Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2010 04 Paris 1968Роден съм в Англия през 1948 – достатъчно късно, за да избегна военната повинност, но навреме за Бийтълс: бях на четиринадесет, когато те излязоха с Love Me Do. Три години по-късно се появиха първите миниполи: бях достатъчно голям, за да ценя достойнствата им, и достатъчно млад, за да се възползвам от тях. Израснах във времена на благоденствие, сигурност и удобство – и сигурно по тази причина, когато станах на двадесет през 1968, аз започнах да се бунтувам. Като толкова много други бейби-бумъри[1], аз конформистки се придържах към неконформизма си.


Без съмнение, 1960-те бяха добро време да си млад. Всичко изглежда се променяше с безпрецедентна бързина и светът изглеждаше доминиран от млади хора (едно статистически проверимо твърдение). От друга страна, поне в Англия, усещането за промяна можеше и да мами. Като студенти ние гръмогласно се противопоставяхме на подкрепата на лейбъристкото правителство за войната на Линдън Джонсън във Виетнам. Спомням си поне един такъв протест в Кеймбридж, последвал речта, която тогавашният министър на отбраната, Денис Хейли, беше държал там. Ние преследвахме колата му чак извън града – един мой приятел, сега женен за върховния комисар на ЕС по външните работи, скочи на покрива и заблъска яростно с юмруци по прозорците.

Едва когато Хейли си замина, ние осъзнахме колко късно е станало – вечерята в колежа щеше да започне след няколко минути и ние не искахме да я пропуснем. По пътя обратно аз се оказах редом с полицай в униформа, изпратен да наглежда тълпата. Спогледахме се. „Как мина според вас демонстрацията?“, попитах го аз. Приемайки въпроса безстрастно – без да намира в него нищо необичайно – той отговори: „О, мисля че тя мина много добре, сър.“

Кеймбридж очевидно не беше още узрял за революция. Нито пък беше Лондон: по време на известната демонстрация пред американското посолство на Гросвенър скуеър (отново заради Виетнам – като мнозина от връстниците си и аз бях много лесно готов да въставам срещу несправедливости, извършвани на много хиляди мили разстояние от нас), притиснат между един отегчен полицейски кон и някаква паркова ограда, аз почувствах нещо топло и влажно да се стича по крака ми. Инконтиненция? Кървава рана? … Де такъв късмет? Бомбичката с червена боя, която бях възнамерявал да хвърля по посока на посолството, се беше спукала в джоба ми.

Същата вечер бях поканен на вечеря у бъдещата си тъща – германска дама с безукорно консервативни инстинкти. Съмнявам се, че скептичното й отношение към мен се е подобрило с нещо, когато се появих на вратата й, покрит от кръста до кокалчетата с някаква червена субстанция – тя и без това вече беше достатъчно обезпокоена от това, че дъщеря й се среща с един от ония мърляви левичари, скандиращи „Хо, Хо, Хо-Ши-Мин“, които беше наблюдавала с известна неприязън по телевизията в същия следобед. Аз, разбира се, съжалявах единствено за това, че субстанцията беше боя, а не кръв. О, удоволствието да се épater la bourgeoisie.

За истинска революция, разбира се, човек отиваше в Париж. Като мнозина от приятелите и връстниците си аз отидох там през пролетта на 1968, за да наблюдавам – да инхалирам – оригиналното нещо. Или, във всеки случай, едно забележително автентично представление на оригиналното нещо. Или може би, по скептичните думи на Реймон Арон, една психодрама, разигравана на същата сцена, на която оригиналното нещо някога е било част от репертоара. И понеже Париж действително вече беше бил място на революция – всъщност по-голямата част от визуалното ни разбиране на това понятие произхожда от онова, което мислим, че знаем за събитията, разиграли се тук в годините между 1789 и 1794 – то сега понякога беше малко трудно да се прави разлика между политика, пародия, подражание и … представление.

От една гледна точка всичко изглеждаше така, както би трябвало да бъде: реални павета, реални проблеми (или достатъчно реални за участниците), реално насилие, и понякога реални жертви. Но на едно друго ниво всичко това изглеждаше не съвсем сериозно: дори и тогава ми беше доста трудно да повярвам, че под паветата лежи плажът (sous les pavés la plage[2]), а още по-малко, че една студентска общност, безсрамно обсебена от плановете си за лятото – посред най-интензивните демонстрации и дебати, спомням си,  се дочуваха доста разговори за ваканция в Куба – възнамерява сериозно да свали президента Шарл дьо Гол и неговата Пета република. Въпреки всичко, тъй като техните собствени деца бяха по улиците, мнозина френски коментатори претендираха да вярват, че това може да се случи наистина и бяха съответно разтревожени.

Както и да го погледне човек, в края на краищата не се случи нищо и ние всички се разотидохме. По онова време аз намирах Арон за несправедливо презрителен – по-точно неговото стомашно разстройство, породено от подмазваческия ентусиазъм на някои от колегите му професори, напълно отнесени от блудкавите утопични клишета на атрактивните си деца и отчаяно домогващи се да се присъединят към тях. Днес бих бил склонен да споделя презрението му, но по онова време то ми изглеждаше малко крайно. Онова, което изглежда най-много дразнеше Арон, беше фактът, че всички май се развличаха великолепно – въпреки цялата си брилянтност той изглежда не успяваше да разбере, че макар развлечението и революцията да не са едно и също нещо, то много революции все пак действително са започнали на шега и със смях.

Година или две по-късно аз посетих един приятел, който следваше в немски университет – Гьотинген, мисля. „Революцията“ в Германия, оказа се, означаваше нещо напълно различно. Никой тук не се развличаше. За английското око всички тук изглеждаха непоносимо сериозни – и застрашително обсебени от секс. Това беше нещо ново: английските студенти размишляваха много за секса, но го вършеха сравнително малко; френските студенти бяха далеч по-сексуално активни (така поне ми се струваше), но държаха секса и политиката настрана едни от други. Извън спорадичното увещание да се „make love, not war“, тяхната политика беше интензивно – дори абсурдно – теоретична и суха. Жените вземаха участие – ако изобщо – като правещи кафе и партньорки за преспиване (и като носени на рамо визуални аксесоари за благото на прес-фотографите). Едва ли е за учудване, че радикалният феминизъм последва само малко след това.

Но в Германия политиката беше нещо, неразделно свързано със секса – и в секса до голяма степен ставаше дума за политика. Бях удивен да открия, посещавайки един германски студентски колектив (всички германски студенти, които познавах, изглежда живееха в комуни, споделяйки огромни стари апартаменти и взаимните си партньори), че връстниците ми във Федералната република наистина вярват в собствената си реторика. Един непреклонно освободен от комплекси подход към инцидентното сношение бил – така ми обясниха те – най-добрият начин човек да се освободи от каквито и да е илюзии относно американския империализъм – а освен това представлявал терапевтично прочистване от нацисткото наследство на родителите им, характеризирано като форма на потискана сексуалност, демонстрирана като националистическо мъжкарство.

Идеята, че някой двадесетгодишен от западна Европа може да прогони вината на родителите си чрез освобождаването си от своите (и тези на партньора) дрехи и задръжки – метафорически захвърляйки символите на репресивната толерантност – изглеждаше малко съмнителна за моето емпирическо английско левичарство. Какво щастие, че анти-нацизмът изисквал – всъщност, бил дефиниран от – серийния оргазъм. Но след като поразмислих: кой съм аз, та да се оплаквам? Един кеймбриджки студент, чиято политическа вселена беше определяна от почтителни полицаи и чистата съвест на една победна, неокупирана страна, може би не беше най-добрият съдник по въпросите на пречистващите стратегии на другите хора.

Може би щях да се чувствам малко по-малко самодоволен, ако по онова време бях знаел повече за онова, което се е случвало на около двеста и петдесет километра пó на изток. Какво говори за херметично запечатания свят на западна Европа от времето на Студената война фактът, че аз – един добре образован студент-историк от източноевропейски еврейски произход, владеещ няколко чужди езика и пътувал доста из половината континент – бях напълно несведущ относно катастрофалните събития, развиващи се в тогавашна Полша и Чехословакия? Привлечен от революцията? Но защо тогава не съм отишъл в Прага, без съмнение най-вълнуващото място в Европа по онова време? Или във Варшава, където младите ми връстници рискуваха изхвърляне от университета, емиграция и затвор заради идеите и идеалите си?

Какво ни казва за заблудите на май 1968 фактът, че аз не мога да си припомня дори едно-единствено споменаване на Пражката пролет, а още по-малко на Полското студентско въстание, през всичките ни сериозни, радикални дебати? Ако бяхме били по-малко ограничени (след повече от четиридесет години, степента на интензивност, с която ние бяхме в състояние да дискутираме несправедливостта на вечерното заключване на вратите в колежа, ми се струва малко трудна за съпреживяване), то може би щяхме да сме в състояние да оставим след себе си някаква по-забележима следа. Както се оказа, ние бяхме по-способни да разглаголстваме по цели нощи за Китайската културна революция, Мексиканските въстания или дори седящите стачки в Колумбийския университет. Но освен някой случаен, изпълнен с презрение германец, който беше склонен да вижда в чехословашкия Дубчек един пореден реформистки изменник, никой от нас не говореше за източна Европа.

Гледайки назад, не мога да не изпитвам усещането, че сме пропуснали влака. Марксисти? Но защо тогава не бяхме във Варшава, за да дебатираме последните парчета от комунистическия ревизионизъм заедно с великия Лешек Колаковски и неговите студенти? Бунтовници? За каква кауза? Дори онези малцина смели души сред познатите ми, които бяха достатъчно късметлии, за да прекарат по някоя и друга вечер в ареста, обикновено се връщаха навреме за обяд. Какво знаехме ние за куража, който се е искал, за да може човек да издържи на седмиците разпити във варшавските затвори, последвани от затворнически присъди от по една, две или три години за студенти, които бяха се осмелили да искат нещата, които за нас изглеждаха напълно естествени?

Въпреки всичките си грандиозни теории за историята, в онзи момент ние не успяхме да забележим една от най-важните й повратни точки. Именно в Прага и Варшава, в онези летни месеци на 1968, марксизмът се заби в земята. Именно студентите-бунтовници от централна Европа бяха онези, които подкопаха, дискредитираха и отхвърлиха не само няколко разкапани комунистически режима, но и самата Комунистическа идея. Ако бяхме се интересували малко повече от съдбата на идеите, които подхвърляхме около себе си така свободно, ние може би щяхме да обърнем повече внимание на действията и мненията на онези, които бяха израсли в тяхната сянка.

Никой не трябва да се чувства виновен за това, че е бил роден на правилното място, по правилно време. Ние не променихме света; по-скоро самият свят някак услужливо се промени за нас. Всичко изглеждаше възможно: за разлика от младите хора днес, ние никога не се съмнявахме, че за нас би могло и да не се намери интересна работа, и по тази причина не пилеехме времето си с нещо толкова деградиращо като „бизнес-образование“. Повечето от нас получиха полезна работа в сферите на образованието и обществените услуги. Ние отдавахме енергията си на дискусии относно това какво е объркано в тоя свят и как да го променим. Ние протестирахме срещу нещата, които не харесвахме, и бяхме прави да го вършим. Поне в собствените си очи, ние бяхме едно революционно поколение. Жалко само, че пропуснахме революцията.

Източник


[1] Бейби-бумър (от „бейби-бум“ – бум на бебетата) се нарича някой, роден във време на особено висока раждаемост (и най-вече в годините след Втората световна война, 1945–1965). Бел. пр.
[2] sous les pavés la plage: един от лозунгите на майските парижки бунтове от 1968. Има се пред вид това, че непосредствено под повърхността на вкоравената цивилизация се намира неограничената свобода. Бел. пр.