1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2022 06 Judt

 

В името на Европа: Германия и разделеният континент
от Тимъти Гартън Аш, Random House, 1994

 

Една приятелка полякиня ми изнасяше дълги лекции за трагичното минало на страната си. От време на време вмъквах по някой коментар в обречени опити да покажа, че съм разбрал. Не – настояваше тя, – ти не разбираш. В един момент станах малко раздразнителен и обидено предположих, че за нея това са неща, които само един поляк може да оцени. „Не съвсем“, отговори тя. „Гартън Аш – той разбира.“

Наистина е така, и то не само в Полша. Признат авторитет по съвременните полски въпроси, Тимъти Гартън Аш се утвърди през осемдесетте години като водещ англоезичен коментатор на събитията в Източна и Централна Европа. По-малко известно е, че той е започнал кариерата си като студент по съвременна германска история – тема, към която се връща в новата си книга.

Гартън Аш внася в изследването на близкото германско минало необичайни лингвистични, аналитични и описателни способности, които са изострени от близкото познанство със земите на изток. Той съчетава най-доброто от качествата, на които историците и журналистите обикновено се възхищават или завиждат: използвал е забележително разнообразие от вторични и първични източници, за да реконструира събитията, включително наскоро открития Централен партиен архив на SED (Sozialistische Einheitspartei Deutschlands), управляващата партия в Източна Германия. (Книгата му съдържа 183 страници бележки.) Но той е разговарял и с повечето лидери, участвали в най-новата история на Германия, както на Изток, така и на Запад, от Ерих Хонекер до Едуард Шеварднадзе, от Вили Бранд до Хелмут Шмид и Хелмут Кол, от Хенри Кисинджър до почти цялото бивше източногерманско Политбюро. Резултатът е изтънчен разказ за [западно-]германската политика спрямо Изтока през последния четвърт век, написан елегантно и наситен с (предимно) лека ирония и оригинални прозрения. Освен това книгата има да каже нещо спешно и важно за настоящето и бъдещето на Германия и Европа и заслужава внимателен прочит.

Историята, която Гартън Аш разказва, е тази на Ostpolitik – отварянето към Изтока във външната политика на Западна Германия, започнало през 1969 г., когато Социалдемократическата партия (СДП) на Вили Бранд печели мнозинство на изборите и поема властта в коалиция със Свободната демократическа партия, изтласквайки консервативните християндемократи в опозиция за първи път от създаването на Федералната република (ФРГ). Дотогава външната политика на Западна Германия е доминирана от Конрад Аденауер, който е на мнение, че новата република трябва да бъде здраво обвързана със Запада чрез Западноевропейския съюз, Европейската икономическа общност и НАТО, и че трябва да бъде непоколебима в отказа си да признае Германската демократична република (ГДР) на изток. Твърдейки, че ФРГ сама представлява Германия, Аденауер също така отказва да признае държавите, които са имали дипломатически отношения с ГДР, с разбираемото изключение на Съветския съюз, с който официалните отношения са установени през 1955 г. Строго погледнато, първото нарушение на този принцип е през 1967 г., когато християндемократическият предшественик на Бранд, Курт-Георг Кизингер, установява дипломатически отношения с Румъния, а година по-късно и с Югославия. Но Вили Бранд заслужено е признат като начинател на пробива, довел до нови отношения с режимите на изток.

Ostpolitik на Бранд се състои от две паралелни начинания. В периода 1970-1974 г. Бранд и неговият външен министър Валтер Шел от Свободната демократическа партия водят преговори и подписват редица търговски и дипломатически споразумения: договори с Москва и Варшава (1970 г.); четиристранно споразумение за Берлин през 1971 г., последвано от Основен договор с ГДР, ратифициран от Бундестага през 1973 г.; договор с Прага (1973 г.) и размяна на „постоянни представители“ с ГДР през май 1974 г. За приноса си към тези постижения Бранд е удостоен с Нобелова награда за мир през 1971 г. Но въпреки драматичното въздействие на тези дипломатически споразумения по-важна е втората насока на новата Ostpolitik, на която Гартън Аш отделя внимание.

Вили Бранд и неговият éminence grise [сив кардинал] Егон Бар, ръководител на планиращия екип на западногерманското външно министерство, разработват своя подход към Изтока, за да постигнат това, което Бар нарича Wandel durch Annäherung – промяна чрез сближаване. Целта е да се „преодолее Ялта“ чрез множество контакти – дипломатически, институционални, човешки – и по този начин да се „нормализират“ отношенията между двете Германии и в рамките на Европа (отношения, замразени от края на войната и допълнително охладени от издигането на Берлинската стена през август 1961 г.) За тази цел през 1970 г. Бранд прави известното си посещение в източногерманския град Ерфурт, където е посрещнат от възторжени тълпи; през същата година той предприема още по-известното си поклонническо пътуване до Варшава, където коленичи, за да почете паметта на Варшавското гето. Той признава де факто претенциите на руснаците както за линията Одер-Ниса, разделяща Полша от Германия, така и за границата по Елба, разделяща самата Германия. След подписването на Московския договор той говори за нови отношения между Германия и източните ѝ съседи „въз основа на политическата ситуация, каквато тя съществува в Европа“. Загатвайки за цената, която Германия трябва да плати за Хитлер, той настоява, че „с този договор не се губи нищо, което отдавна не е било изгубено“.

След като Бранд е принуден да напусне поста си поради политически скандал през 1974 г., неговите наследници в канцлерството – социалистът Хелмут Шмидт и християндемократът Хелмут Кол – никога не се отклоняват от тази обща линия, като я следват не само в публичната дипломация, но и, което е по-важно за историята на Гартън Аш, в многобройните връзки с ГДР, официални и неофициални, всички с цел улесняване на човешките контакти, изглаждане на отношенията и намаляване на страховете от западногермански „реваншизъм“.

Ostpolitik е адресирана до различни публики, не всички от които са съвместими по отношение на своите интереси и очаквания. В самата Западна Германия мотивите на Аденауер да се привърже към Запада не са били напълно еднозначни. В първите години на съществуването на Федералната република около 20% от нейното население се състои от германци, прогонени от Изтока – от Източна Прусия, Силезия, Бохемия и други региони. Много от тези хора се заселват в Бавария и представляват важен електорат за сестринската партия на християндемократите – Християнсоциалния съюз. Те пазят горчиви спомени за изгубените си родни места и се противопоставят на всяко признаване на трайността на новите граници. Те не споделят инстинктивното предпочитание на Аденауер към Запада,[1] а напротив, в крайната си форма представляват широко разпространеното западногерманско чувство, че германците „на изток“, независимо дали в ГДР или в останалите немскоезични общности в Източна Европа, не трябва да бъдат изоставени на съдбата си. В съответствие с това за западногерманските политици и конституционни юристи е въпрос на кредо, че не е постигнато окончателно уреждане на границите и народите, че разделенията от Ялта нямат статут де юре и че трябва да се запази правната фикция за приемственост на границите на Германия от декември 1937 г.

Тази юридическа фикция и емоционалните проблеми около нея обясняват първоначалното нежелание на християндемократите да подпишат Основния договор, с който през 1973 г. се установяват отношения с Източна Германия, без тя да бъде официално призната, както и постоянния им стремеж да запазят отворен въпроса за източните граници. През 1980-те години много от прогонените хора вече са възрастни, а децата им са напълно интегрирани в западногерманското общество, но въпреки това много от западногерманските политически лидери не желаят да поемат риска да признаят открито окончателността на следвоенните разделения, дори и след Хелзинкското споразумение от 1975 г. Това е една от причините, поради които ФРГ никога не признава официално Източна Германия като независима държава, и обяснява смущаващото отлагане на Хелмут Кол с приемането на източните граници чак до 1989 г. Гартън Аш признава, че стратегията на Аденауер да държи отворен източния въпрос, за да осигури вътрешната си база, докато провежда политика на международни съюзи със страните от НАТО, вероятно се е изплатила. Ако той не би следвал тази двойна политика, „отварянето към Изтока“ на неговите наследници може би нямаше да бъде възможно. Но както отбелязва Гартън Аш, „някои“ биха казали, че Аденауер е платил цената за това, че е поддържал опасни илюзии и е отровил международната атмосфера.

Ако Вили Бранд е готов да рискува да наруши конвенциите на западногерманската политика, това до голяма степен се дължи на опита му като кмет на Западен Берлин. Всъщност вероятно не е случайно, че едни от най-ентусиазираните привърженици на Ostpolitik във всичките ѝ форми са бившите кметове на Берлин – Бранд, федералният президент Рихард фон Вайцзекер и Ханс-Йохен Фогел, наследникът на Бранд начело на СДПГ. За живеещите в Берлин още от август 1961 г. е ясно, че Западът (разбирай САЩ) няма да поеме никакви рискове в усилията си да преодолее разделението на града и че всяко подобрение на положението на германците от двете страни на Стената може да бъде постигнато само от самите германци, които работят пряко с властите на Изток. Тази ориентирана към Берлин перспектива обяснява, според Гартън Аш, защо размразяването (Entspannung) означава за германците нещо доста по-различно от това, което тя означава за останалата част от Запада. За Бранд, за неговите берлински избиратели, а в крайна сметка и за много западногерманци, то означава разрушаване на бариерите – психологически, политически, физически – които разделят семействата и общностите, а също така разделят германците от тяхното минало. Накратко, това означава да се работи за изграждане на връзки, като същевременно се избягва впечатлението, че се търси обединение на разделената нация.

Необходимостта да се избегнат подобни изяви произтича не само от желанието да се успокоят страховете на Съветския съюз, но и от желанието да се направи Ostpolitik приемлива за друга чуждестранна аудитория – тази на Запада. Бранд, както и Аденауер, се ангажира с „европолитиката“ – необходимостта да се запази и допълнително да се осигури мястото на Западна Германия в Европейската общност. Нещо повече, той, както и неговите наследници, едва ли не са осъзнавали, че за много западни държавници и политици, каквото и да говорят публично, разделението на Европа не е нещо лошо. Всъщност британският външен министър Дъглас Хърд е обезоръжаващо откровен по този въпрос. Докато наблюдава как старият ред се разпада през декември 1989 г., той коментира с огорчение, че това е система, „при която сме живели доста щастливо цели четиридесет години“. Разделението на Европа, Германия и Берлин не е послужило зле на Западна Европа – особено за французите не е особено приятно да го видят преодоляно. От друга страна, САЩ са по-последователно ангажирани да поддържат критична позиция спрямо съветския блок, като, понякога само на думи, а понякога и с нещо повече, отдават значение на необходимостта от справяне с нарушенията на човешките права там. За да запазят добрите си отношения с Вашингтон, германските политици не могат да си позволят да бъдат видени като настояващи твърде ентусиазирано за подобряване на междудържавните отношения с Изтока на всяка цена.

По този начин привържениците на Ostpolitik трябва да се движат по тънка линия. Западна Германия се нуждае от непрекъснатата подкрепа на съюзниците си и не може да рискува да изглежда, че се изплъзва от западния съюз и заема по-неутрална, средна позиция между Изтока и Запада. В същото време Бранд и неговите наследници са все по-силно ангажирани с размразяването и не искат да рискуват да развалят отношенията си със Съветския съюз и неговите сателити. Оттук идва и германската тревога след нахлуването в Афганистан през 1979 г., и почти паническата реакция на правителството в Бон по време на международната криза, предизвикана от обявяването на военно положение в Полша през декември 1981 г. За да компенсира явното си желание да запази темпото на източната политика, Хелмут Шмидт, канцлер от социалдемократите между 1974 и 1983 г., е готов да приеме предложението на НАТО от декември 1979 г. за следване на политика на „две писти“, съгласно която в Западна Германия трябва да бъдат разположени нови ракети със среден обсег, ако преговорите за разоръжаване със Съветския съюз се провалят. Това успокоява американците относно продължаващата лоялност на Шмид към западните съюзи, но предизвиква дълбоки опасения в собствената му партия и му коства жизненоважна вътрешнополитическа подкрепа. Най-лошото от всичко е, че това застрашава усилията му да продължи да подобрява отношенията на Федералната република с Москва и ГДР.[2] 

Съветският съюз също е аудитория за Ostpolitik, вероятно най-важната. От първите преговори на Вили Бранд с Брежнев през 1970 г. до посещението на Горбачов в Бон през юни 1989 г. и последвалата „Бонска декларация“ за общите германско-съветски цели, всички западногермански планове за „нормализация“ на изток минават през Москва и всички го знаят. По думите на Хелмут Шмидт „естествено германско-съветските отношения стояха в центъра на Ostpolitik“. След като западногерманците и руснаците се споразумяват за постоянството на новите граници на Полша,[3] и Бон се съгласява да признае народните демокрации, германците и руснаците намеират много общи позиции. Всъщност Гартън Аш вероятно не преувеличава, когато твърди, че към 1989 г. Ostpolitik и представата на Горбачов за „общ европейски дом“ са почти едно и също нещо.

Разбира се, за да се случи това, и от двете страни се изисква известна доза хитрост, както и внимателно размиване на някои позиции, които не подлежат на преговори: настояването на Съветския съюз за постоянно разделение на Германия, отказът на Бон да се отметне от правната фикция на границите, установени през 1937 г. Но по думите на Гартън Аш, „когато две държави желаят да установят по-добри отношения, те често посягат към най-високата обща баналност“, в случая „мир“ и „стабилност“. При първата си среща през май 1973 г. Шмидт и Брежнев дори успяват да споделят топли спомени за общите си военни преживявания – Шмидт си спомня, че „денем се е сражавал за Германия, а нощем насаме е желаел поражението на Хитлер“. Гартън Аш цитира коментара на Вили Бранд в мемоарите му: „Когато се разменят спомени от войната, фалшивото и истинското са много близо едно до друго.“

Колкото и илюзорни да са спомените, общите интереси са реални. СССР получава потвърждение на следвоенните си придобивки; западните германци получават подкрепата на Москва за подобряване на отношенията с ГДР, чиито лидери, следвайки инструкциите, реагират по съответния начин. Въпреки че първоначално ГДР се отнася с подозрение към подходите от Бон, тя се оказва все повече привлечена в орбитата на Западна Германия. През 1969 г. Бранд преименува Министерството по общогерманските въпроси в Министерство на междугерманските отношения, като по този начин възнамерява да разсее опасенията на Източна Германия, че Федералната република ще продължи да отстоява настойчиво законната си претенция да говори от името на всички германци, и да покаже готовност да се отнася към ГДР като към отделна и трайна единица.

Всъщност готовността на Бон да остави настрана острия въпрос за обединението съответства на промяната в отношението на ГДР (и на нейните съветници в Москва) по този въпрос: докато в конституцията на ГДР от 1968 г. се говори за ангажимент за обединение на основата на демокрацията и социализма, в изменената конституция от 1974 г. тази фраза отсъства и е заменена с обещание да остане „завинаги и неотменимо съюзник на СССР“.[4] Междувременно Федералната република продължава да предоставя на всички жители на ГДР автоматично гражданство на Федералната република, ако успеят да се приберат на Запад, но признава в Основния договор от 1972 г., че съществуват „отделни юрисдикции“ и че те ще си останат.

Върху тези крехки основи се развиват контактите. През 1969 г. от Западна към Източна Германия са проведени едва половин милион телефонни разговора. Към 1988 г. те са около 40 милиона. Телефонният контакт между Западен и Източен Берлин, почти непознат през 1970 г., през 1988 г. достига 10 милиона обаждания годишно. Към края на осемдесетте години повечето източногерманци имат практически неограничен достъп до западногерманска телевизия; в действителност източногерманските власти дори стигат дотам, че полагат кабел в „долината на безпомощните“ около Дрезден (така наречена заради местните топографски препятствия за западногерманските телевизионни сигнали), с желанието да вярват, че ако източногерманците могат да гледат западногерманска телевизия у дома, те ще имат по-малко причини да искат разрешение за емиграция. Тези и други договорености, включително събирането на семействата и освобождаването на Запад на политически затворници, са в полза на Ostpolitik и отразяват нарастващото доверие на комунистите в западногерманската политика на „стабилност“ и „без изненади“. Разбира се, те отразяват и желанието на Източна Германия за международно признание и нарастващата ѝ нужда от дойч-марки, както ще видим по-нататък.

Въпреки трудностите при балансирането на конкуриращите се международни и вътрешни очаквания, Ostpolitik на едно поколение западногермански политици и ръководители очевидно е успешна, поне в определените ѝ граници. Тя възстановява Западна Германия като автономна международна сила със собствена политика и стратегия. С цената на известна неяснота и колебание по трудни въпроси тя постига истинско помирение със съседните държави, както германски, така и негермански. И то без да се откаже напълно от обещанието, което се дава във вътрешната политика, за евентуално обединение. „Обединението“ под каквато и да е форма обаче очевидно не е целта на Вили Бранд и неговите наследници. По думите на самия Бранд през 1988 г. обединението е Lebenslüge – „лъжата на живота“ – на Федералната република.

В края на осемдесетте години обединението дори не е политически въпрос. Според Гартън Аш социологическите проучвания, проведени през петдесетте и шестдесетте години, сочат, че до 45% от населението на Западна Германия е смятало, че обединението е „най-важният“ въпрос на деня; от средата на седемдесетте години нататък цифрата никога не надхвърля 1%. Когато през 1983 г. Християндемократическата партия и Християнсоциалният съюз потвърждават ангажимента си не само да запазят германския въпрос отворен, но и да бъдат „активно ангажирани“ с германското право на „единство в свободата“, те вече говорят до голяма степен по навик. Обединението може и да се случи в края на някаква дълга епоха на Ostpolitik, но не е задължително то да се превърне в неин основен момент. Напротив – западногерманските политици от всички партии постоянно повтарят желанието си да не провокират никакви трудности – политически или екзистенциални – за източния си съсед. През 1970 г. западногерманският свободен демократ Валтер Шел описва Ostpolitik като усилие за постигане на европейски ред, „в който равноправно да членуват страни с различни политически порядки и социални системи“; четиринадесет години по-късно Хайнрих Винделен, министър на междугерманските отношения в консервативната коалиция, обявява, че „нямаме намерение да вредим или дестабилизираме ГДР“. Така разпадането на ГДР през 1990 г. и мирното обединение на германската нация може да се приеме като щастлив, но до голяма степен непреднамерен постскриптум към внимателната дипломатическа работа на едно поколение.

За Тимъти Гартън Аш обаче историята и опитът на Ostpolitik пораждат сериозни проблеми. На първо място, в тази политика винаги е имало привкус на старомодната германска Realpolitik. Настояването за сътрудничество с комунистическите държави „въпреки различията в системата“ е самопротиворечиво – в много случаи самата комунистическа система възпрепятства ефективното сътрудничество, например при решаването на екологични проблеми. Това е и етично съмнително. То означава да се пренебрегва вътрешната политика на репресивните режими, за да се насърчават добри отношения с управляващите – Гартън Аш прави унищожителен портрет на западногерманското безразсъдство пред обявеното от Ярузелски военно положение в Полша.

Не само, че „мирът“ е предпочитан пред всяка друга цел,[5] но същото важи и за постоянното и все по-удобно сътрудничество на западногерманските лидери с техните източногермански колеги. През 1978 г. един западногермански политик социалист описва Збигнев Бжежински пред гостуващ източногермански комунистически сановник като „фанатичен полски националист“. Бьорн Енголм и Оскар Лафонтен, двама национални лидери на СДПГ, са цитирани да правят любопитни компрометиращи (и досега поверителни) изявления пред високопоставени източногерманци, когато посещават Запада. През 1987 г. Енголм определя вътрешната политика на ГДР като „историческа“, а през следващата година Лафонтен обещава да направи всичко възможно, за да се увери, че подкрепата на Западна Германия за източногерманските дисиденти ще бъде смекчена. „Социалдемократите“, казва той, „трябва да избягват всичко, което би означавало засилване на тези сили“.

Вярно е, че западните германци можеха да твърдят (макар и да не го казваха по онова време), че си имат работа с режими, които са фундаментално корумпирани, и че е необходим твърд подход, за да се постигне нещо. От 1963 г. ГДР е готова да продава затворници срещу пари в брой, като сумата зависи от „стойността“ и квалификацията на кандидата. До 1977 г., за да получи освобождаване на затворник от източногерманските затвори, Бон е трябвало да плати 95 847 германски марки, приблизително 43 000 долара. (Първоначално сумата е била определена на 96 000 германски марки, но според високопоставен източногермански служител, интервюиран от Гартън Аш, тя е била намалена със 153 германски марки, за да не изглежда като фиксиран откуп). През 1980-те години тарифата за събиране на едно семейство е 4500 DM на глава (изгодна цена – през 1983 г. Чаушеску е взимал по 8000 DM за всеки етнически германец, на когото е било разрешено да емигрира от Румъния).

Ако към тези хуманитарни „разходи“ се добавят и таксите, които ГДР събира за материални услуги – пътни такси, транзитни такси, поддържане на канализацията и събиране на боклука в Берлин и т.н., се оказва, че от първите неофициални усилия в началото на 60-те години за освобождаване на затворници и привилегии за пътуване на пенсионери и членове на семейства до последните плащания преди обединението, общите разходи на Западна Германия са приблизително 3,5 милиарда германски марки – за 34 000 „освободени“ затворници, две хиляди деца, събрани с родителите си, и 250 000 случая на „регламентирано“ събиране на семейства.

Гартън Аш изчислява, че общата сума на трансферите между държавите в Западна и Източна Германия през периода 1972-1989 г. е около 14 милиарда германски марки. В защита на това и на други плащания поддръжниците на западногерманската Ostpolitik твърдят, че допринасят за „реформата“ на ГДР и на други източноевропейски държави, като им отпускат кредити, предлагат им търговски привилегии (ГДР де факто е асоцииран член на Общия пазар по настояване на Бон) и намаляват напрежението. За Гартън Аш не е трудно да отхвърли това твърдение. По-голямата част от парите, които отиват в ГДР, или преминават в частни ръце, или отиват за закупуване на чуждестранни потребителски стоки, за да се предотврати вътрешното недоволство. Дипломацията на германските марки предоставя на комунистическите държави възможност за това, което Гартън Аш нарича „заместител на реформи“, т.е. начин да се избегне либерализацията. Последният комунистически министър-председател на Унгария открито потвърждава това. Според Миклош Немет заемът от Бон в размер на 1 млрд. марки, отпуснат през октомври 1987 г. и представян от западногерманските политици като принос към унгарската икономическа „реформа“, е бил обработен по този начин: „похарчихме две трети от него за лихви, а останалата част – за внос на потребителски стоки, за да облекчим впечатлението от икономическата криза“.

Тук имаме елегантен парадокс. Като наливат твърда валута в Източна Германия и обсипват тази държава с признание, внимание и подкрепа, западногерманските официални лица на практика закриват възможността за вътрешни реформи, включително реформи на замърсената и остаряла индустриална икономика. Чрез „откупуването“ на политически опоненти и затворници те лишават източногерманската опозиция от някои от потенциалните ѝ лидери. Чрез „изграждане на мостове“, побратимяване на градове, отдаване на почит и дистанциране от западната критика на вътрешните практики на Източна Германия те създават у ръководството на ГДР фалшиво чувство за стабилност и сигурност. Съответно, когато Горбачов започна да насърчава лидерите на сателитните партии да бъдат по-гъвкави и да подкрепят промените и иновациите, именно източногерманците бяха най-неотстъпчиви, най-убедени в правилността на собствената си позиция – и те бяха подкрепени в това мнение от очевидния си успех в получаването на отстъпки и ресурси от Бон. По този начин западногерманските привърженици на стабилността, помагайки за укрепването на ГДР, подпомагат, без да имат такова намерение, нейното разрушаване.

Гартън Аш отбелязва иронията в това, но критиката му отива по-далеч. Западногерманските публични фигури, особено тези от СДПГ, но и други, не само насърчават илюзиите сред номенклатурата на ГДР, но заблуждават и самите себе си. Просто като повтарят, че Ostpolitik води до намаляване на напрежението на изток, те започват да вярват в това. Обсебени от „мира“, „стабилността“ и „реда“,[6] те в крайна сметка споделят гледната точка на източните политици, с които правят бизнес. Влиятелният автор от СДПГ Петер Бендер, който през 1987 г. говори на партиен симпозиум за „Mitteleuropa [средна Европа]“, твърди, че „в желанието за разведряване имаме повече общо с Белград и Стокхолм, също и с Варшава и Източен Берлин, отколкото с Париж и Лондон“. Както се отбелязва в съветски доклад до Източногерманското политбюро през октомври 1984 г.: „Много аргументи, които преди това бяха представени от нас на представителите на ГСДП, сега бяха възприети от тях“. Или както Фолкер Рюе, критик на християндемократите, се изразява през септември 1989 г.: някои лидери на СДПГ са преминали от промяна чрез сближаване (Wandel durch Annäherung) към Wandel durch Anbiederung (промяна чрез подмазване).[7] 

Тук се намираме на несигурната граница между политическата илюзия и моралното объркване; за разлика от други западни граждани, западногерманците не са склонни да установяват връзки с опозиционните групи в Източна Европа или да ги подкрепят, тъй като се страхуват да не „разстроят“ режимите, с които сега споделят общи цели. През осемдесетте години посетителите на апартаментите на полските, чешките или унгарските дисиденти вероятно са се сблъсквали с британски философи, френски интелектуалци, италиански комунисти или американски активисти за човешки права. Немското присъствие обаче е рядкост, а посещенията на съчувстващи германски социалисти са почти нещо нечувано. Както отбелязва Вацлав Хавел в забележките си за Ostpolitik, отправени към германска аудитория през октомври 1989 г.: „Разбира се, тя означаваше първия проблясък на надежда за Европа без Студена война и желязна завеса; но в същото време – също така – тя неведнъж означаваше отказ от свободата, а оттам и от по-основното условие за всеки истински мир.“[8] 

Тези морални двусмислици на западногерманската Ostpolitik са в основата на разказа на Тимъти Гартън Аш, който се основава на специалната си осведоменост за това как изглеждат тези неща, когато се гледат от Полша, Чехословакия или Унгария. Те обясняват и заглавието на книгата му. Заради близкото минало на Германия нейните политици изпитват особено нежелание да изграждат външна политика или дори вътрешна политика около идеята за германския национален интерес. Оттук и акцентът върху Европа. От началото до края Ostpolitik е представяна като политика за Европа. Като пришива отново разделения Берлин и разделената Германия, като създава мрежи от човешки контакти напред и назад, през и около барикадите, Бон помага да се преодолее и разделението на Европа. Изграждайки търговски и други връзки с Изтока, според Хелмут Шмид, „Европа“ прави същото, което е правила от векове насам. „Европейците вярват, че търговията с близък съсед е нещо добро от политическа и психологическа гледна точка“. Както коментира Гартън Аш, „вместо ‚европейци‘ четете ‚германци‘“. Разбира се, в цялото това говорене за Европа има и тактическа цел – да се гарантира, че особено западноевропейците няма да се чувстват застрашени от германските начинания. Но според Гартън Аш официалното западногерманско мислене, както се разкрива от вътрешнополитическите документи, в крайна сметка само по себе си смесва двете категории.

Това, разбира се, не е уникална германска практика. Когато днес френските политици искат да прокарат специфично френски политики, независимо дали става дума за земеделски субсидии или за защита на френската култура от американски филми, те обикновено оформят исканията си в успокояващата реч на евро-разговорите.[9] Но в Германия корените са по-дълбоки. Неудобното Mittellage [Централно положение] на Германия, нейното разположение в центъра на Европа, насърчава идеята, че страната може да служи като отправна точка за целия континент или като „мост“ между Изтока и Запада – естествена дипломатическа цел за политици и държавници от Бисмарк до Шмид. В съответствие с тези опасения изменението на основния закон на германската конституция от 1992 г., когато заличава от целите на Федералната република целта за „отвореност към другите части на Германия“, я заменя с „осъществяване на обединена Европа“. И макар че би било пресилено да разглеждаме Ostpolitik като отзвук от усилията на Густав Щреземан през двадесетте години да преодолее последиците от Версайския договор чрез стабилно международно реабилитиране на Германия, историческите и геополитическите паралели не са съвсем без значение.

В този момент на централно- и източноевропейците може да бъде простено, че изразяват известни опасения. Докато 1989 г. потъва в миналото, спомените в Европа се замъгляват – Тимоти Гартън Аш не е първият, който отбелязва „забележителния трансформиращ ефект на обединението върху толкова много германски спомени“. Тяхната собствена страна е прясно обединена, но германските лидери твърде често се изкушават да забравят, че не са се стремили нито да обединят страната си, нито да свалят комунизма – необходимото условие за всяко обединение. А когато тези неща все пак се случиха, това не беше благодарение на Бон. На графиня Марион Дьонхоф може би може да бъде простено за твърдението ѝ от 1988 г., че „различията между … социалните системи не трябва да бъдат пречка“ за добрите отношения, тъй като някои от въпросните социални системи вече са изчезнали от историята. Но тя е само една от многото германски публични фигури, чиято версия за обединена Европа не отчита или отчита съвсем слабо възгледите на цяла класа европейци, които не са германци, които живеят неволно в една от тези социални системи и се опитват да ѝ се противопоставят отвътре. Много от източноевропейските дисиденти, които сега активно участват във възстановяването на собствените си страни, може би също се чувстват повече от малко разтревожени да разберат, че Германия отново вижда себе си като мост „между Запада и Изтока“, точно когато те с всички сили се опитват да станат и да останат част от самия „Запад“.

Те, както и други хора, може би си спомнят колко малко място заемат нуждите и страданията на негерманците на Изток в германския вариант на „европейска“ политика. Това не означава, че Федералната република не е била гостоприемна към нуждаещите се чужденци – напротив, само през 1992 г. там е имало 440 000 души, „търсещи убежище“. И докато през 1992 г. Великобритания намери място само за 4000 югославски бежанци, а Франция – за 1000, Германия прие близо четвърт милион. Но още от самото начало на Ostpolitik специално внимание и привилегии се отделят на Volksdeutsche – германците, които все още живеят отвъд границите на Германия, на изток или на юг. Тези хора, определяни по семеен или етнически произход, получават пълноправно гражданство, ако могат да достигнат Федералната република. Не е чудно, че стотици хиляди жители на Украйна, Русия, Румъния, Унгария и други страни внезапно преоткриват германския си произход, който с огромни усилия са отричали през предходния половин век. По думите на Гартън Аш „германците в Полша се размножиха като реликви от истинския кръст“. През 1989 г. броят на завръщащите се германски изселници, пристигащи „у дома“ от Изтока, достига 377 000 души. По този начин има много хора, които се възползваха от този подход към „сплитането“ на Европа. Но има и много повече хора, които почувстваха, че вече има две различни класи „европейци“, поне в Централна и Източна Европа: Германците и останалите.

Като ръководство по тези въпроси книгата на Тимъти Гартън Аш е навременна и мъдра. Той е внимателен и балансиран в използването на официални и неофициални документи, като отчита рисковете от това да се разчита твърде много на непълните и частично налични материали от източниците на Изтока.[10] Само в редки случаи дълбоката му лична симпатия и ангажираност с централноевропейската опозиция от осемдесетте години прелива в оттенък на неприязън към по-очебийните форми на „междусистемно“ сътрудничество. Той може би е малко виновен за това, че използва ретроспекцията в своя полза. Знаейки, че комунизмът рухна, лесно можем да забравим, че не толкова отдавна имаше време, когато подобен изход изглеждаше малко вероятен, а обединението на Германия – абсурдна идея. При такива обстоятелства компромисът с „реално съществуващите режими“ и стратегията на „постепенна стабилност“ може и да не са били морално достойни, но не са били напълно нереалистични, като се имат предвид целите, които самият той поставя пред западногерманската политика.

Заключенията му обаче изглеждат почти неоспорими. Политиците и авторите, които се позовават на 1989 г. и след нея като основание да подминат с лека ръка казаното и направеното преди това, не само потъпкват миналото, но и спомагат за провалянето на бъдещето. През 1992 г. новият германски външен министър Клаус Кинкел вече прави увертюри към Пекин, говорейки за необходимостта от „отдавна закъсняла нормализация“. Ако германците, заключава Гартън Аш, искат да допринесат реално за преустройството на Европа, би било добре да мислят по-чувствително не само за такива зловещи абстракции като „нормализация“, но и за истинското значение и интереси на една Европа, на много Европи, чиито нужди не винаги могат да бъдат смесвани с тези на Германия, но чието бъдеще, за добро или лошо, ще бъде оформено в голяма степен от германската политика и действия. Защото, предполага той, централноевропейският проблем отново е на път да се превърне в централният европейски проблем.[11] 

Комбинацията от „скептицизъм и надежда“, с която Гартън Аш завършва книгата си, би била по-убедителна, ако скептицизмът беше насочен не само към перспективите за преосмисляне на германската политика, но и към самата европейска предпоставка. Характерно за централноевропейското политическо мислене днес е, че то продължава да вярва в идеята за европейска общност. Тази вяра е подложена на тежко изпитание от егоистичния отговор на водещите членове на съществуващата Европейска общност (сега „Европейски съюз“) на нуждите и страховете на източните ѝ съседи. Маастрихт и съпътстващите го Шенгенски споразумения за „отворени граници“ в рамките на Европейската общност вече имат предвидения ефект: във Франция, Германия и другаде „свободното движение на стоки и хора“ между страните членки става политически приемливо чрез затваряне на портите към ЕО. Ако французите трябва да позволят на германците да се разхождат безконтролно през общата им граница, те искат да са сигурни, че германците не допускат поляци, чехи и други на източната си граница.

Но дори в самата Западна Европа националните и регионалните настроения и разделения през последните години по-скоро се засилват, отколкото намаляват. Все още се говори много за „Европа“, всъщност повече от всякога. Германия не е единствената, а само най-важната държава, която се отъждествява с Европа, когато това отговаря на нейните нужди. Но всяка честна оценка на перспективите пред някогашния разделен континент трябва да започне с признанието, че не само германците са си разказвали утешителни истории през последния четвърт век. Всички ние в някаква степен се занимавахме с илюзията, че се появява една благосклонно обединена Европа, илюзия, чиято морална и институционална надеждност зависеше повече, отколкото някой си даваше сметка, от това да не я подлагаме на изпитание. Откакто падна Стената, вече не можем да обсъждаме с такова оптимистично спокойствие идеята, че някаква вдъхновена бъдеща Европа ще се притече на помощ на сегашната, с всичките ѝ грешки и недостатъци. Трябва поне да се запитаме дали Бисмарк не е бил наполовина прав: „qui parle Europe a tort. Notion géographique. [Който говори за Европа, греши. Това е само географско понятие]

 

[1] Конрад Аденауер е бил кмет на Кьолн. Според Арнулф Баринг Аденауер мисли за Европа „от Кьолн нататък“ – за разлика от Бисмарк, който, по думите на Фридрих Науман, „мисли за Европа от Прусия нататък“. Арнулф Баринг, Im Anfang war Adenauer. Die Entstehung der Kanzlerdemokratie (Munich: Deutscher Taschenbuch, 1971), цитиран от Гартън Аш на стр. 67.

[2] На 13 декември 1981 г., в деня на обявяването на военното положение в Полша, Шмидт е в ГДР, където провежда „разговори на високо равнище“ с Ерих Хонекер и е донякъде обезпокоен от „дестабилизиращото“ въздействие на събитията на изток. Относно дебата за ракетите в германската вътрешна политика виж Jeffrey Herf, War by Other Means: Soviet Power, West German Resistance and the Battle of the Euromissiles (Free Press, 1991 г.).

[3] В съответствие с отдавна установената по тези въпроси европейска практика никой не пита поляците за тяхното мнение.

[4] Нарастващата увереност на ГДР в собствената ѝ идентичност като обособена и легитимна германска държава със собствено бъдеще е една от темите, разгледани в по-ранна книга на Гартън Аш, „Und willst Du nicht mein Bruder seinDie DDR heute (Reinbek: Rowohlt, 1981).

[5] Според Егон Бар през януари 1982 г. германците са се отказали от претенциите си за национално единство в името на мира, а поляците просто трябва да се откажат от претенциите си за свобода в името на същия „най-висш приоритет“. Гартън Аш коментира: „Така че състоянието на война в Полша беше необходимо, за да се запази състоянието на мир в света.“ Бар е цитиран на страница 290 от разглежданата книга.

[6] Предсказуемо, но уместно, Гартън Аш цитира известното предупреждение на [героинята на Томас Ман] Клавдия Шохат към Ханс Касторп и неговите сънародници: „Vous aimez l'ordre mieux que la liberté. Toute l'Europe le sait. [Вие обичате реда повече от свободата. Цяла Европа го знае]“ Томас Ман, Вълшебната планина (London: Penguin Books, 1973), стр. 334.

[7] Rühe е цитиран на страница 329. Петер Бендер е ранен привърженик на Ostpolitik; сред трудовете му са Offensive Entspannung: (Köln: Kiepenheuer and Witsch, 1964) и Das Ende des ideologischen Zeitalters: die Europaisierung Europas (Berlin: Severin and Siedler, 1981).

[8] Пълният текст на речта на Хавел „Дума за думите“, която той не успя да произнесе лично, може да бъде намерен в книгата „Вацлав Хавел, Отворени писма“: Избрана проза, 1965-1990 (Knopf, 1991), стр. 377-390. Вж. също New York Review, 18 януари 1990 г.

[9] Като особено ярък пример за това виж статията на Жан-Кристоф Камбаделис и Пиер Московиси „Les sept travaux du PS“ в Le Monde, 21 октомври 1993 г., стр. 2.

[10] Една от очевидните трудности се състои в изкушението на източногерманците да изтъкват значението на западногерманските си контакти и получените от тях услуги, когато докладват както един на друг, така и на Москва. Но Гартън Аш е балансирал това с противоположната тенденция на днешните западногермански политици да подценяват степента на контактите си с ГДР и услугите, които те са предоставяли. Балансираната преценка, която се получава в резултат на сравняването на тези асиметрични източници, както в съвременните документи, така и в по-късните спомени, изглежда е най-близко до истината за известно време.

[11] Поне в едно отношение централноевропейският въпрос отново е и германски въпрос. Някои германски критици, особено Гюнтер Грас, твърдят, че егоцентричният аморализъм на западногерманската политическа култура, съчетан с късоглед ентусиазъм за незаслужено обединение, трябва да поеме голяма част от вината за вълната от жестоки престъпления срещу чужденци и малцинства, която заля Федералната република през последните две години. Виж Гюнтер Грас, „За загубата“ в Robert Livingston  и Volkmar Sander, редактори, The Future of German Democracy (Continuum, 1993), стр. 147-156; виж също „Кратка реч на един космополит без корен“ в Günter Grass, Two States-One Nation? (Harcourt Brace, 1990), стр. 1-8.

 

Източник