1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2022 04 UKR Putin 3

 

През 1996 г., годината, в която Владимир Путин се премести от Санкт Петербург в Москва, за да заеме пост в Кремъл на Борис Елцин, правителственият вестник „Российская газета“ зададе на читателите си един водещ въпрос: „Съгласни ли сте, че сме имали достатъчно демокрация, не сме се адаптирали към нея и сега е време да затегнем гайките?“ Вестникът създаде гореща телефонна линия и предложи равностойността на две хиляди долара на всеки обадил се, който може да измисли нова „обединяваща национална идея“. Упражнението отразяваше една обедняла, деморализирана и изпаднала в безпътица страна.

Приблизително по същото време Елцин събра комисия от учени и политици, която да формулира нова „национална идея“. Може би вестникарският конкурс би могъл да подхрани този процес. Но усилията не стигнаха до никъде. Елцин не успя да даде тласък на демократичните идеали, а политическият оптимизъм от периода между 1989 и 1991 г. за повечето руснаци вече беше само горчив спомен. Мрежата за социална сигурност от съветската епоха беше разрушена. На хората им беше омръзнало да гледат през витрините на магазините лъскави вносни стоки, докато на група олигарси беше позволено да изкупуват най-ценните държавни предприятия в страната за жълти стотинки. Елцин спечели преизбирането си, побеждавайки кандидата на комунистите Генадий Зюганов, но само благодарение на онези олигарси, които с цел самосъхранение го финансираха и му помагаха да прикрива изтощението и алкохолизма си. В края на 90-те години демокрацията, (демократия), беше наречена дермократия, тоест лайнокрация. Подкрепата за Елцин спадна до едноцифрено число.

Същите интелектуалци, които мечтаеха за свобода на словото, върховенство на закона и общо движение към либерална демокрация, сега изпитваха остро чувство на провал. „Няма никакво усещане за това, какво всъщност представлява тази нова страна, Русия“, каза по онова време Андрей Зорин, виден историк на културата, сравнявайки угнетената руска атмосфера с просветителското брожение, съпътствало раждането на Съединените щати и републиканска Франция. „Последните четири или пет години в Русия не доведоха до почти нищо друго освен чиста истерия.“

През 1999 г. Путин дойде на власт, рекламиран не като човек на идеологията, а като фигура с крепко здраве и управленска компетентност. В действителност той беше човек на КГБ, обучен да гледа на Запада, особено на САЩ, като на свой враг и да вижда навсякъде заговорници, които се опитват да отслабят и унижат Русия. Той не създаде комитети, които да разработят национална идея; не откри гореща линия. С течение на времето той установи персоналистичен режим, изграден около неговото покровителство и абсолютна власт. А националната идентичност, която той помогна да бъде прокламирана – либертарианска, имперска, възмутена от Запада – изигра съществена роля в бруталното му нахлуване в Украйна.

За да създаде атрибутите на тази руска идентичност, Путин се възползва от съществуващите направления на реакционната мисъл. Макар че повечето наблюдатели обръщаха по-голямо внимание на интелектуалния и политически завой към Запада в края на осемдесетте и деветдесетте години, много руски мислители, публикации и институции черпеха вдъхновение от далеч по-различни източници. Вестници като День и Завтра (Утре) публикуваха дълги статии за пагубното влияние на американската културна и политическа власт. Различни учени възхваляваха достойнствата на „силната ръка“, пример за която бяха репресивни руски царе Александър III и Николай I или чуждестранни автократи като Аугусто Пиночет. А един ексцентричен философ на име Александър Дугин публикуваше неофашистки апокалиптични трудове за вечната битка между „морската сила“ на Запада и „сухопътната сила“ на Евразия и намираше благосклонна аудитория сред руските политически, военни и разузнавателни кръгове.

Още от първите години на управлението си Путин беше обсебен от възстановяването на руската мощ в света и от позиционирането на службите за сигурност като единствена институция за вътрешен контрол. Разширяването на НАТО и бомбардировките на Белград, Ирак и Либия усилиха подозрителността му към Запада и обръщането му навътре. Освен това той все по-силно започна да осъзнава значението на символите и традиционните институции, които могат да обединят обикновените хора и да помогнат за определянето на особеностите на новата руска изключителност. Той възстанови стария съветски химн с осъвременен текст. Казваше на интервюиращите го и на посетителите, че е православен вярващ, и не направи нищо, за да разсее слуховете, че си е взел духовен водач на име Тихон Шевкунов. Отец Тихон, който се е снимал във филми и ръководи уебсайта Pravoslavie.ru., отрече да има забележимо влияние върху Путин („Аз не съм кардинал Ришельо!“), но даде да се разбере, че е консервативен националист, който вярва в „особения път“ на Русия.

През 2004 г., когато Украйна беше в разгара на своята Оранжева революция, Путин не само призова своите служби за сигурност да се борят срещу устрема на Киев към Запада; той увеличи интензивността на своята концепция за имперска идеология. Започна да говори с одобрение за такива консервативни емигрантски мислители като Николай Бердяев и Иван Ильин, които вярваха във възвишената съдба на Русия и изкуствеността на Украйна. В случай че някой беше пропуснал посланието, Кремъл разпространяваше подходящи материали за четене сред областните управители и бюрократите.

През 2007 г., годината, в която Путин произнесе прочутата си реч срещу Запада, в Мюнхен той посети един писател и мислител, който някога е бил смятан за най-големия враг на съветската държава: Александър Солженицин. Подобно на Путин, Солженицин вярваше, че Русия и Украйна са неразривно свързани, и Путин се опита да използва моралния авторитет на Солженицин, за да подчертае собственото си пренебрежение към украинската независимост. Това, което той удобно пренебрегна, беше настояването на Солженицин през 1991 г., че ако украинците решат да тръгнат по свой собствен път – както те го направиха с деветдесет процента от гласовете – той ще ги „поздрави сърдечно“. („Ние винаги ще бъдем съседи. Нека бъдем добри съседи.“)

През 2012 г., когато Путин се върна на президентския пост, вниманието му към ясно изразените консервативни ценности се задълбочи. Той се разправи с инакомислещите, очерняйки ги като „предатели“, подкрепяна от Америка „пета колона“. Окупира Крим и нахлу в Източна Украйна. Визията му за Москва като център на антилиберални идеи и евразийска власт се засили. По време на пандемията той рядко се срещаше лично със съветниците си, но според политическия анализатор Михаил Зигар в продължение на дни е разговарял във вилата си с Юрий Ковалчук, медиен барон и най-голям акционер в банка „Россия“, който споделя месианската му визия и охолния му начин на живот. През последните години Путин дори успя да изнесе своята специфична марка нелиберализъм, наред с други, в Националния фронт във Франция, Британската национална партия, движението Йоббик в Унгария, „Златна зора“ в Гърция и дясното крило на Републиканската партия. Както наскоро се изрази идеологът на Доналд Тръмп, Стив Банън, „Украйна дори не е държава“.

Опустошението на Мариупол и други украински градове подсказва, че във вярата на Путин няма особено много милост или скромност. Според журналистката Катрин Белтън в началото на управлението си той е отишъл със своя довереник, банкер и евентуален антагонист Сергей Пугачов на православна служба в Неделята на прошката, която се чества точно преди Великия пост. Пугачов, който е вярващ, казал на Путин, че трябва да се поклони пред свещеника в знак на разкаяние. „Защо да го правя?“, отговорил Путин (или поне такава е мълвата). „Аз съм президент на Руската федерация. Защо трябва да искам прошка?“

 

Източник

 

Pin It
Дейвид Ремник
Дейвид Ремник (род. 1958) е американски журналист, писател и редактор. Той е носител на наградата Пулицър за книгата си Lenin‘s Tomb: The Last Days of the Soviet Empire.
Други статии от този автор

Посетители

157

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    За да разполага една... преди 8 часа
  • свободен човек писа Още
    Златко, пропускаш... преди 12 часа
  • Златко писа Още
    Какво мислите за... преди 1 ден
  • Теодора Петранова писа Още
    Добре е да пише/мисли... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Благодря! преди 1 ден
  • Милка Кралева писа Още
    Провалът в личния... преди 1 ден
  • Татяна Ангелова писа Още
    Истински... преди 1 ден
  • Вл. Трифонов писа Още
    Добре си се... преди 2 дни
  • Иван Вакрилов писа Още
    Мисля, че има признаци... преди 2 дни
  • Venera Dachkova писа Още
    Връщам се за втори път... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, позадрямал... преди 2 дни
  • Format Z писа Още
    Nineteen-twenties са... преди 2 дни
  • Бахтияр писа Още
    Силно въздействащо... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    По книгата на Агата... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    По интернета има... преди 4 дни
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Първо започвам,... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Прощавайте за дългата... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    горчиво, болезнено,... преди 1 седмица
  • Надя писа Още
    Беше време, когато ме... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    За евреите е писано... преди 1 седмица
  • Виргиния писа Още
    Поздравления на... преди 1 седмица
  • Дом Зелен писа Още
    Този етап в... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Уважаеми, гънките и... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    От твоите думи излиза,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук пък... преди 2 седмици