Ако контролираш езика, контролираш и дебатите. Докато близкоизточната политика на администрацията на Буш затъва все по-дълбоко в кървава непоследователност, „войната срещу тероризма“ получи тиха лингвистична преработка. Сега тя вече е „война срещу ислямския фашизъм“. Понятието съществува доста отдавна – Nexis го датира от 1990, когато историкът Мализ Рутвен използва „ислямофашизъм“ в лондонския Independent, за да опише авторитарните правителства в мюсюлманския свят. След 11 септември то беше възприето от неоконсерватори и войнолюбци като Стивън Шварц и Кристъфър Хитчинс за описание на една широка полоса от злодеи – от Осама до иранските молли. Но понятието получи широко разпространение едва когато Буш обозначи чрез него осуетените атентати срещу британски пътнически самолети през 2006: според него те бяха едно „ясно напомняне за факта, че тази нация се намира във война с ислямски фашисти“. Джо Лийбърман сравнява Ирак с „Испанската гражданска война, която беше предвестник на последвалите я събития“. Отдръпването от „войната срещу тероризма“ идва точно навреме за езиковите педанти, които имаха проблеми с идеята да се води война срещу нещо, което обозначава военна тактика. Да не говорим за ония, които се чудеха защо всъщност, ако проблемът е бил в тероризма, то решението е трябвало да бъде едно нападение срещу Ирак.
Какъв е проблема с „ислямофашизма“? За начинаещи, това е една ужасна историческа аналогия. Германският фашизъм и други европейски фашистки движения от 20-те и 30-те години на миналия век бяха националистки и секуларни, тясно свързани с международния капитал и целящи да създадат една мощна, модерна и всеобхватна държава. Някои от идеите му може би са били анти-модернистки – Мусолини търсеше вдъхновение в античния Рим, нацистите бяха запленени от северната митология и други вагнериански дрънкулки – но основната му насоченост беше модерна, бюрократична и рационална. Едва ли бихте намерили фашистки водач, който да се консултира с Библията относно организацията на банковата система, наказателния кодекс или индустрията, занимаваща се с дамска мода. Дори антисемитизмът беше „научен“. Проблемът се състоеше в еврейската генетична малоценност и другост, които бяха потвърдени от хиляди псевдо-учени – биолози, антрополози и медици, а не в това, че те са разпънали Христос или че са отказали да приемат истинската вяра. Наречете ме педантка, но според мен си струва да се запази думата „фашизъм“ като понятие със специфично историческо съдържание дори и само за да не се размива факта, че най-жестоките варварства на модерното време бяха извършени от неговите най-модерни хора.
Второ – и по-важно: „ислямофашизмът“ смесва и представя като нещо цяло едно голямо разнообразие от различни държави, движения и организации като че ли, подобно на фашистите, всички те искат сходни неща и работят заедно за постигането им. Неоконсерваторите наричат ислямофашисти Садам Хюсеин и баатистите от Сирия, но тези сравнително светски националистични тирани нямат нищо общо със сенчестата, необвързана с която и да било държава, фундаменталистка Ал Кайда – както дори Буш вече признава, или с талибаните, които искат да върнат Афганистан в седмия век. Самите талибани пък не приличат особено много на Иран, който е различен (и по-малко репресивен) от Саудитска Арабия, нашият голям съюзник в Близкия Изток! Кои са „ислямофашистите“ в Саудитска Арабия – настоящият режим или неговите религиозно-фанатични опоненти? Именно при поддържаното от САЩ настоящо правителство ученички от едно горящо училище бяха принудени да останат в горящата сграда, вместо да избягат на улицата с непокрити лица. Пак при това правителство хората биват бичувани и обезглавявани, на жените не е разрешено да гласуват или карат автомобил, не-мюсюлмански религии са забранени, религиозни предписания за облекло биват насилствено прокарани от държавата и Вахабизмът – „ислямофашисткото“ обозначение, бива експортиран по целия свят.
„Ислямофашизмът“ изглежда като аналитично понятие, но всъщност то е емоционално, целящо да накара хората да мислят по-малко и да се страхуват повече. То представя диво обърканата политика на мюсюлманския свят като нещо много просто: Ние срещу Тях, с „война до край“ като единствен отговор, както беше с Хитлер. Ако вие се съмнявате в неща като, например, че всеки британски мюсюлманин под 30 години е готов да се взриви в името на Аллаха, или че потъпкването на Конституцията е начина, по който ние трябва да се защищаваме срещу терористи, ако смятате, че Хамас би била по-малко популярна ако палестинците биха живели в по-малко мзиерни условия, то тогава вие бивате представяни като Невил Чембърлейн, докато Буш играе ролята на Рузвелт (алюзия за двата различни типа поведение към политиката на Хитлер – опита за „умиротворяването“ му, свързван с името на Чембърлейн от една страна – и решителната съпротива, свързвана с Чърчил и Рузвелт, от друга, бел. пр.)
„Ислямофашизмът“ спасява неоконсерваторите от тежки осъждания на инвазията в Ирак („разходка … рози … сладкиш“), чрез ново представяне на този продължаващ провал като една дребна глава в много по-голямата история на зли маниаци, които искат да развеят зеленото знаме на Исляма над западните столици. Внезапно, оказва се, вече е само дреболия фактът, че Садам няма никаква връзка с атентата от 11 септември, че той не притежаваше оръжия за масово унищожение, че не е възнамерявал да напада САЩ или Израел. Той просто мразеше свободата – и това е напълно достатъчно. Няма значение и това, че иракските сунити и шиити изглежда се интересуват много по-малко от създаването на обща държава, отколкото от взаимното си изтребление. С малко късмет скоро ние всички ще бъдем толкова уплашени, че няма да задаваме повече въпроси, като например защо би трябвало изобщо да слушаме дори само дума повече от хора, които сгрешиха грандиозно по отношение на най-голямата политико-военна инициатива от последните тридесет години – и техните оплешивяващи глави ще продължават да греят по нашите телевизионни екрани в продължение на още много нощи. Напред към Техеран!
Остава да се види дали „ислямофашизмът“ ще спечели обратно социално либералните „майчици за сигурност“, които гласуваха за Буш през 2004, но напоследък се придвижват по посока към демократите. Но думата вече предизвиква силна реакция в мюсюлманския свят. Докато пиша тия редове New York Times публикува цяла страница с „отворено писмо“ до Буш от групата Ал Харафи, огромната кувейтска строителна компания, показваща снимки на мъртви и ранени ливански цивилни граждани. „Ние мислим, че има недоразумение относно това кой заслужава да бъде набеден, че е фашист!!!!“.
„Ислямофашизмът“ безпричинно раздразня колебаещата се маса от мюсюлмани, които все още не ни мразят. Същевременно тя замъглява чрез идеология цяла поредица от ситуации – Ливан, Палестина, взривове на самолети, Афганистан, Ирак – които ние трябва да видим ясно, за да можем да се справим с тях по един концентриран начин. Не е за учудване, че хората, които ни донесоха катастрофата в Ирак са толкова привързани към него.
