Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Вечерта на 9 ноември 1989 стената на срама беше пробита. На следващата сутрин аз потеглих за Берлин; малко по-късно преживях Кадифената революция в Прага, а накрая и падането на Чаушеску в Букурещ. Годината 1990 започна радостно за човечеството. Но аз бях поразен от разликата в емоциите, изпитвани на Изток и на Запад. Представителен за Запада беше Франсис Фукуяма и неговата идея, която предизвика сензация – че историята е стигнала до края си. Но хората на Изток разбираха, че това е далеч от истината. По-малко от месец след падането на стената аз бях държал една реч пред канцлера Кол и цвета на Федерална Република Германия, в чест на чехословашкия дисидент Вацлав Хавел, който тъкмо получаваше престижната Награда за мир на Франкфуртския панаир на книгата, макар и все още да беше затворник в собствената си страна. Нарекох речта „Да напуснеш комунизма означава да навлезеш в историята“ – и това беше именно гледището на ония, които току-що се появяваха иззад желязната завеса.


Объркването на Запада се породи преди всичко защото той не беше подготвен за едно толкова фундаментално преобръщане на следвоенната геополитика. През четирите десетилетия на идеологическа конфронтация, теоретиците и журналистите непрекъснато бяха спорили по въпроса как едно общество би трябвало да премине от капитализъм към социализъм. Нямаше обаче изследвания в обратната посока – тоест върху прехода от социализъм към капитализъм – освен няколко неясни студии, най-вече в Полша, засягащи възможността за въвеждане на елементи от свободния пазар в комунистическото общество. Както беше отбелязал философът Жозеп Рамонеда, целият свят – комунисти, антикомунисти и ония между тях – беше приел за доказано, че Съветският съюз и неговите сателити не могат „да се върнат“ към капитализма. И така, когато по време на Кадифената революция демонстрантите зададоха точно този въпрос – как да преминем от социализма към капитализма – готови отговори липсваха.

Докато западните интелектуалци наблюдаваха Берлин през ноември 1989, те промениха дългосрочната си увереност, че съдбата на света е да бъде комунистически – но запазиха вярата си в съдбата. Провидението най-после беше проговорило, случайността беше отменена, ужасните скоби на двадесети век се бяха затворили. Забравени, изличени, надхвърлени, бяха 1914–1989, най-кървавите и жестоки 75 години в досегашното човешко приключение. Токевилците преоткриха неизбежното движение към универсална демокрация; сен-симонистите предадоха на екологическите активисти обещанието, че управлението на предметите ще бъде заменено от управление на хората; хегелианците като Фукуяма празнуваха Края на историята и на историческите войни, а социалдемократите обещаха, че разбирателството сред хората ще нараства. Ние навлизахме в мирната, постмодерна Обетована земя, където големите герои, големите опасности, големите народи и големите цели щяха да изчезнат, както твърдеше Жан-Франсоа Леотар, известният автор на Постмодерното състояние. Краят на Студената война потопи „свободния свят“, както той беше наречен, в неограничена еуфория. Западна Европа незабавно елиминира военните си бюджети, докато Вашингтон обяви „един нов световен ред“.

Но другата Европа, онази току-що освободена от доминацията на Москва, не споделяше този оптимизъм. Хората, освобождаващи се от тоталитарния деспотизъм, в същото време се присъединяваха към историята като свободни действащи лица.

И те откриха пред себе си две възможности за бъдещето. Едната се символизира днес от Хавел и Лех Валеса, от Харта 77 и полската Солидарност; другата – от Слободан Милошевич и Владимир Путин.

Чехите и сърбите се изправиха пред едни и същи пост-1989 предизвикателства, бидейки конфронтирани с разпадането на Чехословакия и Югославия. В Прага, широко разпространената бедност и корупция също мамеше антитоталитарните дисиденти от Кадифената революция, току-що дошли на власт, да изберат потисничество вместо демокрация. Но окончателното им решение все пак беше решаващо: свободата беше обявена за най-висок приоритет. Словакия и Чешката република се разделиха без конфликт и в края на краищата и двете влязоха в Европейския съюз. В Белград, напротив, властта беше завзета от един лукав и корумпиран комунистически бюрократ. Милошевич изкова съюз на различни репресивни сили, насочен против заразата от свобода. И докато остави настрана марксистката идеология, той запази нейните потиснически методи. Войни и вълни на етнически прочиствания съсипваха Югославия от 1991 до 1999. Милошевич се оказа готов да пролива кръв, за да запази изгубени територии и накрая завърши в Хага, изправен пред обвинения в престъпления срещу човечеството.

Възторжените западняци си мечтаеха, че периодът на тоталитарна жестокост е отминал, сякаш бившите съветски бюрократи биха могли да се превърнат в нови хора по някакъв вълшебен начин, въпреки седемдесетте години промиване на мозъци; сякаш хаосът на радикално-националистическите диктатури би могъл да бъде отстранен по някакъв лесен начин. Но, както твърдеше Хавел, отникъде нямаше да се появи някакъв политически спасител; чехите бяха оставени на собствените си сили и отговорности, на „силата на безсилните“, на онова, което чешкият философ Йан Паточка, който беше вдъхновявал Хавел, наричаше „солидарността на потресените“ – тоест на онези, които бяха потресени от тоталитарните режими и решени да им се противопоставят.

В по-ново време ние наблюдавахме тази солидарност и в демократичните бунтове в Грузия от 2003 и Украйна от 2004, които би трябвало да привлекат вниманието на ония, които бяха останали глухи през дванадесетте години и 200 000 жертви на войните в Чечения. В Украйна, президентът Путин безсрамно се намеси в работите на една държава, чиято независимост отказа да признае. В Грузия пък изпрати танковете. Отговаряйки на международната преса, Путин описа мирните движения, които пометоха пост-съветските марионетки в Тбилиси и Киев като „перманентна революция“ и „нейните тревожни безредици“. По този начин той оклевети едно освободително движение с дълга история, което беше започнало с кръвта на източен Берлин през 1953, продължило в Познан и Будапеща през 1956, в Русия с дисидентството от 1960-те години, в Прага през 1968, в борбата на Солидарност от 1980-те, и достигнало върха си в падането на Берлинската стена.

Това беше движение, което в Полша обедини католици и свободомислещи, които се бяха борили едни с други в продължение на повече от век, а сега бяха основали Солидарност. В Русия, хора на модерността като Андрей Сахаров и традиционалисти като Александър Солженицин работеха рамо до рамо. В Прага и Братислава университетски професори, вместо да преподават официалните лъжи, предпочетоха да станат миячи на прозорци или огняри, а Харта 77 обедини леви и десни, скептици и религиозни хора. Антитоталитаризмът поражда свои собствени убеждения, в които липсва сектантство; дисидентството не се опитва да замени официалната догма с някаква друга, а вместо това предлага интелектуална революция, която предхожда – и прави възможни – социалните и политически промени, които ще преправят картата на Европа.

Тази революция не е завършила, което е и причината Кремъл да не поддържа бунтовете в Грузия и Украйна. Новата граница на Европа се намира на несигурния терен на историята, а алтернативите все още са тези: Хавел или Милошевич.
 

 

Андре Глюксман
Андре Глюксман (род. 1937) е френски философ и есеист, известен с критиката си срещу идеологическите корени на тоталитаризма. За главно негово произведение се счита философската студия „Майсторите-мислители“ ("Les maîtres penseurs"), за която, по собствените му думи, го е вдъхновило четенето на Архипелаг ГУЛАГ. Под „майстори-мислители“ Глюксман има пред вид немските философи Фихте, Хегел, Ницше и Маркс, които според него са направили „салонно-приемлив“ култа към „окончателната и тотална революция“ и резултиращата от нея тоталитарна държава.
Други статии от този автор

support

Посетители: 270

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 2 дни
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 2 дни
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 3 дни
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 3 дни
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 3 дни
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 дни
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 дни
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 дни
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 5 дни
  • Петров писа Още
    В продължение на... преди 5 дни
  • Петров писа Още
    Малко допълнение към... преди 6 дни
  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 2 седмици
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 2 седмици
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                         ... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Към широкото и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    За съжаление подобни... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                           ... преди 2 седмици