Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 „Пишите правильно“, повтарят те непрекъснато, „пишете правилно, пишете онова, което наистина се е случило.“ Човек чува това навсякъде, в Южна Осетия и Абхазия, но също и в самата Грузия, и собственото желание е точно такова – да се пише за онова, което наистина се е случило. Но това не е чак толкова лесно. „Всеки разправя истории, които потвърждават собствените му предпочитания“, казва Дан Канин, един американски съветник на грузинския президент Михаил Саакашвили, в офиса си в новия президентски дворец в Тбилиси. Кой е агресорът, кой е жертвата? Във версията, която междувременно застъпват грузинците, те само са се съпротивявали срещу една отдавна подготвена руска инвазия. „Да се мисли нещо друго би било смехотворно“, обяснява Дан Канин.

От началото на август различни нападения, атентати и артилерийски обстрели срещу грузинските села около Цхинвали, осетинската столица, доведоха напреженията с Южна Осетия до едно пределно състояние. Реакцията на международната общност се ограничи по същество до монотонното повтаряне на съвета „не се оставяйте да ви провокират“. Това спести на общността трудната задача да упражни натиск върху руснаците, които да укротят малко своите осетински клиенти. По-значителни военни действия бяха започнати през нощта срещу 8 август с обстрела над Цхинвали от грузинска артилерия, последван от нападение на редовната армия. Самозащита, твърдят грузинците: стотици руски танкове вече били навлезли в тунела Роки, свързващ Русия с Южна Осетия; грузинските операции имали за цел единствено да спрат или поне да забавят това руско нападение.

Един месец по-късно грузинското правителство представи едно частично доказателство: записи на телефонни разговори между осетински гранични постове на 7 август около три часа сутринта, в които става дума за руски танкове в тунела. Но според изследвания на Ню Йорк Таймс от тези свидетелства не става ясно нито за колко танка става дума, нито каква задача имат те; телефонните разговори доказват единствено, че руснаците са извършвали незаконни придвижвания на войски, което и двете страни са правили най-редовно.

Но какъв избор имахме ние?, отговарят грузинците. „Това беше хроника на една предизвестена война“, обясни ми Гига Бокерия, заместник-министър на външните работи, много приближен до Саакашвили и може би един от най-влиятелните политици в Грузия. „Като при Гарсия Гарсия Маркес, всеки знаеше сценария.“ Трябваше да се започне с провокации, чрез които грузинците да бъдат подтикнати към офанзива, руският ответен удар щеше да има за цел да окупира двете отцепнически републики, да унищожи грузинската армия, да отслаби, ако е възможно, политическата инфраструктура на страната и дори да свали правителството. „Мащабите бяха изненадващи“, продължи Бокерия, „но по принцип ние знаехме, че това ще се случи и че ние ще загубим. Но те би трябвало да си платят – и сега го правят. За тези села и тези десет километра те плащат сега висока цена пред международната общност. Единствената истинска победа за тях би била една смяна на правителството. Без това не са спечелили нищо.“

Проблемът на тази версия се състои в това, че тя противоречи на всички грузински обвинения от времето на събитията. През нощта на 7 август, когато започна нападението срещу Цхинвали, генерал Мамука Курашвили, командирът на грузинските мироопазващи сили, обяви по телевизията, че Грузия току-що е започнала военна операция, „за да възстанови конституционния ред в Южна Осетия“. Малко по-късно, Дмитрий Санакоев, един бивш сепаратист, който се присъедини към Тбилиси, обясни на осетинците на родния им език, че Грузия им носи демокрация. Никой не говори за руски танкове преди 8 август.

Европейците не вярват на грузинската версия. „В никой момент грузинците не са се обръщали към европейските си съюзници, за да им кажат руснаците ни нападат‘“, твърди категорично Ерик Фурние, френският посланик в Тбилиси. Американците, разбира се, са малко по-диференцирани. Матю Брайза, един от висшите американски дипломати, който от началото на администрацията на Буш е повече или по малко отговорен за грузинските проблеми, ми обясни по телефона: „Че грузинците разговарят с нас по-открито, отколкото с европейските си съюзници, е нещо нормално предвид привилегированите ни отношения. Техният външен министър Ека Ткешелашвили ми позвъни в 23.30 часа тбилиско време и ми каза: ‚Имаме сведения, че руски танкове и повече от хиляда войници са навлезли в Южна Осетия. Нямаме избор, ще нарушим [обявеното от Саакашвили в 19 часа] примирие‘. В съответствие с моите инструкции аз му отговорих: Избягвайте на всяка цена военни сблъсъци с руснаците.‘ Каквото и да е било действителното положение, грузинците изглеждаха наистина убедени, че нещата са се развили по този начин.“

Руската версия има поне предимството на яснотата, ако не непременно онова на честността: Саакашвили е психопат, при това зависим от дрога, който е започнал инициатива за геноцид, а за руснаците не е останала друга възможност освен да се съпротивяват. Във всеки случай те не са единствените, които обвиняват Саакашвили за избухването на враждебните действия. Откак през 2004 той дойде на власт в резултат на „революцията на розите“, Саакашвили обещаваше да присъедини сепаратистките републики към Грузия преди края на своето президентство. Той изнесе това обещание в един крайно остър тон, с една агресивна националистическа реторика, която за някои наблюдатели напомня за Гамзахурдия, първият президент на независима Грузия, според когото южноосетинците бяха „индоевропейски свине“, а други национални малцинства – „неблагодарни гости“, които трябвало да бъдат „погрузинчени“. Именно той започна първата война с Южна Осетия – една война, която Грузия изгуби.

Национализмът на Саакашвили е сроден с френската представа за националната държава и е свободен от подобни расистки подтонове; той обаче с удоволствие се сравнява с великия цар Давид, Строителя, и мнозина политически наблюдатели са на мнение, че още от самото начало той е мечтаел да завоюва обратно тези територии. За четири години той насочи една огромна процентна част от Брутния национален продукт на страната си към военните сили, далеч повече, отколкото му беше препоръчвано от НАТО. А в Ирак, където той изпрати своите обучени от американци войски, всички улици в грузинската военна база носят имена на абхазки градове: Гагра, Пицунда, Гали; маршовите песни на войниците пък описват обратното завладяване на Абхазия.

„Дълбоко в себе си Миша [в Грузия всеки, дори и президентът, бива наричан на малко име или дори на неговата умалителна форма] винаги е отдавал предпочитание на едно военно решение“, каза ми в Тбилиси една грузинска журналистка, която го познава от повече от десет години насам. Други наблюдатели дори са убедени, че нападението срещу Южна Осетия е било само начало. „Мнозина официални лица ми потвърдиха, че се надяват веднага след това да навлязат в Абхазия“, разказваше ми една вечер Ероси Кизмаришвили, грузинският посланик в Москва. „Те мислеха, че ще могат да се справят с Осетия в течение на 24 до 36 часа, а след това да започнат двойна офанзива срещу Абхазия от военната база Сенаки и пропастта Кодори.“ От тази гледна точка фактът, че по-голямата част от грузинските войски се намираше в западната част на страната на 7 август не е доказателство за липса на умишлени действия, дори напротив.

Ероси Кизмаришвили не е случаен наблюдател: като собственик на влиятелния телевизионен канал Рустави 2 през 2003 той изигра решаваща роля по време на „революцията на розите“; през последния януари той беше предизборен съветник на Саакашвили, преди да бъде изпратен като посланик в Москва, където до отзоваването си през юли се опитваше да завърже връзки с президента Медведев и неговото либерално обкръжение. След събитията през август Кизмаришвили реши да премине в лагера на опозицията. Той изглежда доста уверен в това, че Саакашвили е попаднал в капана на руснаците.

Действително всички знаеха, че руснаците подготвят нещо. Самият Путин беше го казал съвсем ясно, малко след силно критикуваното от Москва международно признание на Косово: „Ние няма просто да имитираме това, ние си имаме собствена рецепта …“ За да добави след това: „Нашият отговор ще бъде асиметричен.“ Съвсем очевидно той имаше пред вид Грузия, която отчаяно се бореше за присъединяване към НАТО. В началото на май Русия изпрати хиляда войници от парашутно-десантните войски – едно очевидно нарушение на мирното примирие – последвани от четиристотин железопътно-строителни войници, които трябваше да възстановят стратегически важната железопътна линия между Сухуми и Очамачира, отдалечена само на няколко километра от демаркационната линия. На 15 юли, докато провокациите в Южна Осетия се засилваха, в руската военна област Северен Кавказ (СКВО) беше проведено голямото военно учение „Кавказ 2008“, един идеален претекст да се доведат в региона елитни войски, танкове и самолети – обединения, които след края на учението мълчаливо останаха на място. Как са могли тогава Саакашвили и ястребите от неговото обкръжение да си представят дори за момент, че руснаците ще им позволят да направят нещо?

„Грузинските министри сравняваха Осетия с млечен зъб“, обяснява френският посланик Ерик Фурние. „‚За руснаците тя вече не е от значение‘, казваха те.“ В дните преди конфликта руските официални лица, които се занимаваха с осетинския въпрос, усилено изпращаха сигнали, които трябваше да потвърдят това гледище. „Осетинците са станали неконтролируеми, те вече не ни слушат, омръзна ни“, обявиха те официално, когато грузинците ги помолиха да вразумят южноосетинците. Кизмришвили дори се пита дали в този план не е бил замесен и руски шпионин от най-близкото обкръжение на Саакашвили. Един хитър и многопластов капан, който трябваше да използва импулсивността на Саакашвили: но може би за това беше вече достатъчна самата кавказка стремителност? Това, както и една препълнена до ръба чаша на търпението от всички страни. По всяка вероятност дори и самите грузинци не знаят какво точно се е случило.

Тези конкуриращи се версии, зад които лежат реални политически интереси, биват поддържани от един повече или по-малко рафиниран PR-апарат – това, което преди се наричаше пропаганда. От руска страна методите си останаха доста примитивни: докато гражданите почти не разполагат с алтернативи на официалната версия на събитията, тъй като Кремъл контролира пресата почти напълно, тя си остава малко убедителна за чуждестранните наблюдатели, също както и първоначалното обвинение в „геноцид“. От грузинска страна в замяна на това си служат с най-модерни методи. Така например правителството е възложило на една британска PR-фирма, Aspect Consul­ting, да доведе до останалия свят тяхното гледище за нещата. Основателят на фирмата Патрик Уърмс, когото руските медии кръстиха „белгийският майстор на черния PR“, установи по една работна група във всяка европейска столица и ежедневно изпраща по света цяло наводнение от информации и разкрасявания, които трябва да направят по-достоверна официалната грузинска версия.

Но независимо от това грузинците действително са много открити за международната преса; действително, информациите биват манипулирани и тук, но никога толкова недодялано, колкото при руснаците. Това показва едно сравнение на „развежданията“ през конфликтната зона, които биват организирани от двете страни една седмица след грузинското поражение. В понеделник, 18 август, след един доста авантюристичен следобед, който прекарах заедно с няколко други журналисти в игра на избягване на руските контролно-пропускателни пунктове, които препречват пътищата, аз попаднах в Гори, един индустриален град в съседство с Южна Осетия. Същата вечер имах уговорена среща с Кача Ломая на големия площад, под краката на огромната бронзова статуя на Йосиф Сталин, пред сградата на районното управление, чиито прозорци все още са разбити от артилерийския обстрел от последната седмица. Секретарят на грузинския съвет за сигурност беше ми предложил по телефона да ми покаже няколко разрушени села северно от Гори.

Бях срещнал Ломая още през 2004 г., когато той току-що беше обявен за министър на образованието. Тогава бяхме водили дълъг разговор за интеграцията на националните малцинства в Грузия, при който Ломая – който преди революцията беше ръководил грузинския филиал на института Open Society на Джордж Сорос – беше поддържал един много по-сдържан, конструктивен и открит тон, отколкото неговия президент. На 45 години той е един от най-старите политици в това правителство (Саакашвили е само на четиридесет, а неговият министър на отбраната е на тридесет години). Заради разумния си и обмислен стил той е много високо ценен от чуждестранните наблюдатели в Тбилиси.

На следващия ден за предварително планираната дискретност при посещението на разрушените къщи не може да става и дума: десетки журналисти обкръжават Ломая на главния площад и го молят да ги вземе със себе си. Вячеслав Борисов, главнокомандващият руски генерал, отговорен за зоната, се смесва с тълпата преди да изчезне с Ломая в сградата на управлението. След няколко часа закъснение най-после на път тръгва една дълга колона от превозни средства, линейки и жълти автобуси с хуманитарна помощ – официалният повод за нашето посещение – последвана от половин дузина коли, пълни с журналисти. Борисов е дал на Ломая ескорт от четирима десантници; в областта северно от Гори гъмжи от осетински милиции, които грузинците обвиняват в злодеянията, които искат да ни покажат. Благодарение на парашутистите колоната минава през контролните пунктове без трудности.

Аз пътувам в колата на Ломая, така че между отделните спирки мога да разговарям с него. По този начин в продължение на няколко часа ние успяваме да придобием впечатление за това колко реални са ужасите на тази война за хората, живеещи в близост до осетинската граница – една война, която изглежда толкова отдалечена и следователно толкова незначителна откъм кафенетата в Тбилиси или Париж. От 11 август, от деня на рухването на грузинската съпротива, осетинските милиции, несмущавани от държавна власт, са в състояние да беснеят и грабят в тези села, да изгарят къщи и да убиват цивилни хора, които не са искали да избягат. Ломая разказва и за множество изнасилвания, за които ние не успяваме да намерим потвърждение, но които, пред вид на общото насилие и ярост звучат напълно достоверно. В къщите мебелите са разхвърляни или изпочупени, дюшеците разпрани, по пода лежат семейни снимки, свидетелстващи за това колко прибързано и паническо е било бягството на обитателите. На дворовете, из които се щурат изгладнели кокошки и крави, плодните дървета се огъват под тежестта на плодовете си. Тук-там се натъкваме на някоя локва кръв и – в градините или мазетата – на трупове, които набързо са били покрити с няколко лопати пръст от съседи или роднини.

Мъртъвците са най-вече мъже, стари и млади: журналистите наброяват в Тквиави десет мъртъвци. В други села, които ние посещаваме през този ден, някои къщи са разрушени от руски бомби. Разрушенията изглеждат във всеки случай избирателни. Според Ломая и разказите на селяните, осетинците, снабдени с подробни списъци, са издирвали преди всичко първенците в селата – учителите, полицаите, кметовете.

Макар че оцелелите се радват на раздаваните от помощниците на Ломая хуманитарни помощи и цигари, това не намалява страха и яростта им, нито пък чувството, че са били предадени. Ние наблюдаваме как те крещят на Ломая: „Миша ни изостави! Ние искаме руски паспорти като осетинците! Руснаците поне ще ни защищават, за разлика от вас.“ Ломая им отговаря спокойно, подчертано приятелски. Всички села по пътя ни лежат на грузинска територия, вътре в зоната за „сигурност“, или буферна зона, която се предвижда според договорните отношения на московското споразумение, разработено от Никола Саркози, и която съвсем очевидно е сигурна единствено за руснаците. От другата страна на границата, която си остава затворена, проникват новини за истинско етническо прочистване. Едуард Кокойти, самообявеният осетински президент, заяви това директно: никой грузинец няма да има право да се завърне на „осетинска територия“. В селата, населени от грузинци, жителите биват систематично прогонвани, а къщите им разрушавани, за да се попречи на завръщането им.

Посещението в Южна Осетия, организирано от руснаците два дни по-късно, е нещо съвсем различно. Ломая не беше се намесвал, той беше отговарял на въпросите на журналистите, но без да се опитва да им продава една определена история: онова, което бяхме видели, говореше само за себе си, повече не беше необходимо. Руското развеждане бива напротив ръководено от един крайно нервен офицер от пресата, който се представя като Александър Мачевски, но моли да не споменаваме името му – един дребен, здраво скроен и почернял от слънцето мъж, който непрекъснато крещи и когото журналистите скоро кръщават „нашият малък Гьобелс“.

В първия грузински град, който вече бяхме посетили преди това с Ломая, той дава импровизирана пресконференция, в която не се срамува да твърди пред камерите, че разрушените къщи, които виждаме, са се самозапалили или поради изтичане на газ, или поради електрически неизправности. Това, или грузински специални части са ги запалили, за да дискредитират Русия. „Слушайте, Саша“, прекъсва го най-после раздразнено един британски журналист, „вярвате ли всъщност една-единствена дума от това, което ни разказвате?“ – „Да не искате да кажете, че лъжа?“, реве Саша. „На практика, да“, отговаря меко журналистът, с което предизвиква един пристъп на ярост, който завършва с опит той да бъде изключен от журналистическата група.

По-късно през този ден аз узнавам, че войната е струвала отпуската на Саша – докато слушам как той горчиво се оплаква по телефона пред някакъв свой приятел. Малко по-нататък, западно от Цхинвали, ние посещаваме Четагурово, едно силно разрушено осетинско село: грузинците не отричат, че са го обстрелвали, но твърдят, че осетинците са докарали там тежка артилерия. Селяните, с които разговаряме, твърдят, че там е имало само милиционери, които са избягали с колите си още след първите изстрели, без да направят никакъв опит за съпротива. Трябва обаче да се каже, че такива твърдения са недостоверни, защото хората се бяха изпокрили по мазетата си, изпълнени с ужас, а и защото Саша непрекъснато ни кара да бързаме.

В Цхинвали първо трябва да разгледаме един силно разрушен квартал, така нареченият еврейски квартал (в който всъщност от времената на болшевишката революция не се е показвал нито един грузински евреин. „Те измъкнаха това име от забравата едва напоследък“, обяснява Патрик Уърмс в Тбилиси. „Да се покаже един бомбардиран еврейски квартал винаги върви добре пред световната общественост.“) Според сведения на журналистите, които познават Цхинвали още отпреди войната, кварталът е бил обстрелван още през 1991 и до голяма степен не е бил възстановен никога. А при едно толкова повърхностно посещение не могат да се различат старите от новите разрушения, нито пък ония, които са били предизвикани от грузинските нападения на 7 и 8 август от по-късните, предизвикани от руското ответно нападение на 9 и 10 август. Жителите не са от помощ, защото повторното разпитване предизвиква гневни, почти истерични реакции, сякаш с това се поставя под въпрос реалността на „геноцида“, който всички те са убедени, че са преживели.

Следващата цел на нашата обиколка е опустошената по време на нападението на грузинските войски база на мироопазващите войски югозападно от града. Пред една разбита и изгоряла сграда, пред която са положени няколко тъжни, украсени с ленти венци от червени цветя, стои полковник Игор Коначенков, който води нашата моторизирана колона. Той разказва за загубите на мироопазващите сили: петнадесет убити и повече от сто и петдесет ранени – повечето, както той намеква, изненадани в съня си от едно вероломно нападение на артилерията. За него няма съмнение относно намеренията на грузинците. Самите те не отричат, че са нападнали руснаците. Те били нападнати от осетинска артилерия под прикритието на руската база; те изобщо не са имали друг избор, освен да отвърнат на удара. Опитват се обаче да омаловажат обстрела на града и настояват, въпреки всички доказателства на противника, че той е преследвал единствено военни цели.

Връхната точка на този Magical Mystery Tour е класическият концерт, който изнасят пред руините на местната сграда на парламента Валери Гергиев и оркестърът на Мариинския театър от Санкт Петерсбург. В продължение на години грузинците напразно се опитваха да поканят за помирителен концерт в Тбилиси Гергиев – един северноосетинец, който е близък приятел на Путин. В Цхинвали той започва концерта (излъчван на живо по руската телевизия), заобиколен от деца, с кратко слово на руски и английски език, описващо извършения от грузинците „геноцид“, сравнявайки ги с терористите от 11 септември. При това той няма да се притеснява да спомене първоначалната руска цифра от 2000 убити, макар че дори осетинският главен прокурор вече говори само за 133 жертви сред цивилното население. Самият концерт е удивително упражнение по съветска пропаганда: публиката, внимателно съставена от стари хора и деца, носещи обрамчени в черно портрети на своите убити; войници, които бавно развяват чисто нови знамена; журналисти. Програмата е премислена до последния детайл: за въведение втората част от Петата Симфония на Чайковски, тъжна и меланхолична; след това една изпълнена с барабанни вихри част от Седмата на Шостакович, която той е писал през 1943, по време на обсадата на Ленинград – войнствена, мощна, непреклонна.

За мен най-голямата изненада по време на това пътуване беше руската армия. Онази, които бях видял през 1996 в Чечения, се състоеше предимно от млади момчета, изгладнели и уплашени, а през 1999/2000 от пияни, брутални и корумпирани биячи, така наречените контрактники, които се набираха сред най-злите части на руското общество и които техните началници оставяха да беснеят на воля, щом само беше веднъж приключена най-мръсната работа. Единственият честен и почтен руски офицер, с когото се бях запознал тогава, беше убит от собствените си хора, защото си пъхаше носа в техния бизнес. Изпратените в Грузия войници представляват очебиен контраст в сравнение с тогава: дисциплинирани, сравнително учтиви и самоуверени.

Първата сутрин в Гори, преди отпътуването с Ломая, аз отивам на контролния пункт пред южния мост на града и разговарям с войниците, принадлежащи към разположената в чеченския град Шали 42 дивизия. Задавам им въпроса, който занимава всички тук: Ще се оттеглят ли, както обещава Медведев? „Чухме, че ще ни заместят вашите момчета [т. е. руските парашутисти, Бел. пр.]“, казва ми един лейтенант, който се приближава бързо, преди още да съм отворил уста. „Какво чухте? Знаете ли нещо? Знаете ли дали ще се оттеглим?“ Разочарован от отрицателния ми отговор, той се обръща и се заема отново с работата си. Дава на хората си заповед да приберат нещата си, да заемат позиции и да придвижат един бронетранспортьор. „Писна ни. Искаме да се връщаме вкъщи“, прибавя Олег, един войник от Барнаул в Алтай, преди да ми опише добрите отношения, в които те се намират с местното население. Никой от тези мъже не се чувства като окупатор, мнозина приемат скептично официалната версия на началниците си, преди всичко войниците-мюсюлмани, немалко от които произхождат от северен Кавказ. Дори чеченските специални части на руското разузнаване, на които се приписват множество зверства в родината им, се опитват да се въздържат тук.

Командирът им, генерал Вячеслав Николаевич Борисов, е офицер от старата школа. Тлъст, немарлив, червеното му лице изпъстрено с петна от водка, той се изразява грубо и рязко, но въпреки това е офицер с висок чин, номер 2 на руските десантни части, специално командирован за тази операция в Грузия заедно с парашутистите си. Във всеки случай той е тук не за пръв път: в продължение на няколко години той командваше руската военна база в Батуми и поддържаше тесни отношения – също и бизнес-отношения, както се твърди – с Аслан Абашидзе, местния диктатор, който в края на краищата беше заменен от Саакашвили през пролетта на 2004. Координацията между Борисов и Мурат Кулашметов, генералът, който командва разположените в Южна Осетия мироопазващи сили, е трудна за разбиране. Те изглежда оперират паралелно, и двамата са подчинени на генерал Сергей Макаров, шефа на генералния щаб в СКВО, който очевидно е бил един от главните стратези на инвазията в Грузия. Борисов, който умело прикрива вродената си хитрост зад груба външност, използва ловко в преговорите с грузинците тези неразбираеми разделения на сферите на компетентност. През тази втора седмица конфликтът се е превърнал във война на нерви. От изработеното от Саркози споразумение насам от руснаците се очаква те да се завърнат „на позициите си отпреди избухването на враждебните действия“.

Но руските контролни пунктове продължават да блокират Траса – автострадата от  Тбилиси през Гори до Поти, която свързва двата противоположни края на страната. Те спъват движението и търговията, не пропускат нито журналисти, нито колони с хуманитарна помощ, нито дори западни дипломати. През последната седмица руснаците освен това взривиха един железопътен мост на най-важната отсечка в страната и с това пресякоха движението на товари не само в Грузия, но и в Армения и Азербайджан.

В края на краищата те контролират цялата селска област на север от Гори, която ние посещаваме във вторник, 19 август, и очевидно не предприемат нищо, за да попречат на нападенията на осетинските милиционери, като същевременно не позволяват на грузинците да защищават застрашеното цивилно население. Освен това те систематично разграбват заетите от тях сгради – прибирайки всичко, включително климатични инсталации, тоалетни чинии и умивалници. „За Борисов грабежът е военно право“, констатира Ломая. Той е загрижен за икономическите последствия от руската блокада; не само че страната е разделена на две, руснаците контролират и Поти, единственото дълбоко пристанище на Грузия, където се извършва цялата международна търговия на страната, както и част от петролния експорт на Баку. Армения, която внася почти всички стоки на транзит през Грузия, буквално започва да се задушава. Изключителният жест на добра воля от страна на турците, които са отворили турско-арменската граница, почти не облекчава положението.

А то е изключително променливо. В сряда, 20 август, Ломая се опитва отново да посети селата северно от Гори – заедно с нова моторизирана колона с хуманитарна помощ и неколцина журналисти. На първия контролен пункт офицерът, който вчера се е подчинил без колебание на парашутистите на Борисов, отказва категорично да ни пропусне. Следобед, някъде около 17 часа, руснаците внезапно демонтират всички контролни пунктове в града и бързо изчезват. В сградата на управлението грузинските служители нервно обсъждат следващата крачка. Ломая се опасява, че осетинските грабители биха могли да се възползват от вакуума на властта и да нахлуят в Гори. „Не знам какво да правим. От вчера насам руснаците непрекъснато повтарят от Москва, че ние сме се опитвали да ги провокираме по време на оттеглянето. Страхувам се, че това може да е капан.“ Той не може да говори открито дори с Тбилиси: телефоните не са сигурни, руснаците подслушват всичко. „А вие, Джонатан“, пита ме той внезапно на стъпалата пред сградата. „Какво бихте ме посъветвали вие?“ Аз се колебая: „Не знам… Ако наистина се страхувате за сигурността на града, би било добре да повикате вашата полиция. Не можете ли да позвъните на Борисов и да го попитате дали е съгласен?“ Той слуша мълчаливо, после изчезва в сградата.

Пред сградата на управлението безцелно се разхождат няколко десетки мъже. Между тях е и Владимир Вардселашвили, младият регионален губернатор на Гори, бивш футболист, много елегантен в розовата си копринена риза със златни копчета на маншетите. Около 19.30 пристига автомобил: един мъж му подава голям фотоапарат. Ладо, както го наричат всички, ми показва дисплея на апарата. Това е снимка на новата военна база западно от града, която при завземането на Гори падна в ръцете на войските на Борисов непокътната и оттогава насам бива систематично разграбвана от окупаторите. Той увеличава една част от снимката: вратата на една от светлосивите сгради на базата. По средата на стъклената врата действително може да се различи размито бяло петно, по другите врати също. „Минирали са базата. Оттеглят се и ще взривят всичко.“

От дни насам Ломая преговаря с Борисов да бъде пощадена базата, тъй като тя ще бъде необходима за подслоняването на бежанците. Но Москва се е заклела да разруши военната инфраструктура на Грузия и Борисов не може да даде кой знае каква утеха. Около 21.30 на площада чуваме силен грохот: една колона от леки руски танкове преминава порез празния площад. Ломая, мрачен и напрегнат, изпраща хора, които да разберат какво става. Всички контролни пунктове са възстановени отново, пристигнали са нови войници с нов командир. Той клати глава: „играят си с нас като мишка с котка“.

Малко по-късно всички се събираме на стъпалата. Вардселашвили ни казва, че Борисов му е позвънил след обеда. „Защо не повикате полицията си?“‘, попитал той. „Повикайте ги.“ С крива усмивка Ломая ми отправя упреци. „Виждате ли, Джонатан, вие ми дадохте лош съвет. Сега вече съм сигурен, че това е било провокация. Ако нашите полицаи бяха тук, щяха да ги арестуват.“

Тъй като човек все пак трябва да яде, Вардселашвили кани малцината останали в града журналисти на гости вкъщи, в едно изцяло ламинирано с дърво, много стилно жилище, което е взел под наем, когато е бил изпратен тук на губернаторския пост. Вечерята е бедна: кренвирши, каша, картофи, домати, хляб. Накрая обаче той вади бутилка френски коняк. „Имам колекция от двеста различни сорта“, хвали се той, докато ние пушим и пием. Той говори за Сталин, сина на града, когото мнозина жители все още почитат. „Не разбирам това безумие. Ако зависеше от мен, още утре паметникът щеше да бъде премахнат. Аз мразя Сталин. На него трябва да благодарим за това, че се намираме в този батак, той ни надроби всичко това, Абхазия, Осетия … През 1952 даде Сочи на Русия, а това беше наше.“

На следващия петък, 22, завършва срока на обещаното от Медведев оттегляне, но играта продължава. На контролните постове на Траса журналистите разговарят с войниците и чакат. Никой не може да преминава. Една колежка и аз се опитваме да убедим Санакоев да ни вземе до Цхинвали. След това руските контролни постове отново са напуснати. Ломая идва преди падането на нощта и веднага дава импровизирана пресконференция: последният контролен пункт ще бъде премахнат след един час, след това полицията ще поеме пълния контрол в града. Грохотът на мощна експлозия се носи над града, откъм новата военна база, и аз бързо се отправям натам заедно с Ломая: след евакуацията на базата руснаците са взривили един склад за боеприпаси.

Когато на следващия вторник в Сухуми се обявява, че Русия признава независимостта на Абхазия, там избухва всеобща радост. „Медведев едва отвори устата си, а вече цялата младеж беше по улиците, клаксоните пищяха, младежите пееха, стреляха във въздуха, размахваха знамена“, разказва ми Мана Гургулия, ръководителката на абхазката телеграфна агенция Аснипрес, когато пристигам в сряда. Разглеждани оттук, претенциите на Грузия върху тази област действително изглеждат като някакъв „атавизъм от времето на Сталин“, както иронично заявява Сергей Шамба, абхазкият външен министър. Абхазците, които, за разлика от осетинците имат истинско правителство – и истинско национално чувство – не си правят никакви илюзии. „Разбира се, че съществува опасността да свършим като най-обикновена колония“, прибавя Шамба. „Но ако можем да избираме единствено между Грузия и Русия, то ние се решаваме на Русия.“ Самата Русия няма намерение да оставя някому някакъв избор. „Светът може да забрави всякакви приказки за териториалната цялост на Грузия“, обяснява външният министър Лавров отново и отново. „Вярвате ли, че би трябвало да избършем кървавите сополи и да си подвием опашката?“, прибавя Путин по своя неподражаем начин. „Саакашвили е политически труп“, гласи заключението на Медведев – едно ясно указание, че нещата още не са приключили. Но аз бих искал да оставя последната дума на Режи Жант, един френски журналист, който живее от много години насам в Тбилиси: „Грузинците трябва да забравят своята натрапчива фиксация към сепаратистките републики за един период от около десет до петнайсет години. Вместо това те трябва да се концентрират върху развитието на страната си – нейната икономика, нейните институции, нейната демокрация. Времето минава и те ще пропуснат всичко, което е важно за тях, ако продължават по този начин.“


Източник