В рамките на последния четвърт век светът около нас преживя огромни промени. Рухна един обществен строй, което доведе до промяна на облика на цяла Източна Европа. Войни в Близкия Изток, Северна Африка и Средна Азия предизвикаха миграционни потоци в посока Западна Европа. Изненадващо, като най-вокални противници на тези миграционни вълни се доказват източноевропейците, въпреки че техните страни не са предпочитани крайни дестинации на бежанците. Защо се случва това? Опит за отговор предлагам в следните редове.
За илюстрация ще разгледам случая с Германия. По стечение на обстоятелствата, през есента на 1992 г. прекарах три месеца в Далечния Изток, където имах възможност да следя американските телевизионни новини и много живо си спомням интервюто по АВС на легендарния журналист Тед Копъл с посланика на Германия във Вашингтон по повод палежа на общежитие на гастарбайтери в немската провинция Шлезвиг-Холщайн, при който имаше човешки жертви. Посланикът шокира водещия с твърдението си, че – за ралика от САЩ – Германия не е мултиетническа и мултикултурна страна. Превъртаме лентата напред до 2015 година и се поставяме в положението на един съвременен Рип ван Уинкъл, прекарал в сън последните 23 лета. Ако се събудеше в Германия, този човек трудно би могъл да повярва, че това е същата страна. Федералният канцлер Меркел предлага най-гостоприемната политика в Западния свят спрямо бежанците от засегнатите от войни и други бедствия страни. Може да се търсят обяснения за тази политика в прагматичния подход на една разсъдлива нация със застаряващо население, ниска раждаемост и сравнително запазена промишленост, която се нуждае от работна ръка, за да поддържа нивата на износ. Трудно обаче можем да повярваме, че тази държавна политика би могла за толкова кратко време да повлияе на настроенията на обикновените германци, които, за разлика от обикновените поляци, например, не демонстрираха масово срещу промяната на християнския облик на Европа. Нито пък издигнаха огради по границите си, както направиха българи и унгарци. Може би има друго обяснение за толерантността на западните общества като цяло и на Германия в частност.
Моята хипотеза е, че контактът с чужденци намалява предразсъдъците срещу тях, а Германия очевидно е имала доста положителен опит в контактите с чужденци през последните две десетилетия, в това число и с много източноевропейци. И това не е някаква нова или особено оригинална теория. В своята книга „Естеството на предразсъдъците“ същото твърди и американският психолог Гордън Алпорт. Според учения, междуличностният контакт намалява предразсъдъците, риска от конфликт и подобрява отношенията между мнозинството и малцинствата. Други психолози изтъкват реалистичната възможност да се дискриминират чужденците заради оскъдните ресурси и конкуренцията за тях, и тук относително бедните източноевропейци са идеалните кандидат-дискриминатори. Наред с това се появява и усещането за заплаха от някакво изпъкващо отличие: раса, религия, език, култура и социална класа. В Източна Европа трудно може да се говори за расови малцинства, но единственото значително видимо малцинство, ромското, бива принудено да живее в гета, които в страни като Румъния, България и Словакия се ограждат със стени. Словакия дори излезе с екстравагантното предложение да приеме само бежанци-християни. Гетоизацията и ограждането със стени намалява шанса за контакт между мнозинството и малцинството. Лишаването на общностите от възможността да споделят едно и също физическо пространство ги обрича на изолация, капсулиране, непознаване на другия, и недоверие към него. Световни примери за обратното – смесване на етнически или расови групи в даден жилищен район – има, и резултатите са доста обнадеждаващи. С цел да преодолее сегрегацията по местоживеене, местната управа на град Чикаго решава през 70-те години на миналия век да раздаде на афроамерикански семейства ваучери за настаняване в домове в традиционно „бели“ предградия. Резултатите не закъсняват: безработицата и престъпността сред малцинството намаляват, достъпът до добри училища уваличава процента на завършилите гимназия и приетите в колежи и университети. Забелязва се дори благоприятен ефект върху здравето и продължителносттта на живота на преселените афроамериканци в сравнение с останалите в черните гета. Някога подобна политика на разселване на ромски семейства съществуваше и в НР България, но тя никога не беше посрещната с доверие, не беше обяснен добре на мнозинството смисълът ѝ, и днес тя е само куриоз от миналото.
Какво е положението сега в Източна Европа? Постоянно данните от серията допитвания до общественото мнение по поръчка на Европейската комисия, известни като Евробарометър, показват резкия контраст между настроенията в Западна и Източна Европа. Най-удобно с присъствието на представители на различен етнос се чувстват северноевропейците. Чехия води класацията по нетолерантност спрямо ромите. Източна Европа и Кипър са първенци по нетърпимост спрямо сексуалните малцинства. Скандинавците и британците показват най-висока толерантност спрямо хората с увреждания. Научни изследвания, използващи статистически анализ на данните от Евробарометър, са установили, че наличието на познати от малцинствата е факторът, най-силно свързан с толерантността към тях. Следва политическата ориентация – хората с леви убеждения са по-толерантни – а на трето място е нивото на образование. Без да е някаква особена изненада, по-образованите проявяват и по-висока търпимост към малцинствата. На четвърта позиция по силата да предсказва толерантно отношение е размерът на населеното място – обитателите на по-големите градове са по-толерантни. Това също е близо до ума, тъй като вероятостта да срещнеш малцинства в големия град е по-висока заради повечето възможности за поминък там.
Казано накратко, за да преодолеем нетърпимостта и дискриминацията, е нужно просто да насърчаваме общуването между различните етноси и взаимното им опознаване. Това включва и предоставянето на пространство, в което те да могат да се срещнат и споделят културите си. Необходимо е също така да поощряваме политики, целящи повишаването на образователното равнище, защото повече знаещите страдат от по-малко предразсъдъци. Не на последно място, жилищната политика би могла да насърчава контактите. Ние, българите, все още разказваме с гордост спомените на Симеон Радев за християни, които давали великденски яйца и козунак на съседите си мюсюлмани, а в замяна получавали баклава на байрам.
