Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2010 05 TeutonФрайбург, университетски град, закътан в една долина в подножието на Шварцвалд в югозападна Германия, е мястото, където философът Мартин Хайдегер, със закачена специално за случая нацистка значка, е държал известната си реч по случай встъпването в ректорска длъжност през 1933, призовавайки немските студенти да осъществят визията на фюрера, поддържайки „националната революция“. Средновековният град е бил тежко бомбардиран през войната и окупиран от французите. След падането на Берлинската стена и оттеглянето на окупационния корпус в ранните 1990 години, една пъстра компания от незаконни заселници и хипита започва да живее в бившите френски казарми. Но само за няколко години местният градски съвет превръща мястото в блестящо малко градче за средната класа, наречено Вобан. Когато човек посети това еко-градче, много бързо става ясно, че Вобан не е нищо друго, освен една разкрасена версия на социалистическия рай. Усещането, което получавате е, че сте видели някакво малко подобие на Източна Германия – само че това тук функционира.


Обществените жилищни сгради са построени от рециклирани материали и боядисани в различни ярки цветове. Почти без изключение къщичките притежават слънчеви панели за доставяне на отопление и топла вода. Отвън, множество контейнери за смет в различни цветове се пъчат като войници, в очакване на грижливо сортираните отпадъци. В съгласие с прогресивния етос на Вобан, улиците са наречени по имената на известни жени като Рахел Варнхаген, германска еврейка, съдържала един от най-влиятелните интелектуални салони в Берлин в ранния 18 век и за която Хана Аренд е написала биография. Плакати по стените оповестяват феминистки събрания, демонстрации и митинги против атомната енергия. За онези, които желаят да поизлъскат революционното си реноме, във всяка трета седмица от месеца в местната радикална кръчма SUSI се провежда бурно събрание на „Antifa Linke Freiburg“ – антифашистката левица от района, известна на привържениците си като ALFR. Нейното мото е „класова война“ вместо старото германско кредо „Фатерланд“. Междувременно, малка колония от анархисти изживява тук наблизо собствената си утопична мечта в едно селище, направено от изоставени автобуси.

С други думи, в по-голямата си част Вобан представя начина, по който Германия би желала да бъде виждана в чужбина – просветена, прогресивна, мислеща, приятна и добродетелна. В много отношения тя представя именно опитомената и послушна Западна Германия, която Англия, Франция и Америка се надяваха да създадат след края на Втората световна война. Но ако Вобан е един екологичен рай, същевременно той представя и доста самодоволната политическа ортодоксия, която изсмуква жизнеността на една страна, нуждаеща се от спешно обновление. Тя има нещо от излъчването на държава от детската градина, тъй като колите тук са нещо като забранени – а там, където не са, като например в Берлин, анархистите ги подпалват най-редовно. И в същото време, в което някои от обитателите на Вобан се пенят по теми като капитализъм и държавно потисничество, те водят един много редовен живот, който е зависим от драконови държавни закони, контролиращи всичко от енергийната ефективност, та чак до последното завъртане на крана за вода. Жителите тук търсят освобождение от етоса на свободния пазар, отказвайки се от свободите си. Всичко това е много немско. Но освен това то вече става проблематично.

Онова, което действително се случва от границите на Заарланд чак до провинциална Саксония, е превземането на Германия от левицата. Ако през последните две десетилетия Америка беше все по-силно омагьосана от заклинанията на глобалния капитализъм, Германия преживява точно обратното. Страната вече много отдавна е пленник на комунистическата програма: първо, чрез разделението си по време на Студената война; по-късно, чрез опитите си да обедини изостаналия Изток с далеч по-богатия Запад. Неуспехът на германците да направят от себе си нещо цяло и равноправно отново прави страната им все по-изолирана и провинциална.

До известна степен вината за продължаващата власт на левицата лежи у бившия канцлер Хелмут Кол. Флегматичният Кол, един продукт на центристкия Християндемократически съюз, беше обещал на източногерманците „цъфтящи равнини“ веднага след падането на стената. Но това никога не се случи. Вместо това, западногерманците, които се бяха отправили на изток, за да демонтират остарелите индустрии, бяха разглеждани от местните хора като нежелани колонизатори. Горчивината никога не се уталожи. Източна Германия е пример за икономически неуспех. Нивото на безработица тук достига 20 процента. Въпреки масивните субсидии от Запад, Изтокът си остава обект на презрение от страна на по-успешните роднини, макар че дори и по-богатите части на Германия са заплашени от проблеми като застаряващото население и икономическата бъркотия в Гърция, Португалия и Испания, намаляваща стойността на еврото. От време на време източногерманците избираха неонацисти в парламентите си. Но онова, което стряска най-много западните партии е непрестанният възход на бившата източногерманска, комунистическа Единна социалистическа партия, която се преобразува в Партията на демократическия социализъм, а след това в Лявата партия (die Linke). Тя успя да проникне навсякъде в немската политика.

Грегор Гизи, който наскоро се отказа от поста на един от председателите на Лявата партия, направляваше обновлението, вземайки под контрол позициите по икономическите и външнополитически въпроси. Способен и изключително умел говорител, като адвокат той е представял клиенти, опитващи се да получат изходни визи от националния затвор, известен под името Източна Германия. Оскар Лафонтен, който до този януари беше партиен съпредседател, пое ролята на човек, поддържащ каузата на масите. Идещ от Заарската област, той не е някой селяндур от изтока, а излъскан западен политик, който провежда почивките си в Италия и живее в дом-палат, един истински социалист на шампанското. Бивш финансов министър на Бундесрепубликата и пламенен оратор, Червеният Оскар, както той е известен тук, винаги е биел популисткия барабан. Мантрата на неговата избирателна кампания беше „облагайте богатите с данъци“. Той е яростен противник на глобализацията. Заедно, Гизи и Лафонтен използваха немската антипатия срещу икономиката на свободните пазари, по-специално срещу едрата индустрия и банките, според тях мамещи работниците. Професори и членове на професионалните съюзи, последните – традиционна крепост на Социалдемократическата партия (СПД), преминаха напоследък към Лявата партия.

Интелектуалното наследство на Маркс, омразата към dasManchestertum – манчестерския неолиберализъм – е нещо дълбоко присъщо на немските елити, особено онези от ляво, които дори са измислили едно специално и много плашещо понятие, с което се обозначават политиците, осмеляващи се да предложат орязването на които и да е социални програми – sozialeKälte, социална студенина. Вътрешно съдържание на понятието, което приключва дебатите преди те изобщо да са започнали, е разбирането за морално превъзходство на всеки, който се противопоставя на капиталистическите политики. В настоящия момент повече от половината от федералния бюджет е запазен за разходи по социални програми. В Германия все още е напълно възможно да се живее доста удобно от дългосрочни помощи за безработни – нещо, което имигрантите, съставляващи голям процент от получателите на социални помощи, изглежда също са забелязали.

Лафонтен доведе последователите си до здравословните 11,9 процента от подадените през 2009 година гласове. Лявата партия заема 76 от 622 места в немския Бундестаг. Тя е представена в тринадесет от шестнадесет регионални парламенти. Лявата партия и политиките, които тя поддържа, вече са постоянна част от тукашния политически ландшафт.

Но може ли наистина левицата да бъде толкова силна в един момент, в който Германия избра едно дясноцентристко правителство, оглавявано от християндемократката Ангела Меркел? Ами да. И всичко това се свежда до левичарските платформи на икономическото равенство и външнополитическия изолационизъм. Проблемът е толкова сериозен, че Мате Леминг, редактор на страницата за мнения в берлинския ежедневник DerTagesspiegel, се възползва от страниците на WallStreetJournal малко след федералните избори през есента, за да опише онова, което той саркастично наричаше „републиката на страха“: една придирчива политическа коректност, примесена с отказ да се признае факта, че държавата не е в състояние да плаща за всички и всекиго. В мнението му има резон.

За нейните европейски съседи и Америка, възходът на левицата в Германия може да има само негативни последици. Вместо да служи като динамо, тласкащо напред европейското обединение и спасяващо страни като Гърция, Германия може да се окаже неспособна за действие. Вместо да остане един от главните участници в коалиционните сили, биещи се в Афганистан, тя ще бъде най-много един половинчат съюзник.

В областта на икономическата политика канцлерката Меркел се намира в трудно положение, като проблемите не са от вчера. След като почти пропадна в опита си да победи бившия канцлер Герхард Шрьодер през 2004 г., когато избра един вдървен професор и неолиберален икономист, Паул Кирххоф, за ролята на човек, който да обяви и поддържа кампанията й за намаляване на държавните субсидии и снижаване на данъците, Меркел почти винаги е била в защита. Забавленията с икономическа политика в американски стил се оказаха катастрофални и тя скоро научи отлично урока си, който, по известните думи на канцлера-основател Конрад Аденауер, гласи, че немските избиратели искат едно-единствено нещо: „Никакви експерименти!“ Аденауер, който беше избиран за рекордни четири мандата, знаеше отлично, че немците са преситени от онова, което Ницше наричаше „магията на екстремизма“. Предпазливостта си остава основен немски лозунг. Но тази позиция вече е синоним за стагнация. Немските избиратели, от които възрастните хора съставят една все по-голяма и все по-влиятелна част – решени да запазят на всяка цена разточителните си държавни пенсии и субсидии – гледат с дълбоко подозрение на идеята за промяна. Меркел не толкова спечели изборите, колкото по-скоро не ги изгуби.

Повторният й избор през есента на 2009 даде нови надежди на страдащите от безсъние хора, тъй като Меркел проведе една от най-приспивните избирателни кампании в немската история. Тя избегна всякакви конфликти с опонентите си, предлагайки баналности, граничещи с чиста безвкусица. И тъй като социалдемократите бяха отслабени от крайната левица, центристката Свободна демократическа партия (ФДП), която поддържа класически либерални ценности, оформи коалиция с Меркел. Странно беше, че възходът на Лявата партия доведе – като страничен ефект – до едно временно засилване на поддръжниците на свободните пазари. Но това е засилване по премълчаване.

Свободните демократи, водени от енергичния и харизматичен Гидо Вестервеле, обещаха една по-благоприятна за бизнес среда и по-ниски данъци. Те вече се намират под тежък обстрел заради намаляването на хотелския данък от 19 на 7 процента. А в момента спорят с Меркел за икономическата реформа (тя вече знае цената, която се плаща за експерименти). Изглежда, че свободните демократи няма да са в състояние да изпълнят предизборните си обещания, а немската преса, най-вече DerSpiegel, постоянно ги обвинява в това, че партията им е просто представител – тоест инструмент – на голямата индустрия, а не някаква работеща единица. В същото това време Вестервеле пое поста на външен министър, а не някакъв икономически пост. Изглежда, че опонентите на Меркел от ляво наистина ще успеят да попречат на провеждането на някакви фундаментални мерки за ремонт на икономиката. Колкото по-дълго време Меркел остане на поста си, толкова по-силно тя ще се превръща в символ на стабилността, която немците винаги са желали в следвоенната ера, но нейното управление достатъчно ясно показва границите на онова, което консерваторите са в състояние да постигнат. Най-реалното й постижение може би е запазването на левичарската конструкция на широко разпростряната социална държава, като по този начин то е символ по-скоро на последователност и приемственост, а не на някаква радикална промяна.

Това не е дребна тема, която може да бъде избутана настрана в името на равенството за всички. Германският икономически растеж беше близо нула в последното тримесечие на 2009 и се очаква да бъде около 2 процента – в най-добрия случай – през тази. Силно зависима от износа на технически продукти и автомобили, Германия не успява да засили потреблението у дома. При това не е ясно дали пазарът за луксозни автомобили в чужбина, който съставлява голяма част от икономическата база на Германия, ще се възстанови в скоро време.

Вместо да заприлича на военната държава от близкото минало, Германия започва да се протяга още по-назад в историята си, представяйки един огледален образ на провинциалните, мухлясали държавици от 18-ти век, които толкова дразнеха немските романтици, проповядващи обединение и национално величие. Да, тя е постигнала първото, но изглежда вече не се интересува от второто за себе си или дори за Европа.

[…]

Само ако юначната канцлерка Меркел успее да пробуди страната си от нейното вцепенение, Германия отново ще се превърне в мотор на Европа и силен съюзник на Америка. Без Германия, идеята за Европа ще си остане само това – една идея. Германия ще залита из континента, докато застаряващото население и липсата на производителност я теглят надолу в икономическото блато. Накратко, немските проблеми отново са тук. Но този път Германия не напряга мускулите си; както изглежда, тя по-скоро преживява един вид държавна атрофия.
 
Джейкъб Хейлбрън
Джейкъб Хейлбрън е старши редактор на консервативното американско издание The National Interest.

support

Посетители: 77

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петров писа Още
    Нека да го кажем... преди 20 часа
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,Европа... преди 23 часа
  • сухи писа Още
    Не може да се мери с... преди 2 дни
  • Реус писа Още
    И едно допълнение,... преди 3 дни
  • Реус писа Още
    Благодаря ви за... преди 3 дни
  • Петров писа Още
    Един спомен от... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ви за тази... преди 5 дни
  • Реус писа Още
    Уважаеми г-н Енев,... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Звучи хубаво и... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Благодаря на Златко... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Казано възможно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    По този въпрос има... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Не мога да разбера... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    От дълго време чета с... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Нито съм толкова... преди 1 седмица
  • Румен Кунев писа Още
    Да , наистина в... преди 1 седмица
  • Румен Кунев писа Още
    Ивайло Иванов писа:
    Силен. Въздействащ....
    преди 1 седмица
  • евдокия писа Още
    По течението на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Чудесен коментар!... преди 1 седмица
  • евдокия писа Още
    Филмът "Чернобил" по... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Фукуяма както винаги... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    - мислех са за корав... преди 2 седмици
  • хаджи Станой писа Още
    Става, Румене. Лошото... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Живи да сте, Живковци!... преди 2 седмици
  • братя Стоилови писа Още
    Фукуяма бил казал... преди 2 седмици