Дискусии – Мнения

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 

2017 09 save me

 

Светът гори, държавата ни – също. Вероятно всичко е започнало с някое малко пламъче. С небрежно захвърлена кибритена клечка, фас или нещо подобно. Дали на световно равнище това е бил атентатът срещу Световния търговски център, Световната икономическа криза или пожарът е тлеел още по време на Студената война? А в България този пожар е горял с години още от времето на социалистическия режим с неговите три невидими за тогавашната (а за съжаление и за огромна част от днешната общественост) фалита, но той е ставал все по-видим и по-видим в годините на прехода? Със сигурност пожарът у нас вече здраво бушува през деветдесетте години, най-странния период в най-съвременната ни история. Той ту намалява, ту лумва отново. Дори когато не го виждаме с очите си, усещаме дима с обонянието си. И гледаме да се спасим поединично.

Светът гори и всеки негов жител като обитател на сграда, обхваната от пламъци. Измъкнал се е набързо от леглото си през нощта. Хванал е това, което на момента му се е сторило най-ценното и е излязъл от сградата. Сега седи там с другите и наблюдава пламъците, които унищожават всичките му притежания. Адреналинът го е обхванал. Не знае дали да се смее, защото е оцелял или да плаче, защото всичко гори. Отнякъде се дочуват воплите на по-слабите. Други са стиснали зъби в безсилието си. Трети утешават децата си.

Какво има в пламъците? Купища световни проблеми. Все по-видимата криза на неолиберализма. Екологичните проблеми, които застрашават не толкова далечното ни бъдеще и към които се отнасяме сякаш някой ще ги реши с магическа пръчка или те ще се решат сами. Тероризмът, който от години бушува сред нас, вече не е затворен в далечни територии, за които да узнаваме единствено от вестниците. Днес всеки е застрашен. Не може да се говори за каквото и да било спокойствие. Друга гореща точка е конфликтът между радикалния ислям и останалия свят, който също така се пада и неразривна част от проблема с тероризма. Пламъците са разгаряни и от все по-острото социално неравенство, което всички наблюдават, но малцина осъзнават. Радваме се, че живеем на Запад и се ползваме от благата на евтините работни ръце на Изтока. Без да питаме чии са тези ръце и какъв живот водят техните притежатели. (На свой ред като източноевропейска държава и ние се явяваме евтина работна ръка в определени случаи.) А какво да кажем за връщането на национализма в Европа и по света, което създава усещането, че човечеството не е научило уроците от не толкова далечното си минало? Или за неясното бъдеще на Европейския съюз? За надигането на Русия по начин, който напомня на Студената война?

И съвсем основателно можем да се запитаме: в кое време живеем? Тези проблеми не бяха ли решени? Защо се връщаме назад? Защо отново имаме усещането, че живеем върху склад с боеприпаси, докато няколко държави, част от които се явяват големи сили, се заяждат и показно размахват запалени факли. Всичко може да се вдигне във въздуха. И за какво?

А какъв е нашият пожар? Нашият пожар си има име и се нарича Преход. Знаем кога е започнал, а имаме чувството, че никога няма да свърши. Ние живеем разпънати между едно минало, което не можем да пуснем (а и самото то упорито не ни пуска) и едно бъдеще, към което се стремим, но сякаш не искаме достатъчно категорично да влезем в него. Жертвите сме всички. Надеждата е, че някой ден децата ни ще живеят в някакво друго бъдеще. Но как ще живеят в него, ако не го създадем? Бъдещето не може да се появи отникъде…

Нашият пожар е балкански, български, байганювски. Нашият пожар гори, а ние или се оплакваме от тежкото си битие или се усмихваме пред света, хвалим се със статистики и се тупаме по гърдите. Нашият пожар е една всеобхватна политическа криза, с която за съжаление все по-рядко ще можем да се хвалим, защото политическото влиза в криза на световно равнище. Толкова по-зле за нас, защото така обичаме да се оплакваме. Но как да се хвалиш с родните популисти, когато виждаш какво се случва в Америка и Русия?

Нашият пожар е нашето безверие. Песимизмът. Скептичността по отношение на това, че нещата могат да се оправят. Клатим глави, цъкаме с езици и повтаряме кой какво направил и какво не направил. Обвиняваме се взаимно и така изразходваме цялата си обществена енергия, която бихме могли да вложим в така желаната промяна. Искаме да се появят нови политици, а когато такива се появят, веднага заявяваме, че те са като всички други. Искаме морал в политиката ни, а когато се протестира за морал, казваме, че за такова нещо не може да се протестира. Искаме в обществото ни да има хора, които да се борят за каузи, да водят борби, в които да влагат от личното си време и енергия, а когато подобни се появят, обявяваме ги за платени, защото не можем да проумеем как някой може да жертва от личното си време за нещо друго освен за себе си.

Едно е сигурно. Ние, българите, както и всички жители на света в момента сме вън от блока си, който здравата гори. Мирише на изгоряло дърво и пластмаса. Димът е черен и грозен. И какво правим? Спорим за това откъде е тръгнал пожарът? И не правим нищо. Всички добре знаем как пожарът би могъл да бъде загасен. Или поне щетите да бъдат намалени, но всеки се бори за своят вариант и не иска да прави компромиси. Затова не правим нищо. Ако дойде пожарникар, няма да се хванем да му помагаме, а ще го нападнем: защо закъснява. Защо винаги закъснява пожарната днес? И защо и той тръгва да гаси пожара по най-неправилния начин? И пак няма да направим нищо.

Една приятелка наскоро ми разказа как пред блока ѝ в „Люлин“ един ден е имало две деца, зарязани от майка си. Цял ден съседите ѝ им носили храна. Събрали се съседи. И не спрели да одумват майката: как можело така, каква била и така нататък. През това време на децата им било студено. Били изморени. Едното дете дори плачело. На никой не му хрумнало, че може да предприеме нещо. Когато въпросната приятелка се прибрала вечерта, тя веднага се обадила на телефон 112 и задвижила нещата. Докато другите продължавали да одумват. За това говоря.

Така е днес. Не се опитваме да действаме, дори когато сме притиснати. Дори когато животът ни е заложен на карта. Вместо това потъваме в безкрайни и повърхностни разговори. Търсим негативизма, а не се опитваме да открием градивни решения. Строим впечатляващи и дълбокомислени теории, но не предприемаме нищо за реализирането им. Просто ги хвърляме във въздуха. Правим славни изчисления. Откриваме нови формули и уравнения. А пожарът продължава да гори и да застрашава нашето съществуване.

Може би това е диагнозата на времето. И след като „пост-истина“ е думата на 2016 година, вече трябва всеки момент да очакваме дума на годината да стане „пост-действие“. По какъв друг начин би могло да се опише явлението, при което дори да трябва да действаш, ти се разпиляваш в празното говорене, в неспособността за действие и ако направиш нещо, то е прекалено малко и най-вероятно ще е направено прекалено късно? Действието днес прекалено често е виртуално, безцелно. Накъде ли ще отидат нещата? Дано дойде нещо след „пост-действието“. И това нещо да не е „пост-пост-действие“.

Какъв ще е крайният резултат? Вариантите са два. Или в някакъв момент ще ни светне и ще започнем да се борим срещу пожара, който ни е обхванал, по един истински начин. Ще се хванем в ръце, ще спасим каквото можем и после ще се налага да дострояваме. Или няма да успеем да направим нищо. Всичко ще изгори. И тогава ще трябва да строим наново.

За съжаление в сегашната ситуация втория вариант изглежда по-вероятен. А още по-вероятно е ако всичко изгори до основи и остане само пепел, да продължим да се отнасяме към проблемите на света по същия безумен начин. Тоест да се изпокараме относно това чия е вината. И кой какво не е направил. И да започнем пак безкрайната игра на говорене и прехвърляне на хипотетични варианти за строежи, докато живеем в пепел.

Хубавото е, че време още има. Нека да се борим за първия вариант. Да спасим каквото можем и тогава да видим какво правим.


Иван Димитров
Иван Димитров е автор на 5 книги с поезия, проза и драматургия. Последно издава романа „Софийски дует“, посветен на София. Написал е десетина пиеси, от които „Очите на другите“ е поставяна в Ню Йорк и в Народен театър „Иван Вазов“, а в момента пиесата му „Извънземно“ се играе в Театър „Възраждане“. Със свои пиеси е печелил двайсетото издание на „Друмевите празници“, конкурса за пиеса на абсурда на Драматичен театър Благоевград и конкурса за драматургичен текст в рамките на проекта „Млада балканска драма“, организиран от Народен театър (Белград) и Младежки театър „Николай Бинев“.
Други статии от този автор
Посетители: 135

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • suhi писа Още
    БПЦ получава държавна... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Вярно е, че в Западна... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златко, не знам колко... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    За „жестокост“ не става... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Последно това не... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво е било това... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Вярно, вярно. От едната... преди 2 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Браво на Valet! Излизам с... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    “Щото то не е само да се... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Абе бай Златьо, аз не съм... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    ...това изглежда пример... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Преди месец канадския... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Какво се случва със... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Внимавай с използването... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Златьо, я обясни как... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Social and economic success

    On the other...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Орбан, Качински и...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    „Май че някои...
    преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Впрочем, добра статия (за... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 3 дни
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 3 дни