерес за широката читателска публика. Друго такова е, че твърденията за преувеличено еврейско влияние едва ли са нови – и че дебатът около тях с неизбежност привлича интереса на политическите екстремисти. Освен това може да се твърди, че Вашингтон и без това е удавен в „лобита“ от този сорт – притискащи политиците и изкривяващи техните решения.

Всяко от тия съображения може да бъде прието като разумно обяснение за мълчанието и първоначалното безразличие на главните медии към есето на Миърсхаймър/Уолт. Но те не могат да обяснят продължаващото мълчание дори и след като статията възбуди бурна дискусия в академичните среди, сред еврейската общност и в голяма част от останалия свят. Аз мисля, че тук играе роля нещо друго: страхът. Страхът, че това може да бъде възприето като узаконяване на разговорите за „еврейска конспирация“; страхът, че то би било изтълкувано като „анти-израелско“; в края на краищата, страхът, че с това може да се узакони откритото изразяване на антисемитизъм.

Крайният резултат – неспособността да се обсъжда един от основните проблеми в политиката днес – е достоен единствено за съжаление. Е и какво толкова, може би ще попитате, че европейците дискутират тази тема с такъв ентусиазъм? Не е ли Европа и без това разсадник за най-различни анти-ционисти (чети: антисемити), които винаги ще се опитват да използват шанса да атакуват Израел и неговия американски приятел? Но именно Давид Аронович, един от колумнистите за лондонския Таймс, каза, че „симпатизира на тяхното желание за нов поглед, тъй като винаги е имало едно кривогледо изкривяване в САЩ когато става дума за разбиране страданието на палестинците“, макар че инак той критикуваше статията на двамата автори.

В Германия това пък беше Кристоф Бертрам – отдавнашен приятел на Америка в една страна, където всяка политическа фигура се стреми да се отнася пределно предпазливо към този въпрос, който писа в Ди Цайт: „рядко се срещат учени с желанието и куража да разчупват такива важни табута“.

Как да си обясним и факта, че именно в самия Израел неудобните въпроси, повдигнати от професорите Миърсхаймър и Уолт бяха разпространени най-широко? Именно един от колумнистите на либералния ежедневник Хаарец описа американските външнополитически съветници Ричард Пърл и Дъглас Фейт като „танцуващи на въже между лоялността си към американските правителства и … израелските интереси“. Именно безукорно-консервтивният Джерузалем Пост пък описа Паул Улфовиц като „про-израелски от все сърце“. Какво сега, самите израелци ли да обвиним в „анти-ционизъм“?

Вредата, която се причинява от американския страх пред антисемитизъм когато се дискутира Израел, е трикратна. Този страх е лош за евреите: антисемитизмът е нещо достатъчно реално (аз знам нещичко за него, бидейки евреин, израсъл във Великобритания през 50-те години), но той не бива да бъде смесван само по тази причина с политическата критика срещу Израел или неговите американски поддръжници. Той е лош и за Израел: гарантирайки му безусловна поддръжка, американците насърчават Израел да действува без да се замисля за последствията. Израелският журналист Том Сегев описа есето на Миърсхаймър и Уолт като „арогантно“, но същевременно призна: „Те са прави. Ако САЩ бяха спасили Израел от самия него, животът днес би бил по-добър … Израелското лоби в САЩ вреди на истинските интереси на Израел“.

Но преди всичко, автоцензурата е нещо лошо за самите САЩ. Американците сами си забраняват участието в една бързо развиваща се международна дискусия. Даниел Леви (един бивш израелски участник в мирните преговори) писа в Хаарец, че есето на Миърсхаймър и Уолт трябва да бъде възприето като повик за събуждане, като напомняне за вредата, която Израелското лоби причинява и на двете нации. Но аз бих отишъл и по-нататък. Аз мисля, че това есе, написано от двама „реалистки“ политолози без какъвто и да било интерес към палестинския въпрос, е показателно за това, което ни очаква.

Гледайки назад, ние би трябвало да виждаме войната в Ирак и нейните катастрофални последици не като началото на една нова демократична ера за Близкия Изток, а по-скоро като края на една ера, която започна като следствие от войната през 1967. Тази ера беше оформяна от два императива: първо, стратегическите калкулации, свързани със Студената война и второ, една новооткрита чувствителност към паметта на Холокоста и задълженията, които ние имаме пред неговите жертви и оцелели.

Защото условията на стратегическата дискусия се променят. Влиянието на далекоизточна Азия нараства с всеки изминат ден. Междувременно нашата тромава неспособност да преоформим отношението си към Близкия Изток – заедно с всички произтичащи от това последствия, попада под все по-остра критика. Американското влияние в тази част на света сега се основава само и единствено на нашата способност да водим война, а това означава, че в края на краищата ние не притежаваме каквото и да било влияние там. Освен това Холокостът постепенно задминава границите на живата памет. В очите на един внимателно наблюдаващ свят, поведението на един израелски войник не може да бъде извинено от факта, че неговата прабаба е умряла в Треблинка.

Така че в очите на идващите американски поколения едва ли ще бъде толкова очевидно защо имперската сила и международната репутация на САЩ са така тясно свързани с една малка средиземноморска държава-клиент. То вече не е очевидно в очите на европейците, латиноамериканците, африканците и азиатците. Защо, питат се те, е решила Америка да изгуби връзката с международната общност по този въпрос? Американците може би няма да харесат следствията от този въпрос. Но той е наложителен. Той има директна връзка с нашата международна позиция и влияние; и той няма нищо общо с антисемитизма. Ние не можем да си позволим да го игнорираме.



[1] Едно от направленията в американската външнополитическа философия, свързано с идеята за активна намеса в работите на други страни, с цел разпространението на демокрация по света. Води името си от Удро Уилсън (1856–1924), 28-ми президент на САЩ. Бел. пр. 

Тони Джуд
Тони Джуд (1948–2010) е британски историк, автор и професор. Той беше директор на института Ерих Мария Ремарк към университета Ню Йорк.
Други статии от този автор

Посетители

17
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Либерален преглед“... преди 2 дни
  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 5 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 6 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 4 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... Сряда, 21 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко прави един... Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Без да съм... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    Вторник, 20 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... Вторник, 20 Август 2019
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019