1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)
Pin It

 

2021 01 EU Flag

 

От преводача:

В поредица от три есета за London Review of Books Пери Андерсън обрисува отрезвяваща картина на политическата, социалната и икономическата действителност в ЕС, картина, в която негативите изглеждат повече от позитивите. Ако ЕС се приема просто с безучастно съгласие, вместо с активно одобрение от хората, това е достатъчно за неговите цели; страхът от неизвестното е много по-сигурна защита – гласи вялата утеха, предлагана от известния английски историк. По-долу следва обобщение на някои от неговите основни аргументи:

 

Често чуваме да казват, че ЕС е специфичен политически ансамбъл, творение, което е по-лесно да бъде дефинирано негативно, отколкото позитивно. Това, съвсем очевидно, не е парламентарна демокрация с характерното за нея разделение между правителство и опозиция, съперничество между отделни партии за власт, отчетност пред избирателите. Не съществува нито разделение между изпълнителна и законодателна власт по американски модел, нито връзка помежду им по британски или континентален модел, при който изпълнителният орган бива узаконен от едно изборно законодателно тяло и носи отговорност пред него. Тук е в сила по-скоро обратното: едно неизбрано изпълнително тяло държи монопола върху законодателната инициатива, докато съдебната система, разполагаща с независимост не подлежаща на никаква конституционна отчетност или контрол, взима решения, без значение дали те са съобразени или не с договорите на които формално се базират. При разискванията и решенията на ЕС правилото е потайност, където е възможно, и единодушие като краен изход от тях.

По думите на Джандоменико Маджоне, най-проницателния либерален критик на общността, в света на ЕС „езикът на демократичната политика е до голяма степен неразбираем“. Според него „тук моделът не е Атина, а Спарта, където народното събрание гласува с да или не предложенията на Съвета на старейшините, но няма право да издига собствени предложения“. Политическата култура на ЕС прилича на тази от епохата на европейската Реставрация, „когато политиката е била монопол на кабинети, дипломати и висши чиновници“. Менталният и институционен habitus на Стария европейски режим е все още жив в „уж постмодерната система на управление на ЕС“. С една дума, политическият ред на съюза е чиста проба олигархия.

Да, може да каже изкушеният от историята, ала Реставрацията донесе на Европа мир, който продължи 40 години, а при по-свободно тълкуване дори цял век. Нима европейската интеграция, колкото и недемократична да е като структура, не постигна същото за 70 години, след двете ужасни войни от 1914 и 1939? Това е една от най-упорито повтаряните претенции от официалното кредо на ЕС. Истината, разбира се, е че след 1945 никога нито за момент не е съществувал риск от нова война между Германия и Франция, или които и да било други страни в Западна Европа, просто защото Студената война превърна целия регион в стратегически протекторат на САЩ. НАТО, а не ЕС погреба военните конфликти от миналото. Като пазител на мира в Европа, първото изпитание за съюза – който не е родоначалник, а бенефициент на Pax Americana – беше след края на Студената война. Провалът му бе пълен, тъй като не осуети, а разпали войната на Балканите, когато Германия подкрепи отделянето на Словения от Югославия – началния залп в поредицата от убийствени конфликти, които ЕС, въвлечен в събитията от политиката на Хелмут Кол, не успя да овладее и съответно да прекрати. Още веднъж Вашингтон, а не Брюксел уреди окончателната съдба на региона. Дори разширяването на съюза с включването на бившите страни от Варшавския договор, неговото най-голямо историческо постижение, се осъществи пак във фарватера на САЩ, защото приемането им в НАТО предшестваше влизането им в ЕС.

Човешките права са друг въпрос на чест в пиар репертоара на съюза. Само че както навсякъде другаде по света, не съществува покритие между прокламациите и спазването на тези права. Страни членки на ЕС съдействаха на САЩ в отвличането и изтезанията на предполагаеми ислямисти на територията на общността, без Брюксел да си мръдне и пръста за привличане на виновниците към съдебна отговорност. Когато нарушенията на Хартата на основните човешки права идват от недолюбвани правителства, каквито са в моменти тези на Унгария и Полша, съюзът заплашва със санкции. Когато идват от правителства, с които иска да бъде в добри отношения, ЕС се прави на сляп, дори ако става дума за много по-сериозни нарушения – както например по отношение на военната окупация и етническото прочистване на съюзна територия в северен Кипър; да не говорим за Израел, навремето поканен да стане член на общността, а напоследък представян от Брюксел като „почетен член“. Що се отнася до бежанците, документираната европейска безчовечност в Егейско море и Либия говори сама за себе си. Миграцията се превръща все повече във въпрос на сигурността.

Солидарността, друг важен термин в речника на ЕС, има два основни вектора. Първият засяга структурните и кохезионните фондове; онези 30 процента от бюджета на Комисията, предназначени за по-бедните страни и региони. Макар невинаги добре изразходвани, това са реални пари, които исторически изиграха важна роля за най-големите бенефициенти: Испания, Гърция, Португалия и Ирландия. Още по-голямо перо представлява общата земеделска политика, която разпределя над 40 процента от бюджета и е регресивна, като основната част от парите отиват у най-богатите земеделци, на първо място във Франция, макар че редица титулувани милионери в Британия лапнаха най-големите суми. Комбинираният ефект върху солидарността от разходите по тези две направления е вероятно неутрален, а може би и негативен.

Другото основно направление на европейската солидарност засяга „социалната политика“, дефинирана като мерки за намаляване на уязвимостта на наемните работници и техните семейства, и изобщо на несъстоятелните граждани в широк смисъл. Създаденият в Маастрихт монетен съюз се придружаваше от глава за социалната политика, обещаваща разширяване на трудовите права, към която Лондон отказа да се присъедини.

От тази символика произлезе толкова малко, отбелязва германският социолог Волфганг Щреек, че приемането по-късно на допълнението за социалната политика от кабинета на Блеър „не направи нищо за предотвратяване повишаването на неравенството, изкорубването на колективното договаряне и влошаването на трудонаемните условия в Британия през последвалите години“. Актуалният Европейски стълб на социалните права, оповестен през 2017, не промени тенденцията: като униформиран пакет от постановления, предназначени за страни с огромни различия помежду им, той е до голяма степен мъртва буква. Щреек отбелязва, че риториката за социална Европа избледнява все повече, тъй като ЕС бива идентифициран предимно като инструмент за „универсален мир, човешки права и цивилизована реч, вместо като алтернатива на необуздания капитализъм“. Неговото заключение: „Изглежда очевидно, че водещият началото си от 1970-те проект за наднационална европейска държава на благосъстоянието, като политическата дефиниция на „европейския социален модел“, е изживял времето си“.

* * *

А какво да кажем за европейския икономически растеж? Докато БВП на Западна Европа нараства с 2% годишно между 1900 и 1950, то от 1950 до 1973 растежът скача на 5% годишно, безпрецедентен растеж в историята. През тези години Западна Германия и Италия регистрират годишен прираст от 5%, Франция 4%, Белгия 3,5% и Холандия 3,4%. Извън ЕИО обаче средният годишен прираст в Австрия възлиза на 4,9%, Испания 5,8%, Португалия 5,9% и Гърция 6,2%. Като се има предвид, че бумът започва едно десетилетие преди създаването на ЕИО, интеграцията не е достатъчна като обяснение за това бързо темпо на растеж. Впрочем влиянието на ЕИО върху бума никога не е било предмет на акуратно изследване. Което съответства на преобладаващото обществено безразличие: към края на 1960-те само 36% от населението на ЕИО могат да назоват правилно шестте страни-членки на общността.

Какво е положението в еврозоната след 1973? През 2000 Лисабонската програма на Съвета на Европа обещава нарастване на производителността с 4% годишно, около два пъти повече от този показател за САЩ. В действителност постигнатият растеж се колебае между 0,5 и 1% годишно. Ето данните за нарастването на БВП в еврозоната:

 1973-79         2,7%

 1984-94         2,5%

 1994-98         2,3%

 1999-2003     2,1%

 2004-08         1,8%

 2012-19         1,2%

С други думи – непрестанен спад след 1973, дори преди срива от 2020, когато през първото полугодие БВП падна с близо 16%. Да не говорим, че разширяването на ЕС на изток направи „социална Европа“ практически невъзможна, тъй като средните доходи в новите страни-членки са около 40% от средното равнище в петнайсетте западноевропейски страни-членки. Ресурсите на ЕС се оказаха недостатъчни за преодоляването на този разлом.

Контрастът между Запад и Изток не е единствената фрактура в съюза. За Фредерик Болкестейн[1] от десницата, общата валута страда от дефект по рождение. Нейната фатална слабост, каза той пред публика през 2012:

„е, че се опитва да служи на две групи страни с много различна икономическа култура: страните от Севера, които уважават правилата и дисциплината, и страните от Средиземноморието, които търсят политически решения на икономическите проблеми. Първата група – Германия, Холандия, Финландия и други – иска солидност; втората иска солидарност, което означава парите на другите. [Смях в залата; Болкестейн остава сериозен]. Херман Ван Ромпой бе прав като нарече еврото приспивателно: средиземноморските страни можеха да се радват на изкуствено занижени лихви, сънувайки dolce far niente.

За Клаус Офе от левицата няма съмнение, че „еврото направи европейския демократичен капитализъм още по-капиталистически и още по-недемократичен“ в една система, която той преценява също така критично като Болкестейн, макар и по други причини. Според германския политолог „под режима на ЕЦБ еврото генерализира финансовата политика в едно поле от съвсем различни икономики и мястото им в бизнес цикъла. Вместо „една мярка за всички“ ние се оказваме в ситуация с „една мярка за никого“, поради институционната неспособност на финансовата политика да отговори на спецификата на отделните страни“. Казал това обаче, в следващия момент Офе се дистанцира от думите си. Защото има една страна, за която преценката му е невалидна – неговата собствена. Предвид огромните преимущества, които Германия извлича от еврото, Офе пише:

„Всяко германско правителство, каквото и да е то, ще направи всичко възможно да съхрани еврото, като не допусне фалита на която и да било страна-членка на евро клуба. Защото тази валута позволява на германското правителство да живее в един идеален свят, в който след удоволствието не идва съжаление; тоест, че търговският излишък не бива последван – и по този начин продължаването му ограничено – от оскъпяване на националната валута“.

В същото време южните и източните страни-членки плащат цената за един сбъркан валутен съюз, грешка, която сега вече не може да се поправи. Макар „въвеждането на еврото да беше огромна грешка, същото може да се каже и за евентуален опит за поправянето ѝ – смята Офе, – защото разпускането на еврозоната би било равносилно на икономическо и политическо цунами“. Това е капанът, в който се намира Европа – ни напред, ни назад.

Последната и най-обезпокояваща дума идва от турския икономист Дани Родрик. Дали най-близката историческа аналогия с еврото е Златният стандарт, съществувал преди Първата световна война, преди държавата на благосъстоянието и антицикличните политики? Последните две съществуват днес и усложняват задачите пред ЕС. Могат ли демокрацията, суверенитетът и глобализацията да се комбинират удачно? За съжаление реформите извършени след кризата от 2008 – банков съюз, по-стриктен финансов контрол – направиха съюза по-технократичен, по-недемократичен и по-отдалечен от европейските граждани, смята икономистът от Харвард. Примерите от Америка навеждат на извода, че европейските елити трябва да решат какво да изберат: политически съюз, с цената на националния суверенитет, или национален суверенитет, с цената на политическия съюз. Междинните решения – малко демокрация на национално равнище, малко повече на равнището на ЕС – не вършат работа. Истината, според Родрик, е, че може би е твърде късно да се поеме по първия път, с надеждата, че един ден ще се появи онзи европейски демос, който да съответства на една европейска федерация. Ако това е така, трудно е да се разбере как една обща валута може да се съгласува с различни и противоречиви демократични политики. Ще бъде може би по-добре да се отхвърли надеждата, че един ден икономическият съюз ще се окаже съвместим с една бъдна демокрация, като вместо това се потърси отговор на въпроса каква степен на икономическа интеграция е съвместима с демокрацията в актуалната ѝ форма.

Тъй че в общи линии е трудно да се долови лъч на надежда в цялостното представяне на ЕС след Маастрихт. Международен мир, човешки права, социална солидарност, икономически растеж – сергията изглежда доста гола. И все пак, както биха могли да изтъкнат апологетите, не съвсем празна. Очевидни са два плюса на ЕС, които внасят реално качество в живота на милиони негови граждани. Първият е свободата на пътуване без паспорт в Шенгенската зона, която все още изключва България, Румъния, Хърватия, Кипър и Ирландия, но включва нечленуващите в съюза Исландия, Норвегия, Лихтенщайн и Швейцария. Вторият се отнася до разнообразието от продукти в магазините, последвало създаването на общия пазар, тъй като съюзът обича да третира своите граждани като потребители, вместо като политически субекти. Загубата на подобни удобства не би минала без протести; навикът е мощна сила в нашия живот. Освен това през този век политическите очаквания в развитите общества залиняха почти навсякъде. Ако саморекламата на ЕС, за която година след година се харчат огромни пари, се приема просто с безучастно съгласие, вместо с активно одобрение от хората, това е достатъчно за неговите цели. Страхът от неизвестното е много по-важна защита.

Превод от английски Стоян Гяуров

Perry Anderson, Ever Closer Union? LRB

Източник: „Императорът на сладоледа. Блог на Стоян Гяуров“ – www.icecreamst.com

 

[1] Влиятелен холандски бизнесмен и политик, бивш член на Европейската комисия.

 

Pin It
Пери Андерсън
Пери Андерсън (род. 1938) е известен британски журналист и историк. Той е професор по история и социология в UCРA и бивш редактор на списанието New Left Review.
Други статии от този автор

Посетители

41

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Сигурен съм, че... преди 10 часа
  • Олег Витов, Кюстенди... писа Още
    "Нека да го кажем ясно... преди 11 часа
  • Искра Баева писа Още

    Извинявайте, чак сега... преди 12 часа
  • Златко писа Още
    Продължавам откъм... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Да не говорим за това,... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Сега, специално по... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Anna...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Има два начина човек... преди 4 дни
  • Бисера Колева писа Още
    Много интересен и... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Културен... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 2 седмици