Сърдечно благодаря за тази почетна покана и съм наистина щастлив, че имам възможността да говоря днес пред вас за тези три дати.
Още отрано, през 60-те години, тогавашният чехословашки режим бавно и почти незабележимо стана по-мек, в сравнение с истински тежките, сурови 50, което обаче хората усещаха видимо и признаваха. Почти винаги е така – човек оценява собственото си положение относително и на базата на тенденциите, а не чрез абсолютни стойности като стандарт на живот и др.
Към малките подобрения се причисляваше и новата възможност да се посещават някои (не всички) от братските социалистически страни. За мен бе голямо събитие, когато с жена ми през 1963 получихме правото да преминем добре пазените граници на страната – и накъде другаде, ако не към Дрезден. Оттогава ГДР и Дрезден се превърнаха в постоянната чужбина, „чужбината“ на моето семейство. Подобни малки стъпки и „разведрявания“ биваха дозирани внимателно от режима, но превърнаха поне в моите очи 60-те години в един изпълнен с надежда, дори радостен период. Или пък беше само защото бяхме млади, имахме деца, защото успях да сменя синята яка на занаятчията с една по-добра работа като програмист и защото знаехме как да се радваме на малките неща?
Тази сравнително оптимистична поне за моето поколение нагласа беше потвърдена особено от разведряването в културната сфера, въпреки различни неуспехи. Чужди, а скоро и родни филми, малките театри, някои по-интересни списания, а и възможността ми за първи път тогава да публикувам няколко превода – всичко това събуди надежди, които кулминираха през пролетта на 1968-а. Свободата, дори и внимателно дозирана, но все пак винаги открита възможност, на която можехме да се наслаждаваме няколко месеца, остави траен отпечатък върху нас.
Не искам да изброявам конкретните събития през буреносната 1968 година, но бих желал само да спомена две особено важни за мен преживявания. През май 1968 получих възможността, по покана на едно списание, за което пишех по това време, да пътувам до Париж и да наблюдавам студентските вълнения отблизо. Радостната спонтанност на французите, във влаковете, по улиците и в кръчмите естествено ме впечатли, но сектантската им сериозност и особено тази на техните водачи събуди у мен сериозни размисли. Има ли наистина свобода в едно масово общество, където водачи са онези, които говорят най-високо и не допускат възражения?
Другото преживяване беше дори по-драматично. Във връзка с работата ми по развитието на компютърния софтуер бях пратен в Москва точно на 19. август 1968, за да преговарям относно техническите въпроси на бъдещата ни съвместна работа. На 20ти цял ден се разхождах за първи път в живота си из този забележителен град, за да разбера на следващата сутрин ужасяващата новина за интервенцията. В Москва цареше потиснато настроение, нямаше вестници, реактивни изтребители прелитаха над града и където и да влизах в разговор с хората, всички се страхуваха от нова война. В една бедна кръчма получих следното поучение: „Какво? Свобода за обикновените хора? Да не сте луд? Ако хората не се страхуват от правителството си, ще почнат да се убиват и изяждат един друг, винаги е така със свободата!“
След завръщането си преживях още и доста забавната спонтанна антипропаганда, свързана с изявленията за солидарност към заловените комунистически шпиони, но много скоро дойде и изтрезняването. Речите на Свобода и Дубчек в останалото свободно, по-късно обявено за „нелегално“ радио, говореха за окончателен край на надеждите за солидарност и свобода, за „социализъм с човешко лице“. Въпреки че отнемането на свободите продължи още цяла година и беше прекъсван от доста драматични събития – като например доброволната смърт на Ян Палах, беше ясно от самото начало, че предишните планове се превръщат в мечти. Режимът опита да легитимира тези ограничения чрез по-добро снабдяване, но най-тежката последица беше загубата на каквото и да било доверие: по това време комунистите загубиха напълно целия си кредит на доверие, който бяха спечели до 1968 г. Това стана ясно и през 1989 г.
Първите години след 1968 все още бяха изпълнени с ариергардни сблъсъци, макар че до пролетта на 1969 държавната граница беше отворена, за да осигури възможност на недоволните да напуснат страната. Това кръвопускане, при което около 200 хиляди човека емигрираха в чужбина, разбира се, не помогна на съпротивата и все повече и повече хора стояха пред избора между „външната“ и „вътрешната“ емиграция. Взаимодействието между двете отслаби видимо чешкото общество и скоро доведе дотам, че почти всички по-високи постове в обществото, търговията, индустрията, училищата и науката биваха заемани от все по-малко способни хора. Типичната форма на вътрешната емиграция се състоеше в това, че човек хвърляше възможно най-малко енергия в работата и инвестираше всичките си усилия във вили,, градини или хобита. Почти незабележимата през 1968 разлика между Прага и Виена, през 1989 се превърна в пропаст.
Новият режим под управлението на Густав Хусак естествено не беше повторение на 50те години: нямаше смъртни присъди, а само няколкостотин политически затворници с най-често едноцифрени срокове на наказанията Въпреки това 70те и 80те години бяха тъжни, скептични, сиви времена без надежда, времена на обществена апатия, особено мислени в контраст със ситуацията в Полша. Поглеждайки назад, сигурно пълната липса на каквато и да била координация между независимите движения в иначе толкова близките ни страни е едно от най-особените явления: дори 1968 е била преживяна напълно различно в Полша, Унгария, ГДР, да не говорим за СССР. През следващите години стана все по-зле, заради което се разминаха напълно и следващите „големи дати“ в различните страни до 1989.
Но равнището на обществена безнадеждност и апатия беше най-високо в ЧССР, защото дори в ГДР разочарование от 1968 липсваше и режимът беше в състояние да поддържа жива илюзията за един относителен икономически и технически успех. В подобни времена, в които абсолютно нищо не се случва, дори малките събития могат да бъдат натоварени с несъразмерно значение – например отвореното писмо на Хавел към Хусак от 1972.
Осем години след окупацията от 1968 се разпространи едно чувство – почти нищо повече – че трябва, но и може да се случи нещо. През лятото на 1976 членовете на една рок-група бяха затворени и осъдени по единствената причина, че са организирали частен концерт в една селска плевня. Една петиция, за която лично Ян Паточка беше издействал подписите на няколко именити хора на изкуството и интелектуалци, постигна успех по неочакван начин. От тази изненада израсна и Харта 77. Тя имаше важни последици за бъдещето, въпреки малко над хилядата си подписа и липсата на непосредствен успех.
Грандиозните събития в Полша от 1980-1981 нямаха видим ефект в моята страната, защото „мълчаливото мнозинство“ не се чувстваше особено зле и циничният „обществен договор“ с властта все още беше валиден.. Но не и задълго. Хартата 77 с една дузина активисти в затвора беше в голямо затруднение, но в онова „мълчаливо мнозинство“ започнаха да действат напълно нови и първоначално невидими сили. Ще спомена само две.
През 80те значително повече хора получиха възможността да пътуват на Запад, при роднини или дори на екскурзия с автобус. Завърнали се, те навсякъде разказваха колко ужасяващо изостава тукашният живот от този на Запад и как разликата расте. По този начин бавно се промени всеобщото настроение и уж мъдрото управление на КПЧ загуби убедителност. Но може би по-важно дори и от това беше едно друго движение. Водещите фигури в икономиката, които за 20 години вече се бяха подменили, започнаха да чувстват, че кариерите им при този режим не са много обещаващи. И тъй като Горбачов помогна точно на подобни сили да излязат на светло в СССР, в Чехия се замислиха дори по-предпазливите.
Така надеждата в моята страната дойде парадоксално от Москва, отчасти и през руските предавания за войници, които в първите години на Перестройката бяха изключително добри, а и езиково достъпни за повечето чехи. Много чехи започнаха да вярват, че промяната е не само желателна, а и възможна. Макар и посещението на Горбачов в Прага да донесе разочарование, навсякъде той беше поздравяван спонтанно от хиляди. Несъмнено имаше и други причини за недоволство: на масово поклонение във Велеград през 1985 един министър беше освиркан, а петиция за религиозна свобода събра половин милион подписа.
След седмицата на Палах през януари 1989 имаше два опита със свито сърце от страна на властта да потърси пътища за решаване на разногласията, но дори и след изборите в Полша от Юни 1989 не беше напълно ясно какво ще се случи. На 28 октомври с приятели на площада „Венцел“ констатирахме леко потиснати, че въпреки 30-те хиляди участници ще трябва да чакаме сигурно още една година; спомням си за една среща с приятелите от Дрезден в Прага в началото на ноември, когато дори след падането на Стената бяхме все още скептични – и изпълнени със завист.
След това събитията се заредиха с вихрена скорост – канонизацията на кралската дъщеря Агнес, предавана директно по телевизията, манифестацията на студентите на 17 ноември – по повод годишнина от екзекуцията на множество студенти през 1939, което доведе до напълно неочакваното решение. На 4 декември конституцията беше променена и на 29-ти Хавел беше избран за президент. Едва в този момент Хартата 77 роди своите плодове: когато режимът се разклати и имаше група от повече или по-малко легитимни говорители на опозицията, които образуваха и първия парламент и първото правителство – да, с участието на някогашни комунисти, но без комунистическата партия.
Първите политически промени преминаха гладко и безпроблемно, с изключение на чехословашкия съюз, който се разпадна след две години. Толкова по-трудни бяха икономическите реформи в страна, където национализацията беше проведена най-всеобхватно и последователно. Спомням си как Адам Михник прекрасно изобрази проблема: комунистическата национализация прилича на задачата да се направят от яйцата омлет, а нашата – да се възстановят обратно яйцата от омлета. След 40 години комунизъм беше все още възможно да се върнат недвижимите вещи и малките предприятия на техните някогашни собственици, но от големите предприятия само някои можеха да бъдат продадени успешно на чуждестранни фирми. Повечето, не само в тежката и военната промишленост, поеха към приличащата на земетресение ваучър-приватизация, но с променлив успех, често разигравани на търгове, а понякога и обречени на ликвидация. Не е за учудване, че при този процес се стигна до огромни измами, които проникнаха и в политиката и доведоха до финансова криза след няколко години, не много различна от сегашната - първоначално поредица от фалити на банки и скъпоструващи опити за спасението им от страна на държавата. Народът заговори за „приватизация на тъмно“.
Макар, че първият отбор на високата политика беше почти без изключение лоялен, прилежен и неподкупен, общата неопитност по политическите, икономическите и особено юридически въпроси си каза думата: само комунистите имаха някакъв опит, естествено от съмнителна значимост. Липсата на политическо възпитание сред населението провокираше предпочитането на радикалните решения и подходящото лекарство срещу комунизма беше търсено предимно в един доста примитивен неолиберализъм. Един министър на икономиката обяви, че човек трябва да е винаги една крачка пред юристите, а един премиер каза, че като икономист не различавал мръсните пари. Практическите последици не изостанаха.
Въпреки това трябва да се признае, че икономическите реформи на 90те години в общи линии не се развиха зле – в голяма степен благодарение на учудващата гъвкавост и способност за импровизация на „обикновените“ хора. В рамките на две години имахме над милион малки предприятия и две трети от заетите в земеделието, останали без работа, вече си бяха намерили нова. Ориентираната почти напълно към Изтока икономика намери пазари-заместители и съдружници и издържа на петролния ценови шок – който ни беше спестен през 80те години – доста добре. Едва по-късно текстилната ни индустрия беше победена от азиатската конкуренция, а в последните години изостава и традиционната ни стъкларска промишленост. Валутата ни се доказа като стабилна, а приватизираните твърде късно банки днес имат добър рейтинг.
Искам да спомена само няколко от безброя политически проблеми, които трябваше да бъдат разрешени след Промяната. Чехословашкият проблем, който след политическия трус от 1938 изплуваше при всеки удобен момент, занимава политиците цели две години. Федеративната организация, въведена още 1968, беше толкова сложна, че можеше да функционира само под върховенството на една партия. След много безплодни опити за реформа в конституцията, се стигна през 1992, както е известно, до едно напълно мирно разделяне. От многото обективни причини, които доведоха до него, две ми изглеждат наистина важни: първо, страхът на словаците от една твърде силна асимилация на езика и културата им от чешките и второ, чувстващото се навсякъде обществено разделение между западните и източни части. Както и в другите държави от Източна Европа, и тук източната част беше по-слабо пригодена за реформи, особено след упадъка на цялата военна промишленост. Едва около 2000 година, дълго след разделянето, кабинетът на Дзуринда успя да въведе ефикасни реформи – и то на цената на загуба в изборите през 2006.
Друг силно чувствителен проблем бяха исторически обременените немско-чешки отношения. Първата, дипломатическите много нетипична стъпка беше декларацията на Вацлав Хавел малко след неговия избор, че би искал да се извини на прокудените [судетски немци, Б.пр.]. Но той можеше да бъде сигурен, че немският президент Рихард фон Вайцзекер няма да злоупотреби с неговата откровеност. Това беше потвърдено тържествено от съвместното им излизане и незабравимата реч на Вайцзекер в Прага на символната дата 15 май. В Чехия изявлението на Хавел доведе въпреки това до яростни протести сред отделни хора, а от страна на някои от прокудените - до искания, които не можеха да бъдат изпълнени от никое чешко правителство. По този начин отношенията бяха обременени наново, което беше безсрамно използвано от някои партии преди изборите от 1992. Друга важна крачка беше съвместната парламентарна декларация от 1997 година, която предхождаше една петиция за „помирение“. Тъй като темата влезе необратимо в обществеността и самите чехи разбраха значително повече за прокуждането, днес тя вече не е годна за политически злоупотреби. За общото настроение може да съди най-добре по това, че някои немски фирми надписват магазините си на немски, без това да заплашва икономическия им успех.
Много по-сложно се развиват в последно време отношенията с ЕС. Веднага след Промяната влизането в ЕС беше една от малкото теми, подкрепени от всички партии, и членството беше подкрепено през 2003 на референдум с убедително мнозинство.Въпреки това в последно време видимо се чувства, че проевропейското въодушевление намалява дори на Запад – между другото и също, защото една от основните му мотивации – общият страх от комунизма, респективно от СССР, отпадна след 1990. Нищо не може да подпомогне по-добре общата работа от общия враг – а изведнъж той изчезна. При това ново положение, когато и спомените от войната (Втората световна война, Б.пр.) избледняха, започна да се надига нов „националистичен егоизъм“.
По този начин бедният „Брюксел“ се превърна в мишена за различни политици, които му приписваха всичко възможно – от „дефицит на демокрация“ до задължителната „бюрокрация“. При това положение почти не се споменаваше, че този „дефицит“ произтича от нежеланието на националните правителства да оставят избора на Европейската комисия на Европейския парламент, а онази бюрокрация е несравнимо по-малка от националната и разполага с една частица от нашите данъци. Докато това роптаене е донякъде разбираемо при богатите страни, за страна като Чехия е една загадка. Чешкият президент, който иска на всяка цена да подобри своята „видимост“, проигра по този начин голяма част от може би незаслужения престиж, който Вацлав Хавел спечели на страната ни. Сега, по време на истинска криза, това би могло да ни струва скъпо.
От политическите проблеми бих искал само да спомена накратко преработката на комунистическото минало. Тази важна задача беше възпрепятствана от три обстоятелства. От една страна комунистите не предадоха властта доброволно, но я предадоха без насилие, второ, много дисиденти имаха свое комунистическо минало – и трето, в Чехия има твърде малко хора, които с чиста съвест могат да осъждат морално комунистите. Към това се присъединиха и лично чешки трудности, като например фактът, че StB (чешката държавна сигурност, Б.пр.), получи удобна възможност да унищожи по-голямата част от своя архив.
За тези, които бяха преживели чистките от 1968, всичко, което имаше прилика с тогавашните методи, беше неприемливо. Въпреки това несъмнено ни беше ясно, че нещо трябва да се направи. Простото решение, останалите архиви да бъдат направени публично достъпни, на някои изглеждаше твърде опасно, защото можеше да навреди и на невинни трети лица. В крайна сметка се стигна до компромисно решение, с труд събрало мнозинство в парламента. Това законодателно решение отстрани бившите членове и сътрудници на StB, както и висшите функционери на партията, членове на бойните групи, както и заемали определени държавни постове, от университетите и др. Въпреки че това беше несправедливо към определени хора, а други, виновни, се измъкнаха, и до днес съм убеден, че все пак това беше по-добре, отколкото да не се прави нищо.. Обнародването на списъците и архива беше проведено по-късно, а някои групи хора бяха умерено обезщетени.
Ако сега дръзна да дам генерална оценка на съвременната чешка политика, първо бих искал да отбележа, че за разлика от всички тези достойни за споменаване реформи с които донякъде се справихме, способността да се възползваме разумно от политическата си свобода ни остава чужда. Твърде многото избори (местни, окръжни, парламентарни, избори за сенат, европейски) дотягат на избирателите и избирателната активност, особено при изборите за сенат и за европейски парламент пада. Зачестяването на изборите води до състояние на „перманентна изборна кампания“, която се провежда с все по-груби средства, което, разбира се, възпрепятства нормалната работа в правителството и парламента. Политиката е все още твърде професионализирана, така че преизбирането се превръща за много в цел на съществуването. По този начин не програмите, а винаги променящото се благоволение на избирателите се превръща в определящо, а огромните разходи за кампания са достъпни само за големите и богати партии. Въпросът откъде идва богатството им, остава често открит, въпреки различните законови регулации - което, разбира се, вреди на доверието на избирателите в тях.
Доколкото мога да оценя и положението в други страни, ми изглежда, че тези притеснения не са много конкретни и дори доказват, че днешната Чешка република, макар и да не е политически образец, винаги ще си остане „стандартна“ демокрация. Остава ни само да се надяваме, че така ще е и за в бъдеще.
Пре-публикува се от онлайн списание „Пирон“.
