Дискусии – Мнения

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Илия Троянов също участваше в дискусията – писателят, който между Капщат, Мека и Бомбай изглежда само е кацнал за момент в Германия, за да получи няколко награди и да отмени културната борба. През обедната почивка на семинара за света (ръководен от Илия) и този за светостта (моята област) установихме, че и двамата оценяваме по сходен начин настоящите дебати. Толкова примитивни сме станали, че човек трябва да се определи като „за“ или „против“. За или против какво, всъщност? С нас или против нас, като във футбола.

Едно свободно решение

Размяната на кодирани думи, с които сигнализирахме собствената позиция – за или против – беше само кратко спречкване. Сближихме се едва когато помолих една от сътрудничките на института да ми посочи стая, в която бих могъл да се усамотя за кратко време. Защо?, попита тя, разбира се. Отговорът ми струваше известно превъзмогване, макар че като говорител на светците сигурно можех да разчитам на разбиране при една такава авантюра като молитвата. Погледнато етнологически, може и да е интересно човек да практикува открито вярата си като мюсюлманин, без да изглежда като излязъл от корица на Шпигел, без дупки по чорапите и зле стоящ панталон върху навирения задник, но темата не ме интересува, пък и без това не се доверявам на етнологическия опит. Събирам опит, който оползотворявам, а не опит, за да го оползотворявам. Плюс това никога не съм си поставял за цел да спазвам молитвата последователно или завинаги или дори само за по-дълго време. Остава си свободно решение, дали да спазвам задълженията си. Но за да може да спре, човек трябва някога да е започнал.

Илия попита дали би могъл да ме придружи. По пътя към тоалетната той призна, че също се стеснява да се моли сред немци. Задръжките са ясни: в един нерелигиозен контекст това излъчва нещо догматично, една строгост – това го разбирам много добре – която притеснява наблюдателя. Чрез наблюдението той до известна степен се чувства принуден да участва в молитвата. Затова обикновено изчаквам с молитвата, докато съм си вкъщи. Колкото и чудесно да е преживяването, чрез молитвата да станеш част от една общност, все пак човек иска да избегне създаването на впечатление, че същевременно се изключва от една друга общност, че й се противопоставя. Плюс това не винаги успявам да се абстрахирам от мисълта за това какви ли мисли минават през главите на наблюдателите при вида на един молещ се мюсюлманин.

Задръжките на хората са ясни – току-що се появи съобщението, че в Иран отново е въведено смъртното наказание чрез замеряне с камъни. Какво ли си мисли човек, който сам не се моли, при вида на мюсюлманин, който коленичи пред Бога? Дори и в разговор не е възможно да се обясни на човек без религиозна склонност какво толкова означава молитвата и от кои далечни извори се черпи принадлежността към Исляма, към Мохамед и наследниците му, към Аврам и наследниците му. С какво трябва да се започне, когато другият няма ни най-слаба представа от суфизъм (учение за ислямската мистика, бел. пр.), когато никога не е чувал имената на Ибн Араби или Сохраварди, а от Корана е чувал само цитатите, които се споменават по телевизията? Как да се обясни, че вярата в Бога не е нищо друго освен формулата да не се вярва в никакъв друг Бог? Освен това човек се сблъсква и с практически трудности, никоя от които не е непреодолима, но които затормозяват акта на молитвата с всевъзможни баналности. Трябва например да се пита за свободно помещение или ритуалното измиване да се извършва в обществена тоалетна – целият този процес, събуването на обувките, измиването на краката, после отново обуването на обувките, по възможност без да се стъпва с боси крака по земята – всичко това изглежда чудновато, когато зад гърба ви стои някой научен сътрудник.

Нещо чуждо

Не че това е нещо лошо, но аз забелязвам, че по възможност избягвам ситуации, в които моята вяра се демонстрира, дори и когато, както в случая с Илия, веднага възниква вътрешна общност, която си остава и след молитвата, без да бъде изказана, както може би сред хомосексуалисти, които разделят нещо общо сред хетеросексуалистите, без от това да се превръщат в двойка. Общата принадлежност към Исляма е само нещо допълнително. Много повече тук става дума за процеса на самата молитва – да прекратиш хода на деня си, за да възхвалиш Бога, сред културните елити на Германия в това има нещо – не, дори не оскърбително, а по-скоро напълно чуждо, което обаче свързва помежду им непознатите, независимо към коя религия принадлежат те. В обществените сгради или изобщо в близкото обкръжение аз нямам нужда от джамии или църкви; за неколцината вярващи е достатъчно едно общо помещение за поклонение, издържано в неутрален или, нека бъде така, в християнски тон.

Източник