Вечерта на 6 ноември 1937 прадядо ми Борис Шумяцки дойде далеч преди началото на представлението в Болшой Театър. В още празната зала той намери техници и сценични работници, които разпъваха кабели, поставяха киноекран на сцената и влачеха към първия ред тенекиени кутии с ленти. Там беше построена временна прожекционна кабина. На следващия ден трябваше да се празнува двадесетата годишнина на Великата Социалистическа Октомврийска Революция и в навечерието на държавния празник в Болшой се провеждаше премиерата на филма „Ленин през октомври“ на Михаил Ром.
Очакваха се Сталин и членовете на Политбюро. Те можеха да пристигнат всеки момент, но техниците все още монтираха високоговорителите и прожекционния апарат. Прадядо ми беше ръководител на цялата съветска филмова продукция и лично отговорен за гладкото протичане на вечерта. Народният комисар за киното препираше подчинените си да побързат, макар че всички и без това работеха на пълни обороти. Те тихичко псуваха под нос, още не бяха готови, а там вече започваше уводната празнична реч.
Седемдесет години по-късно
Почти на същия ден, точно седемдесет години по-късно, на 2 ноември 2007, кинорежисьорът Никита Михалков също дойде далеч преди началото на последния си филм, „12“, в Ново-Огарьово. В тамошната президентска резиденция, където Владимир Путин ще живее след оттеглянето си, е обзаведено малко кино: със снежнобели фотьойли, подредени в три редици, тон-мишпулт и кинопрожекционен апарат зад стъклена стена. Очакваха се, освен пресата и филмовия екип на Михалков, трима президенти – чеченският, ингушетският и руският. Както винаги, Владимир Путин заъсняваше. Междувременно чеченският Кадиров разказваше на журналистите: „Аз съм човек на Путин, бих направил всичко, което Путин ми казва, бих бил щастлив да отдам живота си за него.“ Младоликият бивш партизанин се усмихваше и продължаваше да бърбори безгрижно с пресата. „И след напускането на поста Путин ще си остане водач.“ – „Водач на какво?“ – „На световната общност!“
По този въпрос режисьорът Михалков беше се изказал още две седмици по-рано. В едно отворено писмо към още-президента от името на всички хора на изкуството в Русия, той го молеше да продължи да управлява страната. Преди Путин да се появи на прожекцията, режисьорът лично беше тествал звуковото качество и прожекционните апарати. Всичко работеше безупречно. Но също както тогава в Большой Театр това не продължи дълго.
Седмици преди премиерата в Болшой режисьорът Михаил Ром почти не беше спал. Преди малко повече от два месеца той беше получил поръчка за деветдесетминутен революционен филм и беше успял да завърши „Ленин през октомври“ едва в деня непосредствено преди юбилея. Когато в Болшой Ром се здрависваше с прадядо ми, той почувства, че ръката на Шумяцки също леко трепери. Тридесет години по-късно той ще записва спомените си за тази вечер на един от първите съветски магнетофони: „Когато филмът най-после започна, бях като треснат от гръм. Екранът беше миниатюрен, картината още по-малка и толкова бледа, че едва се различаваха мъгляво-сини силуети. На всичко отгоре и тонът беше толкова слаб, че едва се чуваше.“ Ром изтича до апаратите и изкрещя: „Тонът е много слаб!“ – „Знаем!“, отговориха му. Приведен, той се върна обратно. Преди да стигне до мястото си, филмът се скъса.
Безкрайни хвалебствия
Когато Владимир Путин най-после се появи за филмовата прожекция в президентската си вила, Михалков го посрещна с безкрайни хвалебствия за собствения си филм. Кремълският кореспондент Андрей Колесников не можел да повярва на ушите си, ще пише той на следващия ден в своя вестник „Комерснат“. Колесников, който от седем години насам вижда Путин почти всеки ден, би трябвало вече да е привикнал на това-онова. Неговите статии са пълни с деликатна ирония, той най-често описва президента като жертва на прекомерни и безвкусни ласкателства от страна на свитата му. Колесников недоверчиво слушал как Михалков открива все нови и нови качества в собствения си филм. Най-накрая Путин каза, че всъщност с удоволствие би искал да види филма, преди да говори за него. Представителният шестдесетгодишен режисьор се оправдаваше с ръка на сърцето: „Казаха ми, че трябвало да кажа нещо – и аз казах …“ – „Свободно!“, прекъсна го с една глава по-дребният, но много по-жизнено изглеждащ президент. Михалков веднага зае по-свободна поза. Прожекцията започна. През първите дванайсет минути всичко вървеше гладко.
След като в Большой филмът на Ром се беше скъсал, режисьорът отначало остана на мястото си, една минута, още една, после отново хукна към апаратите. Едва успя да стигне дотам – и филмът вървеше отново. Ром трябваше значи отново да се върне на мястото си, сянката му танцуваше по екрана. И изведнъж той видя Шумяцки. Петдесетгодишният едър киноминистър пълзеше на четири крака между столовете, заместникът му – зад него. „Но какво правите?“, нахвърли се Шумяцки върху Ром – „нищо не се чува.“ – „Знам“, отговори Ром, „кажете сам на техника да увеличи звука!“ След това двамата запълзяха назад, но в обратен ред: първо заместникът, след това прадядо ми. Може би го е правил от прекалено чувство за отговорност, или от страх. Доколкото знам от семейните истории, той е бил подлизурко (на немски – „пълзящ“, бел. пр.). По-късно щеше да плати за това с живота си.
Без тон
На дванайсетата минута от прожекцията в путинската резиденция Ново-Огарьово тонът изчезна. Филмът продължи без тон по-нататък, след това всички чуха гласа на Михалков: „Какво става, какво правите там?“, а после той хукна покрай Путин към последния ред. Путин погледна как режисьорът скача с обувки по белите кресла и държи две кръстосани дистанционни управления пред кабината на прожекционното помещение. Това изглеждаше, както коментира Колесников, като недвусмислено послание: „С теб е свършено!“ Тогава Михалков хукна към тон-пулта и започна да върти копчета. Нищо не се случи. Путин каза милостиво: „Филмът нарочно е направен така“, без тон на това място. Режисьорът не отговори нищо и се върна на мястото си. Един от зрителите завъртя напосоки някакво копче и тонът отново се появи. Въпреки това Михалков беше недоволен. Отново и отново по време на прожекцията той отиваше в кабината и ту усилваше, ту намаляваше тона.
По време на премиерата в Большой „Ленин през октомври“ се къса петнайсет пъти. Отново и отново Ром тичаше пред прожекторите, а прадядо ми пълзеше под тях. Когато мъчението най-после свърши след два часа – разказва Ром с глас, все още треперещ от гняв тридесет години по-късно – той изтичал в прожекционната кабина. Той си представял как ще изтрепе всички там с тенекиените кутии. Но още на вратата го посрещнал офицер от политическата полиция ГПУ, който го попитал какво търси тук. „Аз съм режисьорът на филма и искам да убия някого.“ „Няма нужда. Вървете си.“
Ром забеляза как техниците се опитваха припряно да събират остатъците от филма по пода. Офицерът им каза: „Няма защо да бързате, сега вече не.“ Михаил Ром се прибра вкъщи и веднага си легна. Преди това помоли жена си да го събуди най-късно след двайсет и четири часа. Тя го събуди три часа по-късно. Шумяцки, каза тя, изпратил кола. Ром отиде при него. Шумяцки каза: „След премиерата Йосиф Висарионович Сталин изгледа филма още веднъж и ме помоли да ви кажа следното: без атака срещу Зимния дворец поражението на буржоазното правителство не е достатъчно ясно представено. Трябва да заснемете отново тази липсваща сцена.“ – „ Какво искате да кажете: да я заснема отново?“, попита Ром. „Кога? Та филмът вече се показва в шестнайсет големи града!“ – „Не, вече не“, отвърна прадядо ми. „Преди един час той е спрян телеграфически.“ Когато Ром чу това, той за пръв път в живота си изпадна в безсъзнание.
До края на прожекцията на Михалков, която продължи без други проблеми, режисьорът не изпускаше Путин из очи. В някои критични моменти той особено се стараеше да долавя реакциите на Путин: когато в едно шкафче се открива огромен сутиен или когато се дочува ругатня. „12“ на Михалков е нова версия на филма „Дванайсет разгневени мъже“ на Сидни Лъмет и следва много точно оригинала от 1957 година. Съдебните заседатели трябва да решат съдбата на един предполагаем отцеубиец – един млад пуерториканец при Лъмет и чеченец при Михалков. Президентът намери препратките към Чечения за особено похвални.
Михаил Ром засне сцената, липсваща на Сталин и беше награден със Сталинска награда първа степен за „Ленин през октомври“. По-късно той нарече това своят най-слаб филм. Най-известният си филм, „Обикновен фашизъм“, Ром засне през 1965, дванайсет години след смъртта на Сталин. Този документален филм беше толкова харесван преди всичко защото в него можеше да се открие паралел между култа към фюрера в Германия и Италия и култа към личността на Ленин, Сталин и техните приемници. Ром със сигурност беше търсил този паралел съзнателно, в края на краищата едно сравнение далеч още не е приравняване.
Въпреки това „Обикновен фашизъм“ се показваше само в студийни кина и никога по телевизията. А книгата към филма беше направо забранена. Цензорът казал на Ром: „Милиони видяха филма и милиони го забравиха. Но когато хиляди започнат да разгръщат книгата, те започват да мислят.“ По това време Михаил Ром вече не работеше под директното наблюдение на Кремъл, но и не беше опозиционер. Мнозина го считаха за фанатик на справедливостта. Така Ром се застъпи за реабилитацията на своя труден шеф, Шумяцки. Моят прадядо беше се осмелил, няколко седмици след фиаското в Большой Театр, на откровен спор със Сталин. Скоро след това той беше арестуван и разстрелян като враг на народа.
Когато в президентското кино в Ново-Огарьово светнаха лампите, Владимир Путин каза: „Нито един-единствен фалшив тон.“ Андрей Колесников удостои филма само с една дума. Той го намери „добър“. Аз го гледах сам в къщи и бях на друго мнение. Предпоследният си филм Никита Михалков направи още при царя Борис Елцин, в него той играеше цар Александър III. В новия си филм, който Михалков показа на някогашния старши лейтенант от КГБ Путин, той играе председателя на съдебната комисия. Този се представя отначало като човек на изкуството. Накрая се оказва, че той е офицер от тайните служби. Още от самото начало той дърпа всички конци и спасява не само живота на момчето, а дори замества и убития му баща.
Силни герои
Съдебните заседатели на Михалков живеят в страна, в която има нужда не от съдебни заседатели, а от силни и честни герои, не от законова уредба, а от надпартиен господар – пък бил той президент, бащица-цар или, както по времето на моя прадядо, генералсекретар. Един обичан театрален афоризъм от онова време гласи, че кралят играе краля, а свитата играе според краля. Така и свитата на Путин си остава в готовност, на собственото оттегляне президентът гледа спокойно, дори с известна веселост. След филмовото представление той разпусна пресата с остроумния коментар: „Никита Сергеевич винаги е умеел да натиска по слъзните жлези. И сега отново е успял. Благодаря ви. Всички могат да си отиват.“
