Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2019 01 Warning from Europe

 

Есето е част от октомврийското издание на списание „The Atlantic” - „Умира ли демокрацията“? (с подзаглавие „Бавно настъпващата криза в Америка и по света“. Озаглавена „Предупреждение от Европа: Най-лошото тепърва предстои“, статията на Епълбаум бе публикувана в онлайн изданието на The Atlantic през септември 2018 година. В същото е обособена специална секция за рубриката „Умира ли демокрацията“, която обединява над дузина есета (отпечатани на страниците на същото издание на сп. The Atlantic) на автори като Ралф Уолдо Емерсън (Призивът на Ралф Уолдо Емерсън за спасение на Америка), Йони Епълбаум[1] (Американците повече не практикуват демокрация), Ейми Чуа и Джед Рубенфелд (Заплахата от трайбълизма), Дейвид Фрум (Плъзгането на Америка към автокрация) и др.

Ан Епълбаум е експерт по история на комунизма и посткомунистическа Европа, автор на няколко книги, сред които „Червен глад: Войната на Сталин срещу Украйна“, „Желязната завеса: Разрушаването на Източна Европа“ и „Лагерите на смъртта Гулаг“, която е преведена/издадена на български език и донася на Епълбаум Пулицър за журналистика[2]. Завършила е Йейл (история и литература) и Лондонското училище по икономика (международни отношения), в което е преподавател (Professor of Practice) и оглавява изследователски проект (ARENA) по проблемите на дезинформацията и пропагандата на XXI век; има почетно звание Доктор хонорис кауза от университета Джорджтаун.

Епълбаум е бивш член на редакционния борд на The Washington Post, оставайки автор на водеща рубрика в медията, бивш заместник главен редактор на сп. The Spectator и бивш кореспондент от Варшава на The Economist. Освен в LSE изнася лекции в Йейл, Харвард, Колумбинския университет, Окфорд, Цюрихския университет и Хумболт. Регулярно пише публикации за New York Review of Books, Foreign Affairs и много други издания.

Родена е на 25 юли 1964 година във Вашингтон. През 1992 година сключва брак с полския журналист и политик Радослав Сикорски – министър на отбраната в кабинетите на Казимеж Марцинкевич и Ярослав Качински между 2005 и 2007 година и министър на външните работи в кабинета на Доналд Туск между 2007 и 2014 година. Получава полско гражданство през 2013 година, владее английски, полски и руски език.

Бележките и думите в курсив са на преводача. Запазени са откроените с получер цитати на The Atlantic.

***

 

Поляризация. Конспиративни теории. Атаки срещу свободната преса. Маниакална лоялност. Скорошните събития в САЩ следват модел, който европейците познават твърде добре.

На 31 декември 1999 година организирахме парти. Беше краят на едно хилядолетие и началото на ново; хората много искаха да празнуват, за предпочитане на някое екзотично място. Нашето парти удовлетворяваше този критерий. Организирахме го в Хобиелин – вилата в северозападна Полша, купена от моя съпруг и неговите родители едно десетилетие по-рано, когато беше една потънала в плесен руина. Ние се заехме бавно да възстановяваме къщата. Не беше точно завършена през 1999 година, но имаше нов покрив. Освен това имаше огромен, току-що боядисан и изцяло необзаведен салон – перфектен за парти.

Гостите бяха най-различни хора: приятели-журналисти от Лондон и Берлин, няколко дипломати, базирани във Варшава, двама приятели, долетели от Ню Йорк. Но повечето от тях бяха поляци – наши приятели и колеги на моя съпруг, който по това време беше заместник външен министър в полското правителство. Сред тях бяха и неколцина по-млади полски журналисти – по това време никой от тях не беше особено известен – заедно с няколко държавни служители и един или двама членове на правителството.

Бихте могли да поставите болшинството от тях под общия знаменател на онази категория, която поляците наричат дясното – консерватори, антикомунисти. Но в този конкретен исторически момент бихте могли да наречете повечето от моите гости либерали – про-свободни-пазари либерали или класически либерали, или може би Тачеристи. Дори онези, които може би са били по-малко категорични по отношение на икономиката, определено вярваха в демокрацията, в правото на закона, в една Полша, която беше член на НАТО и на прага на присъединяването си към Европейския съюз – интегрална част от модерна Европа. През 90-те това означаваше да си десен.

Това събиране беше по-различно от повечето партита. През 90-те години в полската провинция нямаше такова нещо като кетъринг, така че моята свекърва и аз приготвихме огромни количества задушено говеждо и печено цвекло. Нямаше и хотели, така че стотината ни гости се настаниха в местните стопанства или с приятели в близкия град. Бях направила списък с разпределението им, но въпреки това неколцина се озоваха спящи на дивана в приземния етаж на къщата. Музиката – компилации, записани преди ерата на Spotify – създаваше единственото сериозно културно разделение на вечерта: песните, които моите американски приятели помнеха от колежа, не бяха същите като тези, които поляците помнеха от колежа, поради което беше трудно да накараш всички да танцуват по едно и също време. В един момент аз се качих горе, научих, че Борис Елцин е подал оставка[3], написах кратка статия за британски вестник и се върнах долу, където ме очакваше нова чаша вино. Около три часа след полунощ една жена измежду по-шантавите ни полски гости извади малък пистолет от дамската си чанта и видимо превъзбудена отправи няколко изстрела с халосни патрони във въздуха.

Това беше от онези партита. Продължи цяла нощ, бе последвано от късна закуска на следващия ден и беше пропито с оптимизма, който помня от онова време. Бяхме изградили наново къщата си. Приятелите ни изграждаха наново страната. Имам особено ясен спомен за една разходка в снега – може би е била в деня преди партито, може би в деня след него – с двуезична група хора, всички говорещи един през друг, английска и полска реч се сливаха и отекваха в брезовата гора. В този момент, когато Полша бе на прага на присъединяването си към Запада, се чувствахме така, като че всички сме от един отбор. Бяхме на едно мнение за демокрацията, за пътя към просперитета, за това как се развива всичко.

Този момент остана в миналото. Близо две десетилетия по-късно бих пресякла улицата, само за да избегна някои от хората, които бяха мои гости на това новогодишно парти. Те, от своя страна, не само биха отказали да влязат в дома ми, а биха изпитали срам, ако трябва да признаят, че някога са били там. Това отчуждаване е политическо, не личностно. Полша днес е едно от най-поляризираните общества в Европа и ние се озовахме на противоположните страни на дълбока пропаст, която преминава не само през онова, което някога беше полското дясно, но и през някогашното унгарско дясно, италианското дясно и с известни разлики – британското дясно и американското дясно.

При определени обстоятелства всяко общество може да се обърне срещу демокрацията. В действителност, ако бихме потърсили примери в историята, рано или късно всички общества ще го сторят.

Някои от моите гости от онази новогодишна нощ продължават, подобно на мен и съпруга ми, да подкрепят проевропейския, про-право-на-закона, про-свободни-пазари дясноцентризъм – оставайки в политически партии, които се причисляват, повече или по-малко, към европейските християнски демократи, либералните партии в Германия и Холандия, и Републиканската партия на Джон Маккейн. Някои днес се самоопределят като лявоцентристи. Но други се озоваха на друго място, подкрепяйки националистическа партия, наречена Право и справедливост – партия[4], която се отдалечи драстично от позициите, които поддържаше, когато за първи път за кратко ръководеше правителството, между 2005 и 2007 година, и когато държеше президентството (в Полша това не е същото) между 2005 и 2010 година[5].

Междувременно Право и справедливост прегърна нов набор от идеи, не просто ксенофобски и извънредно мнителни спрямо останалата част от Европа, но и открито авторитарни. След първоначалното крехко парламентарно мнозинство, спечелено от партията през 2015 година, нейните лидери нарушиха конституцията, като назначиха нови съдии в конституционния съд. По-късно ПиС приложи същия противоконституционен сценарий в опит да наложи контрол над полския Върховен съд. Превзе полската обществена телевизия - Telewizja Polska; уволни популярни телевизионни фигури; и започна да провежда безочлива пропаганда, изпъстрена с лесно опровержими лъжи, плащайки от парите на данъкоплатците. Правителството придоби международна известност, когато прие закон, с който налага ограничение върху обществения дебат за Холокоста. Въпреки че законът в крайна сметка бе изменен под американски натиск, той получи широка подкрепа от идеологическата база на ПиС – журналистите, писателите и интелектуалците, сред които и неколцина от гостите на моето парти, които вярват, че анти-полски сили искат да хвърлят вината за Аушвиц върху Полша.

Този тип гледни точки правят трудно за мен и някои от моите гости от онази новогодишна нощ да говорим за каквото и да било. Така например не съм провела нито един разговор с жена, която някога беше една от най-близките ми приятелки и е кръстница на едно от децата ми – да я наречем Марта – след като през април 2010 година проведохме истеричен разговор, броени дни след самолетната катастрофа край Смоленск, Русия, при която загина тогавашният президент на страната (Лех Качински). В годините оттогава насетне Марта бе израснала до човек от приближения кръг на Ярослав Качински – лидерът на ПиС, брат-близнак на покойния президент Лех Качински. Тя периодично организира обеди от негово име в своя апартамент и обсъжда кои са възможните назначения в кабинета му. Направих опит да се видя с нея във Варшава наскоро, но тя отказа. „За какво бихме могли да разговаряме“?, написа ми тя в съобщение, след което не съм я чувала повече.

Друга моя гостенка от онази нощ – жената, която стреля с пистолета във въздуха – сложи край на брака си със своя британски съпруг. Днес тя, по всичко личи, прекарва дните си като интернет трол на пълен работен ден, пропагандирайки фанатично всевъзможни конспиративни теории, много от които отровно антисемитски. Тя поства в Twitter твърдения за вината на евреите за Холокоста; веднъж бе публикувала снимка на английска средновековна рисунка, изобразяваща момче, предполагаемо разпънато на кръст от евреи, със следния коментар: „И те бяха изненадани, че бяха експулсирани“. Тя следва и усилва пътеводните светлини на американското „алтернативно дясно“, чийто начин на изразяване копира.

Известно ми е, че и двете жени, за които говоря, за отчуждени от децата си поради своите политически възгледи. Но това също е типично – линията на разделението минава през семейства, както и през приятелски кръгове. Имаме съсед в близост до Хобиелин, чиито родители слушат проправителствена, католически-конспиративна радио станция, наречена Radio Maryja. Те повтарят нейните мантри, нейните врагове стават и техни врагове. „Изгубих майка си“, сподели ми въпросният съсед. „Тя живее в друг свят“.

За да не оставям сянка на съмнение относно моите интереси и пристрастия в този случай, бих искала да обясня, че част от това конспиративно мислене е фокусирано върху мен. Моят съпруг беше министър на отбраната на Полша в продължение на година и половина в коалиционно правителство, водено от Право и справедливост по време на своя първи, относително кратък опит във властта; по-късно той прекрати взаимоотношения с тази партия и в продължение на седем години беше министър на външните работи на Полша в друго коалиционно правителство, този път с лидер в лицето на дясно-центристката партия Гражданска платформа; през 2015 година той не се кандидатира за поста. Като журналист и негова съпруга, родена в Америка, аз винаги съм привличала известен медиен интерес. Но след като Право и справедливост спечели изборите, аз се озовах на кориците на две списания, подкрепящи режима - wSieci и Do Rzeczy – наши някогашни приятели работят и в двете издания – представяйки ме като таен еврейски координатор на международната преса и тайният директор на отразяването в същата на Полша в негативна светлина. Подобни истории се появиха и във вечерните новини по Telewizja Polska.

В крайна сметка спряха да пишат за мен: негативното отразяване на случващото се в Полша в международната преса се разрасна до прекалено големи мащаби, за да може да се координира от една отделна личност, пък била тя и отделна еврейска личност. Макар че от време навреме темата отново се появява в социалните медии.

В своя дневник, воден между 1935 и 1944 година[6], румънският писател Михаил Себастиян проследява едно дори още по-екстремно преобръщане в своята страна. Като мен и Себастиян е бил евреин; като мен, повечето от неговите приятели са били от политическото дясно. В своя дневник той описва как, един по един, те са били привлечени от фашистката идеология, подобно на рояк молци, привлечени от пламък, който не може да бъде избегнат. Той си припомня арогантността и самоувереността, която те придобиват, докато постепенно окончателно скъсват със своята идентичност на европейци – почитатели на Пруст, пътешестващи до Париж – и вместо това започват да се наричат чистокръвни румънци. Той слуша как те все повече се поддават на конспиративното мислене и проявите на жестокост. „Нима приятелството е възможно“, пита се той през 1937 година, „с хора, общото между които е цял набор отчуждаващи ги идеи и чувства – толкова отчуждаващи, че беше достатъчно само да мина през вратата и внезапно между тях се възцаряваше тишината на срама и смущението?“

Днес не е 1937-ма. Независимо от това сходна трансформация се случва в моето собствено битие, в тази Европа, която аз обитавам, и в Полша – страна, чието гражданство придобих. И тя се случва без оправданието на икономическа криза, наподобяваща тази, разтърсила Европа през 30-те години на миналия век. Полската икономика търпи най-устойчивия успех в Европа за последните 25 години. Дори след глобалния финансов срив през 2008 година страната не изпадна в рецесия. Нещо повече, бежанската вълна, която удари други европейски държави, тук изобщо не беше почувствана. Тук няма лагери на мигранти, няма ислямски тероризъм или какъвто и да било друг вид тероризъм.

Още по-важно е да се отбележи, че макар хората, за които пиша тук - националистическите идеолози, вероятно да не са изобщо толкова успешни, колкото би им се искало (повече за това след малко), те не са нито бедни или провинциални, нито са жертви на политическия преход в какъвто и да било смисъл, нито са някаква разорена прослойка на обществото. Тъкмо обратното – те са образовани, говорят чужди езици и пътуват в чужбина – точно като приятелите на Себастиян през 30-те години на миналия век.

Какво тогава предизвиква тази трансформация? Били ли са нашите приятели винаги прикрити поддръжници на авторитаризма? Или същите тези хора, с които разменяхме наздравици в първите минути на новото хилядолетие някак си са се променили през последвалите две десетилетия? Моят отговор е сложен, тъй като мисля, че обяснението е универсално. Когато са налице подходящи обстоятелства, всяко общество може да се обърне срещу демокрацията. В действителност, ако бихме потърсили примери в историята, рано или късно всички общества ще го сторят.

Преди да продължа, отварям скоба тук, за да припомня: Всичко това се е случвало преди. Фундаментални политически трансформации – събития, довели до внезапния раздор в семейства и между приятели, до разслоението между социалните класи и до драматично преконфигуриране на съюзници – не се случват всеки ден в Европа, но не са и нещо напълно непознато. През последните години не се отдаваше дори близко до необходимото значение на сериозно разногласие във френското общество в края на XIX век, което се явява предвестник на много от дебатите на XX век и чието ехо може да бъде доловено съвсем ясно и днес.

Аферата Драйфус се заражда през 1894 година, когато е установено, че във Френската армия има изменник: някой, който е предавал информация на Германия, от която Франция търпи поражение четвърт век по-рано[7] и която окупира Елзас-Лотарингия. Френското военно разузнаване провежда разследване и обявява, че е намерило предателя. Капитал Алфред Драйфус е бил елзасец, говорел е с немски акцент и е бил евреин – по всички тези причини в очите на някои той не е бил истински французин. Както ще се окаже в последствие, също така не е бил и виновен. Но хората от френската армия, осъществили разследването, са скалъпили фалшиви доказателства и дали неверни показания; в резултат на това Драйфус е предаден на военен съд, намерен за виновен, осъден на каторга и заточен на Дяволския остров край брега на Френска Гвиана.

Произтеклата от присъдата полемика разделя френското общество на добре познатите ни днес фронтове. Тези, които поддържат тезата за вината на Драйфус са били алтернативно десните – или партията Право и Справедливост, или Националния фронт – на своето време. Те са разпространявали активно конспиративни теории. Ползвали са се с подкрепата на гръмките заглавия в жълтата преса на френското дясно крило, версията от XIX век на днешна тролска операция на крайно-десните. Лидерите им са лъгали, за да поддържат честта на армията; поддръжниците им са вярвали непоколебимо във вината на Драйфус – и тяхната абсолютна лоялност към нацията – дори когато цялата изфабрикувана история е била разобличена.

Драйфус не е бил шпионин. За да докажат недоказуемото настроените срещу Драйфус е трябвало да потулват и омаловажават всякакво доказателство, право и дори рационална мисъл. Дори науката е била заподозряна, защото е била модерна и универсална и защото се е оказала в конфликт с емоционалния култ на произхода и територията. „Във всяка научна работа“, написал е един от тях, има нещо „съмнително“ и „проблематично“.

Поддръжниците на Драйфус, от своя страна, са твърдели, че някои принципи се намират по-високо от националната чест и че има значение дали Драйфус е бил виновен или не. Над всичко, смятали са те, Френската държава е имала задължението да третира всички граждани еднакво, без значение каква е религията им. Те също са били патриоти, но различен вид. Те са гледали на нацията не като на етнически клан, а като въплъщение на определени идеали: тези на справедливостта, честността, безпристрастността на съдилищата. Това е била по-интелектуална визия, по-абстрактна и такава, която се възприема по-трудно, но не и лишена от своя собствена привлекателност.

Тези две визии за нацията разцепват Франция точно по средата. Страстите се нажежават. Спорове раздират вечерните салони във Франция. Членове на едно и също семейство престават да разговарят помежду си, понякога за повече от десетилетие. Разделението продължава да се чувства и в политиката на XX век, в различните идеологии на Франция на Виши и на съпротивата. Все още го има и днес, в несъвместимостта между „Франция на французите“ на Марин Льо Пен и по-широката визия за Франция на Еманюел Макрон, която обединява различни абстрактни ценности: тези на справедливостта, честността и безпристрастността на съдилищата, както и на глобализацията и интеграцията.

От моя гледна точка аферата Драйфус е най-интересна, понеже е била разпалена от един единствен известен случай. Един единствен съдебен случай – едно спорно съдебно решение – хвърля цялата страна в яростен дебат, създавайки непреодолими разделения между хората, които до преди това не са знаели, че имат несъгласия помежду си. Той обаче показва, че дълбоко различните разбирания за това какво означава „Франция“ вече са били налице, чакайки да излязат наяве. Преди две десетилетия различните разбирания за „Полша“ трябва вече да са били налични, чакайки да се обострят в резултат на някаква случайност, обстоятелство или персонална амбиция.

Може би това не е изненадващо. В основата на всичките тези дебати, независимо дали говорим за Франция от 90-те на XIX век или за Полша от 90-те на XX век, лежат поредица важни въпроси: Кой определя какво е нация? И кой, тогава, трябва да я управлява? За дълъг период от време си бяхме внушили, че тези въпроси са решени – но защо изобщо е трябвало да бъдат?

Монархия, тирания, олигархия, демокрация – всички форми на управление са били известни на Аристотел преди повече от 2000 години. Но нелибералната държава с една единствена партия, днес разпространена по цял свят – като Китай, Венецуела, Зимбабве – се появява за пръв път през 1917 година – Русия на Ленин. В учебниците от бъдещето по политически науки основателят на Съветския съюз вероятно ще бъде запомнен не заради своите марксистки вярвания, а като изобретателя на тази устойчива форма на политическа организация. Това е моделът, прилаган от много от многообещаващите автократи днес.

За разлика от Марксизма, еднопартийната държава на Ленинизма не е философия. Това е механизъм за отстояване на власт. Работи, защото ясно дефинира кой спада към елита – политическия елит, културния елит, финансовия елит. В монархиите като тези във Франция и Русия от преди революциите правото да управляват се е полагало на аристокрацията, която се е самоопределяла по строги кодекси на поддържане на рода и етикет. В модерните западни демокрации правото на управление, поне на теория, се издейства чрез различни форми на конкуренция: кампании и гласуване, меритократични тестове, които са определящи за придобиването на достъп до по-високо образование и гражданска служба, свободни пазари. Старомодните социални йерархии обикновено са част от цялото, но в модерна Великобритания, Америка, Германия, Франция, а до неотдавна и Полша, сме възприели схващането, че конкуренцията е най-правилният и ефикасен начин за разпределяна на властта. Бизнесите с най-добро управление би трябвало да правят най-много пари. Най-харесваните и компетентни политици би трябвало да управляват. Съревнованието помежду им би трябвало да се състои при равни условия, за да гарантира честни резултати.

Еднопартийната държава на Ленин се основава на по-различни ценности. Аристократичният ред е низвергнат. На негово място обаче не е наложен моделът на конкуренцията. Болшевишката еднопартийна държава не е била само недемократична; тя е била и неконкурентна и антимеритократична. Местата в университетите, държавните служби и ролите в правителството и индустрията не се давани на най-усърдните или на най-способните. Вместо това те са били гарантирани на най-лоялните. Хората са израствали нагоре защото са били готови да следват правилата на партийното членство. Въпреки че тези правила са се менили във времето, в много отношения те са били постоянни. Обикновено представителите на предходния управляващ елит и техните наследници са бивали изключвани от властта, както и будещи подозрение етнически групи. Фаворизирани са били децата на работническата класа. Най-предпочитани са били онези, които са изразявали шумно вярата си в убежденията на партията, които са посещавали нейните събрания и са взимали участие в публични прояви на ентусиазъм. За разлика от обикновената олигархия, еднопартийната държава позволява израстване: истински вярващите могат да напредват. Както пише Хана Арент през 40-те години на миналия век, най-лошият вид еднопартийна държава „неизменно заменя най-големите таланти, независимо от техните предпочитания, с онези глупци и бездарници, чиято липса на интелигентност и креативност си остава най-добрата гаранция за тяхната лоялност“.

Еднопартийната система на Ленин също така отразява неговото презрение към идеята за неутрална държава, аполитични държавни служители и обективни медии. По думите му свободата на пресата е „измяна“. Той се е подигравал със свободата на сдружаване, определяйки я като „куха фраза“. Колкото до самата парламентарна демокрация, тя не е била нищо повече от „машина за потискане на работническата класа“. В представите на болшевиките пресата е можела да бъде свободна и публичните институции биха могли да са свободни само тогава, когато са контролирани от работническата класа – чрез партията.

Осмиването на конкурентните институции на „буржоазната демокрация“ и капитализма открай време имат своята дясна версия. Германия на Хитлер е най-често даваният пример. Но съществуват и много други. Апартейдът в Южна Африка на практика беше еднопартийна държава, която поквари пресата и съдебната система, за да елиминира чернокожите от политическия живот и да подкрепи интересите на африканерите – южноафриканци с бял цвят на кожата, наследници предимно на холандски заселници, неспособни да се реализират успешно в капиталистическата икономическа система, създадена от британската империя.

В момента в Европа две такива нелиберални партии са на власт: полската Право и справедливост и Фидес на Виктор Орбан в Унгария. Другаде, в Австрия и Италия, те са част от правителствени коалиции или се радват на широка подкрепа. Тези партии толерират съществуването на политически опоненти. Те обаче използват всички възможни начини, легални и нелегални, за редуциране способността на опонентите си да функционират  и за да ограничават конкуренцията в политиката и икономиката. Те не харесват чуждите инвестиции и критикуват приватизацията, освен ако не е проектирана да носи облага на техните поддръжници. Те подкопават меритокрацията. Подобно на Доналд Тръмп те осмиват схващанията за неутралност и професионализъм, било то у журналистите или държавните служители. Те възпрепятстват бизнеса да се рекламира в „опозиционните“ – под което те разбират нелегални – медии.

Красноречив е фактът, че едно от първите действия, предприети от правителството на Право и справедливост в началото на 2016 година, бе да внесе изменения в закона за държавната администрация, улеснявайки отстраняването на професионалисти и назначаването на партийни наемници. Полската служба за външна дейност също иска да се отърве от изискването към дипломатите да владеят два езика – твърде висока летва за предпочитаните от тях кандидати[8]. Правителството уволни хора, заемащи ръководните постове в полските държавни компании. До преди това хората, назначавани на такива длъжности, имаха поне някакъв правителствен или бизнес опит. Сега тези постове се запълват предимно от членове на ПиС, както и от приятели и близки. Типичен пример за това е Янина Гос – стара приятелска на Качински, от която бившият министър-председател веднъж взел на заем голяма сума, предполагаемо за лечението на своята майка. Гос – страстен производител на конфитюри и консерви, днес е член на борда на директорите на Polska Grupa Energetyczna – най-голямата електрическа компания в Полша, работодател на 40 000 души.

Можете да дадете най-различни наименования на това явление: непотизъм, държавна корупция. Но ако предпочитате, бихте могли да го опишете и в положителна светлина: бележи края на ненавистните понятия на меритокрацията и конкуренцията, принципи, които, по правило, никога не облагодетелстват по-малко успешните. Манипулирана и неконкурентна система звучи зле, ако искате да живеете в общество, ръководено от талантливите. Ако обаче това не е основният ви интерес, какво погрешно може да има в това?

Ако вярвате, както моите стари приятели днес вярват, че Полша ще бъде по-добре, ако е управлявана от хора, които заслужават да управляват – защото шумно проповядват определен вид патриотизъм, защото са лоялни към партийния лидери, защото са, казано с думите на самия Качински, „по-добър вид поляци“ – тогава еднопартийната държава всъщност е по-справедлива от една конкурентна демокрация. Защо различни партии да имат правото да се съревновават при равни условия, ако само една от тях има моралното право да формира правителство? Кому е необходимо на бизнесите да се позволява да се конкурират в един свободен пазар, ако само някои от тях са лоялни към партията и това ги прави достойни за благосъстояние?

Този импулс е подсилен - и в Полша, и в Унгария, а и в много други бивши комунистически страни, от ширещото се схващане, че правилата на конкуренцията са неправилни, тъй като реформите от 90-те са били несправедливи. По-специално те позволиха на твърде много бивши комунисти да „рециклират“ своята политическа власт в икономическа.

Този аргумент, макар да се възприемаше като толкова важен преди четвърт век, днес изглежда плосък и безсъдържателен. Поне от 2005 година насам Полша е ръководена изключително от президенти и министър-председатели, чиито политически биографии стартират в антикомунистическото движение Солидарност. Освен това в Полша няма и мощен бивш комунистически бизнес монопол – не и на национално ниво, където много хора имат пари без това да произтича от специални политически връзки. Същинско откровение в този смисъл е, че най-изявеният бивш комунист в полската политика в момента е Станислав Пьотрович – депутат от ПиС, който е, може би не изненадващо, голям враг на съдебната независимост.

Така или иначе този аргумент относно продължаващото влияние на комунизма все така оказва въздействие върху десните политически интелектуалци от моето поколение. Някои от тях го използват като оправдание за собствените си провали или просто за своя лош късмет. След 89-та не всеки, който е бил дисидент през 70-те, е успял да стане министър-председател, или пък известен писател, или уважаван обществен интелектуалец. За мнозина това е източник на изгарящо възмущение. Ако си някой, който вярва, че заслужава да управлява, то тогава мотивацията ти да атакуваш елита, да превземаш съдилищата и да манипулираш пресата по пътя към реализацията на собствените си амбиции, е силна. Възмущението, завистта и преди всичко убеждението, че „системата“ е несправедлива – това са важни възприятия сред интелектуалците от полското дясно.

Това не означава, че нелибералната държава е напълно лишена от неподправена притегателна сила. Но също така е добра за някои от нейните радетели на персонално ниво – до такава степен, че да отделиш личните от политическите мотиви става ужасно трудно. Това научих за себе си от историята на Яцек Курски – директорът на Полската национална телевизия и върховен идеолог на полската нелиберална държава. Той стартира на същото място и по същото време като своя брат – Ярослав Курски – който е редактор на най-големия и най-влиятелен либерален вестник в Полша[9]. Те двамата са двете страни на една и съща монета.

За да разбереш братята Курски е важно да разбереш откъде идват: пристанищният град Гданск на Балтийско море, където корабните кранове стърчат над ханзейските улични фасади[10] подобно на гигантски щъркели. Братята Курски възмъжават там в началото на 80-те, когато Гданск е едновременно център на антикомунистическа дейност в Полша и мръсен запуснат град – място, където интригите и скуката са били измервани в еднакви количества.

В този конкретен момент на това конкретно място братята Курски са изпъквали в тълпата. Сенатор Богдан Борусевич – един от най-важните нелегални активисти на търговския съюз по това време, ми разказа, че тяхното училище е било известно като zrewoltowane[11] - въставайки срещу комунистическата система. Ярослав е бил представител на своя клас в училищния парламент и е бил част от група, чиито членове се четели консервативна история и литература. Яцек – малко по-млад от брат си, е бил по-слабо заинтересуван от интелектуалната битка срещу комунизма и се възприемал като активист и радикал. Непосредствено след въвеждането на военно положение двамата братя се включват в протестите, крещят лозунги, развяват плакати. И двамата работят най-напред за нелегалния училищен вестник и след това за Solidarność – нелегалния вестник на опозиционния синдикат Солидарност в Гданск.

През 1989 година започва работа като говорител на Лех Валенса – лидерът на Солидарност, който, след изборната победа на първото некомунистическо правителство в Полша, се чувства отслабен и игнориран; в хаоса, възникнал около революционните икономически реформи и рязката политическа промяна, за него не остава очевидна роля. В крайна сметка в края на 90-те Валенса се кандидатира за президент и спечелва изборите като увлича хората, които вече са негодували срещу компромисите, съпътствали договорения колапс на комунизма в Полша (решението бившите комунисти да не бъдат наказвани и вкарвани в затвора, например). Преживяното кара Ярослав да осъзнае, че не харесва политиката и най-вече политиката на възмущението: „Видях в какво се изразява политиканството – отвратителни интриги, търсене на компромати, очернящи кампании“. Това е и първият му сблъсък с Качински – „майстор във всичко това. В неговото политическо мислене не съществува такова нещо като случайност… ако нещо се е случило, то е резултат от машинацията на някой отвън. Любимата му дума е конспирация“. (за разлика от Ярослав, Яцек не се съгласи да разговаря се мен. Общ приятел ми даде личния му телефонен номер; изпратих му смс и след това няколко пъти позвъних и оставях съобщения. Обадих се отново и някой избръщолеви нещо, когато се представих, повтори името ми силно и каза: „Разбира се, разбира се“ – разбира се, че шефът на полската телевизия ще отговори на обаждането му. Но той така и не го направи.)

В крайна сметка Ярослав напусна и се присъедини към Gazeta Wyborcza – вестник, основан по време на първите частични свободни избори в Полша през 1989 година. В новата Полша той можеше да помогне за изграждането на нещо, за създаването на свободна преса, каза ми самият той, и това беше достатъчно за него. Яцек пое в противоположната посока. „Ти си идиот“, казал е той на брат си, научавайки, че е напуснал поста си при Валенса. Въпреки че по това време все още е в гимназията, Яцек вече се е интересувал от политическа кариера и дори е предложил да заеме мястото на брат си, считайки, че никой няма да забележи. Той винаги е бил – по думите на брат му – „запленен“ от братята Качински, от схемите, сценариите, конспирациите. Въпреки че е бил от дясно, той не се е интересувал особено от капаните на полския консерватизъм, от книгите или дебатите, които толкова силно вълнували брат му. Приятелка и на двамата братя ми каза, че според нея Яцек никога не е изповядвал каквато и да било истинска политическа философия. „Консерватор ли е? Не мисля така, поне не и в строгото значение на консерватизма. Той е личност, която желае да бъде на върха“. И от края на 80-те насам именно това е неговата цел.

Цялата история за това какво направи Яцек след това не би се побрала в една единствена статия за списание. Накрая той се обърна срещу Валенса, може би защото Валенса не му даде работата, която той смяташе, че заслужава. Той се ожени и разведе; няколко пъти завежда дела срещу вестника на брат си, за да бъде съден от същия. Той участва в написването на пламенна книга и направи конспиративен филм относно тайните сили, организирани срещу полското дясно. В различни периоди той беше член на различни партии или групи, понякога доста маргинални, друг път по-центристки. Стана член на Европейския парламент. Специализира се в т.нар. черен пиар. Стана известен с това, че помогна за провала на президентската кампания на Доналд Туск (който в крайна сметка стана министър-председател), отчасти като разпространяваше слуха, че Туск имал дяло, който доброволно се зачислил към Вермахта – нацистката армия. Запитан относно тази измислица, Яцек отговорил на малка група журналисти, че това, разбира се, не било вярно, но „Ciemny lud to kupi“ – което, в груб превод, означава „невежите селяни ще се вържат“. Борусевич го описва като „човек без каквито и да било скрупули“.

Яцек така и не спечелва всеобщата слава, която смята, че се полага на младежки активист на Солидарност. И това е огромно разочарование. Ярослав казва за брат си: „През целия си живот той вярваше, че е призван за велика кариера… че ще бъде министър-председател, че му е писано да извърши нещо голямо. Само че съдбата му отреждаше друго – провал след провал… Той беше убеден, че това е огромна несправедливост“. И, разбира се, Ярослав беше успешен, представител на върхушката.

През 2015 година Качински извади Яцек от относителната неизвестност на периферната политика и го направи директор на националната телевизия. С идването си в Telewizja Polska по-младият от братята Курски измени телевизията до неузнаваемост, като уволни най-известните журналисти и преориентира радикално политиката й. Въпреки че се финансира чрез парите на данъкоплатците, новинарските емисии вече нямат каквато и да било претенция за обективност или неутралност. През април т.г., например, телевизията се рекламира чрез собствен рекламен клип, който показва момент от пресконференция; лидерът на опозиционната партия, Гжегож Счетина, е запитан какво е постигнала партията му през осемте години в правителството – между 2007 и 2015 година. Счетина прави пауза и се намръщва; кадрирането се забавя и с това видеото свършва. Като че той не е имал нищо, което да каже.

В реалния живот Счетина говори няколко минути и изброи редица постижения – от масовото изграждане на пътища през инвестициите в селските региони до напредъка във външната политика. Този манипулиран клип обаче бе счетен за такъв успех, че за няколко дни остана закачен най-отгоре на страницата в Twitter на Telewizja Polska. Под опеката на ПиС националната телевизия не просто продуцира пропаганда на режима; тя се хвали с този факт. Тя не просто увърта и изопачава информацията; a се гордее с тази измяна.

Яцек – лишен от уважение за толкова много години – най-накрая е получил своята разплата. Той се намира точно там, където смята, че трябва да бъде: в центъра на вниманието, радикалът, хвърлящ фигуративни коктейли Молотов срещу тълпата. Нелибералната еднопартийна държава му пасва перфектно. И ако комунизмът действително вече не е наличен като истински враг, срещу когото той и колегите му да се борят, тогава ще трябва да бъдат намерени нови врагове.

 

Превод от английски: Иглика Колева
(следва продължение)...

 

[1] Фамилните имена на Йони и Ан се изписват по различен начин на английски език и между двамата няма кръвна връзка (всички бележки под линия са на преводачката).

[2] Посочен е официалният превод на книгата на български език. Преводът на заглавията на останалите книги, цитирани в текста, не е официален.

[3] Елцин подаде оставката си от поста президент на Руската федерация в 12 часа на 31 декември 1999 година. https://www.dnevnik.bg/photos/2011/02/01/1034692_fotogaleriia_80_godini_ot_rojdenieto_na_boris_elcin/ слайд 16/36

[4] Основата през 2001 от Лех и Ярослав Качински, понастоящем с 16 места в Европейския парламент

[5] Петте години, в които Лех Качински е президент на Полша, след като спечелва изборите на втори тур с 54% от подадените гласове (малко над 8,25 млн.)

[6] Чието първо издание в Букурещ през 1996 година разбунва духовете, което според Раду Йоанид – директор на отдел „Международни архивни програми” в Мемориалния музей на холокоста във Вашингтон – е показателно, че „антисемитизмът остава фундаментален елемент“; в Америка дневникът е издаден под заглавие Journal, 1935-1944: The Fascist Years

[7] Във Френско-пруската война от 1870 година – последната от войните за обединение на Германия. Областта Елзас-Лотарингия е присъединена към Германия с Франкфуртския мирен договор, подписан във Франкфурт на Майн на 10 май 1871 г.

[8] Промяната в това изискване все още не е факт

[9] Gazeta Wyborcza, към който Курски се присъединява през 1992 година, а през 2007 година заема поста заместник главен редактор [https://pl.wikipedia.org/wiki/Jaros%C5%82aw_Kurski]

 

[10] Ханза (съюз, група от немски), Ханзейски съюз или Ханзейска лига е съюз на търговски гилдии от Северна Европа в периода между XII и XVII век. Наред с Гданск и днес с прозвището ханзейски град се ползват Хамбург, Любек, Бремен и Росток.

[11] бунтарско

 

Ан Епълбаум
Ан Епълбаум е известна американска журналистка, сътрудник на вестник The Washington Post. Книгата й Гулаг спечели наградата Пулицър за 2004 година. Понастоящем тя живее в Полша.
Други статии от този автор
Посетители: 93

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Kadriye CESUR писа Още
    "Текстът е истински... преди 1 ден
  • Атанасов писа Още
    И още няколко думи без... преди 4 дни
  • Атанасов писа Още
    Основното за... преди 1 седмица
  • Tonia писа Още
    Честита Нова Година... преди 2 седмици
  • Галина Точева писа Още
    Не можах да изтърпя да... преди 2 седмици
  • Моето Име писа Още
    Цитата за шубата е от... преди 2 седмици
  • светлозар василев писа Още
    Благодаря, Бисер. ... преди 4 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Все си мислех, че... преди 4 седмици
  • Възражение! писа Още
    За Турция-тя наистина... Вторник, 19 Март 2019
  • Valpet писа Още
    Златко, 
    Вицът ти е... Неделя, 17 Март 2019
  • Златко писа Още
    Докато позаглеждам... Вторник, 12 Март 2019
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Valpet писа:
     Отрицателно...
    Вторник, 12 Март 2019
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Valpet писа:
    “Националистите в...
    Вторник, 12 Март 2019
  • Valpet писа Още
    “Националистите в... Вторник, 12 Март 2019
  • Извинете,Уважаеми! писа Още
    Valpet писа:
    Диалогът между...
    Неделя, 10 Март 2019
  • Valpet писа Още
    Диалогът между... Петък, 08 Март 2019
  • Възражение! писа Още
    И като споменах... Четвъртък, 07 Март 2019
  • Възражение! писа Още
    На Запад... Четвъртък, 07 Март 2019
  • Златко писа Още
    Последният брой на... Сряда, 06 Март 2019
  • Златко писа Още
    Това ми звучи малко... Понеделник, 04 Март 2019
  • Тихомир писа Още
          "GDPR [неотдавнашното законодателство на ЕС за защита на данните и неприкосновеността на личния живот на всички лица в Съюза] е едно добро... Понеделник, 04 Март 2019
  • Влади писа Още
    Определено съм... Петък, 15 Февруари 2019
  • ЖОРЖ писа Още
    ВЕЛИК ЧОВЕК Е БИЛ, БОГ... Понеделник, 11 Февруари 2019
  • Трезвомислещ писа Още
    Ами към България няма... Четвъртък, 07 Февруари 2019
  • Latinka Mircheva писа Още
    Ne e vajno kakav si po proizxod!Bajno... Петък, 01 Февруари 2019