Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2009 10 evrop identПредставете си, че сме помолени да отговорим на два въпроса: възможно ли е да се говори за китайска идентичност, оформена от историята, която прави Китай различен от останалия свят? Могат ли китайците да открият в миналото си вдъхновение за бъдещето?


За средния китаец положителният отговор и на двата въпроса би изглеждал толкова очевиден, че сигурно би направил безсмислено задаването им. За средния европеец, гледащ към Китай отвън, отговорите биха били не по-малко очевидни. Но същият европеец би бил много по-несигурен, ако същите въпроси биха му били зададени по отношение на Европа. Откъде идва тази разлика между китайската и европейска идентичности? Отговорът е лесен. Един китаец е свикнал да гледа на Китай като на обединена културна и политическа единица, като империя. Европейците, напротив, мислят от гледна точка на многообразието: многообразие на езици, културни региони, религии, а вътре в религиите, изповедания. Без да се споменава, разбира се, разнообразието на нациите.

Последното е било наложено толкова мощно и в продължение на толкова дълго време върху европейското въображение, че за европейците Европа като реалност, различна от сумата на отделните нации, е нещо проблематично. Изглежда очевидно, че да бъдеш датчанин или поляк означава да принадлежиш към един общ език, специфично образование, традиции, предразсъдъци, навици, нрави и т. н. Но какво означава да бъдеш европеец не е очевидно в никакъв смисъл. Ето защо да се говори за „европейска идентичност“ е безсмислено без първо да се покаже, че човек може да говори смислено за Европа не само като континент или като Съюз, но също и като културна и историческа формация, която допълва и се наслагва над отделните нации.

1

Най-лесният начин да се направи това е да се сравни Европа със съседите й. Една подобна операция, която е равносилна на поглед към Европа отстрани, съсредоточава вниманието към черти, които я обособяват като населено място между мюсюлманска Северна Африка, Близкия Изток и Китай (приемайки че се съгласяваме, засега, да разпрострем Европа до източните граници на Русия). Нека да започнем с особеностите, които могат да бъдат възприети чрез сетивата. Най-очевидно може би е присъствието на кръстове: по сгради, в гробища, понякога и по кръстовища или покрай пътища. Втората особеност са плановете на градовете и архитектурата, особено на обществените сгради; ако оставим настрана международния стил, станал модерен от 1930-те насам, най-разпространеният стил е онова, което бихме нарекли „неокласически“. Третата е азбуката, която е различна от китайската идеография, както и от арабското и другите писма; съществуват три главни вида на тази азбука, но е ясно, че те принадлежат към едно и също семейство. Четвъртата е гъстотата на картините в публичното пространство и в жилищата на обикновените хора. Петата е огромният брой на картините, които представляват човешки тела, включително голи мъжки и женски тела. Шестата е звънът на камбани. Седмата е присъствието на гръцки, римски и средновековни руини – като сгради, руини или като предмети, запазени в музеи. Някои от тези особености са специфични за Европа; други са разпространени и другаде. Но тяхното съчетание създава едно уникално визуално и слухово обкръжение, което извън Европа може да бъде открито само по места, обитавани от европейци.

Това изреждане очевидно не е окончателно. И то е прекалено общо, за да може да обхване в едно всички културни райони в Европа, по-специално западните и източните, при които се различават формата на църквите (на изток те имат куполи с форма на луковици), начина, по който изглеждат свещениците, използваните азбуки, местната архитектура, както и броят на картините с голи тела (много по-малък на изток). То се съсредоточава върху онова, което е най-доминиращо, очевидно и присъстващо почти навсякъде на европейска територия; ето защо то умишлено пренебрегва хилядолетното присъствие на едно еврейско малцинство и резултатите от глобализацията, която през последните четири десетилетия установи в Европа значителни групи от мюсюлмани, китайци, хинду и сикхи. Освен това то търси само статистическа валидност: в някои места определящите черти на европейското културно пространство са концентрирани и силно изтъкнати; по други места те са слаби и редки. Един опит за картография със сигурност би показал, че тяхната гъстота е най-голяма в определени региони от западна Европа.

Нека сега преминем от сетивно доловимите различия към онези, които стават видими едва когато европейското общество бъде сравнено със съседите си. Първо, ние откриваме, че Европа има собствен начин за организиране на времето, започващ със седмицата – тук неделята е официален почивен ден – но простиращ се до цялата година, с нейните църковни празници и официални празнични дни. Първите, особено Коледа и Великден, са общи за западна и източна Европа, макар че биват отпразнувани на различни дати, поради разликите в религиозните календари. Официалните празнични дни са специфични за всяка страна, но навсякъде има определен национален празник или ден на победата. На второ място, Европа притежава свои собствени културни ориентири. Ако се опитаме да определим кои титли, имена, събития и места се споменават най-често в европейските писания, изобразителни изкуства, религиозни и граждански церемонии, политически разговори и т. н., ние ще стигнем до извода, че освен ония, които са били разпространени от християнството по всички континенти, почти всички те са или игнорирани извън Европа, или познати само на малки, образовани малцинства. Но освен християнските и еврейски позовавания, европейците често се обръщат към древна Гърция и Рим; латинското средновековие е по-често споменавано на Запад, докато изтокът се обръща по-често към Византия. Модерното изкуство, литература, наука, политически доктрини и правни норми са общи във всички части на Европа. Вярно е, че някои от тези културни ориентири днес са разпространени из целия свят. Но ако бихме ги разглеждали статистически и проектираме резултатите върху картата, почти сигурно е, че множеството с най-голяма гъстота ще се намира в Европа.

Третата отличителна черта на Европа е нейният светски характер, при което аз имам пред вид разделението на религия от политика и на гражданството от принадлежност към някаква религия или вероизповедание. Четвъртата е положението на жените: европейските закони признават само моногамни бракове; жените не са задължени да покриват лицата си и те винаги са играли важна роля в европейската култура и политика. Петият компонент на европейската специфичност е липсата на хранителни ограничения, друго наследство от християнството, което се различава от юдейството и исляма. По-трудни за кратко описание са навиците, демонстрирани в ежедневния живот и материализирани в мебелировката на европейските домове и офиси. Всичко това се отнася, макар и в различна степен, до страните, появили се в резултат на европейската експанзия между шестнадесети и деветнадесети век: САЩ, Канада, Латинска Америка, Австралия и Нова Зеландия. С цел да бъда кратък аз ще игнорирам различията между тях и ще ги разглеждам като отражения на Европа извън самата нея.

Подчертавам отново, че това е едно отворено изреждане. Но то е достатъчно, за да се отговори положително на въпроса дали има особености, специфични за Европа и различаващи я от останалия свят. Ако се съгласим по този въпрос, трябва да търсим обяснение за едновременното присъствие в Европа на, от една страна, голямото разнообразие от езици, религии и вероизповедания, знаци и символи, държави и нации – и, от друга страна, единството, указвано от наличието на характеристики, споделяни от различни групи от европейци, макар и в различна степен, което ги различава като цяло от техните мюсюлмански и китайски съседи. Ако желаем да избегнем празните спекулации и да останем на емпирична основа, постигната чрез рационални методи, то обяснението както за европейското разнообразие, така и за европейското единство, може да дойде единствено от изучаването на европейската история.

2

Днешна Европа, с всичките й особености, е резултат от един много дълъг процес. Склонен съм да локализирам началната му точка някъде около средата на първото хилядолетие преди Христа. По това време гърците започват да колонизират бреговете на Средиземно и Черно море, и влизат в по-близък контакт с келтите, които живеят в центъра на континента, грубо казано по Дунав и Рейн на север, а на юг, в днешна Франция, тогава Галия, северна Италия и северна Испания. Основното следствие от това са келтски експедиции до земи, населени от гърци и бавна трансформация на келтските общества. От своя страна това индиректно предизвиква движението на юг на северните и източни съседи на келтите; нека да ги наричаме варвари, без какъвто и да било отрицателен смисъл. Освен това, влиянието на Велика Гърция върху нейните съседи в южна Италия дава импулс за растежа и експанзията на малкото, говорещо латински език племе, съсредоточено около Рим. В хода на няколко столетия римляните започват да доминират първо своите етруски, а по-късно и гръцки съседи, и започват завоюването на Средиземноморието, северна Италия и трансалпийска Галия. След още пет века на колонизация и войни, първоначалното тристранно разделение на континента, с варварите на север, келтите в центъра и гърците и римляните на юг, се превръща в първи век след Христа в ново, двустранно разделение: Римската империя на юг, варварите на север, като двете страни са разделени от укрепената граница, простираща се от Северно до Черно море, грубо казано по теченията на Рейн и Дунав.

Разделението на
Romanitas иBarbaricum оцелява до ден-днешен в западната част на континента под формата на романски и германски езикови фамилии, докато келтските езици са били или изличени, или маргинализирани. Всичко това изглежда е имало важно религиозно и културно значение: реформацията от шестнадесети век, с нейната опора в бившия Barbaricum , никога не успява да се утвърди в бившия Romanitas , освен в някои много ограничени области. Но преди да стигнем до тези по-късни развития, ние трябва да си припомним едно друго езиково и културно разделение вътре в Римската империя: онова между латинския Запад и гръцкия Изток. В продължение на много дълго време то не причинява никакви проблеми. Но в четвърти век, в отговор на нарастващия натиск от страна на варварите от всички страни, биват установени две военни и административни области, които в края на краищата се превръщат в две различни империи: Латинската и Гръцката, със столици съответно Рим и Константинопол. Това се случва в един напълно нов религиозен климат, създаден от разпространението на християнството – официалната религия на империята от четвърти век нататък. Двете политически столици, старата и новата, стават също и религиозни столици, седалища съответно на папата и патриарха, като Константинопол има много по-голяма тежест като императорско седалище.

Разделението на латинския запад от гръцкия изток се задълбочава от пети век нататък и бившата империя, завоювана от варварите, които се установяват на нейната територия, изчезва. Единствената власт, която остава от имперското минало, е онази на папата в Рим; първоначално слабо и ограничено, папството постепенно се превръща в истинска власт над града, близките територии и дори над похристиянчените варварски крале. В хода на този процес папата става напълно независим от императора в Константинопол. Още по-важни са вътрешно-църковните, литургически и доктринерни различия, които се появяват между двата центъра на християнството. Както изглежда, те произлизат повече от липса на разбирателство, причинена от бавното раздалечаване на езиците и културите, отколкото от преднамерена политика, опитваща се да изолира латинското от гръцкото християнство и да противопостави едното на другото. Но крайният ефект е именно такъв. От единадесети век нататък, католическите и православни християни се считат едни други за схизматици, като враждебността на последните срещу първите е допълнително подсилена от Четвъртия кръстоносен поход през тринадесети век.

По това време континентът е почти напълно християнизиран и разделен на две сфери на влияние, съответно на Рим и Константинопол, като разделителната линия между тях, протичаща от Бяло море до Адриатика все още представлява една важна културна и религиозна граница. Започваща източно от Финландия, тази граница следва източните граници на Балтийските страни, прекосява Беларус, Украйна и Румъния, завършвайки между Хърватска и Сърбия. Тя не се е променила в хода на десет века и нейната удивителна стабилност, въпреки всички опити да бъде преместена в едната или другата посока, трябва да бъде подчертана.

Двете сфери на влияние се различават не само по начина, по който практикуват християнската религия, но също и по общокултурни въпроси. Докато иконоборството в православната област има дългосрочно влияние, католиците се превръщат в поклонници на образите. Местните езици биват признати и култивирани в православната област по-рано, отколкото в католическата: тук бива създадена азбука, приспособена към тяхната фонетика, преводите от гръцки са многобройни и всичко това води до ранно развитие на литературата и историографията. Накрая, налице е и едно различие в отношението към Античността, която във Византия е представена от оригиналните гръцки модели в изобразителните изкуства, както и във философията, науката, поезията и прозата, докато Западът има достъп само до по-късни латински имитации и само малко преводи от гръцки на латински.

Нещо повече, Изтокът и Западът се различават по властта, отдадена на императора според византийската политическа доктрина. Неговото влияние върху духовните въпроси е по-голямо в сравнение с императора или кралете на Запад. И накрая, Византийската империя счита себе си за единствения законен наследник на Римската империя, а следователно и за равна на нея. Латинските християнски елити, от друга страна, имат силно чувство за културна малоценност по отношение на античните римляни и Византийската империя, и правят всичко възможно, за да се изравнят с тях. Оттук и
renovatio imperii Romani , обновяването на изобразителните изкуства и литературата, преводите след дванадесети век на научни и философски произведения от арабски и гръцки езици, навлизането на Аристотел в университетските програми през 13 век и нарастващият интерес към Античността, с кулминация по времето на ренесанса от 14-ти до 16-ти век, който се разпространява от Италия до всички страни в латинския Запад.

Началото на тринадесети век е свидетел на две събития, които променят радикално и за много дълго време отношението между източното и западното християнство. Първото е споменатият по-рано Четвърти кръстоносен поход, който завоюва Константинопол и в продължение на няколко десетилетия замества Византийската империя с Латинската империя от Ориента, като по този начин подготвя пътя за османското завоевателство. Второто, около двадесет години по-късно, е нахлуването в християнски земи на монголците. До времето, в което напредването им на запад бива спряно от смъртта на техния водач, те вече са разрушили Киевска Рус и са установили господството си над цялата територия на изток от Днепър. Те го запазват в продължение на почти три столетия; последствията му продължават много по-дълго време.

Дори и когато става независимо и извършва прехода към царство, московското княжество, установено под монголско покровителство, остава изолирано от запада – с изключение на много редки контакти, най-често на бойното поле. До края на седемнадесети век, грубо казано в продължение на половин хилядолетие, цялата северна част от територията на православието живее в епоха, различна от онази на латинското християнство. Една подобна промяна се получава на юг около два века по-късно, след Османското завоюване на бившите византийски територии и Балканите. В този район изолацията от латинското християнство и по-късно от Европа продължава също около половин хилядолетие, до средата на 19-ти век.

За латинското християнство това е време, изпълнено с обновления, не само в технологии, „заимствани“ отвън – компасът, хартията, барутът, печатната преса – но също и в политиката, социалната организация, икономиката и културата: общинско самоуправление, университети, представителни събрания. Особено важно от гледна точка на въпроса, на който аз се опитвам да отговоря, е разпространението на тези нововъведения по цялата територия на латинското християнство, макар че те са по-интензивни и по-дълбоко вкоренени в западното му ядро, отколкото в източните му покрайнини, където католицизмът се среща с православието, а по-късно и с исляма. Без да се отричат вътрешните различия, между дванадесети и ранния шестнадесети век латинското християнство достига едно много високо ниво на религиозна, а следователно и културна, унификация. Навсякъде духовенството (обречено на безбрачие) е организирано в йерархия с епископ като глава на епархията и папата като водач на всички католици. Навсякъде свещениците четат една и съща литургия. Навсякъде действат еднакви религиозни заповеди. Навсякъде учените хора използват латински език и се позовават на едни и същи авторитети – латинската версия на Библията, църковните отци, Аристотел и неговите арабски коментатори, римският закон, големите майстори на схоластичната теология – и навсякъде образователните институции, училищата и университетите, следват една и съща програма. В изобразителните изкуства, скулптурата, гобленът и миниатюрата са вдъхновени от сходни образци, а архитектурата, която днес наричаме „готическа“ се практикува навсякъде – до степен, при която разпространението й в пространството маркира границите на латинското християнство.

Нещо повече, навсякъде започват да се оформят суверенни държави и национално съзнание, макар и по леко различаващи се начини и с различна скорост. Във всяка от страните суверенната държава е поставена в служба на династически аспирации и териториални амбиции, като резултатът от това е почти непрекъсната война. Всяка суверенна държава се съпротивява на опитите на империята, а по-късно и на църквата, да умиротвори латинското християнство и да го обедини под властта на императора, а по-късно, на папата, за да се осъществи истинската Християнска Република. В тази борба суверенната държава има подкрепата на духовенството, аристокрацията, юристите и търговците. Тези центробежни сили стават особено влиятелни по времето на голямата схизма на запад между папата в Авиньон и папата в Рим. За пръв път опити за национализация на християнството се предприемат в Англия, Франция и Бохемия, където се основават национални църкви. След като два универсални концилиума слагат край на безредието по върховете на църквата, нещата постепенно се завръщат към нормалността, характеризираща се чрез напрежения между суверенните държави и папството, които понякога се израждат в открит конфликт, но най-често завършват с компромис.

3

Реформацията, започната от Лутер, в началото изглежда така, сякаш следва традиционния път. Разпространявана от печатната преса, тя обаче се разпространява само за няколко години сред целия германоезичен свят и Скандинавия, подбужда подобни движения в Швейцария и Франция, подстрекава разцеплението между Англия и папата, навлиза в Холандия, Шотландия, Полша и Трансилвания. От 1520-те нататък, латинското християнство е опустошавано от религиозни войни: няколко изключително жестоки и варварски граждански войни, както и не по-малко жестоки и варварски войни между протестантски католически държави. Изпъстрени с периоди на примирие, те продължават чак до първото десетилетие на 18-ти век. Но още около средата на 17-ти век вече става очевидно, че латинското християнство принадлежи на миналото. Оттук нататък съществуват две коалиции: тази на католическата контра-Реформация, водена от папството и Хабсбургите, и онази на протестантските страни, отначало поддържана от Франция, а в последния акт на конфликта финансирана от Англия и Холандия, и насочена против Франция.

Тук вече достигаме до решаващия момент: раждането на Европа от духа на Просвещението. По време на последния рунд от религиозните войни в края на 17-ти век възниква една нова, надверска и наднационална общност, която – в противоположност на старата
christianitas – се основава не на обща вяра, а на обща култура, постепенно внушена на образованите елити както от католическите колежи, така и от протестантските гимназии. Техните възпитаници говорят един и същи език (латински и във все по-нарастваща степен френски), те познават християнската традиция, макар и разбирана по много различни начини, познават и класическите автори, както и историческите и артистични паметници, наследени от класическата Античност. В търсенето на нови правила за съвместното съществуване на силите на континента, тези светски елити могат да се позоват единствено на това общо наследство.

По тази причина, за да разработят закони за войната и мира, те търсят прецеденти в историята на Израел, както тя е разказана в Стария Завет и в историята на Рим. С други думи: понеже вече не могат да се позоват на едно споделено откровение, те се опитват да направят очевидно онова, което според тях е природен закон. Те прилагат новия закон чрез конгреси, свикани с цел прекратяване на войните, както и чрез учени трактати, обикновено написани от автори, действащи като юристи или дипломати.
Ius gentium [1], който се появява като резултат от тези дейности, дава нов смисъл на името Европа. Оттук нататък той обозначава общността от нации, които заявяват зачитане на правилата на закона на нациите, дори и ако го нарушават в егоистичното преследване на собствените си интереси.

Но Европа е нещо повече от
ius gentium . Тя е също и баланс на силите, поддържан чрез изкусна дипломация, способна да изгражда коалиции, по-силни от всяка отделна страна и по този начин способни или да запазят мира, или да спечелят войната. И тя е идеална общност от хора, които споделят дълбоко познание на и преклонение пред класиката в литературата и изобразителните изкуства, и които гледат на себе си като ръководени от правилата на разума както в историческите и научните си изследвания, така и в личното си поведение. Такава една общност – respublica litteraria , R é publique des Lettres , или Република на Учеността – налага на членовете си определени правила, които определят една етика, основаваща се не на Откровение, а на lumen naturale , естествената светлина, и в този смисъл подобна на закона на нациите. Суверенните държави в Европа като цяло са странични продукти на един и същ процес на секуларизация.

Осъществено от християнството, първото културно обединение на европейския континент довежда, в латинските области, до създаването на christianitas . Второто културно обединение на онова, което днес имаме право да наречем Европа, се провежда под знамето на Просвещението. То кулминира във Френската революция и наполеоновия опит за създаване на Европейска империя с едни и същи административни подразделения, единно законодателство, единна система за мерки и теглилки, единна организация на образованието, еднакви музеи и т. н. Тя не се задържа дълго време, но няколко от нейните постижения все още са с нас. Но второто културно обединение кулминира също така и в индустриалната революция, започната във Великобритания в началото на 18-ти век, която се разпространява по целия континент през 19 и 20 век. Тя променя социалните йерархии, заменя ордените с класи и организира техния конфликт около противоположните интереси на буржоазията и пролетариата. Тя обръща с главата надолу отношението между селото и града. Тя променя драстично обкръжението, в което хората живеят, тяхната работа и свободно време, мир и война. И тя завършва многовековния процес, при който колективните религиозни вярвания биват заместени от други, получили подвеждащото название идеология и които, за разлика от религията, са ориентирани не към един друг свят и вечността, а към този свят и към бъдещето.

Комбинираното въздействие на двете революции, подсилено от динамиката на радикализиращи се идеологии, от своя страна революционизира отношенията между елитите и масите. Във всяка страна, противоположността между космополитната (тоест европейска) култура на елитите и локалната култура на масите – първата секуларизирана, втората проникната от религия; първата отворена за нововъведения, втората обвързана с традицията – бива подчертана от Просвещението, преди да бъде разтворена в новите национални култури. Самата идея за национална култура произхожда от този период; преди това културата по дефиниция е била универсална. В хода на времето, след повече от един век на борби, национализацията на културата довежда до национализацията – тоест демократизацията – на политиката, както и навлизането на масите в нея, чрез упражняването на всеобщо гласуване и учредяването на масови политически партии.

Нарастващата важност на нациите засяга междудържавните отношения, които едва тогава стават истински международни. В резултат от прекрояването на политическата карта на Европа, където броят на независимите държави – почти всички те национални държави – отначало намалява (между 1815 и 1870, след обединяването на Германия и Италия), а по-късно се увеличава: между 1870 и 1990 броят на независимите държави нараства от 20 до 41. Повечето от тези нови държави се появяват в централна и източна Европа в резултат от разпадането на бивши империи – Хабсбургската, Германската, Руската и Османската – или след мирния колапс на Съветския Съюз. Нещо повече, след 1870 г., нарастващата важност на нациите и националните идеологии допринася за създаването на един климат на постоянно напрежение между държави, конфронтирани със сепаратистки движения вътре в техните граници или с претенции на съседи към техни територии.

В един климат на надпревара във въоръжаването и колониално съперничество, на коалиции, целящи да запазят баланса на силите в Европа, а всъщност разрушаващи го, дори само искра е достатъчна, за да предизвика огромна експлозия. Това се случва през 1914 и има последствия, които продължават чак до 1990: четири години окопна война; Болшевишката революция в Русия; мирният договор във Версай, оспорван от Германия и от новата Съветска сила; фашисткият преврат в Италия; голямата борсова криза от 1929; възходът на Хитлер и неговите нацисти до тотална власт в Германия; Втората световна война и унищожаването на европейското еврейство; „желязната завеса“ и сталинисткият тоталитаризъм, насилствено наложени на всички страни от централна и източна Европа; Студената война и дългото разлагане на Съветската система до окончателния й колапс.

Всички ужаси на двадесети век не успяха обаче да изтрият резултатите от второто културно обединение на Европа. Напротив, то беше разширено и задълбочено от развитието на железопътните мрежи, автомагистрали, нови средства за комуникация, от разпространяването на индустрията, растежът на градовете, напредъка на образованието … накратко, от по-голямото еднообразие на условията на живот и материалното обкръжение. Нещо повече, сред дълготрайните резултати от второто културно обединение беше и идеята за Европа като културна реалност, споделяна от осемнадесети век насам от значителна част от елитите на мнозинството от европейските нации. Тези елити започнаха да се убеждават все повече и повече, че тази културна реалност трябва да бъде допълнена от една икономическа и дори политическа такава. След Първата световна война някои опити в това направление бяха предприети от влиятелни политици, писатели и интелектуалци. Но в климата на ожесточен идеологически конфликт, недоверие сред държавите и икономическа криза, всички те пропаднаха.

Опитите бяха подновени след Втората световна война и този път те бяха успешни. Десетилетията на икономическа и политическа интеграция на западна Европа направиха възможен първо мирния преход от диктатура към демокрация в Гърция, Португалия и Испания, а по-късно и напълно неочакваното, мирно събаряне на комунистическите режими в страните от Съветския блок. Европа сега е обединена както никога преди. Широката пропаст между икономическите нива на западноевропейските страни и много централноевропейски, както и всички източноевропейски страни, няма да бъде преодоляна скоро. Но вече не съществува идеологическо разделение между либералните и авторитарни страни, както преди 1914, или между демокрации и тоталитарни държави, както след Първата световна война. Не съществува повече и разграничението между пазарните икономики и така наречените планови икономики. Вярно е, че се появяват нови разделения, като най-важните са между членовете на Европейския Съюз и страните, които биха искали да влязат в него, но не задоволяват изискванията. Въоръженият конфликт обаче вече изглежда сравнително малко вероятен.

4

Тази екскурзия из миналото, надявам се, обяснява както разнообразието, така и единството на Европа. Тя обяснява специфичните европейски черти, а следователно и различията с мюсюлманските и китайски региони, които през по-голямата част от времето са имали своя собствена история. Може би вече е станало ясно, че дотук говорих за различия и се опитвах да избягвам думата „идентичност“. При различията ние си имаме работа с факти; ние знаем как да обосновем твърдението, че има разлика между, например, Европа и Китай. Идентичността е нещо по-различно. Думата идва от един специализиран език, където тя е използвана в един стриктно лайбницов смисъл:
eadem sunt quorum unum potest substitui alteri salva veritate [2]. Извън областите на математиката и логиката обаче ние никога не откриваме идентичности, а само по-големи или по-малки прилики. Въпреки това думата идентичност е навлязла в езика на социалните учени, историци, журналисти и дори политици. Защо тя е направила такава кариера през последните двадесет години? За какво говорят хората, когато я използват? Какво искат да кажат, когато обясняват, че трябва да запазят идентичността си въпреки заплахите, които според тях я правят уязвима?

Наблюдавайки начините, по които думата „идентичност“ се използва в съвременния език, ние веднага забелязваме, че тя е свързана с идеята за стабилност. Идентичността се отнася до нещо, което не е ефимерно, до нещо, което запазва отчетливите си характеристики въпреки отминаването на времето. Разбирана по този начин, тя отговаря приблизително на онова, което Бродел наричаше
la longue dur é e [3]. Но идентичността е свързана и с други две думи, които също станаха много модерни през последните двадесет години. Тези думи са памет и наследство. Този факт изглежда указва силната свързаност на идентичността с миналото. И действително, такава връзка съществува. Когато говорим за идентичност, ние говорим за нещо, което сме получили от предшествениците си. В този смисъл, всички различия между Европа и нейните съседи, които изредих в началото на тази дискусия, могат да бъдат разглеждани като компоненти на европейската идентичност. Използвана с едно такова описателно значение, думата „идентичност“ има разумно място в речника на един историк. Следователно аз имам право да отговоря директно на първия от нашите начални въпроси: да, може да се говори за европейска идентичност, оформена от историята, която прави Европа различна от останалия свят.

Но какво да кажем за втория въпрос: могат ли европейците да открият в идентичността си вдъхновение за бъдещето? Както подсказва формулировката на въпроса, когато говорим за идентичност, ние същевременно говорим и за нещо, което бихме искали да предадем на потомците си.  В частност, когато се безпокоим за идентичността си, ние сме загрижени не толкова за това, което вече сме наследили, колкото за онова, което нашите потомци ще наследят от нас. Не толкова за онова, което сме самите ние, а за онова, което те евентуално ще станат. Дори и да не очакваме те да бъдат наши копия, ние все пак бихме желали те да приличат на нас в някои важни отношения: ние бихме искали между тях и нас да бъде запазена приемственост. От това излиза, че идентичността в обичайния език се занимава по-малко с нашето отношение към миналото, отколкото с отношението ни към бъдещето. Но миналото очевидно е включено по някакъв начин в отношението. И така, за да бъдем точни, ние можем да кажем, че в ежедневния език идентичността се отнася до нашето отношение към бъдещето през инстанцията на миналото.

Имало е време, в което нашето отношение към бъдещето не е минавало задължително през инстанцията на миналото. Днес обаче, дори когато обсъждаме големи инвестиции, обещаващи печалби едва след дълго време, ние трябва да мислим за миналото поне дотолкова, че да съхраним околната среда, която не е нищо друго освен материализираното минало. И когато правим проекти или предприемаме действия, които могат да засягат живота на човешки същества в годините, които ще последват, ние възприемаме – умишлено или не – едно поведение, отнасящо се към миналото. Това се случва на две нива. Първото е социализацията на семейството, при която родителите предават на децата си езика, а също и жестовете, израженията, поведенията, убежденията и предразсъдъците си, често без да ги осъзнават. Правейки това, те им предават едно нематериално и материално наследство, преднамерено или не. Наследството никога не се предава в неизменна форма. Всяко следващо поколение добавя нещо и премахва нещо, което счита за маловажно, безинтересно, остаряло. Всичко това се случва спонтанно, в ежедневието, без хората да осъзнават, че онова, което вършат, е равносилно на онова, което в академичните среди би получило името запазване на идентичността.

Има и друго ниво, на което хората определят отношението си към бъдещето през инстанцията на миналото. Това е нивото на политиката: преподаването в училищата на модерния език, история, литература, религия или етика, в съгласие с програми, разработени от министерства и други служби; запазването на езика на страната, нейния ландшафт, паметници, музеи, архиви, библиотеки и всички други компоненти на нейното материално наследство; запазването на традиции, към които мнозинството хора са привързани, внушаването на уважение към законите и обичаите, които те считат, с право или без, за важни за запазването на социалното сцепление, особено за да се изгради моста между тях и следващите поколения. Всички мерки, които имат влияние върху образованието, колективната памет и представата, която хората имат за самите себе си, и която искат да предадат на наследниците си, оформят като цяло политиката на идентичността, дори и ако това не е официалното й име. Такава една политика, за разлика от онова, което се случва на нивото на семейството, трябва да бъде направена обект на публично обсъждане и да бъде провеждана чрез демократични решения.

Именно така стоят нещата в европейските страни. И все пак, онова, което характеризира днешната ситуация, е все по-засилващото се сред нарастващ брой хора усещане за раздалечаване между двете нива на възпроизвеждане на идентичността. С други думи, онова, което хората вършат, когато възпитават децата си, изглежда се различава от – или дори изглежда напълно противоположно на – онова, което държавните институции вършат, когато оформят бъдещето на техните страни, както и онова на Европа. Ако тази диагноза е коректна, става лесно да се разбере разгорещеността на дебатите около идентичността.

Един историк може да каже в какво се състои идентичността на Европа в описателния смисъл на понятието, като набор от стабилни характерни черти. Той също може да добави, че повечето европейци отговарят положително на втория въпрос от началото на този текст, доколкото те откриват вдъхновение за бъдещето в онова, което според тях е европейската идентичност. По този въпрос изглежда има широко съгласие, въпреки гласовете на някои, които биха искали да се освободят от европейската идентичност, каквото и да е съдържанието й. Реалното разногласие обаче се намира другаде. То засяга идентичността не в нейния описателен, а в предписателния й смисъл. Въпросът, по който се водят дебатите, гласи: приемайки кои сме ние, какво точно от нашето минало и нашето бъдеще си струва да бъде запазено? С какво сме готови да се разделим, към какво сме толкова силно привързани, че при никакви обстоятелства не бихме позволили да бъдем разделени от него? До каква степен бъдещето трябва да бъде оформяно в съгласие с нашите очаквания, вкоренени в миналото, и до каква степен сме готови да оставим неговото оформяне в ръцете на сили, които не можем да контролираме и които изглежда причиняват едно все по-силно отдалечаване от познатите ни идеи относно това как бъдещето би трябвало да изглежда? Тези въпроси, под много различни форми, се дискутират днес в цяла Европа. Всички те трябва да бъдат отправени не към историците, а към политиците, и в края на краищата към европейското гражданство, което трябва да даде отговор като окончателна инстанция, вземаща решенията.

Европейската идентичност е исторически факт. Все повече и повече, тя се превръща и в политически проблем.



[1] Законът на нациите, Бел. пр.
[2]  „Идентични са [изрази], от които единият може да замести другия, без от това да пострада истината“. Готфрид Лайбниц, немски философ (1646–1716). Като пример той посочва изразите „триъгълник“ и „тристранен“. Бел. пр.
[3] Фернан Бродел (1902–1985): френски историк. Lalonguedurée е понятие, с което представителите на т. нар. École des Annales обозначават дълготрайни исторически и социални реалности. Бел. пр.

 

 

Кшищоф Помиан
Кшищоф Помиан е почетен директор по изследователската дейност в Националния център за научни изследвания в Париж и професор по философия в Университета Коперник в Торун, Полша. Той е академически директор на Музея за Европа в Брюксел.
Посетители: 87

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Възражение! писа Още
    За Турция-тя наистина... преди 39 минути
  • Valpet писа Още
    Златко, 
    Вицът ти е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Докато позаглеждам... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Valpet писа:
     Отрицателно...
    преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Valpet писа:
    “Националистите в...
    преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    “Националистите в... преди 1 седмица
  • Извинете,Уважаеми! писа Още
    Valpet писа:
    Диалогът между...
    преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Диалогът между... преди 2 седмици
  • Възражение! писа Още
    И като споменах... преди 2 седмици
  • Възражение! писа Още
    На Запад... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Последният брой на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Това ми звучи малко... преди 2 седмици
  • Тихомир писа Още
          "GDPR [неотдавнашното законодателство на ЕС за защита на данните и неприкосновеността на личния живот на всички лица в Съюза] е едно добро... преди 2 седмици
  • Влади писа Още
    Определено съм... Петък, 15 Февруари 2019
  • ЖОРЖ писа Още
    ВЕЛИК ЧОВЕК Е БИЛ, БОГ... Понеделник, 11 Февруари 2019
  • Трезвомислещ писа Още
    Ами към България няма... Четвъртък, 07 Февруари 2019
  • Latinka Mircheva писа Още
    Ne e vajno kakav si po proizxod!Bajno... Петък, 01 Февруари 2019
  • стоян миладинов писа Още
    Всички от... Петък, 25 Януари 2019
  • Ангел Николов писа Още
    Този човек нищо не е... Вторник, 22 Януари 2019
  • mira d. писа Още
    Есето е много хубаво.... Събота, 19 Януари 2019
  • Броди писа Още
                     ... Петък, 18 Януари 2019
  • Камен писа Още
    Много, много... Четвъртък, 17 Януари 2019
  • Александър писа Още
    Рядко хубав и спокоен... Четвъртък, 17 Януари 2019
  • mira d. писа Още
    Чудесно, цветно,... Неделя, 13 Януари 2019
  • Славов писа Още
    Авторът познава... Петък, 11 Януари 2019