От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Бих искал да отговоря на въпроса „Какво е немското на немската литература?“ като говоря за един образцов немски автор. За мен това означава не Гьоте или Шилер, нито пък Томас Ман или Берт Брехт, а пражкият евреин Франц Кафка.

Кафка? Всички ние познаваме фотографията на младия Кафка – онази, която го показва с леко извърнато лице, гледащ с усмивка, изразяваща или несигурност, или насмешка, към една точка директно над фотографския обектив. Тя е част от годежната снимка на Кафка с Фелице Бауер от 1917 г. и е най-известната фотография на писателя – картината, която всеки от нас си представя преди всичко друго, една абсолютна икона. Спомням си какво точно минаваше през ума ми, когато правех първите крачки във вселената на Кафка – трябва да съм бил четиринайсет или петнайсет годишен – когато всеки ден гледах лицето му на кориците: той не изглежда като германец. Тъмната кожа, дебелите вежди над черни очи, късата черна коса, спускаща се толкова дълбоко над челото, че скрива всяка следа от слепоочия, ориенталските черти. Днес, разбира се, не е политически коректно да се казва нещо такова, но тогава това беше непосредственото ми впечатление: той не изглеждаше като германец, не като германците, които познавах от училище, от телевизията, от немския национален футболен тим.

По онова време въпросът за това какво точно е Кафка не ме интересуваше особено много. Аз поглъщах книгите му, без да се замислям за културния, социален или религиозен опит, от който те са се появили. Но сега, изправен пред необходимостта да избера писателя, който олицетворява за мен специфичните качества на немската литература, аз веднага знаех, че трябва да започна с Кафка, с един писател, който не е немец.

Колко малко Кафка е бил свързан с Германия си личи от дневниците му, в които страната на неговия майчин език почти не се споменава. Когато Първата световна война избухва на 2 август 1914, например, той пише само две изречения: „Германия е обявила война на Русия“ и след това „Плувах следобед“. Четири дни по-късно Кафка отделя друг кратък запис на политическите въпроси, споменавайки една патриотична процесия на немскоговорящите граждани на Прага: „Стоях там с моя злощастен външен вид“. След това – почти нищо. Макар че той демонстрира интерес към много други обществени събития, политическите развития в Германия не го интересуват особено. Във всеки случай Германия не се споменава почти никога, нито в писмата, нито в дневниците му – преди, по време или след Първата световна война.

Дори когато през септември 1923 той се премества в Берлин, Кафка си остава външен човек в страната на майчиния си език. В усамотението на отдалечения квартал Щеглиц, той учи еврейски език, фантазира планове за Палестина и живее – повече като експеримент – според еврейския закон. Той може да бъде открит не в театрите или операта, а в еврейските домове на учението. Кафка живее в Германия – в едно „паралелно общество“. Малкото му излизания до центъра на Берлин изглежда са били нещо като лично изпитание – не защото той презира Берлин, а защото градът не го интересува. „Германия е обявила война на Русия – Плувах следобед“.


Small Ad GF 1

Кафка притежава нещо, от което днешна Германия активно се стреми да защищава емигрантските деца: една ясно изразена, съставена от много части идентичност. Като гражданин той принадлежи на Хабсбургската империя, а по-късно на Чешката република. За чехите, Кафка и цялото немскоговорящо малцинство в Прага са били просто германци. Сред пражките германци, от друга страна, човек като Кафка е считан преди всичко за евреин. Дори самият той едва ли би могъл да каже достатъчно ясно към коя точно от двете групи принадлежи. В писмо до Макс Брод от 10 април 1920, той пише за пристигането си в санаториума в Мерано:

„След първоначалното запознанство беше отбелязано, че съм от Прага. Както генералът, седящ срещу мен, така и полковникът, познаваха Прага. Чех? Не. Сега опитай се да обясниш на тези лоялни германски очи какво точно си ти. Някой каза „германски бохемец“, друг пък „Malá Strana“. След това темата беше оставена на мира и ние продължихме да се храним. Но генералът с неговия остър слух, филологически трениран в австрийската армия, не е доволен. След обяда той отново се впуска в съмнения относно звученето на моя немски език и може би онова, което се съмнява повече, са очите, а не ушите му. Аз се опитвам да обясня, позовавайки се на моето еврейство. В академичен план той е задоволен, но не и в човешки план“.

За самия Кафка юдаизмът става все по-значим като културен и политически отправен пункт с напредването на възрастта му, макар че той никога не приема чисто еврейска идентичност. „Какво общо имам аз с евреите?“, отбелязва той на 8 януари 1914: „аз едва ли имам нещо общо със самия себе си и би трябвало да си седя мирно в някой ъгъл, доволен от това, че мога да дишам“. В младостта си, като син на прекалено усърден асимилиран търговец, Кафка научава само малко за вярата на предците си, без да получи дълбоки познания за еврейската традиция преди да достигне зрелост. Отношението му към тази традиция има един изкуствен, скалъпен характер, който той винаги осъзнава добре и който може би е една от причините за дистанцираното отношение към ционизма, което го отличава от най-близките му приятели. Друга причина е самата реалност: в така наречените йешивас, училищата за талмудическо обучение, е имало много тежка миризма, защото както Кафка пише със забележимо смущение на 7 януари 1912, „студентите, които нямат подходящи легла, си лягат да спят там, където са седели до последния момент, без да събличат дрехите си“.

Отношението на Кафка към юдаизма не е наивно. Но все пак това е отношение – нещо повече, отколкото може да се каже за връзките му с Хабсбургската монархия или немския райх. След една вечер с „Еврейската трупа“ в кафе Савой, Кафка пише с първоначален възторг на 5 октомври 1911: „Някои песни, изразът „идише киндерлах“, някои от изпълненията на тази жена (която, на сцената, защото е еврейка, привлича към себе си нас зрителите, защото ние сме евреи – без какъвто и да бил копнеж или любопитство към християните), накараха страните ми да треперят“.

Този тип емоция никога не се среща в редките бележки относно Германия или немските въпроси – с едно изключение: когато споменава Гьоте, Клайст или Щифтер, но тогава пък не само с познание, а и с един ентусиазъм, който рядко може да бъде открит в цялото му творчество. Когато в дневниците си Кафка разсъждава върху отделни изрази и проблеми в немския език, той го прави с прецизност, от която днешните пазители на езика биха могли да научат едно или друго нещо. Мотивите и наративните стратегии на еврейската традиция, която модерните егзегети проследяват с такова усърдие, изобщо не са толкова важни за творчеството на Кафка, колкото неговите ролеви модели в немската литература. За Кафка юдаизмът е ориентировъчна система, която той придобива и използва последователно по-късно, в зрелостта си, а не начало на неговата творческа биография.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Говорители по фестивали и церемонии за награди често напомнят на слушателите си за ролята на литературата при създаването на немската нация. И наистина, в късния осемнайсети век именно литературата помогна на различните княжества и мини-държави да постигнат един споделен, специфично германски собствен образ. Но повечето говорители пропускат факта, че по времето, когато Германия най-после се появи като интелектуална и по-късно политическа структура, немските писатели отдавна вече бяха започнали да мислят отвъд Германия. Големите немски поети и философи от късния осемнайсети и деветнайсетия век – било то Гьоте или Кант – гледаха не толкова към едно немско, колкото към европейското обединение. В Германия просвещението беше от самото начало една не национална, а европейска програма. В литературата също – предпочитаните модели бяха не немски, като вдъхновение се черпеше от не-немската литература от Омир до Шекспир и Байрон. Немското беше нещо, което немската литература не искаше да бъде – и което тя беше въпреки това, точно в нейното усвояване на не-немски мотиви и структури. „Преглед на европейските условия на немската литература“ е заглавието, което Август Вилхелм Шлегел даде в 1825 г. на своето есе върху особеностите на немския интелектуален живот: „Мога спокойно да твърдя, че ние сме космополитите на европейската култура“.

Като литературен и политически проект Европа не беше предвиждана като средство за изравняване на регионалните и национални особености, по-скоро от нея се очакваше да премахне политическите граници между нациите. Това гледище постави привържениците си в несъгласие с националистическия Zeitgeist в тогавашна Германия, макар че в ретроспекция те често биват възхвалявани точно заради него. Анти-националистическата опозиция се усили в двайсетия век, особено след опита на Втората световна война: мечтата за един демократичен съюз от европейски държави беше онова, което братята Ман, Хесе, Хофманстал, Тухолски, Цвайг, Рот и Дьоблин поддържаха пред лицето на немския национализъм.

Без съмнение не всички, но една голяма част от писателите, тривиализирани в наше време от телевизията като велики германци бяха аутсайдери и дисиденти в собственото си време. Те бяха преследвани, прогонени в изгнание или, в най-добрия случай, имаха трудни отношения с отечеството си. Когато размахващите знамена патриотични бестселър-автори в наше време цитират дори Хайнрих Хайне, авторът на „Германия: Зимна приказка“, като повод за националната си гордост, то това звучи абсурдно. Хайне обичаше Германия, да – но над тази любов надделяваше неговият срам от Германия. И нека изредим тук цял един списък от други немски писатели: Готхолд Лесинг с неговия призив към толерантност в пиесата „Натан мъдрецът“, чиито представления бяха забранени чак до смъртта му; Шилер с тирадите на Карл Мор в „Разбойници“; Хайне и Хьолдерлин, Бюхнер и Борне. В собственото си време много от днешните велики германци бяха анти-германци или поне имаха една собствена представа за патриотизма – имунизирана срещу всякакви немски самовъзвеличавания или арогантни илюзии за превъзходство и културно водачество. В двайсетия век критиката, изразена от най-умните и истинни представители на немската литература дори стигна до фантазии на разрушението. Когато след края на Втората световна война Алберт Айнщайн изрази гледището, че Германия трябва да бъде не само де-индустриализирана, но и че нейното население би трябвало да бъде намалено като наказание за геноцида, неговият събрат в изгнание Томас Ман писа: „Не мога да си представя чак толкова много неща, които човек може да каже срещу това“.

При по-подробно разглеждане дори националният поет Йохан Волфганг фон Гьоте едва ли е чак толкова подходящ за национално възпитание. В края на лекцията си „Германия и германците“ през май 1945 в Библиотеката на Конгреса, същият Томас Ман напомни на слушателите си, че самият Гьоте „стигна дотам да мечтае за една немска диаспора“. Коментарът на Гьоте, цитиран от Ман, идва от един разговор с канцлера Мюлер от 14 декември 1808: „Също като евреите, германците трябва да бъдат разселени и разпилени по света (…) за да развият напълно доброто, което се крие в тях, а и за доброто на всички страни“. Един човек, който, говорейки в края на войната в столицата на страната, която победи Германия, цитира точно това измежду всички възможни изречения, е също толкова неподходящ за национално-патриотично възпитание, колкото и човекът, когото той цитира.

Критиката и дори отхвърлянето на Германия е лайтмотив в немската литературна история. Тази национална самокритика с нейната суровост и задълбоченост е безпрецедентна в световната литература. И тя в никакъв случай не е продукт единствено на следвоенната ера – напротив, тя е характерна за немската литература дълго преди времето на националсоциализма. Колкото и често да е бил повтарян призивът за най-послешно постигане на „нормално“, по-меко отношение към Германия – немските автори винаги са били характерни между другото и с нелесното отношение към страната си. Те са Велики Германци, въпреки или може би точно защото толкова много са се карали с Германия. С други думи: Германия може да се гордее с ония, които не се гордееха с Германия.

Този парадокс е описан може би най-точно от Себастиан Хафнер в книгата му „Противопоставяйки се на Хитлер. Един мемоар“, написана през 1939 в изгнание в Англия. „Национализмът на спортните клубове“, пише Хафнер, „бомбастичното национално самохвалство в стила на ,Майстерзингерите‘, истерията за ,германска‘ мисъл, ,германски‘ чувства, ,германско‘ постоянство“ са му били „отвратителни и противни“ дълго преди нацистите да дойдат на власт – „Да се живее преди този национализъм не беше особена жертва“. Въпреки това, продължава Хафнер, той винаги е гледал на себе си като на „доста добър германец“ – „дори само поради срама, който изпитвах заради ексцесите на немския национализъм“. Това изречение е достойно за перифразиране, защото то подчертава разстоянието, което може да лежи между патриотизма и утвърждаването: Хафнер счита себе си за добър германец точно поради срама си от Германия.

Когато нацистите дойдоха на власт, немският патриот Хафнер нямаше друг избор – той трябваше да прекъсне връзките си с Германия. Онази Германия, към която Хафнер доказа лоялността си, напускайки я, беше не просто едно цветно петно на картата. Тя беше едно интелектуално построение с определени отличителни черти. Те включваха хуманност, откритост във всички посоки, мисловност, недоволство от света и от самите себе си, кураж за опитване и отхвърляне на различни неща, отново и отново, самокритичност, любов към истината, обективност, взискателна природа, безусловност, многостранност, известна тромавост в съчетание с удоволствие от свободната импровизация, бавност и сериозност заедно с едно игриво изобилие на продукцията, което винаги предлагаше нови форми, отдръпвайки ги след това като неуспешни опити, уважение към индивидуалното и особеното, добросърдечност, щедрост, сантименталност, музикалност и преди всичко голяма свобода – нещо несковано и необуздано.

Днешната Федерална Република Германия не е идентична с онази Германия, която Хафнер носеше в сърцето си, когато напусна страната, това е сигурно. Но фактът, че колективната памет на днешна Германия избира да почита Германията на Хафнер, а не онази на „Немския Райх“, говори в нейна полза. Гладните за битки интелектуалци от времето на Първата световна война са почти забравени, а великите германци, оказали се въвлечени в патриотичната мания, бяха толкова по-страстни в опозицията си към националното самовъзвеличаване през 20-те и 30-те години. Готфрид Бен и Мартин Хайдегер може все още да се четат и дори да бъдат третирани с полурелигиозна почит на определени места. Но за улиците и публичните награди в Бундесрепубликата е далеч по-вероятно да бъдат наречени на имената на онези германци, които се съпротивяваха на национализма и националсоциализма, често рискувайки живота си.

Това в никакъв случай не е било правило в историята на тази държава и при всички случаи не в историята на немския парламент, Бундестага. През 1960-те, политиците и интелектуалците, които бяха се завърнали в Германия от изгнание, все още бяха считани за предатели в консервативните среди. Днес вече никой не би се осмелил да осъди публично Вили Бранд или Себастиан Хафнер за това, че са избягали от Германия. Напротив: адресът на федералното канцлерство е „Алея Вили Бранд, номер 1“. каквото и да смята човек за политиката на Бранд, не е ли чудесно – в смисъл наситено с чудо – че улицата, от която Германия е управлявана, носи името на един немски емигрант?

Би било погрешно обаче просто да се припише музиката, философията и литературата на хафнеровата Германия, а невежеството и липсата на култура – на „немския райх“. Не съществува една културна и една варварска Германия. Варварската Германия, като всеки национализъм преди или след това, предявяваше претенции към културата като към своя собствена, претенции към Гьоте и Шилер, Моцарт и Бетовен. Онова, което се съпротивяваше на нацистка Германия, беше не немската култура като цяло, а точно онези германски ценности, които нацистите презираха и които Хафнер подчертаваше: хуманност, откритост във всички посоки, мисловност, самокритичност, уважение към индивидуалното и особеното, добросърдечност, щедрост, свобода. В резултат на това, нацисткото присвояване на литературата достигаше до своите граници винаги, когато в нея се появяваха мотивите на самокритичност, откритост към света, европейска идея и хуманизъм. Гьотевият космополитизъм, например, се намираше в дълбок разрез с нацистката идеология. И малцина са обиждали Германия с по-сурови думи от Фридирх Ницше, сред всички германци: „Винаги, когато си представям типа човек, който се възправя срещу всички мои инстинкти, той се оказва германец“.

Техният космополитизъм и презрението им към немските условия и немските усещания не спасиха нито Гьоте, нито Ницше от това да бъдат изгладени за служба в интерес на нацистите. Те не можеха да се съпротивяват. Но самият немски език убягна от съблазънта на нацизма. Не само че не се появи някаква националсоциалистическа литература от какъвто и да било ранг. Но дори и малцината големи писатели, които първоначално симпатизираха на нацизма, като Готфрид Бен например, моментално изпаднаха в творческа криза, сякаш прокълнати. Немският език беше съхраняван от емигранти, а това означава – предимно от немски евреи. Тъй като принадлежността им към немската култура винаги беше поставяна под въпрос, еврейските писатели от деветнайсети век насам винаги са били особено прецизни що се отнася до коректността и непокътнатостта на начина, по който използваха немския език. През двайсети век, във време, в което се надигна вълна от широк антисемитски шовинизъм, именно евреите бяха ония, които не само пишеха на изящен немски език, но и които гледаха на себе си като на пазители на езика. С прецизност, която днес почти не можем да си представим, Карл Краус, Валтер Бенямин, Франц Кафка и Виктор Клемперер полираха литературния немски език до безкрайност, избягвайки каквито и да било грешки, неточности или примери за тромавост.

Но не само желанието да запазят връзката си с немската култура беше онова, което накара евреите да се превърнат в най-взискателните пазители на немския език. За пражките евреи като Карл Краус и Франц Кафка много важен беше и факторът на двуезичността, който ги правеше особено чувствителни по отношение на използването на немския език. Светът, в който живееха Кафка и Краус, и особено обикновените хора, говореха на чешки език. Една от причините за техния лингвистичен пуризъм беше фактът, че в немското малцинство използването на коректен немски език не можеше да се приеме за гарантирано. Самият Кафка описва ежедневния опит в използването на два езика в едно от писмата си до Милена Есенска, която отговаря на чешки език на писмата му, писани на немски: „Никога не съм живял сред германци. Немският е моят майчин език и следователно ми се удава съвсем естествено, но аз намирам чешкия език много по-топъл“.

Възможността за слушане на собствения език от разстояние, която обикновено размива естествеността на говора, всъщност обогати немския език. Нещо повече – тя помогна за усъвършенстването му, в творчеството на Кафка и в работите на толкова много предимно еврейски писатели. Те дадоха на немския език един културен, религиозен и биографичен архив, който помогна в решаваща степен за придобиването на световното реноме, което той притежава днес. Хайнц Шафнер посочва, че макар евреите в Германия и Австрия да са съставлявали по-малко от един процент от цялото население, почти половината от най-уважаваните немски писатели на двайсетия век бяха евреи. „Ако човек възприема ,немското‘ не като етническа специфика, а като културна умонагласа, то тогава еманципираните евреи могат да бъдат считани за най-сериозните немци“, пише той в Кратка история на немската литература. „С тяхното прогонване и унищожение, немската литература логично заплати чрез загуба на своята позиция и характер“. Остава ни да видим, не днес, не утре, а след двайсет или петдесет години, доколко чуждостта, понастоящем отново навлизаща в немската литература в резултат на имиграцията, ще повлияе на нейната ориентация и качество – дали потомците на емигрантите от източна Европа и Близкия Изток ще върнат обратно на немската литература част от нейната светскост, външна перспектива и метафизическа основа, които я характеризираха до началото на Първата световна война.

Като култура Германия не съответства на немската нация. Което означава, че многократно цитираната истина, че немците са били обединени от своята литература и език същевременно винаги е била и лъжа. Достатъчно често е ставало така, че това, което е характеризирало най-добрите примери на немската култура, е било в пълно противоречие с онова, което е характеризирало Германия като държава и общество, като народ и етническа група. Човек трябва само да прочете мемоара на Лудвиг Бьорне от еврейското гето във Франкфурт, за да си припомни, че дискриминацията и социалният остракизъм са били едно от оформящите влияния за цели секции от немската литература дълго преди времето на Хитлер. „Прекарвах всеки следобед навън на улицата, потопен до шия в антисемитска омраза“, пише Кафка в средата на ноември 1920. Самият Кафка може и да е умрял рано, но нито един от приятелите му, ако информацията ми е коректна, не е оцелял във фашистка Германия. Освен ако не бяха избягали навреме – повечето от тях в това, което тогава беше Палестина – те изстрадаха всички злочестини на политическите бегълци: отседнали в евтини хотели, едва свързващи двата края със странни професии като емигранти в чужди градове, стоящи на опашка пред чужди посолства в очакване на виза. Или те завършиха живота си като не-еврейската любов на Кафка, Милена Есенска – в немски концентрационни лагери. Разбира се, немците са обединени от своята литература, но те не са обединени като немци. И така аз намирам себе си най-близо до немската литература там, където тя е най-отдалечена от немците, независимо дали това означава в опозицията на Хафнер или в безразличието на Кафка.

Германец ли съм самият аз? По време на световното първенство винаги поддържам Иран – тогава, когато за пръв път открих Кафка, но също и днес, когато все още го чета. Същевременно в живота ми няма нищо по-важно от принадлежността към същата литература като пражкия евреин Франц Кафка. Неговата Германия ни обединява.

Източник

Навид Кермани (род. 1967 г.), е немски писател и хабилитиран ориенталист. От 2003 година насам той живее като писател на свободна професия в Кьолн. За академичната си и писателска работа той е награждаван многократно, за последен път със стипендията на Вила Масимо в Рим. Той притежава немски и ирански паспорт.

Pin It

Прочетете още...