Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 60% (2 гласувания)

 

2018 07 Turkey Erdogan

 

Четвъртият мандат на ПСР, с Ердоган за пръв път като президент, се оказа далеч най-репресивният. От 2015 насам страната беше въвлечена във война и претърпя опит за преврат; в продължение на 21 месеца тя е управлявана в извънредно положение, което все още продължава. Може спокойно да се каже, че ПСР смаза светската опозиция в Турция, подкопа разделението на властите, започна война и възприе един хипер-шовинистки национализъм. Но щетите, причинени от разкола в собствената коалиция на ПСР, може да се окажат и по-лоши от всичко това.

ПСР влезе в поредния си мандат с намерението да прекъсне 75-годишната хватка на секуларистите върху държавната бюрокрация и съдилищата. Това беше цел, споделяна от движението, ръководено от Фетула Гюлен. Общността, ръководена от Гюлен, следва същата сунитска Ханафи-традиция[1] като повечето турци, включително и Ердоган. Но докато ПСР е израснала от ислямистки политически партии, свързани с Милли Гьорюш (или „национална гледна точка“), то движението „Гюлен“ се е появило от по-аполитични мисловни течения, повлияни от ислямския учен Саид Нурси, който набляга върху културата, образованието и морала, заедно със силен ангажимент към турския етнонационализъм. Въпреки тази предполагаема аполитична позиция, по време на политическото насилие от 1970-те години, когато сблъсъците между ултранационалистически и левичарски групи доведоха до хиляди жертви, Гюлен се заема със задачата да създаде в анадолските провинции мощна противодействаща сила срещу левицата, съставена основно от религиозни млади хора. Създадена е система от стипендии, които да подготвят едно поколение от религиозни студенти за националните университетски изпити и започване на работа в държавните учреждения. По този начин на младите хора се предлага път за излизане от техните села и провинции, както и възможност да станат нещо по-различно от фабрични или селскостопански работници. В същото време, подготвяйки ги за изпити за държавна служба, гюленистите се опитват да променят състава на държавната бюрокрация, като постепенно я запълват с религиозни кадри. Но тъй като по онова време държавата налага придържане към кемализма сред своите бюрократи, гюленистите внимават да не правят всичко това прекалено видимо. Вместо това усилията им са представени като просто насърчаване на социалната мобилност.

Към началото на 2000 г. хората, завършили подготвителни програми на Гюлен, станаха все по-широко представени в държавната бюрокрация. Когато ПСР дойде на власт и започна да оспорва светското господство на ключови правителствени позиции, Гюлен беше неин естествен съюзник. Всъщност абсолвентите на Гюлен бяха единствената група, способна да предостави алтернативни кандидати за замяна на кемалистите. Много коментатори сега вярват, че алиансът ПСР-Гюлен е заменил една „дълбока държава“ с друга. До края на втория мандат на ПСР, битката срещу секуларистите до голяма степен бе спечелена, а гюленистите заемаха ключовите позиции в държавните служби. Но дали защото ПСР вече не смяташе, че има нужда от последователите на Гюлен, или защото Ердоган се чувстваше заплашен от двойната си обвързаност – а може би и защото симпатизантите на Гюлен бяха доста предпазливи по отношение на нарастващия авторитаризъм на Ердоган и неговите аванси към кюрдите – вече имаше поредица от публични несъгласия. Когато прокурорите, свързани с Гюлен, разпитваха съюзника на Ердоган и ръководител на националната разузнавателна служба Хакан Фидан по време на разследване, което разкри за пръв път, че през 2012 г. са се състояли тайни разговори между висши чиновници от ПСР и ПКК, вече започна да става ясно че присъствието на гюленисти на висши позиции може да представлява риск за ПСР.

По време на протестите на площада Гези изтъкнати членове на ПСР, за които се говореше, че имат връзки с Гюлен, включително и тогавашният президент на партията Абдула Гюл, очевидно не са се чувствали комфортно с репресиите. Докато Ердоган отхвърли протестиращите като „мародери“, няколко служители на ПСР заеха по-меки позиции. Самият Гюл коментира, че демокрацията не може да се сведе само до избори, а някои висши министри изказаха уважение към правото на ненасилствен протест. Вестникът на движението „Гюлен“ Заман публикува критики срещу прекомерното полицейско насилие. През ноември 2013 г. Ердоган обяви нови регулации, които биха довели до затварянето на училищата, създадени от гюленистите, за да подготвят своите поддръжници за влизане в колежи и държавни учреждения. Това беше началният удар в една война на живот и смърт между Ердоган и Гюлен.

Месец по-късно, в ранната сутрин на 17 декември, бяха претърсени имотите от повече от петдесет членове на ПСР и бизнесмени с връзки към партията. Полицията се появи с кутии за обувки, пълни с пари, като според съобщенията бяха конфискувани цели 17 милиона долара. Нападенията бяха резултат от едногодишно разследване, за което се твърди, че се води извън командната верига в Министерството на правосъдието, и се основава на твърдения за манипулирани държавни търгове и подкупи. Сред задържаните бяха строителният магнат Али Агаоглу, чиито мегапроекти го превърнаха в най-известната фигура, свързана с възстановяването на градската архитектура, подкрепяна от ПСР; главата на държавната Halkbank, Сюлейман Аслан; както и иранско-турският бизнесмен Реза Зараб, който бе обвинен в организирането на схема за пране на пари в опит да се заобиколят американските санкции срещу Иран. Прокурорите обвиниха повече от една дузина хора в измами, подкупи, пране на пари и контрабанда на злато. Едно друго разследване около манипулирания търг за вестник Сабах включваше сина на Ердоган Билал, зетя му Берат Албайрак, както и Бинали Йълдъръм, по онова време министър на транспорта. Един запис на телефонен разговор, в който изглежда, че Ердоган казва на Билал бързо да придвижи десетки милиони долари, излезе в пресата. Ердоган настояваше, че записът е фалшив и че огромният обем от инкриминиращи доказателства, публикувани от прокурорите, също е резултат от фалшификация. Пред лицето на нарастващото обществено недоволство четирима министри от ПСР подадоха оставка.

Прокурорът, ръководещ разследването, беше Закария Йоз, главен прокурор по случаите Ергенекон и, по мнението на мнозина, гюленист. Твърденията за корупция, разбира се, щяха да бъдат преценявани от членове на съдебния сектор, преструктуриран след конституционния референдум от 2010 г., организиран от ПСР. Изправен пред перспективата за местни и президентски избори, които трябваше да бъдат проведени през 2014, както и директните обвинения в корупция срещу собствения му син и членове от непосредствения му кръг, Ердоган трябваше да намери начин да отмени разследването.

Принуден да се отбранява, Ердоган заяви, че твърденията за подкупи са били равносилни на опит за „съдебен преврат“. Гюленистите, които извършваха разследването, били част от „паралелна държава“, която е проникнала в полицията, прокуратурата и съдебната система. Подкрепящите ПСР медии изпаднаха в истерия. За да се предотврати появата на доказателства около разследването, правителството затегна ограниченията на социалните медийни платформи и разреши унищожаването на записите на подслушванията. Ердоган си послужи със средства, заети директно от стратегията на Йоз при случаите около Ергенекон, като описа всички последователи на Гюлен като членове на предателска масова конспирация. Самият Йоз, възхваляван от ПСР по време на процесите Ергенекон, сега беше опозорен.

През януари 2014 ПСР извърши най-голямата чистка на съдебната власт в турската история. В рамките само на няколко седмици прокурорите, свързани с делото, бяха заменени с нови, които бяха готови да прекратят разследването. До края на месеца от постовете си бяха отстранени стотици съдии, а най-малко две хиляди полицаи и прокурори бяха уволнени или преназначени. Много от тези, които бяха уволнени, бяха замесени също и в делата Ергенекон, а сега вече правителството оттегли подкрепата си за тези процеси. Ердоган беше готов да освободи обвиняемите от Ергенекон и дори да направи съюз с някои от бившите си противници, ако това беше цената да се отърве от заплахата на Гюлен. Един от основните обвиняеми в делото Ергенекон, Догу Перинчек, беше освободен през март 2014 (преди това му беше дадена доживотна присъда, която трябваше да бъде излежавана в изолация) и бързо се превърна в един от най-близките съветници на Ердоган. Правителството внесе законопроект, който да даде на изпълнителната власт още по-голям контрол върху назначенията на служители в съдебната сфера, което предизвика възражения от страна на ЕС. Два други нови закона укрепиха позицията на Ердоган – единият позволяваше на правителството да упражнява по-голям контрол над Интернет, а другият увеличаваше правомощията на разузнавателните служби. Новите Интернет-регулации позволяваха на правителството да блокира YouTube и Twitter без съдебна заповед, като ограничи, за целите на „националната сигурност“, публичния достъп до доказателства, публикувани онлайн.

Правителството засили чистките на гюленисти през 2015, основно сред държавната бюрокрация, но също и в частния сектор, като изземаше корпоративни и медийни активи, и налагаше назначени от съда попечители, които да ръководят отчуждения бизнес – доходоносен нов начин за възнаграждение на лоялистите в подготовката на парламентарните избори, свикани от Ердоган през ноември 2015. До края на същата година правителството вече представяше анти-кюрдската си военна кампания, прочистването на гюленистите и борбата срещу ислямската държава като част от единното усилие за борба срещу един „коктейл от тероризъм“.

* * *

През юни 2016 правителството официално обяви движението Гюлен за терористична организация. Един месец по-късно, на 15 юли, беше направен опит за преврат. Днес, почти две години по-късно, все още много неща не са известни за събитията от този ден. Знаем, че 249 турски граждани са били убити в нощта на безпрецедентно насилие по улиците на Истанбул и Анкара, докато сухопътните войски на армията заемат позиции по основните мостове на Истанбул в камиони и танкове, а свръхзвукови самолети F-16 прелитат над Анкара, преди да атакуват парламента, резиденцията на премиера и президентския дворец. Повечето наблюдатели предполагат, че в началото на следобеда предупреждение за преврата е достигнало началника на разузнаването Хакан Фидан и началника на генералния щаб Хулиси Акар. Преписките на разговорите между заговорниците в Истанбул, водени по WhatsApp показват, че те са започнали да мобилизират единиците си шест или повече часа след това. Нямаме много информация за това какво се е случило междувременно. На парламентарната комисия, която се опитва да разследва събитията, довели до преврата, е бил отказан достъп до засегнатите лица, а молбите за интервюиране на Фидан и Акар са били отхвърлени.

Въпросите около това кога държавни служители за пръв път са научили за заговора и какво са направили след това, си остават без отговор, а опозиционните политици обвиняват ПСР, че прикрива важни факти. Малцина в Турция вярват, че опитът за преврат е прикрита операция на ПСР, но някои смятат, че правителството може и да се е пазарило със заговорниците и е направило сделка, даваща имунитет на някои от тях, плюс представяне на преврата като организиран изцяло от гюленистите. Фактът, че няколко от офицерите, които признават участието си, отричат ​​каквито и да е връзки с Гюлен, подсказва възможността превратът да е продукт на съюз между различни фракции сред военните, обезпокоени от управлението на ПСР. Съветът „Мир у дома“, както нарече себе си ръководството на преврата, заяви в изявление, прочетено в ефира по време на краткотрайното окупиране на държавния телевизионен оператор, че се намесва, за да възстанови светската и демократична държава и да управлява под върховенството на закона. Препратките към кемалистките принципи бяха очевидни. Нежеланието на правителството да позволи разследване на подготовката за преврата предполага, че то иска да се придържа към официалната линия – тоест, че е имало насилствена конспирация на Гюлен – вместо да позволи да се появи някаква по-сложна картина.

Когато превратът се провали, в ранните часове на 16 юли, Ердоган, който беше на почивка в Мармара, даде пресконференция на летището в Истанбул, където бе пристигнал след опасно близка среща с един от F-16-те на конспираторите. Той се извини пред турския народ за съюза си с движението Гюлен. „Бяхме измамени“, каза той. В продължение на дълго време „не успяхме да видим скритата им програма, вярвайки, че имаме общи ценности“. За щастие, продължи той, истинската им природа стана очевидна чрез опита за „съдебен преврат“ от декември 2013 г. и още тогава започна работата по елиминирането им. Той описа опита за преврат като „подарък от Бога“ и през следващите месеци стана ясно, че му е дадена възможност да осъществи най-амбициозните си цели. След няколко дни бе обявено извънредно положение. То беше подновено за седми път през април [2018], само няколко минути след като правителството обяви, че предсрочните парламентарни и президентски избори ще се проведат на 24 юни, 18 месеца по-рано от очакваното. Тези избори ще се проведат при извънредно положение – една форма на управление, която според Ердоган е полезна за икономиката, защото защитавала страната от тероризъм и не позволява на работниците да стачкуват.

След опита за преврат геостратегическата позиция на Турция се промени. Въпреки че и преди това вече беше имало напрежения с НАТО по отношение на политиката към Сирия и все по-големи напрежения с ЕС, отношенията на Турция с бившите ѝ западни партньори сега се влошиха рязко. Ердоган се оплаква, че ЕС и САЩ осъждат опита за преврат много бавно и твърди, че продължаващият неуспех при екстрадирането на Фетула Гюлен от САЩ в Турция е доказателство за американско съучастничество в заговора. Рязкото повишаване на антиамериканизма в цяла Турция показва, че много хора придават някаква тежест на теориите за конспирация на Ердоган, а заедно с това показва и степента на обществения гняв срещу стратегията на САЩ за въоръжаване на сирийските кюрдски сили. Но Тръмп вече заяви намерението си да изтегли американски военни единици от Сирия, което ще позволи на турската армия да смаже кюрдските сили. И докато някои други двустранни проблеми – особено екстрадирането на Гюлен – ще си останат, очевидната готовност на Тръмп да се откаже от подкрепата за кюрдите и липсата на интерес към човешките права е добре дошла за Ердоган. Обтегнатите отношения с НАТО изглеждат по-малко лесни за поправяне: много от висшите военни служители, прочистени след опита за преврат, са участвали в операции на НАТО, което подхранва подозренията сред някои турци за участие на НАТО в планирането на преврата. Редица служители, които са били в чужбина по време на провеждането му, вече потърсиха убежище в страните, в които са били настанени. Путин, междувременно, е широко хвален, че е бил сред първите, които осъдиха опита за преврат, а в някои доклади дори му се приписва реална помощ – според тях той е предоставил разузнавателната информация, която е позволила на Ердоган да избегне залавянето си. Първото пътуване на Ердоган в чужбина след опита за преврат беше в Русия, където той публично благодари на Путин за подкрепата и обеща по-тесни връзки между двете страни. Днес Турция изглежда по-близо до Русия, отколкото до НАТО и закупува руски ракети въпреки американските и на НАТО възражения. Освен това тя координира сирийската си политика с Путин и иранския президент, Хасан Рухани, по време на една среща на високо равнище в Анкара, на която Вашингтон не беше поканен. Ердоган предложи Турция да обмисли присъединяването си към Шанхайската организация за сътрудничество – регионален блок за сигурност, съставен от Китай, Русия, четири централноазиатски държави, Индия и Пакистан – вместо към ЕС. Последният доклад на Европейската комисия за Турция, публикуван тази пролет, отбеляза сериозен спад в областта на основните права и заяви, че няма да има нови преговори за присъединяване. Но повечето турци не смятат, че ЕС се намира в позиция да поучава страната им относно нарушенията на човешките права, като се има предвид начина, по който бежанците се третират в самата Европа.

* * *

Подкопаването на държавата, причинено от чистките на Ердоган, повдига въпроси за капацитета за управление във всичко, от образованието до съдебната система, до сигурността. Чистките се усложняват от факта, че самата ПСР насърчи проникването на гюленистите в бюрокрацията и че вероятно в партията все още има немалко последователи на движението. Един видеоклип от мрежата, който стана вирусен, показва съдийска колегия, която се обръща към подсъдим гюленист с въпроса дали е присъствал на една определена среща на движението. Когато обвиняемият казва, че го е направил, член на колегията пита кой друг е присъствал, като кара ответника да идентифицира самите съдии. Но въздействието на чистките се простира далеч отвъд гюленистите. Тъй като гражданите се насърчават широко да правят анонимни доноси, а висшите бюрократи имат множество стимули да премахват гюленистите от отделите си, то неща като дребни разправии, съперничества и недоволства могат лесно да доведат до издайничество. Ахмет Шик, един репортер, който беше задържан по време на съдебните процеси по делото Ергенекон за това, че е разследвал гюленисти, сега е задържан отново чрез скалъпени обвинения, че самият той е гюленист. Някои от старшите членове на ПСР, за които се говори, че са имали връзки с Гюлен, са пощадени засега, макар че мнозина смятат, че разплащането на сметките наближава. Турция се е превърнала в общество на доносници, в което никой не се намира в безопасност.

Управлявайки в състояние на извънредно положение, без да му се налага неудобството да се съобразява с парламента, Ердоган използва предимствата си до край. Площади и мостове бяха преименувани на имената на „мъчениците“ от 15 юли, а нови учебници по история описват героизма, с който е бил надвит опита за преврат. Някои кемалистки празници, отбелязващи важни събития от войната за независимост [1918], бяха тихо отстранени, а Ердоган твърди, че управлява по време на нова война за независимост и освобождава страната от хватката на вътрешните врагове, които са в заговор с чужди сили. Годишнината от опита за преврат беше обявена за Ден на демокрацията и националното единство – нов празник, който отбелязва „историческата победа“ на Ердоган. Освен това той харчи нашироко за различни grands projets, сред тях президентски дворец с хиляда стаи и гигантската джамия Чамлъка, от които се очаква да съперничат и надминават шедьоврите на османския архитект Синан. През последните пет години бяха променени публичните правила за обличане, като забраната за носене на забрадки се премахна в университетите, държавните служби, полицията и армията. Сега се съобщава, че по работните места все повече се изисква носене на забрадки. Подобно на Кемал, президентът преобразява народа по свой образ.

Ердоган най-после успя да прокара конституционните промени, които позволяват преминаването към президентска система. Анкета след анкета показва, че предложената промяна е непопулярна, дори и сред поддръжниците на ПСР. Но обстановката след преврата беше благоприятна: депутатите от ПДП, които бяха обещали да блокират промяната, са задържани, а свободата на пресата е до голяма степен елиминирана, в резултат на което нямаше почти никакво противопоставяне срещу предложенията. По времето, когато референдумът беше насрочен, правителството извършваше редовни прекъсвания на достъпа до Интернет и социалните медии, а близо двеста медийни канали бяха затворени, включително и всички такива на кюрдски език; много автори и журналисти са в затвора, а главният редактор и няколко колумнисти на един от двата останали опозиционни вестника – Джумхюриет, с тираж по-малко от 100 000 – бяха съдени. (Другият опозиционен вестник – Сьосджу, с третия по големина тираж в страната, около 300 000 – беше по-късно атакуван по обвинения в тероризъм, а срещу собственика му, който остана в чужбина, и още трима от редакторите, са издадени заповеди за арест).

Въпреки всичко това, резултатите от конституционния референдум на 16 април 2017 показаха устойчивостта и дълбочината на съпротивата срещу управлението на Ердоган. Излишно е да се казва, че не беше спазено нито едно от условията за справедливо гласуване. Хората, които се борят срещу тези изменения, рискуват да бъдат арестувани, а предизборните им митинги нямат медийно отразяване. Речите на Ердоган бяха излъчвани на живо, а след това поставени в цикъл на постоянно повторение по няколко телевизионни канала. Страната беше покрита с „Да“ билбордове и плакати, без почти никаква следа от опозиционна реклама. Но дори и при тези условия, умно направените вирусни социални медийни кампании за гласуване с „Не“ завладяха вниманието и окуражиха онези, които се противопоставят на управлението на Ердоган. В деня на гласуването бюлетините не съдържаха никаква информация за това какво се гласува, макар че гласуването щеше да доведе до най-значителните конституционни промени в историята на републиката, с 18 изменения, които подкопават разделението на властите (чрез премахване на повечето лостове за сдържане на изпълнителната власт), отслабване на законодателството, засилване на политическия контрол над съдебната власт и концентриране на властта в ръцете на президентската служба – включително и правото да се прокарват изпълнителни постановления без парламентарно съгласие. За повечето турци, които нямаха достъп до независим анализ върху предложените промени, гласуването беше по същество референдум върху управлението на Ердоган. Забележително е, че той почти загуби, и беше спасен само с едно решение, взето след като гласуването започна, чрез което се позволяваше да се броят и неподпечатани бюлетини, което направи практически невъзможно да се определи дали е имало фалшифициране на резултатите или не. Това, че партията трябваше да прибегне до манипулиране на гласуването, беше шокиращо. Още по-изненадваща беше тясната преднина, с която бе спечелена предполагаемата победа; само 51% гласуваха „за“. Трите най-големи града в страната – Истанбул, Анкара и Измир – както и голяма част от кюрдския югоизток, гласуваха „Не“. Районите на страната, които представляват повече от 60 на сто от БВП на Турция, гласуват против. Възможно е социалната база, на която разчита културната революция на Ердоган, да бъде разбита.

Преминаването към президентска система може да бъде разбрано най-добре като средство за самия него да гарантира собствената си позиция в случай, че партията му започне да се проваля. Дори и ако влиянието на партията спадне отново в предстоящите избори, Ердоган (ако приемем, че бъде преизбран) все още ще запази хватката си върху властта.

Може би това е причината, поради която много хора са били окуражени от появата на една нова партия след разцеплението, което се получи в MHP. Добрата партия, водена от харизматичната дясна политичка Мерал Акшенер, бе формирана в края на октомври 2017. Акшенер обеща да се кандидатира срещу Ердоган за президентството – и мнозина смятат, че единственият начин за противопоставяне срещу ПСР е отдясно. И все пак е трудно човек да се чувства оптимистично относно новата партия и нейните перспективи. Предсрочните избори имат за цел да извлекат полза от изблика на националистически чувства в резултат на военната кампания, която отне сирийския град Африн от кюрдските бойци през март. Освен това Ердоган е наясно, че икономическият растеж на страната, осигуряван чрез все по-голямо държавно задлъжняване, се забавя и въпреки мерките за облекчаване на дълга, свързани с изборите, както и плащанията в брой за пенсионерите, базата на партията изпитва все по-силно натиска на ускоряващата се инфлация и свиването на производителността. Провеждането на изборите в края на следващата година би било ужасно рисковано. По време на предизборните митинги се правеха хвалби със 7-процентовия растеж, който Турция обяви за 2017, но повечето гласоподаватели виждат с очите си цената на икономическото безхаберие и широко разпространената корупция. Победата в Африн може и да ентусиазира някои от избирателите в селските райони, както и религиозните или ултранационалистите, но ефектът от това ще изчезне до момента на изборите.

Поради тези причини Ердоган предприе стъпки за укрепване на предимствата на ПСР, ако партията не постигне нужните гласове за формиране на правителство. Ще се прилагат отново правилата, позволяващи да се отчитат неподпечатани бюлетини, както и нова система, която ще позволява на партии, които не са надхвърлили прага от 10%, въпреки това да влязат в парламента, ако са част от по-голям избирателен съюз. Промяната цели да позволи на ПСР да формира коалиционно правителство с МНР, ако това се окаже необходимо, но тази версия на пропорционалното представителство може и да изиграе лош номер на ПСР, тъй като сега един срещу друг са изправени два официални съюза: „Републиката“, състоящ се от ПСР и MHP; и „Народът“, който включва РНП, Добрата партия и още други две, които никога не биха спечелили места при старата система. Струва си да се отбележи, че нито един от съюзите не включва кюрдски партии – обстоятелство, което ПСР може би толерира, за да попречи на НДП да надвиши избирателния праг. Междувременно в социалните медии вече има кампания под хаш-тага #tamam („достатъчно“), за да се мобилизира опозицията срещу Ердоган. Тя започна съвсем внезапно в отговор на речта, която Ердоган произнесе на 8 май, в която той заяви, че ПСР ще отстъпи единствено в случая, че народът каже „достатъчно“ – но това заявление активира потребителите на Туитър, привлече милиони и за известно време дори беше най-популярният таг в световен мащаб, като измести други хаш-тагове, например #IranDeal, въпреки намесата на Тръмп. Настроението е подобно на онова от времето на протестите на площада Гези или преди изборите през юни 2015: налице е вълна от негодувание срещу ПСР, което означава, че Ердоган ще трябва да прибегне до повече манипулации на публичното мнение през идещите седмици.

А освен това си остава въпросът за президентството. По-малко заинтересованите десноцентристки избиратели, които не харесват авторитарния обрат на ПСР, могат да гласуват за Акшенер. Но е малко вероятно тя да направи някакви по-сериозни придобивки сред кюрдските избиратели, като се има предвид дългогодишното ѝ членство в етнонационалистката MHP. Като осъзнава необходимостта от привличане на кюрдски и религиозни гласоподаватели, и усещайки, че Акшенер няма да се хареса на нито една от двете групи, РНП започна да ухажва бившия президент Абдула Гюл. След като той беше изтласкан от поста през 2014 г. и беше критикуван за консолидирането на властта на Ердоган, кандидатурата на Гюл би могла да доведе до истинско разделение сред базата на ПСР. След дни на трескави спекулации се появиха съобщения, че началникът на генералния щаб на армията, Хулуси Акар, е пристигнал на посещение при Гюл по искане на Ердоган. Малко след това Гюл обяви, че няма да се кандидатира. РНП вече обяви, че един от вътрешно-партийните ѝ хора, Мухарем Индже, ще бъде неин кандидат за президент, макар че е вероятно той да се позиционира по-зле от Акшенер. Ако изборите стигнат до втори кръг с Акшенер като най-предпочитана кандидатка на опозицията, тя може и да спечели подкрепата на избиратели от средите на центристката десница, но не може да спечели без част от кюрдския вот. Същевременно е ясно, че има само ограничен апетит към визията на Ердоган за „нова“ Турция.

Ердоган се превръща във все по-самотна фигура; блясъкът отдавна е изчезнал от международната му репутация. У дома той президентства в държава, която в много отношения е отражение на собствената му параноя. Страхът от вътрешни врагове означава, че най-висшите ешелони на държавата са опразнени, оставяйки го да управлява само със сина и зетя си, както и няколко доверени лоялни лица. Онова, което породи първоначалната база на ПСР, беше нейната ефективност в ежедневното управление и икономиката, но чистките ограничиха способността на държавата да предоставя някои основни услуги. Ръстът на икономиката е неустойчив и се задвижва главно от жилищното строителство и големите инфраструктурни проекти, финансирани чрез правителствени стимули, а корупцията е силна. Атаката на Ердоган срещу върховенството на закона и неговият флирт с външна политика, ориентирана към Евразия, рискуват да прогонят западните инвеститори в мащаби, които не могат да бъдат компенсирани чрез финансиране откъм Арабския залив. И макар че Ердоган понякога се представя като втора версия на основателя на нацията, неговото очарование от османците сочи към един по-ранен [султански] модел. Според Ердоган Абдул Хамид II, последният султан, който е имал истински контрол над Османската империя, е бил далновиден реформатор, който е щял да модернизира държавата по начини, съвместими с местните турски традиции, ако не е било подкопаващото влияние на една про-западна клика. Но Хамидските митове на Ердоган са всъщност някаква силно прочистена версия на реалната история. Абдул Хамид е отговорен за период на безпрецедентни репресии, преустановяване на конституцията и разтурване на парламента. Той създава мрежа от информатори и възприема параноичен стил на управление, който го прави дълбоко непопулярен. Тази мрачна картина от късната османска история, известна под названието istibdat („тирания“), предоставя доста ясни паралели с първия мандат на Ердоган като президент. Периодът на istibdat завършва с Младотурската революция от 1908 г., която възстановява конституцията, възвръща парламентарното управление и в крайна сметка сваля от власт Абдул Хамид, след провала на опита за контрапреврат от страна на консервативните ислямисти. На мрачния фон на днешното пропадане на Турция в авторитаризъм, историята на Абдул Хамид припомня, че проектът на Ердоган си има своите прецеденти.

 

Източник

 

[1] По името на Абу Ханафи – ислямски богослов и юрист от 8 век, основател на една от четирите сунитски юридически школи. Бел. пр.

 

Ела Джордж е британска изследователка и политическа наблюдателка на Турция.

Други статии от този автор
Посетители: 75

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Всичко казано по-горе... преди 2 дни
  • Иван. Д, писа Още
    Нормално е еврейката... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 4 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018