1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

 

2022 05 Putin Lenin

 

Когато руската армия за първи път започнала да обстрелва Лукашивка, село в Северна Украйна, десетки жители се скрили в мазето на семейство Хорбоносови. Деца, бременни жени, приковани на легло пенсионери и самите Хорбоносови се спуснали долу, под семейната прасковена градина и зеленчуковите ниви, и започнали да чакат. В продължение на 10 дни те слушали как снарядите свистят и се разбиват над главите им по няколко пъти на час. Бомбардировките оставили огромни кратери в земята, изпепелили колата на Хорбоносови и разрушили покрива на къщата им. Накрая, на 9 март, те чули звука от тежко въоръжение и танкове, които навлезли в селото: Руската армия превзела Лукашивка.

Войниците заповядали на ужасените селяни да излязат на повърхността, а след това хвърлили в мазето граната, като предпазна мярка срещу евентуално укриващи се украински войници. Хорбоносови – Ирина, на 55, Сергей, на 59, и 25-годишният им син Никита – прекарали следващата нощ в мазето на съседите, но там било толкова мокро и студено, че се върнали в своето. При пристигането си те открили, че вътре вече живеят петима руски войници.

„А сега къде да отидем?“ попитала Ирина. „Та това е нашият дом.“ Войниците им казали, че могат да се върнат у дома – всички можели да живеят там заедно. И така Хорбоносови се преместили обратно.

Те още не знаели, че ще прекарат около три седмици с тези петима руски войници, ще се хранят заедно, ще се разхождат заедно, ще говорят заедно. Руските войници правели безсмислени декларации за мисията си и задавали тревожно елементарни въпроси за Украйна, но заедно с това предлагали прозрения относно собствената си мотивация и морал. Хорбоносови отвръщали на твърденията им, крещели им гневно, но и пиели заедно с тях, използвайки тази мярка за доверие, за да разберат на какво се гради разбирането на руснаците за войната на Владимир Путин.

В продължение на тези няколко седмици, за които Хорбоносови разказваха на мен и на моя колега Андрий Бащовий, избата в Лукашивка се превърнала в микрокосмос на пропагандния фронт на войната. От едната страна били руснаците, които повтаряли до безкрайност лъжите, с които били захранвани преди нападението, а от другата – украинците, които се чудели как домът им може да бъде унищожен от агресори, водени от пълна измислица.

И все пак, след като се срещнах с Хорбоносови, а през същата седмица и с лидера на страната им, президента Володимир Зеленски, бях поразен от това колко ясно преживяното от семейството дава информация и за въпроса, който преследва много политици, служители, журналисти и активисти в Украйна и в чужбина, които отчаяно се опитват да сложат край на тази война: Как да бъдат убедени руснаците, които са били захранвани с безкрайни лъжи, да се откажат от подкрепата си за инвазията на Путин в Украйна?

Отначало Хорбоносови се страхували да говорят с руските си съжители. Войниците, от своя страна, винаги държали оръжията си наблизо и рядко излизали от мазето, освен ако не било по служба, страхувайки се, също като домакините си, от артилерийския обстрел, докато украинската и руската армия се сражавали за района около близкия град Чернигов.

След няколко дни обаче двете групи започнали да се опознават, като първоначално обсъждали неутрални теми като храна и популярни украински рецепти. Хорбоносови научили, че петимата войници са военни механици. Сред тях бил и капитан, най-младият от групата на 31 години. Други трима били на около 40 години – двама от тях вече служили в Сирия; лицето на единия било обгорено, когато превозното средство, в което се намирал, попаднало на мина по пътя към Лукашивка, и той ругаел, докато разтривал лицето си с мехлем. И четиримата били от Сибир. Петият също бил на около 40 години, татарин – етническа група със собствена голяма република в централна Русия. Другите намирали за досадни непрестанните татарски мелодии и му се подигравали за привидното малодушие, защото винаги се оказвало, че той пръв се вмъква в мазето, когато започне артилерийският обстрел.

Отначало капитанът разпалено повтарял кремълската пропаганда: той и сънародниците му били в Украйна, за да спасяват хора като Хорбоносови, казвал той; руските войници се биели не с украинците, а с американците; това не било война, а по-скоро „специална операция“. А след като тя приключела, всички щели да живеят щастливо под властта на Путин.

Ирина му отвръщала. Тя не се нуждае от спасяване, казвала му. В Лукашивка, нито където и да било в Украйна, няма американски войници или бази. А самата тя не иска да живее под властта на Путин. Когато капитанът споменал, че са му казали, че на украинците е забранено да говорят на руски, тя му отвърнала, че могат да говорят на какъвто език пожелаят. (Самият аз разговарях с Хорбоносови на руски.)

Постепенно той започнал да се изчерпва, сблъсквайки се не само с протестите на Ирина, но и с мрачните факти от войната. В първите дни на конфликта бил бодър и вярвал, че завоеванието е неизбежно. Втурвал се в мазето и заявявал: „Киев е обкръжен! Чернигов е на път да падне!“ Но когато седмиците минавали и нито Киев, нито Чернигов паднали, настроението му се влошило. В един момент, разказа ми Сергей, му се наложило да покаже на капитана къде на картата се намира Киев и руснакът с изненада научил, че той не е някъде наблизо, както предполагал, а на близо 100 километра.

Другите войници били по-малко пламенни от своя капитан. Двама от тях се отдавали на доста отявлен цинизъм, без да се доверяват особено на докладите или информацията от руска или украинска страна. Онзи с изгореното лице бил също толкова пламенен противник на Путин, колкото капитанът бил негов фен. Той открито ругаел президента, наричайки го козел. Никога не бил гласувал за партията на Путин.

Постепенно между двете страни се изградило някакво доверие. Една нощ пиян руски старши сержант обикалял из Лукашивка, облечен в кожено палто и значка на СССР, заплашвайки, че ще убива местните жители като отмъщение за убитите си другари. Бил прекалено пиян, за да изпълни заплахата си, но инцидентът не бил изолиран: по-младите войници пиели и се дрогирали, крещейки на украинците, че всички те трябва да бъдат „наказани“. Хорбоносови рядко излизали извън овощната си градина. Чувствали се по-сигурни в мазето си, заедно с петимата „свои“ войници.

Когато руснаците излизали от мазето, за да пийнат или да изпушат по цигара, те канели Сергей да се присъедини към тях. Групата разреждала спирт с малко вода, а Сергей свивал цигари от вестникарски изрезки. Разговорите им ставали все по-откровени. „Какво правите тук?“ питал понякога Сергей. „Какъв е смисълът на тази война?“ Обезверени, руснаците отговаряли, че са дошли, очаквайки не битка, а празник. Един от тях казал, че са дошли „за марша на победата в Киев“.

Ниският морал на войниците, техният цинизъм и недоверие донякъде не са изненадващи. Прочутата пропагандна система на Путин винаги е била насочена не толкова към разпалване на ентусиазъм, колкото към разпространяване на съмнения и несигурност, към разпръскване на толкова много версии на „истината“, че хората да се чувстват изгубени и да се обръщат към авторитарния лидер, който да ги преведе през мъглата. Във вътрешнополитически контекст тази тактика има смисъл: Те държат хората пасивни, несигурни в това, което наистина се случва. Но те бързо достигат границите си, когато бихте искали да насочите страната към яростния ентусиазъм, необходим за воденето на война.

Живях и работих като телевизионен продуцент и режисьор на документални филми в Русия по време на първите два мандата на Путин като президент – от 2000 до 2008 г. Както ми каза още тогава един от путинските специалисти, Кремъл винаги е имал проблем с мотивацията на хората. Когато е трябвало да се организира проправителствена демонстрация, чиновниците са били принудени да наемат държавни служители и да плащат на статисти. Забележително е, че въпреки необузданата цензура, хиляди хора бяха затворени за протести срещу войната. При цялата предполагаема вътрешна подкрепа, която Кремъл заявява за инвазията, по улиците на руските градове не е имало масови демонстрации в подкрепа на действията на правителството.

Дори за големия брой руснаци, които вярват в конспиративните теории – че страната им е заплашена от САЩ, че Русия заслужава империя – си остава въпросът дали Кремъл е достатъчно компетентен, за да преследва подобни амбиции. Колкото по-дълго се проточва войната, толкова повече въпроси ще се появяват за това дали Кремъл знае какво прави. Хора като офицера, който е живял с Хорбоносови, постепенно ще започнат да се съмняват на какво е способна страната, когато се сблъска с реалността.

Има и други признаци, които показват, че руснаците не са напълно убедени в разказа на Кремъл. Напоследък някои от водещите търсения в руското интернет пространство са свързани с местонахождението на министъра на отбраната Сергей Шойгу, който мистериозно изчезна за известно време, след като бе смятан за отговорен за злополуките на фронта. Други топ търсения са свързани с жестокостите, за които се твърди, че са извършени от руските сили при изтеглянето им от Буча, край Киев. Изследователи от независимия институт „Лаборатория за обществена социология“ са провели 134 задълбочени интервюта с руснаци, при които са установили, че дори онези, които вярват на основната идея, че страната им е обградена от врагове и че войната в Украйна е по вина на НАТО, все пак се съмняват в очевидните доказателства, предоставени от Москва. Един от изследователите, провели проучването, Наталия Савелиева, заключава: „Има много хора, чиито нагласи се колебаят между подкрепата и противопоставянето … Те не разбират причините за инвазията, а вместо това повтарят мненията, които са чули от други. Те съобщават за объркване в условията на ‚информационна война‘, водена от всички участващи страни, и ‚пропаганда‘, идваща и от двете страни.“

Проучванията на общественото мнение в условията на диктатура са съмнителна дейност дори и в най-добрите времена. Колко откровени могат да бъдат хората, когато дори използването на думата „война“ носи потенциална присъда от 15 години затвор? И все пак данните сочат, че моралът е нисък не само сред войниците като тези, които са останали със семейство Хорбоносови, но и сред обикновените руснаци. Непосредствено след началото на инвазията разпространеното сред малка група учени изследване, което получих, показа, че макар и почти половината от анкетираните в национално представително проучване да подкрепят „специалната операция“ на Путин, емоциите, които изпитват, са повърхностни – надежда и гордост. За разлика от тях, около една пета от тези, които се противопоставят на войната, изпитват много по-дълбоки чувства, като срам, вина, гняв и възмущение. Около една четвърт са заявили, че нямат категорично мнение или подкрепят войната с резерви, но въпреки това заявяват, че изпитват тъга.

Изглежда, че пропагандната стратегия на Путин е по-уязвима, отколкото изглежда на пръв поглед.

С напредването на седмиците семейство Хорбоносови започнали да чувстват, че руските войници малко по малко разбират колко ненужни вреди са нанесли.

Домът на Хорбоносови – къща, която те са строили в продължение на 30 години – е напълно разрушен; библиотеката им е горяла в продължение на два дни, преди да се срине в отломки. Когато Ирина не можела да издържи повече, започвала да плаче и да крещи на войниците в тъмнината на мазето: „Имахме всичко! Какво търсите тук?“ Руснаците само седели в тъмното и мълчали.

Една сутрин тя ги взела със себе си, за да събират диви билки за чай. Докато минавали сред остатъците от живота на Хорбоносови, войниците се извинили за цялата разруха, която били донесли със себе си. Би било толкова по-добре, казал един от тях, ако някой ден Хорбоносови биха могли да им дойдат на гости. Сергей се разгневил. „Дойдохте тук, за да ме убиете и да разрушите дома ми – казал той, – и след всичко това ще трябва отново да бъдем приятели? Можем да бъдем само врагове.“ Руснаците отново се извинили и скоро всички започнали да говорят, че войната е безсмислена. Те дори започнали да я наричат война.

Семейство Хорбоносови е получило необичайно близка представа за мотивите на руснаците. Когато попитах Сергей какво според него ги мотивира, той беше категоричен. Войниците, каза той, са били движени не от национална гордост или експанзионистичен устрем, а от парите.

Всички войници казвали, че имат дългове – ипотеки, заеми, медицински сметки – и се нуждаели от заплатите си в армията. Дори и тези заплати не били достатъчни. Тяхната работа като механици е да ремонтират танкове, но уменията им позволяват и да ги разглобяват. По време на паузите в обстрела те намирали повредени или унищожени руски превозни средства и претопявали платки със златни кабели. Всяка платка им носела по 15 000 рубли или около 200 долара.

Други руски войници не са толкова изобретателни. В деня, в който руската армия напуснала селото, много от тях заграбили всичко, до което успели да се доберат. Танковете им били натоварени с матраци и куфари; бронираните им автомобили били натъпкани с чаршафи, играчки, перални машини. (Когато татарският войник дошъл да се сбогува, казал на Сергей, че скоро ще се пенсионира, и обещал да изпрати на Хорбоносови част от пенсията си.)

На пръв поглед руските официални лица може и да превъзнасят новия модел на „прекрасна изолация“ на Путин, твърдейки, че на народа не му пука за санкциите, че не се нуждаят от никакви други държави, че Русия е своя собствена цивилизация. Но поведението на Русия показва друго: спомнете си за наплива от хора, които се бяха втурнали към магазините на IKEA, преди шведската мебелна верига да затвори магазините си в страната, или за широко разпространеното използване на виртуални частни мрежи и огледални сайтове за ползване на Instagram и Netflix.

Икономистите правят разлика между заявени предпочитания – това, което хората казват, че искат, и разкрити предпочитания – онова, което действията им показват, че те искат в действителност. Руснаците може и да твърдят, че не се нуждаят от Запада, но в крайна сметка стоките, които руските войници така охотно разграбват в Украйна, са до голяма степен от западно производство.

Малко хора мислят за това как да привлекат руската аудитория, колкото го прави Володимир Зеленски. Той е толкова успешен благодарение на съпричастността и намирането на общ език с аудиторията. Преди това го е правил като актьор, комик и сатирик в скеч-шоу. Срещнах се с него заедно с Джефри Голдбърг и Ан Епълбаум, за да го интервюирам за The Atlantic, и когато му казах, че съм роден в Киев, той ме заговори, без да прекъсва директния контакт очи в очи – беше намерил общ език с мен. Това е нещо ключово за комуникационната му стратегия на всички нива, както с отделни хора, така и с цели държави. Всеки път, когато се обръща към законодателния орган на друга държава, той и екипът му проучват нейната история, за да намерят допирни точки с това, което Украйна преживява в момента: За Великобритания това е Блицкрига [светкавичната война на Германия], а за САЩ – 11 септември.

Още от самото начало на инвазията той се опитва да се обърне директно към руснаците, като казва, че знае, че сред тях има добри хора. Разбира се, каза той в интервюто ни, винаги е имало руснаци, които не са смятали, че Украйна е истинска държава, но е имало и много други, които са я приемали като такава, и които с удоволствие са посещавали Украйна. Трудността, продължи той, била в това, че тази втора група вече не отговаряла на обажданията му. Извън тесния кръг на руските демократи в изгнание, неговите призиви и тези на други украинци изглежда не достигат хората. Проучванията на общественото мнение, колкото и да са проблематични, показват, че в Русия има огромна подкрепа за инвазията, а разказите на украинци, които се обаждат на роднините си в Русия, за да им разкажат за войната, са отчайващи – повечето от тях изглежда отхвърлят доказателствата, предоставени от собствените им роднини. Русия се намира в „информационен бункер“, каза ни Зеленски – и този бункер е колкото психологически, толкова и технологичен.

„Руснаците“, обясни ни Зеленски, „се страхуват да признаят вината си. Как се работи с това? Те трябва да се научат да приемат истината.“ Той описа три стъпки, необходими за това: промяна на информационната среда; политически елит, който признава вината си за агресията; и накрая, обикновените хора сами да поемат отговорност.

Отхвърлянето на отговорността е голямата мания на Кремъл. На Русия не е бил оставен „друг избор“, освен да започне своята „специална операция“ в Украйна, заяви наскоро Путин. Ролята на културата, медиите, образованието и съдилищата ще бъде да променят това. Но тези процеси изискват време. В края на Втората световна война повечето германци се възприемали себе си не като виновници, а като жертви – и то от две страни, първо на нацисткото ръководство, а след това и на съюзническите бомбардировки. Това е започнало да се променя едва по време на процеса за военни престъпления в Нюрнберг, който разкри пълния ужас на Холокоста, а след това и в резултат на десетилетията на културни и образователни интервенции.

Ситуацията в мазето на Хорбоносови е била уникална. На руснаците рядко се налага да се сблъскват с реалността или с нейните жертви толкова директно. Но опитът на Хорбоносови показва една възможна стратегия за ангажиране на руския народ – а също и за ускоряване на края на войните на Путин.

Звучи противоречиво, но войната не е непременно темата, върху която трябва да се съсредоточим. Вместо това истински важни в тези опити за диалог са въпросите, които засягат живота на руснаците и определят поведението им – ипотеките, медицината, училищата, бъдещето на децата им и желанието им да бъдат част от широкия свят.

За да работи системата му, Путин зависи от милиони хора, сред тях лекари, войници, учени и полицаи, които трябва да бъдат мотивирани и да действат заедно. Тази мотивация те засмукват от системата. Не е ясно дали Путин разполага с необходимите репресивни механизми, за да управлява единствено чрез страх: затворите вече са пълни. Краят на играта в Русия не включва нищо толкова драматично като смяна на режима, да не говорим пък за революция. Всичко, от което има нужда, е хората да оттеглят подкрепата си, защото виждат, че правителството вече не е компетентно и не действа в техен интерес. (Нещо подобно се случи в Съветския съюз в средата на 80-те години: Системата се срина, тъй като хората се отказаха от нея, което доведе до промяна на курса сред елита. Тогава усещането за безнадеждност беше катализирано от безсмислената война в Афганистан. Днес Украйна може да изиграе аналогична роля.)

Продемократичните медии и комуникации – от независими руски източници, от Запада или от Украйна – могат да ускорят този процес. Въпреки забраните на уебсайтовете и някои платформи за социални медии, техническите средства за взаимодействие с руския народ са на разположение: радио, канали на Telegram, сателитна телевизия, групи за защитени съобщения, огледални сайтове и VPN.

Руските държавни медии сега излъчват тотална политическа пропаганда, което винаги е катастрофално решение, що се отнася до съдържанието на посланията. Руснаците скоро ще започнат да търсят алтернативни източници. Подобно търсене предлага възможности за подкрепа на неконвенционални източници.

Подкрепата за независимите руски медии (които в момента се намират до голяма степен в изгнание) е жизненоважна. В миналото тези медии и организации обикновено се обръщаха към една вече продемократична аудитория. Днес те трябва да бъдат насърчавани да ангажират групи извън либералния балон, които имат свои собствени приоритети.

Трябва да се вземат предвид не само програмите и аудиториите, но и жанровете. Всички знаем как Кремъл води своята външна информационна война, използвайки ферми за тролове, държавни медии, разпространяващи конспирации, и злонравни служители, които омаловажават и обиждат всеки, който се осмели да ги критикува. Усилията на демократичните правителства да достигнат обикновените руснаци трябва да бъдат напълно различни. Помислете за онлайн-зали с участието на обикновени руснаци, където западни знаменитости, които имат големи руски фенови бази, като Арнолд Шварценегер (чийто неотдавнашен видеопризив към руските му фенове събра милиони гледания), им представят една различна Русия. Помислете за отговарящи медии, където руснаците могат да поискат подробности за случващото се на фронта и да получат отговори, основани на доказателства. Помислете за онлайн форуми, където лекарите обсъждат как обикновените хора могат да се справят с надвисналата руска здравна криза, или за канали в YouTube, където психолози се занимават с психическия стрес, който руснаците изпитват.

* * *

Обратно в Лукашивка Ирина Хорбоносова ми разказа как понякога се чувства – странно, но факт – като човек с късмет. Нейното село е било пощадено от най-тежките зверства, които се случваха, докато силите на Путин се изтегляха от Киев и Чернигов. Да, каза тя, домът ѝ е превърнат в развалини и всичко, за което двамата със Сергей са работили през целия си живот, е изчезнало, но е можело да бъде и далеч по-лошо.

Докато пътувах обратно към Киев, се замислих за нейната история и за това, което Зеленски ни беше разказал дни по-рано. Ирина сякаш вярваше, че всичко, което е направила, е да оцелее, но в действителност тя и семейството ѝ бяха направили много повече. Зеленски, чрез безкрайното си търсене на съпричастност, и Хорбоносови, чрез забележителния диалог с руските си врагове, ни показват как тази война може да бъде приключена.

 

Източник