1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2021 11 Krakow
Главният пазарен площад в Краков

 

The Idea of Galicia: History and Fantasy in Habsburg Political Culture
[Идеята за Галиция: Историята и фантазията в политическата култура на Хабсбургите]
by Larry Wolff 
Stanford University Press, 486 pp.

Becoming Metropolitan: Urban Selfhood and the Making of Modern Cracow
[Ставането на една метрополия: Градската самобитност и създаването на модерния Краков]

by Nathaniel D. Wood 
Northern Illinois University Press, 272 pp.

Prorok u svoïi vitchyzni: Franko ta ioho spilnota [A Prophet in His Own Country: Franko and his Community] 
[Пророк в собствената си страна: Франко и неговата общност]
by Iaroslav Hrytsak 
Kiev: Krytyka, 631 pp.

Kaiser von Amerika: Die große Flucht aus Galizien [Emperor of America: The Great Flight From Galicia] 

[Императорът на Америка: Голямото бягство от Галиция]

by Martin Pollack

Vienna: Paul Zsolnay, 284 стр., E19.90

  

В модерните времена Хабсбургската корона на Галиция се превръща в една от най-митологизираните и трагични части на Европа. Но за императрица Мария Терезия фон Хабсбург-Лотринген тя е случайна придобивка. През 1772 г., когато тя завзема повечето от териториите, които ще нарече „Галиция“, от западащата Полско-литовска общност, основната ѝ грижа е нарастващата мощ на съседна Прусия. Тридесет години по-рано Прусия оспорва правото на Мария Терезия да наследи короните на Хабсбургите и ѝ отнема богатата провинция Силезия. През 1772 г. кралството ѝ се разширява, в резултат на поредна пруска агресия. Прусия и Руската империя поемат инициативата за разделяне на Полско-литовската общност, като Мария Терезия се присъединява неохотно към грабежа.

Нейната нова, бивша полска територия, прекръстена на Галиция, се простира от Освиенцим (наричан от нея Аушвиц) на запад до Лвов (наричан от нея Лемберг) и карпатските планини на изток. Тя е разделена приблизително от река Сан на западна, предимно полска половина, и източна, украинска половина. Наследниците на императрицата разширяват Галиция на север, като през 1846 г. присъединяват старата полска столица Краков. Подобно на Аушвиц, Краков става съименник на австрийско херцогство, но и двете селища всъщност се намират в Галиция.

Както показва Лари Улф в своята майсторска интелектуална история на провинцията, хабсбургските бюрократи и писатели първоначално си представят Галиция като „райска градина“ или „табула раза“ [чиста дъска, девствено място]. През 80-те години на XIX в. император Йозеф II, син на Мария Терезия, желае да реформира монархията като цяло според принципите на Просвещението и вижда в новопридобитата Галиция добро място за пробен опит. Тъй като във Виена за Галиция се знаело малко, тя изглеждала като естествена лаборатория, в която той можел, освен всичко останало, да премахне крепостничеството, да обучи селяните на земеделие, да сложи край на глада и да създаде нови училища. Актуалните просвещенски схващания за съвършенството на човека можели да бъдат проверени от корпус от немскоговорящи бюрократи.

Но както Йозеф скоро осъзнава, Галиция не е чиста дъска. Галицийците са преживели векове на децентрализирана полска правна и политическа система, в която голям брой благородници, обикновено определящи се като поляци, са свикнали да се ползват с широки права, включително и с правото да експлоатират полско и украинско говорещите селяни. Границата между източното и западното християнство минава през Галиция и всъщност през много галицийски семейства; повечето хора, говорещи полски език са римокатолици, но повечето говорещи украински език са униати – православни, чиято църква е подчинена на Ватикана. Може би най-тревожното за Хабсбургите е, че в Галиция живеят повече евреи, отколкото в останалите части на монархията, взети заедно, като почти всички от тях са традиционно религиозни – Галиция е център на хасидизма[1] – и са свикнали с местната автономия[2].

Завръщането на Хабсбургите в Едем бързо се превръща в цивилизационна мисия, което (както твърди Улф) е доста съществена промяна в концепциите. След като идеята се превръща в такава за усъвършенстване, а не за създаване, се поставя въпросът кой всъщност е по-цивилизован (полските благородници, които често сами владеят френски и латински език, могат да отговорят на просветителската критика, като изтъкнат, че „има народи, по-стари от Волтер“). Неспособни да сломят феодалната власт на полските аристократи или да плащат достатъчно добре на собствените си бюрократи, за да устоят на техните салони и дъщери, Хабсбургите са принудени да направят компромис с полското общество, което са заварили, въпреки че членовете му не са особено лоялни. На поляците, които са се сражавали срещу старите империи под командването на Наполеон, като цяло е простено след Виенския конгрес от 1815 г. Младият полски аристократ Александър Фредро например е потеглил към Москва с Наполеон, за да се върне в имението си в Галиция и да пише пиеси. Синът на Моцарт, Франц Ксавер, е дошъл да живее в Галиция и в крайна сметка е композирал полонези.

Опитите на Хабсбургите да цивилизоват галицийските евреи и украинско-говорещите селяни също са объркани. Блестящият еврейски полемист Йосиф Перл е привлечен от хабсбургската администрация да ръководи регионалното еврейско просвещение. Местните хасидими, обект на острото му перо, изгарят трудовете му, а след смъртта му през 1839 г. танцуват на гроба му. Хабсбургите реформират униатската църква и я преименуват на гръко-католическа, за да подчертаят подчинението ѝ на Ватикана. След това тя продължава да е под егидата на Рим и се превръща в платформа за нова украинска национална идентичност[3].

Тъй като хабсбургските чиновници осъзнават границите на своите знания и ресурси, опитите да образоват хората по линия на Просвещението преминават в навика да противопоставят нациите (и класите) една срещу друга. Полската шляхта проявява най-голяма способност за съпротива и за адаптиране. През 1846 г. въстанието на полските благородници в Галиция е осуетено, когато полско-говорещите селяни избиват своите полски благороднически стопани в името на лоялността към Хабсбургите. Както припомня Улф, началникът на хабсбургската полиция Леополд фон Захер-Мазох, който има дълъг опит в Галиция, заявява зловещо, че „селянинът стои на стража“ пред хабсбургската власт.

Две години по-късно, когато революциите от 1848 г. се разпространяват в Европа, поляците в Галиция преследват собственото си национално освобождение от Хабсбургите с доста по-малко плам, отколкото може да се очаква. Всъщност някои полски аристократи са си представяли полското гражданско общество под властта на Хабсбургите и държавните инвестиции, които биха били необходими, за да се създаде неговата икономическа основа. Подобно на други източноевропейски модернизатори от средата на XIX в., полският драматург и аристократ Александър Фредро лобира за железопътни линии, като се застъпва за железопътна линия от източната част на Лемберг, столицата на Галицийската провинция, до западната част на Аушвиц, близо до границата с Прусия.

Хабсбургите успяват да потушат вътрешния бунт през 1848 г., но през следващите две десетилетия се сблъскват с по-неукротима форма на национализъм. Както в Италия, така и в Германия, след неуспеха на революциите от 1848 г., идеята за национално достойнство се отделя от народния суверенитет и се обвързва с монархическото управление. Хабсбургите са победени на бойното поле от италианците през 1859 г., а след това и от германците през 1866 г. по време на процеса на обединение на Италия и Германия. Основната политическа заплаха е идеята, че всяка нация трябва да има свой собствен владетел – принцип на легитимност, на който многонационалните Хабсбурги не могат да устоят. Император Франц Йосиф няма друг избор, освен да направи компромис с поданиците си. През 1867 г. той предоставя права на всички свои поданици като личности и започва да сключва сделки с традиционните управляващи класи.

На практика стратегията на Галиция вече се разпростира върху цялата монархия. В самата Галиция полската шляхта получава административен контрол. Провинцията остава място на цивилизационна мисия, но сега тя се осъществява отвътре, от поляци по отношение на другите. Опитите за развитие на икономиката на провинцията са ограничени. Железопътната линия на Фредро от Лемберг до Аушвиц наистина е построена. Но на друго място планираната железопътна линия е отклонена около един град, за да може един по-малко обществено ангажиран полски аристократ да спи спокойно.

Едно от местата, където поляците изглеждат решени да цивилизоват себе си, а не другите, е Краков от края на века. Краков вече не е национална или дори провинциална столица, а олицетворение на полския космополитизъм, както твърди Натаниел Ууд в прекрасното си изследване. Фактът, че след 1867 г. и образованието, и администрацията се осъществяват на полски език, позволява на местните хора, а не само на поляците, да се издигнат в държавната бюрокрация. В Краков (както и в Лемберг) евреите бързо се асимилират в полското общество в края на XIX в.; един от заместник-кметовете на Краков е евреин. Местният напредък в Краков се възприема като плод не на присъщия полски национален гений, а на обществения дебат и разумното управление. Полските историци в Краков развиват консервативна школа, която обвинява раздробените институции като полския парламент за разделението на Полско-литовската общност век по-рано.

Тази гледна точка категорично изключва от политическата мисъл гордата поетична традиция на полския романтизъм с неговите призиви за национален бунт. Относителният просперитет на настоящето и трезвата реконструкция на миналото заедно освобождават краковчани от 90-те години на XIX в. да гледат на историята като на източник на гордост, а не на мисия. На централния пазар бащите на града издигат статуя на най-големия поет романтик Адам Мицкевич, който всъщност никога не е стъпвал в града. Старият кралски замък Вавел се превръща в модел на художници. Изключителният полски художник от това неоромантично поколение, Станислав Вишпянски, израства в сянката му и започва кариерата си, като възстановява витражите на старинните църкви в ужасяващо красив стил ар нуво. Неговото изображение на Бог Отец, който се оттегля страшно от земята, с дясната си ръка, поразена и скелетирана, е шедьовър. Той е създаден за францисканската църква през 1897 г.

Същата година Станислав Пшибишевски, който по-късно става водач на краковския модернизъм, публикува на немски език новелата си Satans Kinder [Децата на Сатаната], в която се разказва за анархисти, търсещи чистота чрез разрушение. Живеейки тогава в Берлин, Пшибишевски се надява да разреши една дилема: полските писатели са изправени, подобно на другите европейци, пред Ницшевата теза, че сме убили Бога, но са лишени от мощните и широко приети форми на хегелианска утеха, че държавата може по някакъв начин да спаси света[4]. Десните хегелиански възхищения от германската държавност не са от полза, тъй като германската държава заплашва своето католическо полско малцинство с протестантския Kulturkampf [кутурна война] на Бисмарк. Лявото хегелианство – което приема формата на марксизъм – също е трудно за приемане, тъй като зависи от възхода на обикновените хора, което след кланетата от 1846 г. е обезпокоително за полските шляхтичи в Галиция. Героите на Пшибишевски реагират на безвластието и безбожието с анархистки взривове и сексуално разголване – действия, които е трудно да бъдат обединени в живота, камо ли в литературата.

Но въпреки заетостта със собственото писане Пшибишевски демонстрира отличен вкус след 1898 г. като редактор на краковското литературно списание Życie. Той веднага разбира например величието на стихотворението на Ян Каспрович „На хълма на смъртта“, възстановка на разпятието на Христос от гледната точка на една изгубена душа. Пшибишевски посещава дома на Каспрович в Лемберг, както пише Улф, и забягва със съпругата на Каспрович. Това може би е най-дяволското му постижение (макар че има и силни съперници): След това Бог се оттегля от поезията на Каспрович. От очерците на Улф се създава впечатлението, че подобни неща са били галицийска литературна традиция. Докато стигне до сатанинските 1890 години, читателят вече е научил много за комедиите на Фредро, в които рогата принадлежат по-скоро на рогоносците, отколкото на Луцифер, както и за галицийския произход на думата „мазохизъм“ в трудовете на Леополд фон Захер-Мазох – син на галицийски полицейски началник и автор на прочутата повест „Венера в кожи“.

Приятелите на Пшибишевски, които пишат в Краков, междувременно сключват наистина нетрадиционни бракове, приемайки селската култура, като се женят за селски момичета. Полските неоромантици от 90-те години на XIX в. искат да запазят някаква вяра в обикновените хора, дори когато губят надежда в историята. Етнографията е в разгара си, тъй като мнозина смятат, че научното записване на народната култура може да докаже непрекъснатото съществуване на политическа нация. Бронислав Малиновски изоставя политическите стремежи на етнографията и така създава модерната антропология. В края на 90-те години на XIX в. талантливи писатели от околностите на Краков стават наблюдатели и участници в семейни драми на селяни и благородници, които са и срещи на древни социални групи. Неизбежно, един от тях пише за това. Станислав Вишпянски, гост на една от тези сватби, се откъсва от витражите през 1900 г., за да напише Wesele (Сватбеното тържество) – най-разтърсващата драма на съвременната полска култура.

В първото действие на Сватбеното тържество Вишпянски точно възпроизвежда едно такова смесено събиране. Във второто действие, късно през нощта, пред гостите се появяват исторически видения – например един рицар среща поет. Въпреки това ефектът от призраците е смущаващ, тъй като всеки сънуващ се чувства зле в компанията на своя древен спътник. Последното видение призовава благородниците и селяните към обединени действия за освобождаване на нацията от чуждо владичество, като оставя златен рог, символизиращ съюза им. Той се изгубва.

На следващата сутрин, в третото действие, селяните се събират, въоръжени с коси в очакване на водачество, което не идва, а във въздуха витае заплахата от клане на благородниците, както през 1846 г. Историята не е съюзник на прогреса, казва Вишпянски заедно с колегите си краковчани и неоромантици; но и литературата – тук пада ударението – не може да преодолее класовите различия просто като стане „модерна“. Животът може да бъде произведение на изкуството, а изкуството може да включва народни теми, и за някои хора дори може да е възможен живот, изпълнен с изкуство. Но от богатата смесица от символи не се появява никаква идея за това как Галиция или Полша могат да бъдат преобразени[5].

Премиерата на драмата на Вишпянски е в Краков в същия ден през 1901 г., когато в града започват да се движат трамваи. Един журналист пише, че за зрителите трамваите се движели с главоломна скорост, докато отвътре изглеждало, че почти не се движат. Същото може да се каже и за галицийския градски живот: той е в крак с европейските столици, но мизерията във вътрешността на страната е пословична. За половин век преди постановката на Сватбеното тържество населението на провинцията нараства от около 4,5 млн. на около 7,3 млн. души, сравнително малко от които могат да бъдат погълнати от Краков. През 1900 г. почти половината от населението на Краков е родено в Галиция, но не и в града, чието население е едва около 100 000 души. Всеки ден стотици селски момичета чакат за работа под статуята на Мицкевич, много повече, отколкото биха могли да се омъжат за неоромантичните епигони на Мицкевич. Във всяко едно въображаемо бъдеще обединена Полша, ако иска да бъде последователна, трябва да включва цялото общество. Но социалната реформа зависи от държавната власт, а тя е слаба, при това местната власт е в ръцете на поляци, заинтересовани от запазването на съществуващия аграрен ред.

В Източна Галиция, където селското население говори украински, а не полски език, подобен жест към културно обединение изглежда по-обнадеждаващ. Националните и класовите позиции в Източна Галиция се припокриват, тъй като украинските селяни са подчинени на полските земевладелци. Разширяването на избирателното право през последната четвърт на XIX в. в Хабсбургската монархия превръща украинските избиратели в украинскоговорящи. Местните писатели и бюрократи, образовани в духа на Хабсбургското просвещение и владеещи свободно немски и полски език, избират да пишат на украински език и да се представят за водачи на новата украинска нация.

Най-значимият от тях е Иван Франко, обект на отлична биография от Ярослав Хрицак. Франко е първо учен, пишещ на немски език, след това социалдемократ, агитиращ на полски език, и накрая украински патриот и поет-модернист. Въпреки че собствената им етническа принадлежност често не е била проста, Франко и други подобни украинци виждат в етнографията научните доказателства за светло политическо бъдеще. Руското имперско преброяване от 1897 г. регистрира десетки милиони украинско говорещи хора на север и изток от Галиция, от руската страна на границата. Така украинските активисти в Галиция могат да си представят огромна украинска нация, определена етнически, която очаква своя момент на освобождение[6], независимо дали от Русия, Хабсбургите или полската шляхта.

През 90-те години на XIX в. много галицийци – поляци, украинци или евреи – търсят по-непосредствено освобождение, отколкото могат да осигурят изкуството, политиката или етнографията. Нещастието на галицийците е реалност, потвърдена от статистическите проучвания. Епидемиите от холера са чести и предизвикват страх. Жените, чиито деца се разболявали, облизвали клепачите им като котки, за да предотвратят ослепяването. Нарастването на населението продължавало въпреки широкото използване на „създателки на ангелчета“ – жени, които приемали нежелани бебета и ги убивали чрез глад или студ. Както показва Мартин Полак в изкусното си изследване на галицийската емиграция в Новия свят през 90-те години на XIX в., вестниците почти всеки ден съобщават за откриването на бебешки труп. Нарастването на населението сред евреите е дори по-бързо, отколкото сред останалите, въпреки че през това десетилетие десетки хиляди еврейски момичета са изнесени от трафиканти в Индия, Османската империя, Бразилия и Аржентина.

Но основният отлив е бил на мъже в трудоспособна възраст, между двадесет и четиридесет години. Ужасната суша през лятото на 1889 г. принуждава галицийските селяни, които не могат да изхранват конете си, да ги колят. Това прави следващата реколта почти невъзможна. Следват погроми над евреите. Започналият през 1890 г. миграционен поток обхваща всички групи, но вероятността евреите да напуснат Галиция е два пъти по-голяма от тази на християните и много по-малка от вероятността да се завърнат.

Целта на Полак в сборника с есета за конкретните хора, напуснали Галиция през 90-те години на XIX в., е да представи грубия сблъсък между една изостанала провинция и глобализиращия се свят. По своя деликатен начин той е безмилостен към две класически места на носталгия – галицийския штетл [малко еврейско селце] и американската земя на възможностите. Традиционният еврейски живот в Галиция се запазва, защото държавата не е в състояние да го преобрази; но икономиките на штетлите се сриват във времената на бедност, предизвикана от неурожаите в страната и масовото производство в града. Християни и евреи са принудени да се оттеглят от своите намаляващи парцели или провалящи се занаяти поради търсенето на работна ръка в Новия свят, особено в Съединените щати, Канада и Бразилия. Балтийските корабни компании, базирани в Хамбург и Бремен, се опитват да привлекат галицийци на своите кораби. За тази цел те наемат агенти, които се разпръскват из цялата провинция, използвайки честни или нечестни средства, за да привлекат имигранти към една или друга компания.

Желаещите да емигрират галицийци преминават през Аушвиц. Както Фредро е пожелал преди половин век, Аушвиц е гарата, която позволява на галицийците да пътуват от изток на запад, към Германия – и така към Балтийско море и към целия свят. Основните корабни компании имат офиси в Аушвиц; хамбургската линия Hapag използва хотел през една улица от гарата в Аушвиц, разположена в съседното селище Биркенау. Тези, които минават през града, трудно напускат Аушвиц, без да си резервират билет за Новия свят. Хората, които приличат на селяни, са арестувани от подкупна полиция, отвеждани в офисите на Hapag за инсцениран разпит, претърсвани, лишавани от парите, които се намират у тях. Заедно с това им се издавал билет, който обикновено не можели дори да прочетат.

Тук, в последните години на Хабсбургската монархия, виждаме не силна държава, която владее собствения си народ, а по-скоро слаба монархия, завладяна от международните пазари на труда. Книгата на Полак, както и останалите, завършва с Първата световна война, когато Хабсбургската монархия е разгромена, а след това на свой ред разделена. Галиция като политическа единица престава да съществува, а всички нейни земи са предоставени на новата независима Полша, възстановена като държава след повече от век. Това се оказва временно решение.

След като германците унищожават междувоенна Полша през септември 1939 г., те разширяват Силезия (която Прусия е получила от Хабсбургите два века по-рано) на запад, така че Освиенцим (който те наричат Аушвиц) попада в границите на Третия райх. Хайнрих Химлер харесва Аушвиц по същите причини, по които и Александър Фредеро век по-рано – разположен е близо до изобилие от вода и е свързан с важни населени места. През 1940 г. той нарежда изграждането на концентрационен лагер там.

Втората световна война започва с навлизането на германски и съветски войници в Галиция, а нацистките и сталинските лидери са решени да унищожат цивилизацията ѝ. Градските центрове на старата провинция, Лемберг (който пада в ръцете на съветските войски) и Краков (който пада в ръцете на германците), са подложени на особена жестокост. Едно от първите действия на германците е да изпратят почти всички професори от университета в Краков – по-стар от всеки друг германски университет – в концентрационния лагер Заксенхаузен. През пролетта на 1940 г. германците отвеждат образовани поляци в близката гора и ги карат сами да изкопаят гробовете си, а в края на същата година започват да ги изпращат в Аушвиц. В Лемберг Съветите събират полски офицери, които по-късно ще бъдат убити в Катин, а след това депортират семействата им в Казахстан.

През 1941 г., след като надхитрява Сталин и нарежда нахлуването в Съветския съюз, Хитлер възражда термина „Галиция“. Той добавя окръг с това име към по-голямата германска колония, известна като Главно управление. В Галиция и двете основни техники на Холокоста – разстрел и обгазяване – са използвани в голям мащаб. През 1941 г. галицийските евреи са разстрелвани над ями, а през 1942 г. са депортирани в Белзец и задушени. Към лагера в Аушвиц е добавено съоръжение за смърт, в което през 1943 г. и 1944 г. са обгазени един милион европейски евреи. През тези години, когато германската власт отслабва и Червената армия се завръща, украинските националистически партизани прочистват региона от поляци, които отвръщат със собствени жестокости. В края на войната украинските националисти са победени от Съветския съюз, който убива десетки хиляди украински цивилни и депортира стотици хиляди други в концентрационни лагери. Сталин разделя региона на две части, като източната половина е предоставена на Съветска Украйна, а западната – на комунистическа Полша[7].

В Сватбеното тържество младата еврейка Рахел разкрива зрялото си разбиране за носталгията във флирта си с полски поет: „Ще си те представям отдалеч, а когато се влюбя, ще ти изпратя писмо и ключ.“ От другия край на ХХ в. ѝ отговаря друга галицийска Рахел, поетесата на идиш Рохл Корн, с по-мрачно, но не по-малко нежно определение: „През сивотата на нашия ден облаците оставят/трескавия копнеж на един ранен час/на стъклото на прозореца.“

Тъй като Галиция е унищожавана на два пъти – като политическа единица през Първата световна война и като общество през Втората световна война, днес тя е обект на двойна носталгия. След 1918 г. Йозеф Рот прави в романа си „Радецки марш“ за Галиция това, което Стефан Цвайг прави за Хабсбургската монархия като цяло в „Светът от вчера“, припомняйки хармоничния ред, чийто край е сложен от войната. Днес ние, така да се каже, изпитваме носталгия по тази носталгия, по самата възможност да видим в хабсбургската или галицийската култура сценарий за толерантност, а не драматургия на разрушението.

Всяка история на Галиция трябва да пресече тези облаци от мъгла, както тези книги го правят по образцов начин. Всяка история на Галиция трябва също така да се противопостави на лекомисленото съвременно схващане, че има пряк път от херцогство Аушвиц до съоръжението на смъртта в Аушвиц. Ууд и Хрисак представят опита на Хабсбургите като национализация на Просвещението, Полак – като провал на Просвещението, а Улф – като фон за разкриване на противоречията на Просвещението. Всички те са прави. Но защо тази идея за напреженията вътре в Просвещението, за недоволството като цивилизация, изглежда толкова позната и толкова правдоподобна? Отговорът на този въпрос може би също води обратно към Галиция, макар и по непознат път.

Благодарение на тези книги виждаме връзките между галицийското общество от XVIII в. и днешните полски, украински, израелски, американски и канадски нации. И все пак значението на създаването на Галиция се крие не само в политическото бягство към национализма или в литературното бягство към носталгията, но и в освободителното бягство на галицийските евреи към Виена. Неасимилируемите на пръв поглед галицийски евреи от края на XVIII в. са бабите и дядовците на култивираните виенски писатели и учени, които доминират европейския модернизъм век по-късно. Фройд, който твърди, че първородният грях е наследен от мъртвия Бог, произхожда от две поколения от Галиция. Забравяме далечния галицийски произход на идеята, че цивилизацията съдържа собствената си критика.


Източник

 

[1] Хасидизмът, известен още като хасидски юдаизъм (на иврит: חסידות, румънски: Ḥăsīdut, [χasiˈdut]; първоначално „благочестие“), е еврейско религиозно учение, възникнало през XVIII като духовно възраждащо се движение на територията на днешна Западна Украйна век. Днес повечето му филиали се намират в Израел и Съединените щати. Бел. пр. (Всички по-нататъшни бележки са на автора).

[2] По тези въпроси и Улф, и аз сме се учили от Ирина Вушко, „Enlightened Absolutism, Imperial Bureaucracy and Provincial Society: The Austrian Project to Transform Galicia, 1772–1815“ [Просветеният абсолютизъм, имперската бюрокрация и провинциалното общество: Австрийският проект за преобразуване на Галиция, 1772-1815], непубликувана докторска дисертация, Йейлски университет, 2008 г.

[3] За галицийските евреи вж. томове 12 и 23 от изключителния годишник Polin, издаван от Littman Library of Jewish Civilization, Оксфорд и Портланд, Орегон.

[4] Съществува полска традиция на хегелианството, която, обвързана и до голяма степен дискредитирана с романтизма, представя поражението на Полша като знак за предстоящ триумф. Виж Andrzej Walicki, Philosophy and Romantic Nationalism: The Case of Poland (University of Notre Dame Press, 1994 г.).

[5] Разбира се, политически подходи към селячеството наистина се намират. Виж Keely Stauter-Halsted, The Nation in the Village: The Genesis of Peasant National Identity in Austrian Poland, 1848–1914 (Cornell University Press, 2001).

[6] Обсъждам един особено ярък случай на това развитие – хабсбургски принц, отгледан за полски крал, който вместо това става украински бунтовник, в The Red Prince: The Secret Lives of a Habsburg Archduke (Basic Books, 2008).

[7] За особената роля на Лемберг/Лвов/Лвив в украинския национален живот в Съветска Украйна виж Roman Szporluk, Russia, Ukraine, and the Breakup of the Soviet Union (Hoover Institution Press, 2000), както и новото изследване на William Jay Risch, The Ukrainian West: Culture and the Fate of Empire in Soviet Lviv (Harvard University Press, 2011).

 

Pin It
Тимъти Снайдър
Тимъти Снайдър е американски историк и професор в университета Йейл. Основни теми в работата и изследванията му са историята на източна Европа и Холокоста.
Други статии от този автор

Посетители

44

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Сигурен съм, че... преди 10 часа
  • Олег Витов, Кюстенди... писа Още
    "Нека да го кажем ясно... преди 11 часа
  • Искра Баева писа Още

    Извинявайте, чак сега... преди 12 часа
  • Златко писа Още
    Продължавам откъм... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Да не говорим за това,... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Сега, специално по... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Anna...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Има два начина човек... преди 4 дни
  • Бисера Колева писа Още
    Много интересен и... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Културен... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 2 седмици