Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

Герт Вайскирхен: Когато ние – тук на „Запад“ – говорим за „68-ма“, то мислим най-вече за Парижкия Май или за Пражката Пролет, която на 21. август беше потушена така брутално чрез инвазията на страните от Варшавския Договор. По-малко известно е, че в Полша имаше демонстрации още през март 1968 – когато беше забранена една пиеса на големия полски поет Адам Мицкевич. Следователно „1968“ има много общо и с културата. Един от протестиращите студенти, които по-късно бяха арестувани затова, беше Адам Михник. Адам, как преживя ти тогава началото на „68“?

Адам Михник: Полското движение за реформи започва всъщност не през 1968, а още през 1956. Тази година, която маркира началото на десталинизацията в Русия, откри пътя към демократичните реформи. Полската култура, университетите, театърът и киното получиха тогава много широка автономия. В това време започва и модерното полско кино, от Анджей Вайда, Йежи Кавалерович и много други.

Но горящата Будапеща след нахлуването на руската армия през 1956 показа тогава и докъде се простират границите на реформите. Комунистическият режим на Владислав Гомулка, който сам беше в затвора по времето на Сталин, ограничи в края на тази година културните свободи и в Полша. Книги, поеми и драми на нашите най-добри писатели бяха конфискувани многократно. Когато обаче през 1968 беше забранено представлението на една пиеса от Адам Мицкевич, за нас това беше вече прекалено много и ние излязохме на улицата.

Едно нещо е много важно тук. Поколението от „68“ вече нямаше собствени спомени от войната, окупацията и сталинския терор. Когато Сталин умря през 1953, ние бяхме по на 7, 8 или 9 години. Страхът на нашите родители ни остана спестен. Смелостта ни беше до голяма степен резултат от липса на опит, защото през 1968 ние вече бяхме имали три ужасни срещи с реалния комунизъм.

Първата беше конфискацията на произведенията на Адам Мицкевич; последва я изключително бруталното разбиване на студентските демонстрации. Това беше един поколенчески протест: за пръв път след 1945 всички университети в Полша бяха се противопоставили на властта.

Второ, ние се срещнахме с една комунистическа пропаганда от нов тип: ужасяващо подстрекателство срещу интелигенцията и срещу евреите. В Полша преди това антисемитизмът никога не беше бил език на комунистическата партия. С това тя демонстрира едно съвсем ново лице. За моето поколение това беше урок по реално съществуващия комунизъм.

И третото преживяване беше разбира се съветската интервенция в Чехословакия. След този момент на изгубени илюзии за хората беше ясно, че комунизмът не може да бъде реформиран и че те трябва да се съпротивяват. Всичко, което се случи след това – различните форми на самозащита срещу комунизма, различните начини за изграждане на гражданско общество, което осигуряваше собствени, независими от държавата пространства – беше резултат от поуките от тези три събития. Най-бруталното от тях беше нахлуването в Чехословакия. За нас – като хора, израстващи като патриоти – беше ужасно да наблюдаваме как в Чехословакия маршируваха точно полски военни части, за да премажат свободата на чехи и словаци. Това беше шок, от който моето поколение никога не можа да се освободи.

Културата на свободния човек

На това място бих искал да спомена още три неща. Първо: полската култура на поколението от „68“ вече беше култура на свободни хора. От това време ние имаме великолепна поезия и есеистика. Внезапно ни стана ясно, че живеем във време на раздвоена култура и че европейската част от нея е недостижима за нас. Чеслав Милош и Витолд Гомбрович бяха писателите, които тогава бяха конфискувани. А с това, че властта забранява най-ценното в културата човек никога не може да бъде съгласен.

Второ: Ние възприемахме средата си по начин, който беше различен от онзи на нашите връстници на Запад. Когато се срещахме с приятели от Франция и Германия, ние се разбирахме чудесно. С техните лозунги обаче не можехме да се съгласим. За нас демонстрациите в подкрепа на Хо Ши Мин, Мао Цзедун и Че Гевара бяха неприемливи. Ние гледахме към Чехословакия и намирахме надежда там. И повтаряхме непрекъснато: цяла Полша очаква своя Дубчек! Това беше нашият шанс!

Трето: ние не смятахме Съединените Щати, които водеха война във Виетнам, за главния враг в света. Голямата опасност ние виждахме в тоталитарните страни и особено в Съветския Съюз, който беше нахлул в Чехословакия.

Въпреки това аз добре си спомням срещата между Милан Хорачек и Руди Дучке в Италия. Ние се разбирахме чудесно! Също като Кушнер при нашата среща в Париж. Защо? Защото лозунгът на Че Гевара – „Докато този свят е такъв, какъвто е, не искам да умра в леглото си“ – показваше въздействие. Ние бяхме духовно съгласни с него. Никой от нас не искаше този свят. Нашият протест беше протест срещу блокираното общество. Но тази блокада беше различна навсякъде: в западна или източна Европа, в Америка или Мексико, в Япония или в Испания на Франко.

Това усещане за блокада беше много важно за нас поляците – особено във връзка с Пражката Пролет, когато през прозорци и врати внезапно започна да вее свеж вятър. И още нещо беше много важно тогава: ние открихме нови прилики. Брежнев беше се опитал да ни обясни какво е интернационализъм, но ние вече сами бяхме построили своя интернационализъм.

Когато след потушаването на Пражката Пролет бяха произнесени присъдите аз тъкмо бях в затвора. И онова, което всъщност би трябвало да ме потисне, всъщност ме зарадва. Прочетох, че петима руснаци са били наказани, защото са протестирали на Червения площад срещу руската интервенция. Зарадва ме това, че толкова много хора в толкова много страни казват „Не“ на комунистическата диктатура в Полша, в Унгария – например унгарският интелектуалец Янош Киш – но също и в ГДР. Синовете на Роберт Хавеман бяха осъдени, защото бяха се противопоставили на интервенцията в Чехословакия. Накратко: хората в този уж толкова монолитен блок бяха престанали да бъдат „население“. Те станаха граждани, които изискват правата си.

Бих искал да спомена още две неща, които отразяват напрегнатото настроение от онова време. Първото е един виц: Брежнев се обажда на нашия тогавашен вътрешен министър, Чеслав Мочар, един твърд национал-болшевик, и го пита: „Какво е това? Какви са тия демонстрации там при вас?“ А Мочар отговаря: „Ами, при нас забраниха една пиеса на Мицкевич.“ „Хе, че не можете ли толкова да го арестувате тоя Мицкевич?“ „Но другарю Брежнев, Мицкевич не е вече жив!“ „А, ей затова те харесвам, другарю Мочар!“

И второто нещо, което обаче се основава на реални събития: след ужасните антисемитски изстъпления, които се бяха случили в Полша, Вили Бранд дойде за своето легендарно посещение във Варшава. Може би обаче не е толкова известно, че той беше дошъл тук като немски канцлер, за да признае окончателно границата от Одер и Ниса – нещо, което беше възприето от цялото полско население като психологически прелом. Преди това държавната машина постоянно беше ни плашила със стария призрак: „ако се отпуснете, немците отново ще ни вземат Щетин и Вроцлав. Тогава Съветският Съюз ще се обедини с Аденауер, Кисинджър или с когото и да било. Затова не бива да протестирате.“ Но когато Вили Бранд призна тази граница, бомбата беше обезвредена.

И още нещо: когато Вили Бранд коленичи пред паметника на Варшавското Гето, това беше – независимо дали планирано или не – още една плесница за комунистическите властници. Никой от тях не беше ходил преди това при този паметник. Днес, напротив, всеки амбициозен полски политик счита за задължително да се поклони пред мъртвите от въстанието. Това е голямата заслуга на Вили Бранд.

И така: Полската култура се промени след 1968. Но въстание не се получи.

На Запад без революция, на Изток без реформи

Вайскирхен: Когато се мисли за 1968 в западна Европа, то се има пред вид най-вече Парижкия Май. Но докато от гледна точка на средна и източна Европа движещата сила на „68“ се състоеше в това изобщо да се конструира някакво гражданско общество срещу реално съществуващата диктатура, то ние на запад се противопоставяхме на една определена форма на гражданствеността, наречена буржоазия – и това е въпросът ми към Лионел Жоспен. Всичко изглеждаше ужасно тясно, струваше ни се, че няма как да пробием.

Лионел Жоспен: Първо бих искал да кажа, че аз не бях истинско действащо лице в събитията от 1968. Разбира се, преживях някои сътресения от това време. Тогава бях на 31 години и работех във външното министерство. И именно събитията от 1968 ме накараха да се откажа от автоматизмите на една дипломатическа кариера. Тогава станах привърженик на Франсоа Митеран и станах член на социалистическата партия.

Когато днес, четиридесет години по-късно, се отбелязва този юбилей – и то не само в САЩ, Франция, Италия или Германия, но и в Чехия и Словакия, та дори и в Мексико и Виетнам – то става ясно, че тази година беше едно много важно глобално събитие. Този световен отзвук е израз на цяла верига от събития.

Във Франция „68“ беше отначало бунт на млади хора, на студенти. Барикади рядко се правят от стари хора. (Освен ако искат, както става в момента във Франция, да защищават пенсиите си.) Този протест беше поет обаче от работническото движение. Това е особеността на май 1968 във Франция. Всеобщата стачка придаде класов характер на едно първоначално младежко движение.

За кратко време тогава нещата наистина изглеждаха така, сякаш ще се стигне до социална революция. Това е парадокс. Разширяването до работническо движение в края на краищата доведе до това, че всичко стигна до традиционни изисквания към работодателите. В сравнение със събитията от 1789 до 1830 и Парижката Комуна от 1870, 1968 не е революция. Или, казано по-точно: може би във Франция, като страна със зряла революционна култура, това беше последната революция – онази, която не се състоя.

Тук може да се прокара един удивителен паралел със събитията в Чехословакия. „68“ във Франция показа, че в развитите демократични страни вече няма насилствени революции. „68“ в Чехословакия показа напротив, че комунистическата система е неспособна да се реформира. Защото именно в това се състоеше целта на движението в Чехословакия. 1968 беше по този начин безкрайно важна за движението „Солидарност“ от 80-те години в Полша. Тогава вече не ставаше дума за реформиране на комунизма. През 1968 тази илюзия умря. От едната, западната страна, нямаше революция, а от другата, от източната, нямаше реформи.

Но дори и ако през 1968 във Франция нямаше революция, то тя все пак беше една масивна преоценка на властовите отношения.

Какво е „68“?

1968 означаваше, не само във Франция, един огромен стремеж към демокрация и срещу всичко, което е авторитарно, а следователно във Франция срещу голистката система. На второ място това беше един хедонистки напор срещу всичко пуританско и също срещу комерсиализацията, срещу властта на пазара. И на трето място това беше един романтичен стремеж, който във Франция – повече отколкото навсякъде другаде – имаше известен революционен оттенък.

Тук разбира се има връзки между антиавторитарните движения на изток и ония на запад. Това е общият стремеж за възстановяване на свободата и поставяне на демократически изисквания. Но разбира се има огромно значение дали човек въстава в една демокрация или се осмелява на сблъсък с една диктатура. Събитията от 1968 във Франция имаха до известна степен характер на парти, в сравнение с ония в Чехословакия, където на 21. август те получиха един трагичен обрат.

Днес ние виждаме: 40 години по-късно споменът за 1968 в никакъв случай не бива отбелязван в консенсус. Това е година, която както и преди пробужда интензивни дебати. Президентът Никола Саркози каза, още когато беше кандидат, че наследството от 1968 трябва да бъде ликвидирано. Когато казва това, той има пред вид неща като изчезването на авторитетите, нарастването на престъпността и загубата на „добрите нрави“. Но когато биват запитвани днес, 70 процента от французите подчертават положителните аспекти. В този смисъл французите са възприели по-скоро тези аспекти на „68“ – една по-голяма демократическа либералност, чувство за свобода.

Но дори ако „68“ следователно е била едно важно събитие, то днес ние трябва да се вгледаме преди всичко в съвременното общество: увеличаваща се бедност, неприятни работни места и безсмислено насилие в градовете. С това не искам да кажа, че това са директни следствия от „68“, а че след това очевидно са се случили значителни събития, които имат сериозни последствия. Всички важни фактори, които познаваме днес – като например неконтролираната урбанизация и неконтролираната емиграция – са тенденции, които са започнали едва след 1968. Събитията от тогава не са причина за глобалните трудности, с които се сблъскваме днес.

Вайскирхен: Лионел Жоспен вече спомена 21. август 1968, инвазията на руските танкове и потискането на Пражката Пролет. Ако човек разглежда „68“ само в светлината на тази дата, то тогава тя е едно ужасно поражение. Но не показа ли в своите дебати и дискусии „68“ също и едно изобилие от възможности? Това изобилие след това действително беше премазано от танковите вериги, но то все пак е останало някъде под повърхността и е продължило да работи. И дали „68“ не е тогава изходната точка на онова развитие, което доведе до Харта 77 и накрая до падането на реал-социалистическия режим през 1989?

Иржи Дийнстбиер: Това е вярно. И множеството дискусии и акции, които се провеждат тази година не само тук, но и в цяла Европа, показват, че все повече хора осъзнават значението на Пражката Пролет.

За мен „68“ се свързва с една от най-хубавите традиции на нашата модерна история. В основата си това беше един всеобхватен бунт, една борба за свобода. Въстана наистина целият народ. Малцината, които бяха против това, които дърпаха спирачката, можеха да бъдат напълно пренебрегнати. Гражданското общество формулираше целите и въпросите. В Чехословакия се говореше много например за прочутата статия „2000 думи“. Всички ние – по онова време аз бях журналист – водехме борбата за това докъде може да се стигне, какво може да се прокара.

Понякога се твърди, че това била борба на комунистите едни с други. Според мен беше борба за разграждане на този бюрократичен режим, който се наричаше социалистически. Защото всъщност това беше система, определяна от ориенталския деспотизъм, наложен на тази страна. И хората разбира се веднага забелязаха това след като през май 1948 по конституция страната стана комунистическа. Защото ние бяхме единствената страна, в която комунизмът беше въведен от нас самите, без съветски войски на наша територия. При последните свободни избори през 1946 комунистите получиха 40 процента.

В края на 40-те и началото на 50-те години всички бяха все още заразени от комунизма. По времето на Сталин не беше нужно да си направил каквото и да било, за да попаднеш за 30 години в затвора или да бъдеш обесен. По-късно обаче, след смъртта на Сталин и Готвалд през 1953, започнаха дискусиите.

Тогава бях на 15 години. Следях дебатите с интерес и израснах политически с противоречието между онова, което се случваше и онова, което се говореше официално. През 1953 имаше не само въстание в Берлин, но и демонстрации в Бохемия срещу паричната реформа. Те бяха потушени доста брутално от полицията и народните милиции.

Преломът от 1956 и годините на надежда

Истинското начало на Пражката Пролет се намира в 1956 година. Тогава започнаха големите дискусии; за пръв път от години насам се състоя студентският първомайски фестивал, както и конгресът на писателите. През юни 1956 дойде работническото въстание в Познан, което доведе до „полския октомври“. Всичко това бяха събития, които си влияеха взаимно.

И до днес много хора в Чехия казват, че 60-те години са били най-хубавите през живота им. Това бяха години на надежда. Една след друга успяхме да отменим почти всички цензури. През 1966 и 67 вече можехме да говорим открито за всичко – освен да критикуваме държавното ръководство или Съветския Съюз. Но това правехме по заобиколни начини. Погледнете само вълната на новото чешко кино от 60-те години: Милан Кундера, Иржи Менцел, Милош Форман. Това беше цяла експлозия. В тия неща се вижда, че 1968 в известен смисъл е дошла с неизбежност.

Но още през март или април Валтер Улбрихт и Владислав Гомулка помолиха Москва да се намеси. Беше им ясно, че събитията в Чехословакия можеха да означават край на комунистическия режим.

Международно движение за свобода

Когато се говори за международните аспекти на „68“, то на първо място става ясно, че ние разбира се имахме съвсем други цели от ония на парижките студенти. От друга страна ние чувствахме онова, което ни свързваше – че ние се борим срещу своето бюрократично изкривяване, а те срещу тяхното. Те вече бяха почувствали онова, което се случва днес: кризата на демокрацията. На запад те имаха същата цел като нас: свободата. Че без свобода не може да се намери решение на проблемите беше още тогава ясно – и на запад, и на изток.

Вторият международен аспект се състои в това, че от поражението на Пражката Пролет бяха извлечени решаващи поуки. На запад илюзиите на лявата интелигенция относно съветската система бяха окончателно ликвидирани. Не по-малко важно, ако и по-слабо известно е какво беше влиянието на „68“ върху самата Русия. На 21 август четирима съветски кореспонденти критикуваха в Прага инвазията. Те бяха веднага натоварени във вертолети и отправени към Москва. Ние се страхувахме от най-лошото, но не се случи нищо. Юри Арбатов, тогавашният директор на Американско-канадския институт и член на ЦК на КПСС, ги взе в института си. Един от тях по-късно стана посланик на Русия във Вашингтон по времето на Елцин.

И все пак: за всички нас беше ясно, че така не може да продължава повече. Унгарците бяха се възпротивили през 1956 и бяха стъпкани, по-късно и поляците. Най-късно през 1970 Гомулка предаде всичко със заповедта за стрелба срещу демонстрантите в Гданск. Тогава осъзнахме, че ако искаме да постигнем нещо, то ще можем да го направим само заедно. И наистина процесът от Хелзинки през 1973 ни даде необходимото за това свободно пространство. В Полша беше създаден КОР – комитетът за защита на работниците, при нас на 1 януари 1977 се създаде Харта 77, а в Унгария се създадоха хелзинкските комитети – и всички започнахме да си сътрудничим.

Вайскирхен: Една година след 1968 Вили Бранд стана бундесканцлер. На края на встъпителната си реч той каза: Ние не се намираме на края на нашата демокрация, тя едва сега започва. Дали тогава 1969 има нещо общо с протестното движение от 1968? Дали то е било използвано, преработено по един социал-либерален начин? Как мислите, Оскар Негт?

Оскар Негт: Трудно е да се каже как точно изглеждат социалните взаимовръзки. Във всеки случай за мен също е много важно да направя разликата между протестни движения в тоталитарни/авторитарни системи от една страна – и в демократични, от друга.

Огромното въздействие на движението в Полша и Прага се базира на това, че всяко свободно движение на хората там заплашваше властовите отношения. В западните страни това беше по-различно. Но що се отнася до новите тенденции, то специално в Германия за пръв път възникваше протестно движение, в което голямата маса от млади хора – студенти, младежи – се ориентираше наляво. В Германия още никога не беше имало нещо подобно: университетите, националсоциалистическият студентски съюз и студентските братства от 1933, както и преподавателите и чиновниците; цялата интелигенция беше преди това дясна. През 1968 за пръв път у нас младежта се ориентира наляво.

Поколенческият бунт в Бундесрепубликата

Но какво означаваше това „леви и свободни“, както беше го нарекъл Вили Бранд, конкретно в Бундесрепубликата през 1968? На първо място това означаваше едно ефективно разграничаване от наследството на Третия Райх. Защото до 1963, до процеса по Аушвиц, не беше имало никакъв сблъсък с управляващата прослойка, която продължаваше да бъде на власт и почит. Става дума не само за съветника на Аденауер Глобке, но и за всички ония Маунц, Ларенц, Форстхоф и Карл-Шмит-Шулер – всички те отдавна вече бяха на служба.

Споменавам това, защото то беше един изключително важен елемент от ситуацията в Германия, но не и във Франция. Този протест срещу миналото на родителите е важен мотив на немското студентско движение, което за пръв път направи отново широко достъпна забранената по време на Третия Райх литература – преди всичко емигрантите марксисти и фройдисти. Не на последно място поради това, че ние отново можехме да четем забранените по-рано, емигрантите – на първо време благодарение на така наречените пиратски издания – възникна една гражданска, разбираща се от само себе си култура на четенето.

Бих искал да обърнем внимание на такива подробности: Адорно, един голям капацитет, за да не кажа гений, никога не получи в Германия реноме, което да му даде преподавателско място. Неговата професура беше одобрена от правителството на Хесен, от тогавашния министър-председател Георг Август Цин – и едва тогава беше приета в бюджета. Това беше атмосферата в Германия; с други думи, отварянето на историята тук беше един много съществен елемент.

Втората причина за бунта беше възстановяването на старите, авторитарни отношения в университетските зали. Дори един всъщност либерален човек като Карло Шмидт, по онова време едновременно министър и професор по политология във Франкфурт, прекъсна един семинар когато беше зададен въпрос, който не му харесваше. Ако сам не бях преживял това, бих го разглеждал като невъзможно от перспективата на днешния ден.

Вайскирхен: Един кратък въпрос към всички участници: ако и до днес „68“ се асоциира с непокорство, ако и до днес се дискутира за това, то в какво се състои онова, което ще остане в историята?

Михник: Мисля, че 1968 година беше за това поколение същото, което 1948 беше за предишното: едно предизвикателство към властващите догми. Светът беше освободен от магията. Но ние като хора на посткомунистическа Европа не трябва да се считаме за по-умни, защото още тогава вече мислехме, че знаем всичко по-добре, макар че имахме както Аушвиц, така и Катин пред вратата си. Моите колеги от антикомунистическата опозиция отидоха преди известно време с цветя при Пиночет. Всеки сам заслужава глупостта си.

Дийнстбиер: Ние чехите по принцип не сме революционери – това показва историята. При нас историческото познание бива извоювано по други, по-обиколни пътища. Веднъж някой ме попита в източен Берлин: Как е възможно вие там да сте толкова успешни, докато тук при нас всичко върви така катастрофално? За това има две причини, отговорих му аз. Първо: ние нямахме богат брат и нямаше на кого да разчитаме. И второ: когато при вас в Прусия се издават предписания, вие ги следвате до последната буквичка, докато чехът намира и заобиколни начини, ако това е необходимо. И когато е по-добре да не се държи за предписанията, той не се държи. Това са различни исторически специфики, които играеха ролята си и през 1968.

Негт: Аз мисля, че хората от това поколение са като трън в очите на това общество. По някакъв начин нещата си остават неразбираеми и до днес. Би било много желателно „68“ да означава повече за днешното младо поколение. Удивително е до каква степен младото поколение приема това неолиберално обедняване на обществото, този пазарно-икономически манталитет, приватизацията на образователната система и завръщането на авторитарните структури в университетите. „68“ трябва да се дискутира повече, хората трябва да имат повече кураж, да мислят със собствените си глави, без ръководство от страна на други.

Жоспен: Онова, което живее и до днес от „68“? Струва ми се, че това е вечната младост. Пламъкът на бунта. Идеята или илюзията, че е възможно светът да бъде променен. Онова, което всичко това означаваше конкретно – нощите и дискусиите в Прага – това е атмосферата на братството. Всеки говореше и дискутираше с всекиго. Това е „68“. Но младостта отминава. Революционерите трябваше да докажат своята разумност. Но братството и представата, че светът може да бъде променен, не чрез насилие, а чрез граждански ангажимент, тези идеи трябва да ни съпътстват и в бъдеще. Това е, което остава от „68“.

Източник


Адам Михник
Адам Михник е полски общественик, дисидент и публицист, един от най-активните представители на нелегалната опозиция в Полската народна република в периода 1968-1989 г. Главен редактор на в-к „Газета Виборча“. Носител на много отличия, включително титлата Рицар на Легиона на честта.
Други статии от този автор

Посетители

30
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • марин писа Още
    Силата на Златко Енев... преди 5 часа
  • Гост писа Още
    Но невинен ли е тогава... преди 2 дни
  • Л Илиева писа Още
    Много силно, много... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ти, Серкане.... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Ти избираш

    Годината е... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Прочетох наскоро една... преди 4 дни
  • Наблюдател писа Още
    Благодаря за всичко... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Сложна... преди 6 дни
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 6 дни
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 6 дни
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 6 дни
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 6 дни
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 1 седмица
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    И аз съм боледувал... преди 1 седмица
  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 1 седмица
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 1 седмица