От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 В своето есе Империя на грозотата големият белгийски синолог и литературен есеист Симон Лей разказва как веднъж, пишейки в едно кафе, е преживял нещо, което му позволило да разбере по-добре истинската природа на еснафството.

Някъде отзад свирело радио – смесица от банално и безразборно бъбрене, както и също толкова банална музика. Никой в кафето не обръщал внимание на този поток от хладки безсмислици докато изведнъж, неочаквано и необяснимо, от радиото се понесли началните тонове на моцартовия кларнетен квинтет. „Моцарт“, казва Лей „завладя нашето малко пространство с ведра власт, превръщайки малкото кафе в преддверие на рая.“

Хората в кафето, които до този момент разговаряли, играели карти или четели вестници, изведнъж чули радиото. Музиката ги накарала да замълчат, те се заоглеждали, леко объркани. „Но объркването трая само няколко секунди: за всеобщо облекчение, един от тях стана, смени станцията и възстанови потока от шум, който беше по-познат и успокоителен – и който вече всички бяха в състояние да игнорират.“

Ето и заключението, което Лей прави:

В този момент пред очите ми просветна един очевиден факт, който не ме е напускал оттогава насам: истинските еснафи са не хората, които не са в състояние да разпознаят красотата – те дори я разпознават много добре, с усет също толкова непогрешим колкото и у най-изтънчения естет, но само за да се нахвърлят върху нея и да я задушат преди тя да е пуснала корени в тяхната универсална империя на грозотата.

Тази еснафщина понякога е и положителна, а не само отрицателна сила: нещо, което Лей беше напълно в състояние да разбере, бидейки почти единственият сред западните синолози, който посочи войнствената и покварена еснафщина на културната революция на Мао.


Small Ad GF 1

Както понякога се случва, самият аз веднъж имах преживяване, не съвсем различно от неговото. Беше в един горещ ден и прозорецът на колата ми беше отворен. Бях пуснал Шопен, не много силно, по радиото на колата. Карах в един район, в който рап-музиката на минаващите коли често бива възприемана от пешеходците първо като вибрации, идещи от земята към краката им. Спрях на един светофар и един минаващ пешеходец, с лице разкривено от ярост и омраза, се провикна към мен: „Защо си пуснал тия лайна бе!“

Не много дълго преди този инцидент бях посетил Либерия в хода на нейната продължителна и брутална гражданска война. Открих, че въстаниците бяха не просто разрушили властта на едно общопризнато корумпирано и безскрупулно правителство, те бяха стигнали дотам да разрушат всяка следа от цивилизация, която бяха успели да открият, сякаш самото облагородяване не беше нищо друго освен маска на несправедливостта и потисничеството.

Така например болниците, в които и без това вече не се извършваше никаква медицинска дейност, бяха не просто повредени в престрелките между враждуващите групировки, правителствени и въстанически, но всяка частица оборудване – чак до последната медицинска количка, беше систематично изпочупена: колелцата бяха отрязани, със значително усилие, така че количките никога повече да не могат да бъдат използвани. Това беше направено с учудваща упоритост дори в една болница, в която преди това бяха се извършвали сложни операции на сърдечна хирургия.

По същия начин беше разрушен университетът, а библиотеката унищожена от хора, които очевидно изпитват не просто безразличие, а активна омраза към книгите, желание за мъст към тях и към нещата, които те представляват. В столетната зала в Монровия, церемониалната сграда, в която президентите на Либерия поемат поста си, може би единственият в страната роял Steinway лежеше с отрязани крака, заобиколен от кръг от човешки изпражнения. Най-обезпокояващият за мен факт се състоеше в това, че двамата млади британски журналисти, които изпратих, за да видят сцената – и двамата хора с висше образование – не виждаха в нея нищо особено. Защо, питаха те, съм се загрижил чак толкова за съдбата на едно пиано, един неодушевен предмет, когато тук са били убити почти четвърт милион души? Че между двете неща може би съществуваше някаква връзка изобщо не им минаваше през ума; това за сетен път ме убеди, че диващината не се ограничава до онова, което Алберт Швайцер нарича „ръба на първичната джунгла“.

Никое от тия неща, предполагам, не би изненадало нито Зигмунд Фройд, нито Хозе Ортега и Гасет, чиито най-известни произведения за състоянието на света, Цивилизацията и нейните недостатъци и Бунтът на масите, бяха публикувани в една и съща  злокобна година, 1930. Гледището им, че човечеството не се движи неумолимо към състояние на пълна удовлетвореност благодарение на техническия прогрес беше триумфално потвърдено, ако нещо такова може да се нарече триумф, в последващите години. И двамата автори щяха да отидат в изгнание, но това беше само нищожна част от страданието, което щеше да дойде скоро след това.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Двата анализа на екзистенциалните условия на човечеството се различават по акцентите си. Макар Ортега да казва дълбоки неща относно психологията на модерния човек, той разглежда тази психология като второстепенна в сравнение със социологическите промени. Фройд подчертава психологическото като първично. За него специфичната опасност на времето се крие в способността на човека да реализира на едно много по-високо отпреди ниво своите обикновени агресии; по същество в психологията няма нищо ново поне откак е започнала да се развива самата цивилизация. За разлика от това Ортега смята, че е възникнал един съвършено нов тип човек – онзи, когото той нарича масовия човек.

Фройд не предлага решение за екзистенциалните трудности, в които се намира човечеството, докато Ортега – който се занимава предимно с европейската ситуация на своето време – предлага едно лечение, което изглежда също толкова лошо колкото и самата болест, а именно конструирането на една пан-Европейска националност. Но човек чете двете книги не толкова заради подробната им аргументация, колкото заради тяхната атмосфера на пророчество и заплашителност. Аргументите се забравят почти веднага след като сте оставили книгите настрана, но колкото и странно да звучи това, у вас остава нещо много по-силно и трайно.

Последният абзац на Фройд звучи така:

Съдбовният за човечеството въпрос изглежда е дали, и до каква степен, развитието на цивилизацията ще успее да преодолее объркването на обществения живот, причинявано от човешката склонност към агресия и саморазрушение.

С други думи, човек по природа е надарен с инстинктивни желания, които трябва да бъдат контролирани в цивилизовани условия, ако тези условия трябва да продължават да съществуват. Но контролът предизвиква чувства на неудовлетвореност, вина и страх, тоест недоволство.

Моделът на Фройд за съзнанието е дълбоко хидравличен (в края на краищата той е израсъл в епохата на парната енергия). Например той ни казва, че „всяко ограничение на … насочената навън агресия с неизбежност повишава степента на саморазрушение.“ Според това гледище опитът за контрол над насочената навън агресия (и сексуалния нагон, другият важен компонент на това, което той нарича id) трябва да резултира в патология от един или друг вид. Както един затворник, който току-що беше убил приятелката си, веднъж ми каза: „Трябваше да я убия, докторе, инак не знам какво бих направил.“ (Може би щеше да пострада от лека форма на повишено кръвно налягане – което разбира се е нещо далеч по-лошо).

При хидравличния модел, разбира се, едва ли е за учудване ако един обем пара, тоест инстинкт, се появява от време на време и евентуално разкъсва на парчета машината, която го удържа. Понякога ще има китайски културни революции и либерийски граждански войни (не само в Китай и Либерия), които разбиват на парчета всички материални символи на цивилизационно ограничение. Иконоборецът, негодуващ срещу сдържаността, която под натиска на обстоятелствата е бил принуден да спазва досега, ще поглежда към тези символи и, подобно на Малволио, ще си казва: „Ще си отмъстя на цялата ваша банда.“

Фройд, който вече се е превърнал в един вид състояние на общественото мнение, влияе върху западното разбиране за човечеството вече от дълго време насам. Антрополози отидоха да търсят едиповия комплекс в островите около Нова Гвинея. Като млад аз слушах множество дебати за влиянието на представяното по телевизия и кино насилие върху човешкото поведение. Ония, които настояваха, че артистичната свобода в това отношение е нещо безспорно добро, се основаваха предимно на хидравличния модел на Фройд. Според този модел още едно убийство, наблюдавано по телевизията или в киното, е едно реално убийство в по-малко, ако количеството убийствена агресия в човешките гърди си остава константно. Колкото по-невъздържани биха били нашите символични представяния на насилието, толкова по-добродетелни, а не просто потискащи, бихме станали самите ние.

Но Цивилизацията и нейните недостатъци е една дълбоко двусмислена книга, както е и позицията на Фройд в интелектуалната и културна история. Той често бива разглеждан като културен революционер и без съмнение, говорейки обективно (в сталинисткия смисъл на думата), това е вярно. Неговото влияние като въпрос на историография със сигурност е революционно и поне някои от нещата, казани от него, биха могли да бъдат тълкувани като поддържащи идеята за една културна революция. В Цивилизацията и нейните недостатъци например той казва неведнъж, че цивилизацията – точно защото тя налага такива ограничения върху инстинктивните апетити на човека – го прави по-малко щастлив, отколкото той е бил в своето естествено състояние. Лесно е да се заключи от тук, че Фройд е считал евнтуално завръщане към едно състояние на инстинктивна свобода за желателно, особено защото той твърди, че целта на повечето хора в живота е щастието.

Но самият Фройд беше завършен виенски буржоа; човек не може да си го представи лесно като лишен от задръжки, пушещ марихуана хипи-нудист. Той беше твърде добре скроен за такива безсмислици. Той имаше научния вид, типичен за един немскоговорящ интелектуалец от онова време, който в края на живота му изглеждаше много старомоден и със сигурност не беше вида на човек, считащ, че всичко е позволено – напротив дори. Ако и да е смятал, че цивилизацията прави хората нещастни, той в никакъв случай не е мислел, че те охотно ще се откажат от нейните удобства и сигурност в името на едно завръщане към природата. Следователно те са обвързани с цивилизацията; техният бунт срещу нея е нещо като заплахите на квебекчани да напуснат Канада – винаги заплашителни и неприятни, но без особени изгледи да разрушат нещо в дългосрочен план.

Фройд смяташе, че страданието, причинено от чувството за неудовлетвореност, е условието за цивилизовано съществуване; то не може да бъде избегнато. Следвайки хидравличното си гледище за мисловната икономия на човека, той считаше, че ако страданието не дойде при човека по един начин, то тогава ще дойде по някакъв друг. Той би се съгласил с великата философска притча на Самуел Джонсън, Раселас, според която никой начин на живот не е толкова добър, че да изключва множество неудоволствия. Човек съм, следователно съм неудовлетворен. Това заключение не идва от психоанализата – всеки път, когато Фройд използва израза „Както показват психоаналитичните изследвания …“, вие можете да бъдете сигурни, че ще последват интелектуални жонгльорства, защото такива изследвания не „показват“ нищо, не и в смисъла, в който Пастьор показа, че ферментацията е органичен процес. Не, Фройд стигна до това заключение като високо култивиран, интелигентен, стареещ буржоа, мислещ върху живота – и неговото заключение е едно консервативно такова, поне ако е нещо консервативно да се мисли, че за човешкия живот съществуват вродени екзистенциални ограничения и че политическите схеми, които не ги разпознават, с голяма сигурност ще завършат с насилие и страдание.

Гледището на Ортега е донякъде сходно, но той прави доста различни заключения. Книгата му започва с една известна декларация:

Налице е един факт, който, за добро или зло, е най-важният в обществения живот на Европа в наши дни. Този факт е възходът на масите към социална власт.

Картината на масовия човек, представяна от Ортега не е привлекателна или ласкателна, но той не е сноб, който просто осъжда отвратителните навици и вкусове на онези, които се намират под него в социалната скала. За него масовият човек е човекът, който няма трансцендентна цел в живота си, който живее в един момент на вечно настояще, опитващ се да го изпълни с удоволствие по един груб и чувствен начин, който мисли, че смисъла на живота е във вечно нарастващата консумация, който скача от развлечение към развлечение, който е жертва на абсурдни моди, който никога не мисли задълбочено и който, над всичко друго, притежава една злобна ненавист към всякакви начини на живот, различаващи се от неговия – нещо, което той инстинктивно възприема като упрек. Той никога няма да разпознае неща, които са по-добри от самия него; той е абсолютно доволен да бъде това, което е.

Масовият човек не възприема фундаментални ограничения върху собствения си живот. Всички препятствия, с които той се сблъсква, са чисто технически и те могат да бъдат отстранени чрез бъдещ напредък. Той вярва, че животът е и трябва да бъде нещо като екзистенциален супермаркет, че пред него винаги се простира една безкрайност от избори, в която никой избор не може да ограничава възможностите на бъдещето. Животът за масовия човек е не биография, а серия т моменти, всеки от тях не свързан със следващия и всички те лишени от някакъв по-висш смисъл или цел.

Масовият човек не е непременно беден или глупав. Той може да бъде както високо заплатен, така и високо интелигентен, по един тесен начин, и той може да бъде високо образован, или поне трениран; всъщност, с нарастването на познанието, когато за всеки от нас става все по- и по-трудно да овладее нещо повече от най-малката порция човешко познание, свързаната мисъл (от вида, на който масовия човек е неспособен) става нещо все по- и по-рядко. Като цяло човечеството знае все повече и повече, казва Ортега, но култивираните хора стават все по-малко.

Трудно е да се каже дали Ортега има право или не и той със сигурност не е първият, който отбелязва, че неограниченото задоволяване на желанията не е непременно в помощ на щастието. Предполагам, че човек или го приема с дълбоко чувство за облекчение от това, че някой е стигнал до една същностна и неприятна истина за модерното време, много по-важна от повърхностните промени на ежедневната политическа сцена, или го отхвърля като някакъв Дон Кихот, за когото културата играе ролята на Дулцинея дел Тобосо. Едва ли е нужно да се каже, че аз го възприемам по първия начин.

Тук няколко примера. Един от близките ми приятели преподава медицина в Кеймбридж в продължение на повече от двайсет години и всички студенти са високо интелигентни и способни, но само двама от тях, през цялото време, са чували за Чехов. (Той им препоръчва до го четат – и те моментално са очаровани, което говори за ужасен пропуск в нашата образователна система или, на едно по-дълбоко ниво, на нашата съвременна култура).

Забелязал съм, че всички високо образовани обществени фигури или твърдят, или наистина притежават същите вкусове за развлечения – като например футбол, сапунени опери и поп музика – като най-зле образованите частни граждани. Тук, в същия ден, в който пиша това, в The Guardian – повече или по-малко вестникът на английската интелигенция – се публикува статия, показваща как се променя музикалният вкус в различните части на страната:

Ако живеете в Лондон, вие може би живеете с фалшивото усещане, че щастливият хардкор, бързата танцова музика, известна с еуфорични вокали и сантиментална лирика, е умряла през 90-те години. Може би си мислите, че произведенията на DJ Sharkey и Hixxy и всички останали, сега вече са изпаднали в забвение. Като лондончанин вие може би сте изпаднали под влиянието на по-нови неща като дъбстеп или грима на Дизи Раскал. Така че сигурно ще бъдете доста удивени да узнаете, че хепи хардкор, малко по-стар, малко по-трансов, си остава един от най-добре продаващите се музикални жанрове в Шотландия.

Съмнявам се, че авторката на тази статия се е опитвала изрично да потвърди някои от предварителните допускания на Ортега и Революцията на масите, но пък и се съмнявам, че ако би се опитала, тя би успяла да го направи по-добре. Съмнявам се, че допускането, че низките вкусове днес са единствените вкусове; че нищо не се – и не би трябвало – да се стреми да бъде sub specie aeternitatis; че високо образованият човек днес е масов човек, би могло да бъде по-добре илюстрирано, отколкото в тази статия.

Брилянтните и задълбочени наблюдения на Ортега относно модерния човек са за съжаление (според мен) до известна степен развалени от някои лоши или дори злокобни предложения за решение на проблема. Той коректно посочва липсата на трансцендентно значение или цел в живота на масовия човек, за да обясни неговото лековато съществуване, в което всякакви граници биват възприемани като нещо, нараняващо егото му („Не? Какво означава това, не?“ – ме питат пациентите, когато отказвам да им предпиша неща, които те желаят, но от които не се нуждаят). Именно затова масовият човек търси утешение във все по-странни развлечения и потребление, което е безсмислено, като се изключи смисъла, че икономиката бива поддържана в състояние на постоянен растеж.

Фройд беше атеист, дори войнстващ атеист. За него вярата в Бога беше една инфантилна регресия, опит за спечелване отново на онова дълбоко усещане за сигурност, което един доброжелателно благосклонен и всемогъщ баща по общо мнение дава на малкото дете.

Колкото и враждебно да се отнасяше към религията, той все пак я разпозна като отговор на онтологичните страхове на човека. Но точно както се надяваше, че с помощта на психоанализа той ще успее да превърне неврозата в обикновено усещане за нещастност, той също се надяваше и че, отказвайки се от религията, човекът ще започне да цени истинската си позиция във вселената като зряло същество, което се сблъсква с реалността. Онова, което този проницателен човек изглежда не е осъзнавал, е че повечето хора не могат да понасят прекалено много реалност: един факт, чиито последици той скоро щеше да изпита на собствения си гръб, пишейки „finis Austriae“ когато фашистите влязоха във Виена.

Поради факта че Ортега, също като Фройд, беше атеист, той не можеше да предложи религиозно решение на проблема. Учудващо, може би, но той не предлага и културно решение. Вместо това Ортега твърди, че модерният човек се нуждае от една трансцендентна политическа цел, едно усещане, че е ангажиран в проект, който е по-голям от неговия собствен живот. Национализмът е един подобен опит, казва Ортега, но тъй като в момента всички европейски нации са прекалено малки за енергиите и техническите възможности на човека в модерния свят, то трябва да има една европейска нация. Само тогава Европа ще бъде в състояние да води и доминира света по начина, по който трябва да го прави. Ортега стига дори до там да каже, че един живот без европейско лидерство не би имал смисъл за него.

Той ни казва, че националните идентичности са променливи, повече конструирани, отколкото възникнали спонтанно и че следователно една европейска идентичност може, дори би трябвало да бъде, създадена. Той не се занимава с доста трудната, при това от вулгарно и практическо естество, материя, занимаваща се с въпроса кой точно би трябвало да я създава. Той посочва, че преди време Франция и Испания са били просто географски названия и че националността просто е последвала обединението, а не обратно. Къде са днес Бургундия и бургундците?

Макар че той е истински отвратен от фашизма, виждайки в него апогея на масовия човек, в неговото решение на екзистенциалния проблем, който е описал така задълбочено, има нещо прото-фашистко. Той прави от силата мярка на всички неща; всъщност той я издига до смисъл на живота. Когато казва, че животът е борба, той има пред вид не просто това, че по пътя към сериозните постижения винаги има трудности и че без такива трудности животът би бил безсмислен, а по-скоро, че смисъла на живота е в доминирането над света и че всичко останало, поне в Европа, е упадък. Аз не намирам това особено приятно.

Но в същото време – и по-забележително, Ортега посочва и самата опасност, която аз виждам в това решение. Той казва че днес, точно защото толкова много е възможно, то става възможно и най-лошото: регрес, варварство, упадък. Свободата и възможностите с неизбежност включват свободата и възможностите да се върши зло – нещо, което консерваторите осъзнават, но прогресивните обикновено изличават от съзнанието си. Разбира се, консерваторите обикновено страдат от противоположния недостатък – да подценяват възможностите за правене на добро. Но екзистенциалните ограничения на човешкия живот, описани така прецизно от Фройд и Ортега, подсказват, че е далеч по-лесно да се върши зло, отколкото добро и че следователно недостатъците на прогресивните и консерваторите, бидейки в интелектуален смисъл огледални отражения едни на други, не са и морални огледални отражения.

Източник
 

Антъни Дейниълс (род. 1949) е английски лекар и публицист, който често използва псевдонима Теодор Дарлимпл. Той пише по въпроси на културата, изкуството, политиката, възпитанието и медицината, използвайки опита си като лекар и психиатър.


Pin It

Прочетете още...

Внимание, пожар!

Иван Димитров 01 Окт, 2017 Hits: 7485
Светът гори, държавата ни – също. Вероятно…